Р Е Ш Е Н И Е
№ 261449
27.11.2020 година, град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, V граждански
състав, в публично заседание на девети ноември две хиляди и двадесета година, в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
при участието на секретаря Петя Мутафчиева, като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 4636 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано въз
основа на искова молба от Д.Н.Г., ЕГН **********
против „Ай Ти Еф Груп“АД, ЕИК *********, с която е предявен иск с правно основание чл. 55,
ал.1, т. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 879, 48 лв.,
представляваща недължимо платена по клауза за неустойка по Договор за
паричен заем № **** от 20.09.2017 г. за периода от 06.10.2017 г. до 26.06.2019 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 23.04.2020 г. до окончателното
й изплащане. Претендират се и разноски.
Ищецът сочи, че
в качеството на кредитополучател е сключил с ответника в качеството на кредитор
договор за паричен заем, в раздел шести от който било предвидено обезпечение на
паричните задължения. Според клаузата, в еднодневен срок от подписването му,
доверителят следвало да представи обезпечение измежду поръчителство на две
физически лица или банкова гаранция в размер на 1748, 52 лв. В противен случай
дължал неустойка в размер на 879,48 лв. Неустойката се разпределяла на 18
части, колкото били вноските по кредита. Последните обхващали периода от
05.10.2017 г. до 17.06.2018 г. Посочва, че всички задължения по договора били
погасени от ищеца. Съгласно погасителния план всяка погасителна вноска
включвала главница и лихва от 97,14 лв. и неустойка от 48.86 лв. Общ размер на
вноската от 146 лв., а цялото задължение е 2628 лева – 18 вноски от по 146 лв.
Ищецът
посочва, че по отношение на процесния договор за кредит са приложими
императивните правила на ЗПК, като въз основа на тяхното неизпълнение същият е
недействителен. На първо място твърди, че е налице нарушение на разпоредбата на
чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като шрифтът на договора е по – малък от 12. Твърди се,
че договорът е недействителен и на основание чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК. Твърди се,
че договорената възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите
нрави. Сочи се нарушение и на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, като се
твърди, че в договора не е посочен начинът на изчисляване на ГПР, като липсата
на включване в него на договорената неустойка представлява скрито оскъпяване на
кредита. Оспорват се и цитираните по горе клаузи за неустойка като
недействителни поради противоречие с добрите нрави. Посочва, че поръчителството
е уговорено да бъде учредено в много кратък срок, като се изисква документация,
която е невъзможно да се събере в този срок. Сочи се, че неустойката е
прекомерна, като същата е предвидена за покриване на разходи, които следва да
са включени в ГПР. По изложените съображения сочи, че клаузата за неустойка е
недействителна и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Сочи се противоречие на
клаузата за неустойка и с чл. 71 ЗЗД, както и на разпоредбата на чл. 33 ЗПК.
Твърди се, че сумите, които са платени за погасяване на поетото задължение за
неустойка са платени при начална липса на основание с оглед недействителност на
клаузата, уреждаща това задължение. Моли се искът да се уважи. Претендират се
разноски.
Ответникът не оспорва сключването
на договора за кредит, както и че по силата на този договор е предоставена в
заем сумата от 1500 лв. на ищеца. Допълва, че съгласно клаузите на договора
ищецът е следвало да върне заемната сума, ведно с договорената възнаградителна
лихва чрез заплащане на 18 равни петнадесетдневни вноски от по 97,14 лв., в
които са включени дължимите главница, лихва и такса експресно разглеждане на
кредита.
Възразява срещу твърденията на
ищеца, че не са спазени сочените императивни разпоредби на ЗПК. Излага подробни
съображения за спазване на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК, като сочи,
че в договора е посочена фиксирана годишна лихва в размер от 40 %. Възразява
срещу твърдението, че договорената възнаградителна лихва е нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Оспорва твърдението за неспазване на
законоустановения минимален шрифт с размер 12. Твърди, че договорът е сключен в
писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не
по – малък от 12 в два екземпляра за всяка от страните по него. Оспорва и
твърденията за противоречие на клаузата за неустойка с добрите нрави, като
сочи, че в договора изрично е отразено, че неустойката се дължи само за
периоди, в които липсва обезпечение по договора Излага подробни съображение за
обезпечителната, обезщетителна и санкционна функция на така уговорената
неустойка. Сочи, че неустойката е
индивидуално договорена и следователно ищецът не може да се позове на
неравноправност на тази клауза. Твърди,
че са спазени разпоредбите на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като посочва, че съгласно чл.
19, ал.3, т. 1 ЗПК в ГПР не се включват разходи, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора, каквато функция има и предвидената
неустойка. Оспорва да е налице противоречие с разпоредбите на чл. 71 ЗЗД и чл.
33 ЗПК, като излага подробни съображения в тази насока. Моли исковата претенция
да се отхвърли. Претендира разноски.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл.
235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори
и от представените доказателства се установява, че ищецът в качеството на
кредитополучател е сключил на 20.09.2017 г. г. с ответника – финансова институция договор за
потребителски кредит , по силата на който му е предоставена в заем сумата
от 1500 лв. (приета е и разписка за плащане в
брой на сумата), която е следвало да върне ведно с договорна лихва чрез
заплащане на 18 петнадесетдневни вноски
в срок до 17.06.2018 г. В погасителния
план е посочено, че освен вноската в размер на 97,14 лв. ищецът в качеството на
кредитополучател следва да заплати и оскъпяване в размер на 48,86 лв. към всяка
от вноските. В забележка е посочено, че кредитополучателят заплаща погасителни
вноски по договора в размера, посочен в колонка № 2, но в случай, че не
представи обезпечение в указания в договора срок, дължи и сумите по колонка №
4- т.нар. оскъпяване. В т.4.1. от договора за кредит е уговорено, че
кредитополучателят дължи на кредитодателя годишна фиксирана лихва за ползване
на кредита в размер на 40 % върху
главницата по кредита. Договорът за кредит препраща към погасителния план,
където се сочи, че е отразена общата дължима сума по договора за кредит. В т.
4.4. е отразен размерът на ГПР – 48,67 %, като са отразени допусканията при
изчисляване на размера. В т.6.1 от
договора за кредит е предвидено
задължение за кредитополучателя в срок до края на следващия ден, считано от
деня на предоставяне на сумата по кредита, да бъде учредено обезпечение
съгласно договора и общите условия, както следва 0 поръчителство на 2 физически
лица, които следва да отговорят на условията по т.6.3 от договора за възраст,
доход, задлъжнялост, които обстоятелства следва да бъдат удостоверени с
официални документи. Друг способ за обезпечаване е предвиден чрез банкова гаранция в размер на 1748,52 лв.
Съгласно т. 6.6. от договора в случай на неосигуряване на обезпеченията в предвидения
еднодневен срок, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка, която е
посочена в погасителния план. Предвидено е неустойката да се заплаща ведно с
вноските по договора за кредит.
Договорът препраща към общите условия, които кредитополучателят е
заявил, че е получил и че е запознат с тях, но същите не са представени по
делото.
От приетата по делото справка за
извършени плащания от ответника се установява, че ответникът е заплатил обща
сума в размер от 2628 лв., от която начислена неустойка в общ размер от 879, 48
лв. , лихва 248,52 лв. и главница в размер от 1500 лв.
Между ищеца и ответника са възникнали правоотношения по
договор за паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане.
По отношение на договорите за потребителски
кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на
потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите
членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и
ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са
транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на потребителите
и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена
защитата на потребителите и е гарантирана възможността на националните
юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на
противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото
последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена
приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това
принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския
съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и
техните граждани.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора
за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й,
визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната
разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи
връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно
чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в
отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер
на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по
кредита; годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.
В смисъла на
горните аргументи е и практиката на Съда на европейския съюз. В Решение на СЕС
от 09 ноември 2016 г. по отношение на приложението на Директива 2008/48/ЕО по
дело С- 42/15 се приема, че чл. 10, параграф 2, буква з) и и) от Директива 2008/48
(съответстващо на чл. 11, ал.1, т. 11 от ЗПК)
трябва да се тълкува в смисъл, че
в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез
последователни вноски не трябва да се уточнява под формата на погасителен план
каква част от съответната вноска е предназначена за погасяване на тази
главница. Тези разпоредби, тълкувани във връзка с чл. 22, параграф 1 от тази
директива, не допускат държавата членка да предвижда такова изискване в
националната си правна уредба. Приема се, че чл.10, параграф 2, буква з ) от
Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че в договора за кредит е необходимо да се посочват точните дати на
падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по този договор да
позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези
вноски. Аналогично е разрешението и в
Решение на СЕС от 05.09.2019 г. по дело С- 331/18, съгласно което чл. 10,
параграф 2, букви з) –й) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета във вр. с чл. 22, не допуска
национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, която да показва погасяването на
главницата, лихвите и другите разходи.
Налице обаче е нарушение на
изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като нито в договора за кредит,
нито в погасителния план не е посочена общата сума, дължима от потребителя,
като същата следва ясно и точно да се посочи в договора, а не да се изчислява
от потребителя въз основа на отразения погасителен план, в който е посочен
размера на всяка погасителна вноска и размера на оскъпяване. Освен това съдът
счита, че правилно кредиторът е определил в погасителния план, че начислената
неустойка представлява оскъпяване, но неправилно същата не е включена в ГПР,
като определения в договора процент не отговаря на действителния такъв. Предвидено
е още при сключването на договора, че неустойката ще се заплаща разсрочено,
заедно с всяка вноска по договора, като към вноската се добавя сума от 48,86
лева., като общият размер на неустойката, изчислена след умножаване на броя на
вноските по размера на всяка вноска, представлява 58 % от предоставената в заем сума.
Така въведените изисквания в т.6, ал.1 от договора за вида обезпечение и срока
за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало
да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при
предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед
индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено
неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този
начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до
скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски,
неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и
представлява сигурна печалба за заемодателя, като същата е посочена в
погасителния план, като „оскъпяване”.
С оглед на това настоящият състав
намира, че процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал.1 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т.10 от нея води до
неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази
разпоредба от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите
чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а
от друга – към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен
баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 от ЗПК не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за
защита. Посочването в договора за кредит
на по-нисък от действителния ГПР,
което представлява невярна и следователно
измамна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви
като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО / Директива за нелоялните търговски
практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по
отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да
вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя
страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да
плати потребителя, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от
Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.
В
ЗПК е посочено изчерпателно какво следва
да е съдържанието на договора за кредит. Липсата на изрично посочените в чл.22
във вр. с чл. 11 ЗПК реквизити на договора за кредит водят до недействителност
на същия, като в закона не е предвидена възможност тези реквизити да са
определяеми такива.
С оглед гореизложеното по
повод съдържанието на сключения договор за потребителски кредит между ответника
и ищеца съдът счита, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит е недействителен на това
основание.. Имайки предвид последиците на тази недействителност съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, то потребителят – ответник по настоящото дело дължи
връщане на чистата стойност по кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
Освен гореизложеното по отношение на
недействителността на договора за кредит, съдът счита, че клаузата за неустойка
е недействителна и на самостоятелно основание, поради противоречие с добрите
нрави. Така,
както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. От погасителния план е видно, че размерът на
уговорената неустойка представлява 58%
от заемната сума. Предвидено е още предварително, че неустойката ще се
начислява на месец, т.е. ще се заплаща разсрочено, заедно със всяка вноска по
договора, като същата в
погасителния план е посочена, като оскъпяване, а не като неустойка, което води
до допълнително объркване относно характера на начислените допълнително суми. Описаната клауза изцяло противоречи на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД, тъй като
нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и
обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.
Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая санкционната функция на клаузата е вън от предмета на
задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води
до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза
е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума с повече от двоен
размер, което е в противоречие с добрите нрави и не следва да се приема.
Тъй като противоречието
между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на
договора, то следва изводът, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно договаряне и на основание чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 от ЗЗД, в
тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на
тази клауза е пречка за възникване на задължение по нея.
На основание гореизложените съображения и
доколкото от представените доказателства се установява и не се оспорва от
ответника, че ищецът е заплатил
начисленото „оскъпяване”, „неустойка”, то съдът приема, че липсва
основание за заплащане на тази сума и същата подлежи на възстановяване на
ищеца, като искът за връщането й следва
да се уважи.
Съдът счита за основателна и претенцията за присъждане на законна
лихва.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото и на
основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят направените по
делото разноски. Ищецът претендира разноски за платена държавна такса в размер
на 50 лв. и платено адвокатско възнаграждение в размер
на 600 лв. Ответникът е направил своевременно възражение за прекомерност на заплатеното
адвокатско възнаграждение, което съдът счита за основателно, поради и което и
на основание чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. с чл. 7, ал.2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли
2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения го намалява до
размера от 300 лв.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“АД, ЕИК ********* да заплати на
Д.Н.Г., ЕГН ********** сумата от 879, 48 лв.,
представляваща недължимо платена по клауза за неустойка по Договор за
паричен заем № **** г. за периода от 06.10.2017
г. до 26.06.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 23.04.2020 г. до окончателното й изплащане и сумата от 350 лв.
разноски, включваща сумата от 50 лв. – държавна такса и сумата от 300 лв.-
намалено поради прекомерност адвокатско възнаграждение.
Присъдените суми
да се преведат по банковата сметка: УНИКРЕДИТ БУЛБАНК АД, IBAN: ***.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд–
Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните по
делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
/Дафина Арабаджиева/
Вярно с оригинала.
Р.М.