Решение №
Гр.
Велинград, 26.08.2020 година
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Велинградски РАЙОНЕН СЪД, V-ти граждански
състав, в закрито заседание шести август през
две хиляди и двадесета година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВАЛЕНТИНА И.
СЕКРЕТАР: ЦВЕТАНА КОЦЕВА
като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 1044 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе
предвид следното:
Искове с правно осн. чл.59,
ал.1 от ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Производството е
образувано по искова молба на ищеца Д.С.Ц.,
ЕГН ********** ***, със съдебен адрес ***,
чрез адв.Атония М.Максимова, против Г. И.
МАНОЛОВА, ********** и П.Г.М., ЕГН ********** ***.
Предявен е осъдителен
иск с правно основание чл. 59 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД - за осъждане на ответниците да
заплатят на ищеца сумата от общо 6400 - всеки един по 3200 лева - обезщетение
за ползваният от тях недвижим имот за периода от 20.01.2015 год. до датата на
завеждане на исковата молба – 04.10.2019г., ведно със законната лихвата от
датата на завеждане на исковата молба до окончателното плащане.
Ищецът твърди с Решение
постановено по гр.д. №35/2009г. по описа на Велинградския районен съд, което е
влязло в сила, ответниците били осъдени да
предадат на ищеца владението и
собствеността на следният недвижим имот: апартамент с площ от 51.65 кв.м., със самостоятелен
достъп от към стълбищна клетка и състоящ се от
коридор, баня, кухня, дневна със спалня и общо помещение в югоизточната
му част, находят се в източната част на първият етаж от жилищна сграда,
цялата със застроена площ от 274 кв.м., застроена в УПИ ХV-3718 в
кв.130 по плана па гр.Велинград, при граници
и съседи на УПИ: от две страни улици, ПИ № 3720, №3719 и ПИ № 3717, гр.Велинград", ул
.Св.Св.Кирил и Методий", ведно със съответните общи части на сградата и правото на строеж. След
снабдяването с изпълнителен лист по гр.д. №35/09г. по описа на ВлРС било
образувано изпълнително дело за въвод във владение № 20135210400203, по описа
на ДСИ при ВлРС. Към момента на
предявяване на настоящият иск изпълнителното дело било прехвърлено при
ЧСИ Г. Самарджиев. Ищецът твърди още, че с Решение постановено по гр.д. 35/09
год. Велинградски районен съд, ответниците в настоящето производство било
осъдени да предадат собствеността и владението на описаният по-горе недвижим
имот. Решението било атакувано от ответниците пред Пазарджишки окръжен съд,
който в свое Решение отменил Решението на Велинградски районен съд, като приел,
че не е налице хипотезата на чл.108 ЗС, а е налице предварителен договор за
покупко-продажба на недвижим имот. Ищецът
атакувал това Решение пред ВКС, който в свое Решение постановено по гр.д.
№680/11 год. отменил Решението на Пазарджишкия районен съд и осъдил ответниците
да предадат владението и собствеността на описаният по-горе недвижим имот.
Ищецът бил претендирал и да му бъде заплатено обезщетение, тъй като е лишен
правото на ползване па описаният недвижим имот, като с Решение постановено по
гр.д. № 44/15г. Велинградския районен
съд отхвърли така предявеният иск. Ищеца обжалвал Решението на Велинградски
районен съд постановено по гр.д. № 44/15г. С Решение постановено по гр.д.
№148/2017г. ОС Пазарджик отменил Решението на Велинградски районен съд и осъдил
ответниците да заплатят обезщетение на ищеца - всеки един от тях по 3 370.50
лв. - обезщетение за ползване на недвижим имот: апартамент с площ от 51.56
кв.м., със самостоятелен достъп от към стълбищтна клетка и състоящ се от
коридор, баня. кухня, дневна със спалня и общо помещение в югоизточната му
част, находят се в източната част на първият етаж от жилищната сграда,
цялата със застроена площ от 274 кв.м.,
застроена в УПИ ХV-3718. в кв.130 по плана па гр. Велинград, при граници и съседи на УПИ: от две страни
улици. ПИ№ 3720,№3719 и ПИ №
3717. гр.Велинград". ул .Св.Св.Кирил и Методий", ведно със
съответните общи части на сградата и правото на строеж.
Ответниците атакували
Решението на Окръжен съд Пазарджик до ВКС, който с Определение не допуснал до
разглеждане касационната жалба.
Твърди още, че за
периода - от постановяване на Решението на Велинградски районен съд по гр.д.
44/15 год. до 27.09.2019 год., ответниците ползвали собственият на ищеца
недвижим имот, което не се отричало от тях.
Въз основа на така
очертаната обстановка се иска от
съда да бъдат осъдени всеки един от ответниците да заплати на ищеца обезщетение за ползваният от тях недвижим
имот за периода от 20.01.2015 год. до датата на завеждане на исковата молба в
размер на общо 6400 - всеки един по 3200 лева, ведно е лихвата от датата на
завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира и
разноски.
В срока по чл.131 ГПК е
постъпил писмен отговор от ответниците с
който отговор оспорват исковете, като неоснователни и недоказани по основание и
размер и искат да се
оставят без уважение. Доколкото са предявени главен иск
за заплащане на обезщетение за ползване на недвижим имот, и акцесорен иск за
заплащане на законна лихва за периода от датата на иска до окончателното
плащане, чиято допустимост и основателност зависела от основателността на
главния иск, то настоящият отговор ще разглеждат основателността само на
главната искова претенция.
Твърди се , че исковата
молба е нередовна относно периода, като се иска ищеца да поясни ясно и точно
периода, за който търси процесното обезщетение, както и да посочи конкретна
сума, на колкото оценява средния пазарен месечен наем на процесното жилище за
търсения период. Също така на няколко
места в исковата молба информацията в тази връзка се различавала - един път се
сочела като крайна дата датата на завеждане на иска /кой иск?/, друг път -
датата 27.09.2019 г. По отношение на началната дата също имало неяснота - на
едно място сочело „За периода от постановяването на Решението на Велинградския
районен съд по гр.д. 44/15 г.", а в петитума вече имало и конкретна дата -
20.01.2015г. Освен това, търсената сума било посочена в общ размер - 6400 лв.,
по 3200 лв. за всеки от ответниците.
Настоява се на това, че в исковата молба се излагала една неотносима към
конкретния правен спор фактология и се цитирали съдебни актове от приключили
съдебни дела между страните, решенията по които не би могло да се оспорят от
ответниците, предвид влизането им в сила. Неяснотата в периода на претенцията и
изобщо в твърденията на ищеца затруднява защита на ответниците, като не били в
състояние да преценят и да възразят както по същество на претенциите, така и за
изтекла погасителна давност за част от вземанията, след като не било безспорно
ясно от изложението на ищеца за какъв период претендира обезщетението и на
колко възлиза претендираното обезщетение за ползване за всеки месец.
По допустимостта на
исковите претенции: Считат, че исковете са недопустими, поради погасяването му
по давност. Съгласно чл. 111, б. 'в" от ЗЗД, вземанията за наем, за лихви
и за други периодични плащания се погасяват с изтичане на 3 годишен срок. Ако
ищецът претендирал вземания срещу ответниците за период повече от 3 /три/
години преди датата на исковата молба, то вземанията му за периода, надхвърлящ
трите години били погасени по давност, съответно в тази си част исковете били
недопустими, а в евентуалност - неоснователни. Считат, че в случая било
приложима е кратката 3-годишна давност, доколкото се касаело за периодични
плащания, свързани с твърдяно използване на чужд имот без правно основание.
Търсените обезщетения за ползване на имота, които се претендирали за всеки
месец от общия процесен период, представлявали периодични плащания, по смисъла
на чл. 111.б. „в“ от ЗЗД, където давността е 3-годишна.
Иска се и всички
изложени аргументи по допустимостта на иска да бъдат взети предвид и при
разглеждане на неговата основателност, в случай че съдът прецени, че не е налице
основание за прекратяване на производството.
На първо място се иска
съдът да се произнесете по направеното възражение за недопустимост на исковете
и възражението за изтекла погасителна давност - в случай че се прецени, че
въпросът не касае допустимостта, а основанието на исковете.
Във връзка с
възражението за давност ответниците твърдят, че имало основание да се приложи
кратката 3-годишна давност, доколкото се касаело за претенции за обезщетение за
ползване в размер на пазарния наем за имота. Макар основанието да било
извъндоговорно, обезщетението за ползване било еквивалентна престация на
вземането за наем, което вземане било с периодичен характер. Тоест, налице било
хипотезата на чл. 111, ал. 1,6. „в“ от ЗЗД.
По основателността на
исковете: Не оспорват твърденията на ищеца, че с влязло в сила Решение по
гр.д.№35/09г. са били осъдени да предадат владението и собствеността на
описания имот. Вярно било и, че с Решение по гр.д.№44/15г. ответниците са били
осъдени да заплатят обезщетение за ползване на същия имот за периода от
м.02.2010г. до 20.01.2015г. в размер на общо 6741лв., което е влязло в сила,
като не допуснато от ВКС до касационно обжалване. Вярно било и, че
принудителния въвод във владение на
имота бил извършен на дата 27.09.2019г., както и изпълнителния лист да бил
издаден на ищеца на 05.03.2013г. и цели 6 години той да не го бил привел в
изпълнение.
Оспорва позоваването на
ищеца на факти, обстоятелства и доказателства, установени и събрани във вече
приключилите между страните производства. В тази връзка считат, че
представените от ищеца съдебни решения не обвързват съда при решаване на
настоящия спор.
Не било вярно, че
ответниците са ползвали имота преди или след 2015г. и това ползване да не се
отрича от тях, както и да са упражнявали фактическа власт върху този имот.
В тази връзка
ответниците отричат правото на собственост на ищеца върху обекта, който той
претендира, тъй като претенциите му касаели технически и юридически необособена
в самостоятелен обект съвкупност от помещения на първия етаж от сграда в режим
на етажна собственост. Тази съвкупност от помещения била част от един по-голям
апартамент, който по архитектурен проект представлявал едно самостоятелно
жилище – апартамент и се намирал на първия жилищен етаж на сградата. Не били извършвани
действия по преустрояване откакто сградата била построена. Съдът описвал имота
като ЧАСТ от апартамент, целият с площ от 89,95 кв.м., находящ се на първи етаж
на сградата, при положение че на първия етаж няма жилища, а само магазини и
кафенета. Въпросният „Апартамент” не представлявал самостоятелен обект, а бил
реална част от Апартамент № 2, която част не можела да бъде предмет на
самостоятелно прехвърляне със сделка и владението върху която не можело да бъде
валидно самостоятелно предадено на лице, различно от собственика на Апартамент
2. Тоест в конкретния случай, в най-добрия случай би могло да се говори за
отношения на съсобственост между собствениците на апартамент 2 /а именно
ответниците, по силата на Нотариален акт за учредяване на право на строеж.
Приложение 1 към отговора/ и ищеца. Следователно, дори и да се приемело
хипотетично, че ищецът има някакви вещни права върху такъв обект,
индивидуализиран в исковата му молба, тези права в най- добрия случай биха
касаели права в режим на съсобственост с ответниците. А като изправени в режим
на съсобственост, би следвало да се приложи чл. 31 от Закона за собствеността,
който гласял следното: „Когато общата вещ се използва лично само от някои от
съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са
лишени, от деня на писменото поискване. Такова писмено поискване до момента
ищецът не бил отправял към ответниците. Основателността на горното твърдение се
установявало от диспозитива на Решението на ВКС по гр.д. 680/12, което ищецът
представил, а именно, че „Апартаментът“, който би следвало ответниците да
предадат на ищеца, е следния: ..апартамент със застроена плот от 51,65 кв.м.,
състоящ се от коридор, баня и тоалетна, килер, кухня, дневна със спалня в общо
помещение, заедно с правото на строеж за този апартамент, който по архитектурен
проект представлява източната част на апартамент №2 /две/, целият със светла
площ от 89,95 кв.м., находящ се на първия етаж от жилищната сграда, построена в
УПИ ХУ-3718, кв.130 по плана на Велинград, която реална източна част от
апартамент №2 е със самостоятелен достъп от стълбищна клетка и включва следните
помещения по архитектурен проект: коридор №3 с площ от 5.4 кв.м.; санитарен
възел №6 с площ от 2.7 кв.м. /до коридор №3/; спалня №4 с площ от 11.5 кв.м.
/преустроена в кухня/, спалня №5 с площ от 31,2кв.м. /преустроена в дневна със
спалня/ и килер №8 с площ от 0,85кв.м., при съседи на дворното място, в което е
построена сградата: от две страни улици. ПИ №3720; ПИ №3719 и ПИ №3717“.
В Решението на ВКС се сочело,
че „Апартаментът“ се намира на първия етаж на сградата, а на този етаж на
сградата нямало изобщо жилищни обекти, както станало дума по- горе. Всъщност,
цялата сграда по одобрени архитектурни проекти от 2005 г. представлява пет
етажна „Жилищна сграда за отдих с ателиета“. Въвеждането й в експлоатация било
направено етапно, както следва:
С удостоверение №
61/05.09.2006 г. са въведени в експлоатация „Три броя ателиета на първия етаж в
жилищна сграда за отдих и ателиета“;С удостоверение № 62/05.09.2006 г. са
въведени в експлоатация „Първи и втори жилищни етажи в жилищна сграда за отдих
и ателиета“;С удостоверение № 81/17.11.2006 г. е въведен в експлоатация строеж
..Преустройство на съществуващи помещения на първи етаж в кафе-
аперитив";С удостоверение № 38/23.07.2008 г. са въведени в експлоатация
„Трети и четвърти жилищни етажи в „Жилищна сграда за отдих и ателиета“.От така
цитираните и приложени към настоящото изложение удостоверения за въвеждане в
експлоатация е видно, че:На първи етаж (партер) на кота 0.00 м. са разположени
кафе-аперитив и два броя ателиета /магазини/;На втория етаж. на кота + 3.10 м.
се намира жилищна част - апартамент № 1 и апартамент № 2, част от който е
предмет на спор между страните по нотариален акт № 84 от 1993 г. На третия етаж.
на кота + 6.00 м. се намира жилищна част, апартамент № 1 и апартамент № 2;На
четвърти етаж, кота + 8.90 м. се намира жилищна част. апартамент № 1 и 2; На
пети етаж. кота + 11.80 м. се намира жилищна част. апартамент № 1 и 2.Видно е,
че на първия етаж от страдата са разположени магазини и кафе- аперитив. няма
жилищна част. Съгласно пар. 5, т. 47 от ЗУТ, „Етаж“ е част от сграда или
постройка между две последователни подови конструкции. Между понятията „първи
етаж" и „първи жилищен етаж“ не може да има тъждество. „Първи жилищен
етаж“ се използва в практиката, когато първия етаж на сградата /партер/
представлява обект с предназначение, различно от жилище - гараж, търговски
обект и др. В случая се касаело за грешно индивидуализиран имот в изпълнителния
титул, с което било опорочило изпълнението. Всички тези неясноти в
изпълнителния титул били пречка за привеждането му в изпълнение. Самият ищец
също нито веднъж не бил поканил ответниците да уредят извънсъдебно отношенията
си или доброволно да му заплатят обезщетение за частта му на съсобственик, от
чието ползване са го лишили, нито е предприемал каквито и да било активни
действия за уреждане на отношенията преди въвода от 27.09.2019 г.
В евентуалност, ако се
приемело, че не е налице хипотеза на съсобственост, предвид че ищецът няма
сключен договор с ответниците, във връзка с ползването на имота, основанието на
исковете му не можело да бъде друго освен извъндоговорно. В тази връзка
твърдят, че не бил установен фактическия състав и на чл. 59 ЗЗД. Не било
настъпило обедняване в патримониума на ищеца в резултат на невъзможността да
използва процесния имот през исковия период. Не се установявало и обогатяване
на ответниците, доколкото същите никога не били живели в процесния
„Апартамент“, нито са правили изявления и признания, че го владеят, както
неоснователно твърди ищецът.
Настоява се на това, че
ответниците не упражняват и фактическа власт върху „Апартамента“. Единствените
дейности, които са извършвали в имота били свързани с въвеждането му в
експлоатация след построяването на сградата и оттогава и до сега същият не се
обитавал и използвал по какъвто и да е начин от тях. От повече от 6 години
ответниците живеели в сграда на адрес бул. „Съединение“ 77 в близост и под
грижите на дъщеря си. Обедняване за ищеца не било настъпило и нямало как да
настъпи и поради факта, че самият „Апартамент“ бил недовършен и негоден за
използване по предназначение, тъй като нямало партида за водоснабдяване и
канализация и електроснабдяване, нямало паркет, не бил обзаведен и той не
можело да бъде използван пълноценно и самостоятелно. Евентуалният му месечен
наем би бил много под пазарния за региона, като дори не считат, че е пазарно
оценим и конкурентен.
Твърдя също, че ищецът
съзнателно не е упражнил правото си да получи „Апартамента“, който му е бил
присъден, толкова дълъг период от време след приключване на съдебните дела
между страните, именно с цел да упражнява натиск върху ответниците и да ги
принуди да го закупят при явно неизгодни условия. Твърдя още, че е посещавал
ответниците и им е предлагал да го закупят срещу много висока цена, като в
противен случай ги е заплашвал със съд. Твърдя, че му е бил предлаган друг имот
в сградата, с характеристики, на З - тия етаж и съответстващи на присъдения му,
но той е отказал да го приеме.
Злоупотребявайки с
правата си и недобросъвестно упражнявайки задълженията си по закон, ищецът би
могъл да продължи да възпрепятства и бави получаването обратно на владението и
да претендира и занапред плащане на обезщетение за имот, който ответниците не
използват, а и който е реално негоден и непълноценен за живеене. Налице била
забава на кредитора от страна на ищеца, тъй като неоправдано не приемал и
отказвал съдействие на предложеното от ответниците доброволно уреждане на
отношенията. Бездействието на ищеца не можело да е основание за търсене на
отговорност от ответниците и за обуславяне на причинна връзка с обедняването
му, доколкото ако същият беше упражнил своевременно правата си по закон, то не
биха настъпили твърдението от него последици, свързани с лишаване от
ползването.
С оглед горното и
независимо дали поведението на ищеца е оправдано и в този смисъл дали може да
се квалифицира като забава на кредитора, при всички положения не бил изпълнен
фактическия състав на чл. 59 ЗЗД, тъй като липсвало обедняване на ищеца,
обогатяване у ответника, както и липсвал общ юридически факт, който да свързва
едновременно обогатяването на ответника с обедняване на ищеца.
Оспорват исковете и по
размер. Възражението си в тази връзка щели да конкретизират след поясняване от
страна на ищеца на периода на исковата си претенция, тъй като в момента същият
бил ясен и не можели да преценят на каква сума възлиза претендираното месечно
обезщетение за ползване, съобразно с броя на месеците в процесния период.
Съдът е намерил за
неоснователно възражението на ответниците досежно нередовност на искова молба,
поради неяснота на периода за който се търси обезщетение за ползване на чужд
имот, тъй като в петитума на искова молба този период е ясно посочен и е от
20.01.2015 год. до датата на завеждане на исковата молба – 04.10.2019г.
Неоснователно е и възражението на ответниците за недопустимост на иска поради
погасяването му по давност, тъй като институт на давността е въпрос на
доказване, тоест от предмета на делото, а не въпрос свързан с допустимостта на
иска, за разлика от преклузивните срокове. Его защо и тези възражения са
оставен без уважение, като неоснователни. А и към момента не намира причини да
промени това си становище.
В о.з. ищецът лично и чрез
пълномощника си адв.Максимова, поддържа иска и иска уважаването му по
съображения изложени в писмена защита.
В о.з. ответниците, чрез
пълномощника си адв. Петрова, от тях П.М. и чрез пълномощника си Мария М.
–негова дъщеря, оспорват исковете, поддържат възраженията си. Подробни съображения
излагат в писмена защита.
Съдът, като обсъди
събраните по делото доказателства заедно и поотделно, и с оглед на наведените
от ищеца доводи, както възраженията на ответника, намира следното:
От представените
съдебни решение на ВЛРС, ПзОС и ВКС, във връзка със собствеността върху
процесния имот, събраните по делото като
доказателства се установява следното: На 23.01.2009г. пред Велинградски районен
съд е иницииран исков процес по подадена искова молба от ищците Иванка
Димитрова Ценева ЕГН-********** и Станой Митов Ц., ЕГН-**********,***, п.12
чрез пълномощника им Д.С.Ц., (техен син и настоящия ищец по спора), против
ответниците П.Г.М. и Г.И.М., (настоящите
ответници по иска), с искане за приемане на установено, че двамата ищци са
собственици на процесния апартамент, предмет и на настоящия спор, описан по
следния начин- апартамент от 65-70кв.м. намиращ се на първи жилищен етаж,
югоизточно изложение на лицевата част на новопостроена жилищна сграда, въведена
в експлоатация на 05.09.2006г., находяща се в имот пл.№3718 в кв.130 от плана
на гр.Велинград, състоящ се от две преходни стаи, кухня и сервизни помещения, и
мазе в жилищната сграда, със застроена площ от 20кв.м., заедно със съответните
идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж и да се осъдят
ответниците да предадат на ищците владението и собствеността на описания
недвижим имот. По така заявената ревандикационна претенция с правно основание в
чл.108 от ЗС, е образувано гр.д.№35/2009г. по описа на РС Велинград, който със
свое решение №330/14.12.2009г. е приел за установено по отношение на
ответниците П.Г.М. и Г.И.М., че ищците Иванка Димитрова Ценева и Станой
Димитров Ц., са собственици на апартамент с площ от 51.65кв.м., със
самостоятелен достъп откъм стълбищна клетка и състоящ се от коридор, баня,
кухня,дневна със спалня в общо помещение в югоизточната му част, находящ се в
източната част на първия етаж от жилищната сграда, цялата със застроена площ от
274кв.м., застроена в УПИ ХV-3718 в кв.130 по плана на гр.Велинград, при
граници и съседи на УПИ:-от две страни-улици;ПИ №3720, ПИ№3719, ПИ №3717, с
адрес гр.Велинград, ул.“Св.Св.Кирил и Методий“, ведно със съответните общи
части от сградата и от правото на строеж, като ответниците са осъдени да
предадат в полза на ищците Иванка и
Станой Ценеви владението върху процесния недвижим имот и да им заплатят разноски,
като ревандикационната претенция е отхвърлена по отношение на мазето от 20кв.м.
намиращо се в същата сграда. Решаващите мотиви на първоинстанционният съд, с
които ревандикационната претенция на ищците по отношение на процесния
апартамент е изцяло уважена са, че същият апартамент представлява самостоятелно
обособено жилище от общо две такива обособени на етажа жилища, които в своята
съвкупност формират апартамент №2 по одобрения строителен проект; че процесното
обособено самостоятелна жилище е с площ от 51.65кв.м. и представлява източно разположеното
жилище, че същото това самостоятелно обособено жилище, състоящо се от антре,
баня, кухня и две съседни в общо помещение стаи, реално се ползва от
ответниците по спора още от 1997г. и до момента. Отхвърлен е изцяло като
несъстоятелен довода на ответниците за придобиване на имота в собственост по
давностно владение, продължило повече от 10години, тоест поддържаната позиция
от ответниците е била, че те упражняват трайно самостоятелна фактическа власт
върху този имот и се намират в него.
По подадена въззивна
жалба срещу уважената ревандикационна претенция на ищците по отношение на
процесното жилище, с въззивно решение №409 от 28.09.2010г. на ОС ПазарджиК,
постановено по в.гр.д.№266/2010г., първоинстанционното решение е отменено в
уважената част на ревандикационния иск за апартамента и претенцията е
отхвърлена, а в останалата отхвърлителна
част решението на районния съд е потвърдено. По въпроса за индивидуализацията
на процесния апартамент и въззивният съд в решаващите си мотиви е приел, че се
касае за самостоятелно и обособено източно жилище с полезна площ от 51.65кв.м.
от апартамент №2, като западната част от този апартамент №2 също представлява
самостоятелно обособено жилище с полезна площ от 38.30кв.м. Пред въззивната
инстанция е настъпила промяна в страните като по повод настъпила смърт на
Станой Ц., на негово място са конституирани наследниците му –преживяла съпруга
Иванка Ценева, досегашен участник в процеса и син Д.С.Ц..
По касационен ред, със
свое окончателно решение №202/13.07.2012г. по гр.д.№680/2011г., ВКС след като е отменил частично въззивното
решение относно отхвърления ревандикационен иск досежно процесния апартамент, е
постановил ново решение, с което е осъдил ответниците П.Г.М. и Г.И.М., да
предадат на основание чл.108 от ЗС на Иванка Димитрова Ценева и Д.С.Ц.,***,
следния недвижим имот: апартамент със застроена площ от 51.65кв.м., състоящ се от коридор, баня и
тоалетна, кухня, дневна със спалня в общо помещение, заедно с правото на строеж
за този апартамент, който по архитектурен проект представлява източната част на
апартамент №2/две/, целият със светла площ от 89.95кв.м., находящ се на първия
етаж от жилищната сграда, построена в УПИ ХV-3718, в кв.130 по плана на
гр.Велинград, която реална източна част от апартамент №2 е със самостоятелен
достъп от стълбищна клетка и включва следните помещения по архитектурен проект:
коридор №3 с площ от 5.4кв.м.; санитарен възел №6 с площ от 2.7кв.м./до коридор
№3/; спалня №4 с площ от 11.5кв.м. /преустроена в кухня/; спалня №5 с площ от
31.2кв.м. /преустроена в дневна със спалня/, при съседи на дворното място, в
което е построена сградата: от две
страни улици, ПИ №3720; ПИ №3719 и ПИ №3717. Решаващите мотиви на касационната инстанция за да се уважи така
предявения ревандикационен иск по отношение на процесния апартамент са, че този
апартамент представлява самостоятелно
обособен обект на правото на собственост и е със самостоятелен вход; че
такива са били уговорките между страните по сключения от тях договор за
прехвърляне на ответниците правото на собственост върху дворното място срещу
поетото от последните задължение да построят на прехвърлителите (ищците) със собствени средства апартамент със
застроена площ от 67-70кв.м. с
югоизточното или югозападно изложение; възникнало право на собственост за
ищците върху обектите, за които са си запазили правото на строеж с факта на
построяването на жилищната сграда; постигнато между страните съгласие с
договора, кое от множеството жилища в новопостроената сграда е предмет на
договора; установеното право на собственост за ищците върху процесния
апартамент към датата на предявяване на ревандикационния иск, което е било
налично предвид уговорките в сключения договор, още от момента на построяването
на четириетажната жилищна сграда,
въведена в експлоатация през 2006г.
Инициираният от
настоящите ответници по спора, исков процес за прогласяването на нищожността на
постановеното от ВКС решение №202/13.07.2012г. по гр.д.№680/2011г. по чл.270
ал.2 от ГПК поради неговата пълна неразбираемост, както и поради допуснати от
съда нарушения на материалноправни норми, регламентиращи в ЗУТ
индивидуализацията и обособяването на процесния апартамент в самостоятелен обект на правото на собственост, е приключил на първа инстанция с
отхвърляне на иска (решение №369 от 30.10.2014г. на РС Велинград по
гр.д.№695/2013г. по описа на същия съд). Това решение е потвърдено с въззивно
решение №63 от 20.02.2015г. на Пазарджишки окръжен съд, постановено по
в.гр.д.№55/2015г. по описа на същият съд, като същото не е допуснато до
касационно обжалване (определение №531 от 02.11.2015г. на ВКС, І г.о.
постановено по гр.д.№ 3837/2015г. по описа на същия съд).
Страните не спорят, а в
съответствие с твърденията на ищеца се установява, че през 2015г. ищецът Д.С. е
предявил против ответниците П. и Г. ***
- иск за заплащане на обезщетение за ползване процесния имот – апартамент от
51,65кв., находящ се на първия етаж от жилищна сграда построена в УПИ ХV-3718,
в кв.130 по плана на гр.Велинград в размер на общо 6000лв. за периода от
м.02.20210г. до 20.01.2015г., , по който иск е образувано гр.д.№ 44/2015г. Районен съд е отхвърлил този иск. Решението е
обжалвано пред ОС Пазарджик, който със свое Решение № 165/18.04.2017г. е
отменил Решението на ВлРС и е уважил иска по чл.59 от ЗС, като е осъдил П. и Г.
М., да заплатят на ищецът Д.С. сумата от общо 6741лв. /по 3370,50лв. за всеки
от тях/, с която сума са се обогатили без основание за сметка на С., ползвайки апартамента в
периода от м.02.20210г. до 20.01.2015г. Това решение е влязло в сила на
02.020.2018г., като не е допуснато от ВКС до касационно обжалване с Определение
№ 75/02.20.2018г.
Въз основа на решенията
по иска по чл.108 от ЗС е издаден в полза на ищците по гр.делото № 35/2029г. по
пописа на ВлРС - Иванка и Д. Ценеви срещу П. и Г. М., изпълнителен лист от
05.03.2013г. – за предаване владението върху процесния имот.
Установява се от
доказателствата по делото, че на 12.03.2013г.
ищецът Д.Ц. е инициирал изпълнително производство /изп.д.№203/2013г./
пред Държавен съдебен изпълнител /ДСИ/
при Районен съд гр.Велинград, с искане да бъде принудително въведен във владение
на процесния имот като негов собственик.
Като длъжници по изпълнението са посочени П. и Г. М.. Представен е пред
ДСИ изпълнителен лист от 05.03. 2013г., издаден от Велинградски районен съд по
гр.д.№35/2009г. по описа на същия съд въз основа на постановените съдебни
решения на РС-гр.Велинград, Окръжен съд гр.Пазарджик и на ВКС на РБ, с които окончателно е прието за
установено, че Д. и Иванка Ценеви са собственици на процесния имот и
ответниците М. са осъдени да им предадат владението върху обособеното жилище.
Процесният апартамент е индивидуализиран в изпълнителния лист по начина, по
който това е направено с решението на ВКС- І г.о., №202 от 13.07.2012г. по
гр.д.№ 680/2011г. по описа на същия съд. Установява се преди подаването на
молбата по чл.426 от ГПК до ДСИ, че другият признат за собственик на процесния
апартамент правен субект Иванка Димитрова Ценева е починала (на 23.01.2012г.) и
е оставила за единствен наследник по закон Д.С.Ц.-син, тоест изпълнителният
процес е иницииран от едноличния към този момент собственик на апартамента в
лицето на Д.Ц.. Длъжниците по
изпълнението са уведомени от ДСИ за
задължението си с покана за доброволно изпълнение на 02.04.2013г. като същите
не са взели отношение по искането на взискателя за принудително извършване на
въвод във владение на присъденото жилище чрез ДСИ. Същите дори не са заявили,
че вече не обитават апартамента и повече не упражняват фактическа власт върху
жилището или че вече са го предали на взискателя или че са готови незабавно да
го освободят в изпълнение на постановеното окончателно решение на ВКС на РБ от
13.07.2012г. за ревандикиране на имота в полза на взискателя Д.С. Ц..
Същевременно от последните е представена на ДСИ обезпечителна заповед от 16.07.2013г., издадена в тяхна полза от
Велинградски районен съд за спиране на изпълнителното производство като
обезпечение на бъдещ иск за прогласяване нищожност на съдебното решение, което
се изпълнява по така образуваното изпълнително дело, тоест това е индиция, че
длъжниците изобщо нямат намерение и не желаят доброволно да изпълнят влязлото в
сила съдебното решение, предмет на изпълнение и да освободят жилището,
предоставено на неговия собственик и
взискател по изпълнението Д.Ц.. Установява се, че на 17.07.2013г.
изпълнението е спряно с акт на ДСИ, а взискателят е поискал възобновяване на
производството на основание влязло в сила окончателно съдебно решение по
гр.д.№695/ 2013г. по описа на Велинградски районен съд на 19.01.2016г., като с
разпореждане от 20.01.2016г. производството е възобновено от ДСИ при
РС-Велинград, но в кориците на приложеното изпълнително дело на ДСИ липсват
данни да е извършен надлежен въвод във владение в полза на взискателя по
изпълнението.
Въз основа същия
изпълнителен лист е било образувано и следващото изп.д. № 20188850400770 по
описа на ЧСИ Г.Самарджиев. По това изпълнително дело с Протокол за въвод във
владение № 3020/27.09.2019г. на ЧСИ Г. Самарджиев, ищеца Д.С. е въведен във
владение на процесния имот - апартамент от 51,65кв., находящ се на първия етаж
от жилищна сграда построена в УПИ ХV-3718, в кв.130 по плана на гр.Велинград на
27.09.2019г. Тези обстоятелства се установяват и от приетите като доказателства
по делото – преписката по изп.д. № 20188850400770 по описа на ЧСИ Г.Самарджиев.
По делото са приети
основно и допълнително заключение по единична съдебно-техническа експертиза,
заключението по които е изготвено от вещото лице инж.С.Г.Б., което съд
възприема изцяло като обосновано, обективно и компетентно изготвено, въпреки
оспорването му направено от страна на ответниците по спора Г. и П. М..
От заключението се
установява, че процесният апартамент се намира в източната част на първия жилищен
етаж на жилищната сграда, цялата със застроена площ от 274кв.м., построена в
УПИ ХV-3718 в кв.130 по плана на гр.Велинград.
Установено е, че самата жилищна сграда се състои от северна хотелска част и южна жилищна част,
като всяка част е със самостоятелно вътрешно стълбище и че в същност описаният
в исковата молба имот се намира на втори пореден и първи жилищен етаж на
сградата, като първият етаж на сградата е изцяло с търговско предназначение; че
в него /първия етаж на сградата/ няма жилищна част, а са разположени търговски
обекти: магазини, заведение-кафе, ателие, заложна къща. Констатирано е от
вещото лице, че според проекта на сградата в част „Архитектура“, одобрен от
Община Велинград на 16.02.2005г., за втори пореден етаж и първи жилищен етаж, са предвидени два апартамента:- апартамент №1
(в северната, хотелска част) с площ от
147.80кв.м. и апартамент №2 (в южната, жилищната част) с обща площ 89.95кв.м.,
проектиран с обособени в него две части, които нямат връзка една с друга и имат
самостоятелни входове, като частта от апартамента към лицето на имота на
бул.“Съединение“(западната част) се състои от дневна, санитарен възел и коридор
с обща площ от 38.30м., а частта от апартамента към вътрешността на имота
(източната част) съдържа две спални от 11.5кв.м. и 31.2кв.м., коридор от
5.4кв.м., килер от 0.85кв.м. и санитарен възел от 2.7кв.м. с обща площ от
51.65кв.м.- или това е процесният самостоятелен обект, еднолична собственост на Д.Ц. и представляващ
описания в исковата молба апартамент. Констатирано е от вещото лице
местоположението на апартамента такова какво е било и по
приключилия ревандикационен исков
процес, воден от Д. и Иванка Ценеви срещу ответниците Г. и П. М.-самостоятелен
обект на правото на собственост, намиращ се на втори пореден и първи жилищен
етаж на сградата с първи етаж на сградата имащ търговско предназначение.
Установено е още от вещото лице, че процесният апартамент е завършен, но не
е захранен с електроенергия и вода,
както и че ищецът Д.Ц. няма открита партида за ползване на
електроенергия и вода.
По отношение
определянето на месечен наем за процесния имот, вещото лице е
установило, че имотът се намира в
населено място от ІІ-ра категория,
съгласно ЕКАТТЕ, имащо характеристиките на общински център и национален курорт;
намира се в търговския и пешеходен център на гр.Велинград, в кв.“Лъджене“, като
районът е с много добри търговска достъпност и инфраструктура и е привлекателен
за наематели. Процесния апартамент, като част от ап.№2 може да се ползва
самостоятелно и отделно от останалата част от ап.№2. Към момента обаче не се
ползва и не възможно да се ползва, тъй като е необходимо да се изпълнят някой
работи, а именно: да се поставят санитарни уреди, ел.контакти и ел.ключове,
подова настилка, да се обособи кухненски кът, като се поставят кухненски мивка
и шкафове, тъй като в санитарния възел няма тоалетна чиния, мивка и душ
батерия, а само настилка, ВиК инсталацията е на тапи, а ел.инсталацията е биз
контакти и ключове. Като негатив за имота е отчетен факта, че
той е непълноценен в този си вид, не е захранен с електроенергия и вода и не е
мебелиран. Отчитайки всички тези фактори, влияещи пряко върху формирането на
пазарната стойност на месечния наем, използвайки сравнителния метод за средни
продажни цени на подобни обекти в района и на наемните взаимоотношения, вещото
лице приема една средна пазарна наемна цена за подобен имот от 150лв месечно,
но че намира за необходимо да редуцира стойността с 20% за липса на захранване
с електроенергия и с вода, и на мебелировка, на съответно: 110лв на месец за
периода м.01-м.12.2015г.; 116 лв. на месец
за периода м.01-м.12.2016г.; 123 лв. на месец за периода м.01-м.12.2017г.; 131 лв. на месец за периода м.01-м.12.2018г. и за периода
20.01.2019г.-04.10.2019г. или общия размер на наема за целия период е равен на 6961лв.
В съдебно заседание
вещото лице уточнява, че първият етаж на сградата, имащ търговско
предназначение е в същност партерния етаж и в него няма жилищна част, както и
че в процесното жилище няма сложен фаянс.
Видно от допълнително
заключение по СТЕ използвайки сравнителен метод за отдавани апартаменти под
наем в гр.Пазардижик, тъй като във Велинград няма данни за се отдават под наем
необзаведени апартаменти, по оферти за обзаведен и необзаведен апартамент, при
цени на кв.м. от съответно 5,0лв. и 3,0лв. е изведен коефициент за намаление на
нема от 40% за необзаведен апартамент. В този случай наемът за 51,65кв.м. при
средна наемна цена за кв.м. от 2,77лв. =(4,62лв.х0,60) ще бъде следния: 111лв
на месец за периода м.01-м.12.2015г.; 118 лв. на месец за периода м.01-м.12.2016г.; 126 лв.
на месец за периода м.01-м.12.2017г.;
134 лв. на месец за периода
м.01-м.12.2018г. и 143лв. за периода 20.01.2019г.-04.10.2019г. или общия размер
на наема за целия период е равен на
7068лв. Изчислена е също и стойността на
необходимите за извършване довършителни работи за да може апартамента да се
ползва, посочени по видове в таблица №1 от констативно-съобразителна част, чиято стойност е общо 1871лв. Като се приспадне
стойността на довършителните работи от 1871лв. от определения размер на
месечния наем за процесния период от 7068лв. е получена сума в размер на 5197,0лв.
Единственият довод,
изложен от ответниците оспорвайки заключението е, че същите считат, че заключението
е необосновано, тъй като вещото лице не е било приложило ценови оферти за наеми
с които да се запознаят, а посочените имот били такива в гр.Пазарджик, при
което са ползвани аналози от друг град. Освен това ответниците са възразили
срещу приетото от в.л. намаление от 20% на наемната цена за недовършено жилище,
тъй като това намаление е необосновано. В тази връзка следва да се отбележи, че
в.л. в съдебно заседание не обосновава намалението от 20% от наемната цена,
като сочи че този процент просто е приет от него, без да има данни за това.
Разпитани са по делото двама
свидетели на ищеца Л.Б.П.Ж.Д, без родствена връзка със страните по спора.
От показанията на
св.Папозов се установява, че е бил нает
от ищеца Д.Ц. да извърши строителни работи в апартамента през 2008г., който бил
готов, но имало да се довършва. Работите които извършил се изразявали се в преправяне на В и К тръби в банята,
прекарване на нова инсталация, осигуряване на вентилация на парата от банята. В банята било извършено премахване на
плочки за да се преместят изводите за бойлера, възстановяване на плочките и
надграждане с един ред, направен ревизионен отвор за скриване тръбите за
мръсната вода. Твърди, че апартаментът не е бил напълно обзаведен, като нямало
кухня, но имало диван, телевизор, маса с 6 стола, имало и ток, вода, но имал
проблем с ел. захранването в една от
стаите, като ел. захранването било объркано и давало на късо. . Свидетелят
твърди, че се е занимавал и с фаянсови дейности. Според свидетеля в апартамента
на ищеца тогава имало мазилка, шпахловка, подови настилки и мебели, но е нямало
направена кухня със кухненски шкафове и мивка, като такава не имало обособена. Твърди,
че по времето когато правил ремонта ищецът били в София. Уговорката за
извършените работи била само с Д.Ц.. Твърди, че след 2008г. не е ходил в
апартамента.
От показанията на
св.Дончева се установява, че е познават с ищеца от 2007г. Тъй като свидетелката
със семейството си идвали редовно на почивка във Велинград и тъй като ищецът
имал апартамента във Велинград, през 2008г. се уговорили да им покаже този
апартамент с цел да остават повече врем на почивка. През есента на 2008г. –
септември или октомври месец, когато свидетелката и съпругът й били във
Велинград, направили такава среща с ищеца във връзка с апартамента, на която
отишла само свидетелката. Двамата с ищеца отишли до един вход на жилищна
кооперация, намиращ се на пешеходна улица. Там обаче ищецът не могъл да отключи
вратата, и затова звъннал по телефона и говорил с някого. След разговора и
споделил, че няма да могат да видят апартамента му, тъй като имало проблеми със
съкооператори. Повече
не била ходила на това място. е или съсобствениците, кое от двете свидетелката
не могла да разбере точно. Виждали се били с ищеца, и от него знаела, че води
дела за това жилище. Миналата година есента ищецът й споделил, че вече го има
този апартамент.
От показанията на
свидетелите на ответниците – Елка Димитрова Божкова /без родство със страните/
и Г. Петров М. – син на ответниците се установява следното: Сграда, която са построили ответниците М. се състои
от северна хотелска част и южна жилищна част, като всяка част е със
самостоятелно вътрешно стълбище. В жилищната част на втори пореден и първи
жилищен етаж на сградата, се намира апартамент с обособени в него две части,
които нямат връзка една с друга и имат самостоятелни входове. В едната част,
която е по-малка, живее от почети десет години сина на ответниците М. –
свидетеля Г. М., тъй като неговите родители са му го дали да живее там. Между
двете части е имало врата, която Г. М. твърди да е зазидал. В другата част не
живеел никой. Специално св. Г. М. твърди, че другата част от апартамента, т.е.
тази на ищеца била недовършена, като нямало ток и вода, поради което и като
била необитаема, там никой не живеел, а и той самия не ползвал тази част. Входната
врата на другата част от жилището, до неговото не била заключена, а стояла
така. Същият свидетел твърди, че неговите родители били собственици на всички
апартаменти от следващите горни етажи.
Самата жилищна част на сградата имала
врата към улицата, която била заключена. Тай имал ключ от тази врата, а
ключове имали и родителите му –ответниците М.. След като ищецът бил въведен във владение на процесния апартамент,
вече входната врата за него била заключена, а и му бил даден ключ от вратата на
входа за жилищната част. Свидетелят
твърди също, че през годините на два пъти били осъществявани срещи между страните.
Първата през 2007г. и втората през 2016г. Първата среща била когато бащата на ищеца бил още жив и той
се срещнал с майка му и сестра му. Тогава ответниците му предложили да вземе
жилище на първия етаж, но се разбрало, че те искат апартамента на първия етаж.
На втората среща ищецът предложил да уредят отношенията си, като ответниците
закупят от него апартамента му на първия етаж за сумата от 75000 евро. Но до
сделка не се стигнало, тъй като М. нямали тези пари, а и не им бил трябвал още
един апартамент .
При така установената
фактическа обстановка, съд формира следните изводи :
Установява се от
доказателствата по делото, че ищецът по силата на наследственото правоприемство
е станал изключителен собственик на процесния апартамент. Правото му на собственост
съществува в обема, в който е заявен с исковата молба- собственик е на
процесното жилище. Индивидуализацията на апартамента е такава каквато е посочена от ВКС - І г.о. на РБ, с решението
си №202 от 13.07.2012г. по гр.д.№ 680/2011г. по описа на същия съд. Категорично
е установено, че процесният апартамент представлява самостоятелен и обособен
обект на правото на собственост-жилище в жилищен етаж. Фактът, че този
индивидуален обект на правото на собственост е част от апартамент №2 на първи
жилищен етаж от жилищната сграда, не го трансформира в несамостоятелен и
необособен обект на правото на собственост и не му придава характер и естество
на съсобствен между ищеца и ответниците обект. Касае се за напълно
самостоятелно жилище, имащо необходимите помещения и индивидуализирано като
такова-самостоятелен вход откъм стълбищна клетка, коридор, санитарен възел,
кухня и дневна със спалня, с обща застроена площ от 51.65кв.м. Правата на ищеца,
като едноличен собственик на процесния апартамент са установени със сила на
присъдено нещо, като
е признат за собственик с влязло в законна сила съдебно решение, което решение
е задължително, съгласно чл.297 от ГПК за съда, който го е постановил, за
всички съдилища, учредения и общини на Р България. Влязлото в сила съдебно
решение е задължително и за страните, участвали в процеса, и има действие и за
наследниците на страните и техните правоприемници и с това правно
положение следва да се съобразяват всички останали прави субекти, включително и
ответниците по исковете.
Напълно неоснователно е
възражението на ответнците, досежно собствеността върху процесния апартамент и
неговата самостоятелност, тъй като спорът относно правото на собственост,
респективно факта дали процесният апартамент представлява самостоятелен обект
на правото на собственост не може да бъде пререшаван, освен ако има евентуално
настъпили нови факти и обстоятелства и то след влизането в сила на съдебното
решение по ревандикацията или в случая, настъпили след 13.07.2012г., което да доведе до нов
исков процес относно собствеността. За налични такива факти и обстоятелства
ответниците не твърдят, не излагат и не съобщават по делото. А и настоящият
правен спор е облигационен и в него спорове относно индивидуализацията на обекта, това дали
представлява самостоятелен обект на правото на собственост, и кой е титуляр на
правото на собственост не могат да се пререшават след като вече са установени
със сила на присъдено нещо.
Безспорно се установява
по делото, че ищеца Д.Ц. е бил лишен неправомерно от ответниците от
възможността да ползва собственото си жилище-апартамент с площ от 51,65 кв.м.,
находящ се първи жилищен етаж от сграда построена в УПИ ХV-3718 в кв.130 по
плана на гр.Велинград, до момента в който е осъществен въвод във владение от
ЧСИ на 27.09.2019г., тъй като за целия процесен период от 20.01.2015г. до 27.09.2019г.
входната врата на стълбищната клетка -от която е единствения достъп до
апартамента на ищеца е била заключена, ключ са имали единствено ищците и сина им, но не и ищеца.
Предмет на спора е обезщетение
за лишаването на собственика на един недвижим имот от правото да ползва този
имот по неговото предназначение, да упражнява фактическа власт, да го владее,
ползва, управлява и да се разпорежда от него по начин, по който сметне за
необходимо. Разпоредбата на чл.59 от ЗЗД
има в предвид всички лица, които по една или друга причина възпрепятстват
собственика да получава ползите от имота, който притежава и да осъществява в
пълен обем правомощията на правото си на собственост-владеене, ползване и разпореждане.
Претенцията за
неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 59 от ЗЗД не представлява
имуществена санкция за нарушено договорно задължение или за непозволено
увреждане и не е форма на гражданска отговорност. Освен това съгласно
установената по реда на чл. 290 от ГПК практика лицето, което държи без правно
основание чужда вещ /включително и когато тя е негоден за обитаване имот/, по
силата на чл. 59 от ЗЗД, всякога дължи на собственика й обезщетение за ползите
от които го е лишил, като правноирелевантно за пораждане на извъндоговорното му
задължение е обстоятелството дали вещта реално е била ползвана и получени ли са
от това приходи. Ползването на вещта от несобственика може да се осъществява по
различен начин. Обстоятелството дали той получава добиви от вещта, включително
и наем е ирелевантно. Изводът се извежда от приетото в Постановление № 1 от
28.05.1979 г. - на Пленума на ВС, съгласно което обогатяване е налице не само
при увеличаване имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства
за сметка на имуществото на друго претърпяло обедняване лице. Правото на
собственика да получи обезщетение за ползите, от които е бил лишен, не може да
бъде поставяно в зависимост от волята на това лице дали да реализира или не
доходи от държаната без основание чужда вещ. Същественото за основателността на
иска е, че вещ на ищеца е била държана без ответниците да имат основание за
това. По този начин собственикът е бил лишен от възможност да я ползва, поради
което за него е налице обедняване.
От доказателствата по
делото не се установява ответниците, които са осъдени да предадат владението в
полза на ищеца съгласно постановеното съдебно решение за ревандикация на
процесното жилище, своевременно да са го изпълнили и да са предали владението
на имота на ищеца през процесния период. Такива факти и доводи не се излагат по
делото от ответниците М.. Фактът, че ищецът е бил принуден да инициира
изпълнителен процес срещу ответниците Г.
и П. М. за да получи чрез съответния съдебен изпълнител фактическата власт
върху присъдения му имот чрез принудителното му въвеждане във владение, което е
реализирано едва на 27.09.2019г. означава, че ответниците без основание са
ползвали този чужд за тях имот и са препятствали възможността едноличния му
собственик да обладава този имот по начин който той сметне за необходим и да
получава ползите от него. Фактът, че именно ответниците М. са предоставили и
достъп на ЧСИ до обекта за да му се извърши оглед и са предали едва тогава ключ
за имота, също подкрепя тезата, че този имот се е намирал до въвода във
владение, във фактическа власт на ответниците –видно от протокола за въвод.
Действително
ответниците отричат да са ползвали имота на ищеца, независимо самия ищец да
твърди, че това обстоятелство не се отрича от тях. От показанията на
свидетелите на ответниците – Е.Би Г. М. се установява, че синът на ответниците
е ползвал само собствената на родителите му част от апартамента, която е била
довършена и обзаведена. Св.Божкова твърди да е посещавала само обзаведената
част от жилището, но не знае дали има и други необзаведени стаи към него. Св.
Г.М. твърди, че е зазидал общата врата между двете части от ап. №2 и частта на
ищеца не довършвал и не ползвал, тъй като била неизползваема. Собствеността на
ищеца не била ползвана и от родителите му М., тъй като те имали други
апартаменти над него и не им бил необходим апартамента на ищеца. Същевременно
обаче твърди, че входната варта на апартамента на ищеца била отключена през
целия процесен период и така си стояла до извършване на въвода във владение.
Съдът не кредитера с
доверие показанията на св.Г.М., в частта в който сочи, че апартамента на ищеца
не бил ползван от него или от неговите родители, тъй като този свидетел е син
на ответниците, а и ползвател на жилището им, и като такъв няма как да се
приеме да незаинтересован от изхода на спора. Само от факта, че ответниците
имат още апартаменти в същата сграда или да живеят реално на друг адрес /както
твърдят/, не следва извод да не е ползван изобщо апартамента на ищеца от
ответниците лично или чрез сина им на когото са предоставили ползването, тъй
като най малко са могли да го ползват и това ползване е зависело изцяло и само
от тяхната воля.
В случая, налице е
лишаване от ползите на които ищецът, като едноличният собственик на недвижимия
имот по право има от едно трето, чуждо на правото на собственост на имота лице,
като без основание той не е допускан до имота си и по този начин е лишен от
ползите от този имот съизмерими с размера на средномесечния пазарен наем за
исковия период от време за такъв апартамент, което представлява обедняването за
собственика с размера на който наем ползвалият без основание апартамент се е
обогатил за сметка на обеднилия се. В това се изразява претендираното обезщетение
за неоснователното ползване на имота от страна на ответниците М.. Налице е
установено несъмнено лишаване на действителния собственик от ползите по
отношение на този имот, съизмерими най-малкото с размера на средномесечния наем
за процесното жилище.
От доказателствата по
делото се установява, че процесното жилище е завършено като такова, но се явява
непълноценно поради факта, че не е захранено с ел. енергия и вода, както и
липса на мебелировка. От разпита на свидетеля се установява, че жилището има
изградена ел. инсталация и В и К, като от него са извършвани единствено ремонти
по отношение на В и К тръбите, поставяне на фаянс и избиване на отвор за отвеждане на парата от
банята, поставяне на ревизионна шахта.
Обстоятелството, че
липсва захранване с ел.енергия на жилището, липсата на вода и мебелировка е дало основание на вещото лице
инж. Б. в основното си заключение да квалифицира имота като непълноценен и да
редуцира размера на евентуалния месечен наем с 20%, който би се дължал за ползването
му в този вид, и който за исковия период от 20.01.2015г. до 27.09.2019г., обхващащ общо 56 месеца и 8 дни е в размер на 6961лв.
Вярно е, че
незахранването на един жилищен обект с ел.енергия, с вода и поставяне на
мебелировка затруднява ползването му по предназначение. Но е вярно и това, че
дори и в такъв вид по вина на ответниците, ищецът няма достъп до собственото си
жилище, при което той е лишен от всякаква възможност да го ползва, респективно
да го направи пълноценен за ползване след съответните преустройства за необходимостта
от които сочи в.л.Б.. Независимо от това лишаването на ищеца от ползите от
процесното жилище за посочения исков период от време, са налице и те следва да
бъдат овъзмездени след като макар и непълноценен този имот се намира във
фактическа власт на ответниците и последните реално се обогатяват най-малкото
от размера на средномесечния наем, който би бил заплащан за това жилище, като
се отчита в съответната степен /-20%/ непълноценност на жилището поради
неизвършените довършителни работи, посочена от вещото лице инж.Б.. В този
смисъл съд намира, че обезщетение на
ищеца се следва в посочения размер по заключението на основната експертиза,
доколкото с тази сума същият се е обеднил и с която сума реално ответниците са
се обогатили. Когато собственик на имот е лишен от неговото ползване, доколкото
същият се държи и ползва от друго лице несобственик, обедняването на
собственика се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би
получавал при отдаването под наем на имота, които следва да се определят
съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния имот.
Същевременно неоснователното обогатяване на лицето, което държи имота се
изразява в облагодетелствуването му със спестения от него наем, който би плащал
за ползване на имота през този период, а не с получения от него по- нисък наем
като граждански плод при преотдаването му примерно на трето лице.
В този смисъл е и
задължителната практика на ВКС на РБ
постановена по чл.290 от ГПК-решение № 131/27.10.2009 г. по т. д. № 268/2009 г.
на ВКС, I т. о., както и решение №
255/29.06.2010 г. на ВКС, по гр. д. № 5342/2008 г. III г. о., решение № 262 от
22.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1480/2011 г., III г. о., ГК, докладчик съдията
Олга Керелска и други.
Неоснователно е
възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза три годишна погасителна
давност за вземането на ищеца, тъй като се касаело за наем, поради следното:
Действително, съгласно чл.111, б.“в„ от ЗЗД с изтичане на три години се
погасяват вземания за наем. Предмет на делото обаче не вземане за наем, а за
обезщетение по чл.59 от ЗЗД за неоснователно обогатяване в резултата на неоснователно ползване на чужд имот. За този
вид вземане е приложима общата погасителна давност по чл.110 от ЗЗД, която е 5
годишна. Искова молба е постъпила в съда
на 04.10.2019г. , при което и пет годишната давност би изтекла за претенция с
начална дата 04.10.2014г. В случая се
претендира обезщетение с начална дата 20.01.205г., при което и не изтекла
предвидената в чл.110 от ЗЗД давност и вземането на ищеца е изискуемо.
И тъй като ответниците
са държали чужда вещ, която са ползвали или са могли да ползват, в зависимост
единствено и само от волята си. Въпросът за начина и размера на дължимото
обезщетение в хипотеза, при която имотът е негоден за обитаване, е въпрос,
касаещ съществото на спора, като в случая неговото състояние е съобразено от
експерта, изготвил основното заключение и
съответно е редуцирал размера на средния месечен пазарен наем с 20% за
процесния период от време, именно с оглед качествата, вида и състоянието на
процесния апартамент. В тази връзка са и решение № 409 от 20.06.12 г. по гр. д.
№ 1411/10 г. по IV г. о., № 55 от 28.02.12 г. по гр. д. № 652/11 г. на ВКС и №
204 от 5.09.2013 г. по т. д. № 1158/10 на II т. о. на ВКС.
Съгласно Постановление
№ 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС, при исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за правилно изясняват
спора се изследва връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на
ответника, която обаче не причинна, тъй като обогатяването не е следствие на
обедняването, и обратно. Както едното, така и другото са последица на друг факт
или на други факти. Поради това по делата за неоснователно обогатяване по чл.59
ал.1 ЗЗД следва да се изяснява дали обедняването на ищеца и обогатяването на
ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти.
В конкретния
случай връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника
произтича от фактите – непредаване владението на имота от ответниците на ищеца,
въпреки поставеното съдебно решение за предаването му, образувано изпълнително
дело от ищеца, по което въвод във владение и извършен на 27.09.2019г., тъй като
ответниците са спрели изпълнението с неоснователно искане за отмяна на влязлото
в сила съдебно решение и по този начин са препятствали въвода във владение, а и
през цялото време са направили невъзможен достъпа на ищеца до собствеността му,
заключвайки входната врата към улицата на цялата жилищна част от сградата, като
не са и предоставили ключ за нея на ищеца.
При наличието
на тези факти, съдът намира искът по чл.52 ЗЗД да е доказан по основание.
Що се отнася до
неговия размер, съдът намира следното: Според основно заключение по СТЕ размера
на обезщетението, слез намаляване с 20% на следната наемна цена за такъв вид
необзаведено жилище, поради непълноценността му изразяваща се в липса на ел.
захранване, липса на възможност за ползване на вода, поради непоставяне на
санитарни принадлежности, мивки и кранове на чешми, размера е 6961лв. Съдът констатира също, че
действително приетото от в.л. Б. намаление от 20% на средно месечната наемна
цена не обосновано по никакъв начин, но това е в резултата на липса на аналози
за подобна ситуация. Същевременно според допълнително заключение по СТЕ
размерът на нужните средства за изпълнение на довършителните работи е общо
1871лв. Като се приспадне тази стойността на довършителните работи от
определения размер на следния месечен наем за процесния период от 7068лв. ,
разликата е сума в размер на 5197,0лв.
Съгласно чл.73,
ал.1 от ЗС „недобросъвестният владелец дължи на собственика добивите, които е
получил и които е могъл да получи, както и обезщетение за ползите, от които го
е лишил, като се приспаднат направените за това разноски.“ В случая съдът
намира, че следва да приложи това законодателно разрешение по аналогия към
конкретния казус, като от се приспаднат разноските които ищецът би направил, за
да може да реализира ноемоподобни доходи от собствеността си, от ползването на
която е бил лишен неправомерно от ответниците. В резултат следва да се приеме
за обоснован размер на обедняване на ищеца, този изчислен в допълнително
заключение по СТЕ, именно 5197,0лв.
Със сума от 5197,0лв. реално
се е обеднил ищеца предвид лишаването му от ползата да използва жилището си по
предназначение и по начин евентуално за това време да го направи примерно
изцяло пълноценен, като реализира доходи поне от отдаването му под наем по
средна пазарна цена. Със същата тази сума са се обогатили неправомерно
ответниците с факта на осъщественото от същите без основание лично ползване на
имота и лишаването на истинския собственик от възможността да го ползва
съобразно неговото предназначение.
Ето защо като
основателен и доказан искът ще се уважи частично, като се осъдят ответниците да
заплатят на ищеца сумата от общо 5197,0лв. или по 2598.50лв. всеки един от двамата, като
обезщетение за неоснователното ползване на жилището на ищеца Д.Ц. за периода от
20.01.2015г. до 27.09.2019г. ведно със
законната лихва от подаването на исковата молба - 04.10.2019г. до окончателното
й изплащане. А над този размер до пълния претендиран такъв от общо 6400лв.,
искът по чл.59 от ЗЗД и неоснователен и като такъв ще се отхвърли.
При този изход на спора
и на осн. чл.78, ал.1 от ГПК в полза на ищеца се следват разноските които е
направил, като е представляван от адвокати и са представени доказателства за
направени разноски от 956лв., съгласно списък по чл.80 от ГПК. Ето защо и ще се
осъдят ответниците да заплатят на ищеца 776,0лв. – разноски по делото по съразмерност
с уважената част от иска.
С оглед изхода на спора
ответниците и на осн. чл.78, ал.3 ГПК имат право на разноски по съразмерност с
отхвърлената част от иска. Представлявани са от адвокат и са представени
доказателства за направени разноски от общо 1600лв., съгласно списък по чл.80
от ГПК. Ето защо и ще се осъди ищеца да заплати на ответниците 300,80лв. –
разноски по делото по съразмерност с отхвърлената част от иска.
Водим от горното съд
РЕШИ :
ОСЪЖДА Г.И.М.,ЕГН ********** и П.Г.М., ЕГН **********,***, да заплатят на Д.С.Ц., ЕГН ********** ***, на
основание чл.59 от ЗЗД, СУМАТА от общо 5197,0лв. /пет хиляди сто деветдесет и
седем лева/ или по 2598.50лв. всеки един
от двамата или всеки един от двамата - обезщетение за неоснователно ползване на
недвижим имот, еднолична собственост на ищеца Д.С.Ц., представляващ апартамент
с площ от 51.65 кв.м., със самостоятелен достъп откъм стълбищна клетка и
състоящ се от коридор, баня, кухня,дневна със спалня и общо помещение в
югоизточната му част, находящ се в източната част на първия етаж от жилищната
сграда, цялата със застроена площ от 274
кв.м., застроена в УПИ ХV- 3718, в кв.130 по плана на гр.Велинград, при граници
и съседи на УПИ – от двете страни – улици, ПИ №3720, ПИ №3719 и ПИ №3717, ул.
„Св.Св.Кирил и Методий“, ведно със съответните общи части на сградата и правото
на строеж, за периода от 20.01.2015г. до
27.09.2019г., с която сума ответниците Г. и П. М. са се обогатили без
основание за сметка на обедняването на ищеца Д.Ц. със същата сума, ведно със законна
лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба- 04.10.2019г. до
окончателното изплащане, както и СУМАТА от 776,0 лв. /седемстотин седемдесет и шест лева/- разноски по
съразмерност, като отхвърля иска до пълния претендиран размер от 6400лв. и за
законната лихва върху разликата, като неоснователен.
ОСЪЖДА Д.С.Ц., ЕГН ********** ***, да заплати на Г.И.М.,ЕГН ********** и П.Г.М.,
ЕГН **********,***, СУМАТА от 300,80 лв.
/триста лева и 80ст./- направените по делото разноски по съразмерност.
Решението може да се
обжалва с въззивна жалба пред Пазарджишки ОС в двуседмичен срок от съобщаването
му на страните, а копие от него да се изпрати на страните заедно със
съобщението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: …………………………………