№ 1016
гр. София, 04.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на осми април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Малоселска
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20211100514375 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответниците И.А.И. и Й. А.И. срещу решение от
30.07.2021 г. по гр.д. №31651/2020 г. на Софийския районен съд, 26 състав, в частта, в която
е признато за установено на основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ
и чл.86 ЗЗД, че жалбоподателите дължат на „Т.С.” ЕАД сумата от по 695,84 лв. – главница
за доставена в периода мес.05.2016 г. - мес.04.2018 г. топлинна енергия в имот с аб.
№057456, находящ се в гр. София, жк. ****, ведно със законната лихва от 22.11.2019 г. до
окончателното изплащане, и сумата от по 114,43 лв. - лихва за забава за периода 15.09.2017
г. - 11.11.2019 г.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния
закон и на съществени процесуални правила. Сочат, че неправилно първоинстанционният
съд е приел, че са потребители на топлинна енергия, респ., че са в облигационни отношения
с ищеца. Поддържат, че не са ангажирани доказателства относно датата на публикуване на
фактурите, поради което не е установено изпадането им в забава, както и че не дължат
лихвите от датата на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК. Предвид изложеното,
жалбоподателите молят въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли
изцяло предявените искове. Претендират разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Третото лице-помагач „Т.С.” ЕООД срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по въззивната жалба.
Решението на СРС в частта, в която предявените установителни искове са
отхвърлени за разликата над посочените по-горе суми до пълните предявени размери, в
частта, в която са отхвърлени изцяло предявените установителни искове за дялово
разпределение и за лихва за забава върху главницата за дялово разпределение, както и в
частта, в която предявените срещу ответника Р. Й. ИВ. установителни искове са отхвърлени
изцяло, не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.
1
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща
към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва
да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката /ЗЕ/, облигационната
връзка – договор за продажба на топлинна енергия се създава по силата на закона със страни
– топлопреносното дружество – ищеца и собственика или ползвателя на топлоснабдения
имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия
се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в
един централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от
потребителите. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на чл.16 ал.1
ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги, само ако ги е
подписал, поради което възражението на ответника за липса на облигационна връзка,
поради неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно
разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия потребители
на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в 30-дневен срок след
публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма данни. Тази възможност за
възразяване от потребителите на топлинна енергия срещу съдържанието на облигационната
връзка, обективирано в ОУ и да уговорят различно съдържание, е основание съда да приеме,
че облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по силата
на закона, е договорна облигационна връзка, за която се прилагат съответно правилата за
договорите. В срока по чл.131 ГПК ответниците са оспорили обстоятелството, че е
собственици на процесния недвижим имот, но това обстоятелства се установява от
представените по делото заповед №А-О-08-1482/29.05.1997 г. на председателя на ИК на
СОНС и удостоверение за наследници, изх. №УГ01-11182/05.10.2017 г., издадено от СО,
район „Надежда“.
При тези данни, следва да се приеме, че между страните е възникнало преди и към
процесния период облигационно отношение по продажба на топлинна енергия при
условията на специалните нормативни актове, както правилно е приел и СРС.
Съгласно чл.32 ал.1 ОУ/2016 г. месечната дължима сума за доставената топлинна
енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл.71
НТ, се формира въз основа на определеното за него прогнозно количество топлинна енергия
и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача, а
съгласно ал.2, месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в
която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл.73 НТ, се формира въз основа
на определеното за него реално количество топлинна енергия и обявената за периода цена,
за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. Съгласно ал.3 на същата
разпоредба, след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни
известия за стойността на фактурите по ал.1 и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Разпоредбата на
чл.33 ал.1 предвижда, клиентите заплащат топлинната енергия в 45-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят, но съгласно ал.4 на същата разпоредба, лихва за
2
забава се начислява само за задълженията по чл.32 ал.2 и 3, ако на се заплатени в срока по
ал.2 или в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, т.е. не се дължи
лихва за забава върху прогнозно начисляваните месечни суми по чл.32 ал.1. От всичко това
следва изводът, че потребителят изпада в забава след изтичане на 45-дневния срок от
издаване на фактурата по чл.32 ал.2. Цитираните от въззивниците във въззивната жалба
ОУ/2014 г. са неприложими в конкретния случай, доколкото се касае за вземания за период,
през който са действали описаните по-горе ОУ/2016 г.
Съгласно разпоредбата на чл.422 ал.1 ГПК искът за съществуване на вземането се
смята за предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, когато е спазен срокът по чл.415 ал.4 ГПК, като в конкретния случай този
едномесечен срок по посочената разпоредба е спазен, поради което и на ищеца се дължи и
законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК – 22.11.2019 г.
Поради изложеното, решението на СРС в обжалваните части следва да бъде
потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размера
на сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Настоящият съдебен състав констатира, че в процесното първоинстанционно
решение е допусната очевидна фактическа грешка, в частта, относно името на ответника
И.А.И., която ЯФГ следва да бъде отстранена от СРС, 26 състав, по реда на чл.247 ГПК след
връщане на делото.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20165895 от 30.07.2021 г., постановено по гр.д.
№31651/2020 г. по описа на СРС, ГО, 26 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Й. А.И., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. ****, и И.А.И., ЕГН
**********, адрес: гр. София, жк. ****, да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „****, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от
100,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
ВРЪЩА делото на СРС, 26 състав, за поправка на допуснатата очевидна фактическа
грешка, съобразно мотивите на решението.
Решението е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца
„Т.С.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3