№ 4606
гр. Варна, 17.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 7 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Александър В. Цветков
при участието на секретаря Ивелина Ат. Атанасова
като разгледа докладваното от Александър В. Цветков Гражданско дело №
20253110101922 по описа за 2025 година
Производството по настоящото съединено дело е образувано по
предявени от С. Й. К., ЕГН **********, срещу „ЕОС МАТРИКС" ЕООД,
ЕИК *********, отрицателни установителни искове за признаване за
установено, че ищецът не дължи на ответника суми по три изпълнителни
листа, поради погасяване на правото на принудително изпълнение по давност.
Предмет на производството са следните обективно съединени искове с
правно основание чл. 439 от ГПК:
Да се приеме за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от
18 730,94 лева, от които 14 355,49 лв. главница по Договор за кредит от
09.03.2007 г., 3414,65 лв. лихва за просрочие за периода 28.07.2010 г. -
27.04.2011 г., ведно със законната лихва от 29.04.2011 г. и 960,80 лв.
разноски, за които е издаден изпълнителен лист на 04.05.2011 г. по ч.г.д.
№ 372/2011 г. на РС-Дулово.
Да се приеме за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от
1524,60 лева, от които 1106,00 лв. главница по Договор за кредит от
14.09.2007 г., 290,67 лв. лихва за просрочие за периода 28.06.2010 г. -
17.05.2011 г., ведно със законната лихва от 18.05.2011 г. и 127,93 лв.
разноски, за които е издаден изпълнителен лист на 25.05.2011 г. по ч.г.д.
№ 485/2011 г. на РС-Дулово.
1
Да се приеме за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от
5277,05 лева, от които 4102,58 лв. главница по Договор за кредит от
14.02.2007 г., 789,85 лв. лихва за просрочие за периода 28.07.2010 г. -
28.02.2011 г., ведно със законната лихва от 01.03.2011 г. и 384,62 лв.
разноски, за които е издаден изпълнителен лист на 08.03.2011 г. по ч.г.д.
№ 147/2011 г. на РС-Дулово.
Ищецът сочи в исковите си молби, че по силата на издадените
изпълнителни листове са били водени изпълнителни производства, които
впоследствие са прекратени поради перемпция (бездействие на взискателя)
през 2018 г. Твърди, че последното валидно изпълнително действие по тях е
извършено на 12.09.2017 г. На 07.05.2024 г., по молба на ответника в
качеството му на цесионер, е образувано ново общо изпълнително дело (№
20247110401016 по описа на ЧСИ Д. П.-Я.) за принудително С.ране на същите
вземания. Ищецът счита, че от датата на последното изпълнително действие
(12.09.2017 г.) до датата на образуване на новото изпълнително дело
(07.05.2024 г.) е изтекъл 5-годишният давностен срок, поради което правото на
принудително изпълнение по отношение на вземанията е погасено по давност,
дори при отчитане на спирането на давностните срокове по време на
извънредното положение през 2020 г.
В срока по чл. 131 от ГПК са постъпили отговори по всички искови
молби от ответника, с които изрично признава предявените искове за
основателни. Ответникът заявява, че възможността за принудително
изпълнение на вземанията, предмет на посочените изпълнителни листове,
действително е погасена по давност. Излага правни съображения, че
погасителната давност не води до погасяване на самото вземане, което
продължава да съществува като естествено задължение, а само на
възможността то да бъде събрано по принудителен ред. С оглед ниската
правна и фактическа сложност на спора и направеното признание на исковете,
ответникът прави възражение за прекомерност на претендираните от ищеца
разноски за адвокатско възнаграждение и моли съда да не прилага Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
позовавайки се на Решение на СЕС по дело C-438/22.
В открито съдебно заседание на 21.11.2025 г. процесуалният
представител на ищцовата страна отправя искане към съда за постановяване
2
на решение при признание на иска. Представя списък на разноските, като
представя и три договора за правна помощ, доколкото исковете са били
заведени отделно. Претендира присъждане на сторените в производството
съдебно-деловодни разноски.
След като взе предвид отправеното от ищеца искане за
постановяване на решение при признание на иска, съдът намира
следното:
Налице е изрично признание на исковете от страна на ответника,
обективирано в отговорите на исковите молби, и заявено искане от ищеца за
постановяване на решение при признание на иска. Признатото право не
противоречи на закона и на добрите нрави и със същото страната може да се
разпорежда, поради което не са налице отрицателните предпоставки на чл.
237, ал. 3 ГПК, препятстващи възможността за постановяване на решение при
признание на иска.
Вземайки предвид гореизложеното, съдът намира, че предявените
искове следва да бъдат изцяло уважени, на основание чл. 237, ал. 1 ГПК, като
мотиви за тяхната основателност не следва да бъдат излагани, доколкото
настоящото съдебно решение се основава на признанието на исковата
претенция по аргумент от разпоредбата на чл. 237, ал. 2 ГПК.
По отношение на разноските:
Съдът намира за неоснователни твърденията на ответника, че следва да
му бъдат възстановени сторените съдебно-деловодни разноски в
производството. Предпоставките за такава възможност, в хипотеза на уважен
иск, са посочени в чл. 78, ал. 2 ГПК и са две: ответникът да не е дал повод за
предявяване на иска и да го е признал. Същите са кумулативни и следва да се
преценяват във връзка с предмета на конкретното дело. Смисълът на
разпоредбата е, че ответникът не следва да се натоварва с разноски, когато
неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на
производството са оспорени правата на ищеца.
Макар ответната страна да е признала исковата претенция
своевременно, необосновано би било да се приеме, че същата не е станала
причина за завеждане на делото. Действително възможността за
принудително изпълнение е погасена по давност, но именно образуването на
ново изпълнително дело № 20247110401016 на 07.05.2024 г. от страна на
3
ответника в качеството му на цесионер за С.ране на погасените по давност
вземания обуславя правния интерес на ищеца от отричане съществуването на
правото на принудително изпълнение. Материалите по приложеното
изпълнително дело потвърждават, че към датата на завеждане на исковете и
след това ответникът продължава да поддържа висящността на
изпълнителното производство и да предприема изпълнителни действия.
Именно това поведение на ответника обосновава необходимостта ищецът да
потърси съдебна защита чрез предявяване на отрицателен установителен иск,
за да изключи възможността от принудително С.ране на погасените по
давност вземания. Бездействието на ответника да прекрати самостоятелно
образуваното изпълнително дело или по друг начин да доведе до знанието на
ищцовата страна, че не претендира принудително С.ране на давностно
погасените вземания, води до извода, че ответникът е дал повод за завеждане
на настоящото дело. По изложените съображения не са налице кумулативните
предпоставки на чл. 78, ал. 2 от ГПК и не следва да бъдат присъдени разноски
в полза на ответника.
По отношение на адвокатското възнаграждение:
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 38, ал. 2, изр. 2 вр.
чл. 38, ал. 1, т. 1 от ЗАдв, в полза на адвокат Р. Д., ВАК с личен номер
**********, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за
осъществената правна помощ в производството.
С т. 3 от решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС е прието, че
ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1
ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални
размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В същото
време със съображение т. 54 се приема задължително тълкуване, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
4
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък
от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед
на целта" по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова
ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди,
че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана
на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Поради това
съдът намира, че минималните размери на дължимите адвокатски
възнаграждения съобразно Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. не са обвързващи
при определяне на подлежащия за присъждане хонорар за осъществена правна
помощ. В този смисъл е и актуалната съдебна практика, обективирана
например в Определение № 343/15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г. II т.о. на
ВКС и Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. I т.о. на ВКС.
Предвид посоченото действие на решение С-438/22 г., което е
задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в
държавите членки, съдът не може да определи следващото се на основание чл.
38, ал. 2, изр. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 1 от ЗАдв възнаграждение съгласно
размерите, определени в посочената Наредба на Висшия адвокатски съвет.
Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на
възнаграждението следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 38,
ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, с изключение на частта, с която се препраща към наредба
на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В разпоредбата на чл. 38, ал. 2, изр. 2 вр. ал. 1
от ЗАдв се посочва, че възнаграждението на адвоката е за положения от него
труд и по размер следва да е справедливо и обосновано. Предвид
извършените процесуални действия и характера на производството, което не
се отличава с фактическа и правна сложност, като исковете са признати в
отговора на исковата молба и делото е приключило без С.ране на
доказателства и без ангажиране на експертизи или гласни доказателствени
средства, съдът намира, че справедливият и обоснован размер на
възнаграждението следва да бъде определен в размер от 1 200 лв.
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК следва да бъде осъден ответникът да
заплати по сметка на Варненски районен съд дължимата държавна такса от
4% върху цената на трите иска, в общ размер от 1 021,30 лв.
5
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че С. Й. К., ЕГН **********, не
дължи на „ЕОС МАТРИКС" ЕООД, ЕИК *********, сумата от 18 730,94
лева, от които 14 355,49 лв. главница по Договор за кредит от 09.03.2007 г., 3
414,65 лв. лихва за просрочие за периода 28.07.2010 г. - 27.04.2011 г., ведно със
законната лихва от 29.04.2011 г. и 960,80 лв. разноски, за които е издаден
изпълнителен лист на 04.05.2011 г. по ч.г.д. № 372/2011 г. на РС-Дулово,
поради погасяване на правото на принудително изпълнение по давност, на
основание чл. 439 от ГПК.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че С. Й. К., ЕГН **********, не
дължи на „ЕОС МАТРИКС" ЕООД, ЕИК *********, сумата от 1 524,60 лева,
от които 1 106,00 лв. главница по Договор за кредит от 14.09.2007 г., 290,67 лв.
лихва за просрочие за периода 28.06.2010 г. - 17.05.2011 г., ведно със законната
лихва от 18.05.2011 г. и 127,93 лв. разноски, за които е издаден изпълнителен
лист на 25.05.2011 г. по ч.г.д. № 485/2011 г. на РС-Дулово, поради погасяване
на правото на принудително изпълнение по давност, на основание чл. 439 от
ГПК.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че С. Й. К., ЕГН **********, не
дължи на „ЕОС МАТРИКС" ЕООД, ЕИК *********, сумата от 5 277,05 лева,
от които 4 102,58 лв. главница по Договор за кредит от 14.02.2007 г., 789,85 лв.
лихва за просрочие за периода 28.07.2010 г. - 28.02.2011 г., ведно със законната
лихва от 01.03.2011 г. и 384,62 лв. разноски, за които е издаден изпълнителен
лист на 08.03.2011 г. по ч.г.д. № 147/2011 г. на РС-Дулово, поради погасяване
на правото на принудително изпълнение по давност, на основание чл. 439 от
ГПК.
ОСЪЖДА „ЕОС МАТРИКС" ЕООД, ЕИК *********, да заплати на
адвокат Р. Д., ВАК с личен номер **********, сумата от 1 200 лева (хиляда и
двеста лева), представляваща адвокатско възнаграждение за осъществена
правна помощ в производството, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 38,
ал. 2, изр. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 1 от ЗАдв.
ОСЪЖДА „ЕОС МАТРИКС" ЕООД, ЕИК *********, да заплати по
сметка на Варненски районен съд сумата от 1 021,30 лева (хиляда двадесет и
6
един лева и тридесет стотинки), представляваща дължима държавна такса, на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок, считано от връчване препис на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7