№ 41400
гр. София, 06.10.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в закрито заседание на
шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МИХАЕЛА КАСАБОВА-
ХРАНОВА
като разгледа докладваното от МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА
Гражданско дело № 20241110103668 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 248 ГПК.
Образувано е по молба на ищеца Т. Х. М., чрез ЕАД „Д. М.“ за изменение на
Решение № 22761/16.12.2024г., постановено по гр.д. № 3668/2024г. в частта на
разноските. Излага съображения, че съдът е присъдил 30 лв. по-малко от внесената по
делото държавна такса. С оглед на горното моли за изменение на решението в частта
за разноските. Алтернативно моли ако съдът счете, че дължимата държавна така е 100
лв., колкото е присъдена, внесената сума от 30 лв. да му бъде възстановена.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК насрещната страна – „Кредито“ ООД намира
молбата за неоснователна.
Депозирана е и молба с вх. № 10201/13.01.2025 г. от „Кредито“ ООД, съдържаща
искане за изменение на решението в частта за разноските. Поддържа, че съдът не се е
произнесъл по възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
претендирано от ищеца. Излага доводи, че на ищеца не се дължи възнаграждение по
реда на чл. чл. 38, ал. 2 ЗА, евентуално същото като прекомерно следва да бъде
намалено. Сочи, че върху същото не следва да се начислява ДДС.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК насрещната страна – Т. Х. М., чрез ЕАД „Д. М.“
намира молбата за неоснователна.
Съдът, след като обсъди доводите на молителите и данните по делото,
намира следното:
Съгласно чл. 248, ал. 1 ГПК в срока за обжалване, а ако решението е
необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на
страните може да допълни или измени постановеното решение в частта за разноските.
По молбата на Софийски градски съд с вх. № 419888/27.12.2024г.
Предвид посоченото, с оглед нормата на чл. 248, ал. 1 ГПК и доколкото молбата
за изменение на определението в частта за разноските е депозирана в срока за
неговото обжалване, представен е и списък по чл. 80 ГПК, съдът намира, че същата е
процесуално ДОПУСТИМА.
Разгледана по същество молбата е НЕОСНОВАТЕЛНА, по следните
съображения:
По претенцията за разноски съдът не следи служебно, поради което същият е
ограничен до посочения в списъка претендиран размер. Видно от приложения по
делото списък за разноски на ищеца е посочената сумата 100 лв. за държавна такса,
1
поради което и съдът като е приел, че същият разход действително е сторен, с оглед на
приложените доказателства е присъдил поисканата и доказана сума. Ищецът не е
включил в списъка си разноски за допълнителна държавна такса, възлизаща на сумата
от 30 лв., поради което настоящият съдебен състав намира, че пропускът да се включи
тази сума в списъка по чл. 80 ГПК освобождава съда да се произнесе по отговорността
за разноските досежно този разход с оглед диспозитивното начало, тъй като съдът е
длъжен да се присъди разноски само ако са поискани и само до размера, в който са
поискани, като в списъка страната може да посочи по-ниска сума на разноските от
реално направените, респ. да не поиска присъждане на част от разноските,
включително и на ДДС. (В този смисъл постоянната практика на ВКС определение №
167/02.03.2012 г. по ч. т. д. № 119/2012 г. на ВКС, I т. о., определение № 546/16.10.2015
г. по ч. т. д. № 2014/2015 г. на ВКС, I т. о., определение № 732/19.11.2014 г. по ч. т. д. №
3233/2014 г. на ВКС, II т. о., определение № 21/20.01.2016 г. по т. д. № 1011/2015 г. на
ВКС, II т. о., и др.). Съдът съобразява и даденото в с определение № 47/11.03.2021 г. по
гр. д. № 2827/2019 г. на ВКС, IІ г. о., разрешение, което настоящият съдебен състав
споделя, а именно, че дори и страната да е представила доказателства за направен
разход по водене на делото, щом не го е включила в списъка на разноските, следва, че
не претендира присъждането му към релевантния момент - приключване на
производството пред съответната инстанция. В случая съдът в решението си е
присъдил разноски за държавна такса в размера, в който страната е поискала
съобразно представения по делото списък по чл. 80 ГПК.
По отношение на алтерантивното искане за възстановяване на държавна такса в
размер на 30 лв., съдът намира същото за неоснователно, доколкото е намерил, че
дължимата държавна такса в производство е възлизала на сумата 130 лв., като е дал
указания на ищеца да заплати същата с оглед редовността на исковата молба. В
изпълнение на указанията на съда ищецът е довнесъл държавна такса 30 лв., поради
което и същата е платена с основание.
С оглед на изложеното, молбата на ищеца по чл. 248, ал. 1 ГПК следва да се
остави без уважение.
По молбата на ответника с вх. № 10201/13.01.2025 г.
С оглед нормата на чл. 248, ал. 1 ГПК и доколкото молбата за изменение на
определението в частта за разноските е депозирана в срока за неговото обжалване,
като съдът намира същата за процесуално ДОПУСТИМА.
Разгледана по същество молбата е НЕОСНОВАТЕЛНА, по следните
съображения:
По отношение на изложените в молбата съображения съдът намира, че
определеното с решението възнаграждение съответства на фактическата и правна
сложност на делото, както и на цената на предявените искове. С Решение по дело С-
438/22 от 25.01.2024г. СЕС е постановил, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не
е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. На
следващо място, СЕС са посочили, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно
която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от
съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
2
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта"
по смисъла на тази разпоредба. На последно място е уточнено, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава
забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази
наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Настоящата съдебна инстанция е обвързана от горепосоченото решение на СЕС
и изводите в него, поради което и с оглед гореизложеното е длъжна да откаже да
приложи националната правна уредба, в случая чл. 2, ал. 5 НМРАВ. С оглед на което
размерът на дължимото адвокатско възнаграждение следва да се определи съобразно
фактическата и правна сложност на делото, цената на предявените искове,
процесуалната активност на страната. В конкретния случай следва да се посочи, че
делото не се отличава с фактическа и правна сложност, приключило е в едно съдебно
заседание, в което не са се явили представители на страните без изслушване на
експертизи и свидетели. На следващо място следва да бъде посочено, че са предявени
установителен иск за прогласяване на нищожност на клауза от договор за кредит и
осъдителен иск за присъждане на платените суми по договора за кредит, т.е. касае се
за взаимосвързани искове по едно облигационно правоотношение, възникнало между
страните. При постановяване на решението съдът е взел предвид гореописаните
критерии и определеният с решението размер съответства изцяло на същите.
На следващо място съдът намира, че в трайната практика на ВКС (намерила
отражение в Определение по ч. т. д. № 2725/2019г., Определение по ч. т. д. №
141/2019г., Определение по ч. т. д. № 2559/2016г., Определение № 50088 от
10.05.2023г. на ВКС по т. д. № 1445/2021г., II т. о., ТК и редица други), е прието, че с
присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА се
възмездява предоставената от адвоката правна услуга, която е обект на облагане по
смисъла на чл. 2, т. 1 във вр. с чл. 8 ЗДДС, както и че предоставянето на безплатна
адвокатска помощ на предвидено в чл. 38, ал. 1 ЗА основание не представлява
безвъзмездна услуга по смисъла на ЗДДС. Поради което при присъждане на
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита и съдействие в полза на
адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение следва да включва ДДС.
С оглед на изложеното, молбата на ищеца по чл. 248, ал. 1 ГПК следва да се
остави без уважение.
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 419888/27.12.2024г. на Т. Х. М., чрез
ЕАД „Д. М.“ за изменение на Решение № 22761/16.12.2024г., постановено по гр.д. №
3668/2024г. в частта на разноските.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 10201/13.01.2025 г. на „Кредито“
ООД за изменение на Решение № 22761/16.12.2024г., постановено по гр.д. №
3668/2024г. в частта на разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва с частна жалба пред Софийски
градски съд в едноседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3