№ 7528
гр. София, 11.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Димитър Ковачев
Йоанна Н. Станева
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно гражданско дело
№ 20241100513234 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № I-161-20129358 от 17.09.2024г., постановено по гр. дело № 28584/2018г.
по описа на СРС, 161-ви състав е признато за установено по предявените от „Обединена
българска банка“ АД срещу Н. Й. Т. искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл.
240, ал. 1 ЗЗД и чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца
следните суми: сумата от 5852,78 лева, представляваща главница по договор за издаване на
кредитна карта от 18.06.2014г. и допълнително споразумение от 19.04.2005г., ведно със
законната лихва от 11.07.2017г. до изплащане на вземането, сумата от 1347,74 лева,
възнаградителна лихва по договора за периода от 07.12.2015г. до 04.04.2017г., сумата от
218,89 лева, неустойка за забава за периода от 07.12.2015г. до 04.04.2017г., които вземания са
предмет на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417
ГПК, издадена на 17.07.2017г. по гр. дело № 46836/2017г. по описа на СРС, 161-ви състав. С
решението са отхвърлени предявените от „Обединена българска банка“ АД срещу Н. Й. Т.
искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр.
чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца вземане за
възнаградителна лихва над 1347,74 лева до пълния размер от 1587,36 лева и за периода от
05.04.2017г.- 10.07.2017г., както и вземане за неустойка за забава над 218,89 лева до пълния
размер от 289,69 лева и за периода от 05.04.2017г.- 10.07.2017г. С решението Н. Й. Т. е
осъден да заплати на „Обединена българска банка“ АД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 1219,47 лева, разноски, сторени в настоящото производство и сумата от 822,25
1
лева, разноски, сторени по ч.гр. дело № 46836/2017г. по описа на СРС, 161-ви състав.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от Н. Й. Т. чрез адв.
Д. Д. /назначен от съда особен представител/ срещу Решение № 20129358 от 17.09.2024г.,
постановено по гр. дело № 28584/2018г. по описа на СРС, 161-ви състав в частта, с която е
признато за установено по предявените от „Обединена българска банка“ АД искове, че Н. Т.
дължи на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата
от 5852,78 лева, представляваща главница по договор за издаване на кредитна карта от
18.06.2004г. и допълнително споразумение от 19.04.2005г., ведно със законна лихва от
11.07.2017г. до изплащане на вземането, сумата от 1347,74 лева, възнаградителна лихва по
договора за периода от 07.12.2015г. до 04.04.2017г., както и сумата от 218,89 лева, неустойка
за забава за периода от 07.12.2015г. до 04.04.2017г., които вземания били предмет на заповед
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена на
17.07.2017г. по гр. дело № 46836/2017г. по описа на СРС, 161-ви състав. В жалбата е
посочено, че СРС неправилно бил приел, че дължимите вноски по кредита от страна на
длъжника били в размер от 5852,78 лева. Сочи, че първоначално по сключения договор за
издаване на кредитна карта бил предоставен кредитен лимит в размер на 3000 лева, а
впоследствие на 19.04.2005г. договореният лимит по споразумение бил 4000 лева.
Поддържа, че неправилно съдът бил приел, че длъжникът бил уведомен за настъпилата
предсрочна изискуемост. Оспорва решението относно приетото от съда, че ответникът
следвало да заплати на ищеца суми за неустойки, както и възнаградителна лихва. Счита, че
и двете суми били недължими и съдът е следвало да ги отхвърли изцяло, не само частично.
Поддържа, че съдът не бил съобразил обстоятелството, че договорената по договора за
кредитна карта възнаградителна лихва по т. 1 и т. 3 била в размер на 17,50 % годишно върху
сумата по извършени безкасови плащания, както и по т. 3 и т. 2 от договора в размер на
19,50 % на годишна база върху изтеглените в брой суми, което противоречало на добрите
нрави. Искането към съда е да уважи въззивната жалба и да отмени решението на СРС в
обжалваната част.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Обединена
българска банка“ АД, с който се оспорва същата. Изложени са съображения, че
първоинстанционното решение е допустимо и правилно, тъй като е постановено при
спазване на материалния и процесуалния закон и не били допуснати процесуални
нарушения при разглеждане на делото. Сочи, че от представените по делото доказателства,
както и от приетата ССчЕ се установявало, че кредитополучателят бил ползвал кредитната
си карта до 29.06.2015г. като в периода от 2005г. до 2015г. бил увеличаван кредитният лимит
по картата като общо изтеглените суми като главница, вкл. и премия по застраховката били в
размер на 38943,72 лева, общо дължимите такси били в размер на 775,37 лева, общо
начислената възнаградителна лихва била в размер на 7950,63 лева, както и неустойка в
размер на 290,87 лева. Според заключението на вещото лице били постъпили вноски в
размер от 40230,76 лева. От извлечението от движението по кредитната карта се
установявало, че към датата на подаване на исковата молба непогасеният размер на
2
вземането за главница бил 5852,78 лева. Счита, че задълженията по договора били обявени
за предсрочно изискуеми, считано от 05.04.2017г. чрез залепването на нотариалната покана
на нотариус И.Н., за което били спазени всички законови процедури. Поддържа, че клаузите
за дължимата възнаградителна лихва по т. 1 и т. 3 в размер на 17,50 % годишно, както и по т.
3 и т. 2 от договора в размер на 19,50 % на годишна база върху изтеглените суми в брой,
били индивидуално уговорени в договора за кредитна карта от 18.06.2004г. и
кредитополучателят бил имал възможност да се запознае с тях при сключване на договора.
Не било налице и противоречие със ЗПК. Забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК съществувала от
2014г. и не следвало да се прилага към процесния договор. Искането към съда е да остави
без уважение въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение.
Решението на СРС, 161-ви състав в частта, с която са отхвърлени предявените от
„Обединена българска банка“ АД срещу Н. Й. Т. искове с правно основание чл. 415, ал. 1
ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца вземане за възнаградителна лихва над 1347,74
лева до пълния размер от 1587,36 лева и за периода от 05.04.2017г. до 10.07.2017г., както и
вземане за неустойка за забава над 218,89 лева до пълния размер от 289,69 лева и за периода
от 05.04.2017г. до 10.07.2017г. като необжалвано е влязло в сила.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материалноправни норми. По правилността на решението намира следното:
СРС е бил сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК
обективно кумулативно съединени искове за установяване дължимост на суми, за които е
била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.
417 ГПК от 17.07.2017г. по ч.гр. дело № 46836/2017г. по описа на СРС, 161-ви състав.
Исковете са допустими като предявени в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК и в предметните и
субективни предели на заявлението и издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК.
По така предявените искове в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и
главно доказване следното: наличието на действително правоотношение по договор за
кредитна карта с Н. Т.; обстоятелството, че Н. Т. е усвоил твърдения от ищеца кредит в
размер, посочен в исковата молба; уговорената между страните възнаградителна лихва; че е
настъпила предсрочна изискуемост на кредита – неизпълнение на задължения на
кредитополучателя по договора за кредит и обявяване на предсрочната изискуемост на
кредитополучателя; непогасеният размер на възнаградителната лихва; че е уговорена
наказателна лихва в твърдения размер; забавата на кредитополучателя по отношение
3
изпълнението на задължението за заплащане на главница; както и размера на дължимата
наказателна лихва /неустойка за забава/.
В доказателствена тежест на ответника е при установяване на гореописаните
обстоятелства да докаже плащане на процесните задължения.
В конкретния случай между страните не е спорно наличието на облигационно
правоотношение, основано на процесния Договор за издаване на кредитна карта
Eurocard/Mastercard Standard/Visa Classic от 18.06.2004г. с предмет издаване на
картодържателя на кредитна карта за картови плащания и с персонален идентификационен
номер и релефно отпечатано /имбосирано/ име на картодържателя на лицевата страна.
Съгласно чл. 2 от договора картодържателят разполага с кредитен лимит в размер на 3000
лева, който не може да бъде превишаван. Уговорено е, че при повишаване на лимита се
заплащат такси съгласно Тарифата за таксите и комисионните на банката. Съгласно чл. 3 от
договора ползваният кредит от разрешения кредитен лимит се олихвява, както следва: при
безкасово плащане на стоки и услуги чрез терминални устройства ПОС или импринтер при
търговци- 17,50 % годишно; при теглене на пари в брой от терминални устройства АТМ
/банкомати/ или от клонове на банки и/или други финансови институции чрез терминални
устройства ПОС или импринтер- 19,50 % годишно; при просрочие от страна на
картодържателя- с договорения лихвен процент според членове 3.1 и 3.2 от договора и
наказателна надбавка в размер на 5 пункта до окончателното изплащане на просрочените
суми; при друго неизпълнение на клаузите от договора от страна на картодържателя,
банката има право да начислява неустойка в размер на договорения лихвен процент според
членове 3.1 и 3.2 от настоящия договор и наказателна надбавка в размер на 5 пункта върху
ползвания кредит. Съгласно чл. 10 от договора е посочено, че банката начислява годишна
такса за обслужване в размер на 50 лева, която се събира автоматично от кредитния лимит
при издаване на картата. В чл. 11 е посочено, че договорът влиза в сила с получаване на
картата от картодържателя, а в чл. 12, че срокът на договора е 1 година и два месеца като
срокът се подновява автоматично с нови две години при липса на уведомление от
картодържателя, с което последният заявява, че не желае картата да бъде подновена. В чл.
14 от договора е посочено, че същият се прекратява с писмено едномесечно предизвестие от
картодържателя за отказ от подновяване на действието на договора или преиздаване на
картата; с писмено двумесечно предизвестие от картодържателя за прекратяване на
договора, като картодържателят е длъжен да погаси всички дължими суми към банката и да
върне картата при подаване на молбата; едностранно от издателя по всяко време и без да
обосновава причините за прекратяване на действието на договора като блокира и изиска
обратно картата; при смърт на картодържателя.
По делото е приет и приемо-предавателен протокол от 18.06.2004г., от който се
установява, че Н. Т. е приел ВИЗА карта № ********, валидна до 06/05, както и
принадлежащото пин писмо.
От Допълнително споразумение към договор за издаване на кредитна карта №
******** от 19.04.2005г., сключено между страните, се установява, че страните са
постигнали съгласие, че банката има право периодично едностранно да променя
4
разполагаемия кредитен лимит според кредитната история на картодържателя като
максималният размер на лимита може да бъде до 10 000 лева. Уточнено е, че
картодържателят се осведомява за текущия кредитен лимит с месечното извлечение във
всеки клон на банката или от всяко терминално устройство АТМ на банката. В чл. 5 е
посочено, че разполагаемият кредитен лимит към момента на подписване на споразумението
е в размер на 4000 лева.
От приетото ССчЕ се установява, че първоначално отпуснатият кредитен лимит е в
размер на 3000 лева. Вещото лице е посочило, че на база предоставените извлечения е
установила, че кредитният лимит се е променял, както следва: от м.04.2006г. кредитният
лимит е бил увеличен на 4000 лева, от м. 12.2011г. кредитният лимит е бил увеличен на 5000
лева, а от м. 08.2013г. кредитният лимит е бил увеличен на 7000 лева. От заключението се
установява, че по кредитната карта са усвоявани суми в периода от 29.06.2004г. до
29.06.2015г. Общият размер на усвоените суми е в размер на 38943,72 лева, в това число
26809,72 лева покупки, 11990 лева, изтеглени в брой и 144 лева, застрахователни премии,
начислени през месец юни на всяка година за периода от 2007г. до 2014г. включително.
Общо погасените суми са в размер на 33135,55 лева. Експертът е посочил, че непогасената
част от главницата е в размер на 5808, 17 лева и обхваща усвоените суми за периода от
03.11.2013г. до 29.06.2015г., в това число и 18 лева, застрахователни премии. Били начислени
и такси в общ размер от 775,37 лева, от които 408,77 лева, такси за покупка/теглене; 363
лева, годишни такси. Общо били погасени такси в размер на 730,76 лева, от които 339 лева,
годишни такси, 389,76 лева, такси за покупка/теглене и 2 лева, такси. Непогасената част от
главницата обхващала и такси в размер на 44,61 лева, начислени за периода от 01.12.2013г.
до 06.05.2015г., в това число 24 лева, годишна такса, 19,01 лева, такси за покупка/теглене и
1,60 лева, други такси. Експертът е посочил, че общият размер на непогасената главница е
5872,78 лева, включващ сумата от 5808,17 лева, усвоени суми и 44,61 лева, такси. Вещото
лице е посочило, че за ползване на кредитния лимит били начислени договорни лихви в общ
размер от 7950,63 лева, начислени в периода от 23.08.2004г. до 23.06.2017г. Общо
погасените лихви били в размер на 6363,27 лева. Непогасените договорни лихви били в общ
размер от 1587,36 лева и обхващали начислените лихви за периода от 23.11.2015г. до
23.06.2017г. Поради просрочие в плащането на месечните вноски били начислени
наказателни лихви в общ размер от 290,87 лева. Общо погасените наказателни лихви били в
размер от 1,18 лева. Непогасените наказателни лихви били в общ размер от 289,69 лева и
обхващали начислените лихви за периода от 23.12.2015г. до 23.06.2017г.
Въззивният съд намира, че на етапа на въззивното производство не е спорно между
страните наличието на облигационно правоотношение, основано на договора за кредитна
карта, както и размерът на непогасените по договора за кредитна карта суми за главница и
лихви /възнаградителни и наказателни/.
По довода във въззивната жалба, свързан с кредитния лимит по процесната кредитна
карта, съдът намира, че от извлечението, както и от неоспорената ССчЕ, която съдът
кредитира като пълно и компетентно изготвено на основание чл. 202 ГПК, се установява по
5
категоричен начин, че въззивникът-кредитополучател е продължавал да ползва кредитната
карта до 29.06.2015г. /когато последно е използвал същата за извършване на покупка/. На
следващо място, от съдържанието на допълнителното споразумение се установява, че
страните са уговорили възможност за промяна на разполагаемия кредитен лимит според
кредитната история на картодържателя като са договорили максимален размер на лимита до
10 000 лева /т. 1 от допълнителното споразумение/. От заключението се установява, че
кредитният лимит е бил увеличаван съответно през м.04.2006г., през м.12.2011г. и през
м.08.2013г. като същият е достигнал 7000 лева. В този смисъл доводът, че предоставената по
договора главница е била единствено до сумата в размер на 4000 лева е неоснователен.
По отношение на предсрочната изискуемост на вземанията по кредита съдът намира
следното:
Съгласно чл. 42 от Общите условия на ОББ АД за дебитни и кредитни карти,
представляващи неразделна част от кредитния договор, при неплащане на две поредни
месечни погасителни вноски, кредитът става автоматично предсрочно изискуем, без да е
необходимо кредитополучателят да бъде уведомяван. На основание чл. 60, ал. 2 ЗКИ банката
може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на ГПК и да пристъпи
към принудително събиране на вземането си като насочи изпълнението върху цялото
имущество на кредитополучателя и/или срещу поръчителите по установения в закона ред.
Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с
волеизявление само на едната от страните. Това е моментът, от който кредитът се счита за
предсрочно изискуем. Съобразно т. 18 на Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г.
по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, ако предсрочната изискуемост е уговорена в
договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2
ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено, като кредиторът трябва да е уведомил
длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост
има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако
към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й/така и
Решение № 64 от 09.02.2015г. по гр. д. № 5796/2014г. на ВКС, IV г. о. /.
Фактическият състав на предсрочната изискуемост включва два елемента:
настъпване на фактическите обстоятелствата, водещи до изменението на срока на договора
и даващи право за обявяването на договора за предсрочно изискуем и уведомяването на
длъжника за това след като тези фактически обстоятелства са настъпили. Моментът, в който
настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на
банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника-
кредитополучател и то само, ако към този момент са били налице обективните предпоставки
за изгубване на преимуществото на срока. Уведомяването за предсрочната изискуемост
може да се осъществи и чрез нотариална покана, което съставлява допустим способ за
съобщаването на предсрочната изискуемост. Според чл. 2, ал. 1 ЗННД нотариусът е лице, на
което държавата възлага извършване на предвидените в законите нотариални действия.
Последните са посочени изчерпателно в чл. 569 ГПК, като разпоредбата на т. 3 изрично
6
урежда компетентността на нотариуса за връчване на нотариални покани. Ето защо, ако
кредиторът избере този ред на връчване на съобщението за настъпване на предсрочната
изискуемост, то следва стриктно да се спази от нотариуса процедурата по ГПК. Съгласно чл.
50 ЗННД при връчването от нотариуса на нотариални покани се спазват правилата на чл. 37–
чл. 58 ГПК.
Съгласно Решение № 217 от 12.05.2015г. по т. д. № 62/2014г., I т. о. на ВКС
разпоредбата на чл. 47 ГПК е приложима в нотариалните производства, при връчване на
нотариални покани. Удостоверяването на нотариуса за връчването на съобщението съгласно
чл. 47, ал. 5 ГПК, не е достатъчно, за да се приеме за редовна процедурата, така и
Определение по ч. т. д. № 70/2012г., II т. о. на ВКС, като съдът прави самостоятелна
преценка дали са спазени правилата за връчване на нотариалната покана и дали е настъпила
предсрочната изискуемост на вземането.
В настоящия случай ищецът е изпратил с нотариална покана уведомление за
предсрочна изискуемост на цялото задължение по Договор за издаване на кредитна карта от
18.06.2014г. до Н. Т. на адреса, регистриран като негов постоянен и настоящ адрес от
25.05.2015г. Видно от приложената към нотариалната покана разписка адресът е посетен от
служител на нотариус И.Н., вписан в регистъра на Нотариалната камара под № 040 с район
на действие СРС на 22.03.2017г., 04.03.2017г. и на 22.03.2017г. като лицето не е намерено и е
залепено уведомление на пощенската кутия, както и е пуснато едно уведомление в нея. На
05.04.2017г. нотариусът е удостоверил връчването на поканата на основание чл. 47, ал. 1
ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че съгласно практиката на ВКС, обективирана в
множество актове /Решение № 298 от 10.07.2020г. по гр. д. № 505/2011 г. на ВКС, ГК,
Четвърто отделение, Определение № 642 от 25.10.2012г. по ч. т. д. № 520/2012г. на ВКС, ТК,
Първо отделение, Решение № 233 от 03.07.2014г. по гр. д. № 7723/2013г. на ВКС, ГК,
Четвърто отделение, Определение № 284 от 21.06.2016г. по ч. гр. д. № 2273/2016г. на ВКС,
ГК, Четвърто отделение, и мн. др./ при действието на разпоредбата на чл. 47 от ГПК /преди
изменението с ДВ бр. 86/2017г.- каквато е настоящата хипотеза/, когато при първото
посещение на посочения по делото адрес на ответника, връчителят не намери адресата или
друго лице, което е съгласно да приеме съобщението, той трябва да потърси сведения дали
адресатът пребивава там. Ако връчителят намери сведения, било че ответникът живее на
адреса, било че от известно време или никога не е пребивавал там, той трябва да ги
удостовери в разписката към съобщението. При получени сведения, че ответникът не живее
на адреса, връчителят няма защо да го посещава повече. В случаите, при които се установи,
че ответникът пребивава на адреса, той трябва да положи усилия да узнае, по кое време
може да бъде намерен там, за да направи следващото посещение тогава. Ако и при второто
посещение не може да се осъществи връчване, връчителят трябва да направи най-малко още
едно посещение, като времето между първото и последното трябва да е повече от един
месец. При последното посещение връчителят поставя уведомление, като попълва в него
датата на поставянето му и го подписва. Връчването чрез залепване на уведомление е
7
възможно само на регистрирания настоящ адрес /ако той е различен от постоянния/ или на
регистрирания постоянен адрес /ако няма различен настоящ/. Залепването на уведомление на
друго място е без правно значение. При приложение на горецитираните разрешения следва
изводът, че процедурата по чл. 47 ГПК е опорочена, доколкото служителят на нотариуса не е
удостоверил да е търсил сведения дали Н. Т. живее на адреса, не е посочено дали връчителят
е осъществил достъп до апартамента, респ. защо е залепено уведомление на пощенската
кутия, а не на вратата на апартамента. Поради гореизложеното следва извод, че банката не е
упражнила надлежно правото си да обяви процесния кредит за предсрочно изискуем преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Независимо от това, обаче, въззивният съд намира, че вземанията по договора за
кредитна карта са обявени за предсрочно изискуеми в хода на исковото производство. Това е
така, тъй като съдът, разглеждащ осъдителния или установителния иск по реда на чл. 415,
ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК, не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, тъй като моментът,
към който се установява съществуването на вземането, е моментът на приключване на
съдебното дирене в исковия процес. В този смисъл и Решение № 10 от 25.02.2020г. на ВКС
по т. д. № 16/2019 г., II т. о., ТК. Правното основание, на което се претендира изпълнение,
както на вноските с настъпил падеж, така и на останалата част от главницата поради
настъпила предсрочна изискуемост на кредита, е сключеният договор за кредит.
Изискуемостта е възможността на банката – кредитор да иска изпълнение на задължението.
Изискуемостта означава, че банката – кредитор може да отправи искане до длъжника за
плащане на дължимите по договора за кредит суми, но и да поиска от съда защита на своето
право, като предяви осъдителен иск по реда на общия исков процес или по реда на
производството по търговски спорове, или подаде заявление за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и съответно предяви установителен иск
по чл. 415, ал. 3 във връзка с ал. 1, т. 1 и 2 или осъдителен иск по чл. 415, ал. 3 във връзка с
ал. 1, т. 3 ГПК. При предявен осъдителен иск по общия ред /общ исков процес или
производство по търговски спорове/ с твърдение в исковата молба за настъпила предсрочна
изискуемост на кредита, но действително обявена предсрочна изискуемост в хода на
исковото производство, този факт следва да бъде взет предвид на основание чл. 235, ал. 3
ГПК. Целта на заповедното производство, продължение на което е производството по реда
на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК, е да се реализират по облекчен ред правата на
кредитора. Положението на кредитора не следва да бъде по-неблагоприятно вследствие
инициирането на заповедно производство, отколкото ако е предявен осъдителен иск за
вземането по общия ред.
Задължението за плащане на погасителните вноски по договора за кредит става
изискуемо с настъпване на падежа на съответната вноска съгласно уговореното в договора,
съответно в погасителния план, а предсрочната изискуемост настъпва при осъществяване на
предпоставките в договора за кредит и достигане на волеизявлението на банката за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем до кредитополучателя. Възможно е преди
8
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение да са настъпили
предпоставките за упражняване на потестативното право за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, но банката да не го е упражнила към този момент. Съгласно т. 1 от
Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС
допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен за
вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, ако
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Посоченото Тълкувателно
решение не разглежда хипотезата, когато предсрочната изискуемост е обявена на длъжника
в хода на исковото производство.
Обявяването на кредита за предсрочно изискуем може да бъде извършено в хода на
исковото производство, образувано по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК.
Изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да бъде
инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, който е представен като
приложение към исковата молба. В тези случаи изявлението поражда правни последици с
връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника –
кредитополучател, ако са налице и предвидените в договора за кредит обективни
предпоставки за загубване преимуществото на срока. Упражняването на това потестативно
право на банката и в този смисъл настъпването на предсрочната изискуемост на кредита в
хода на исковото производство представлява факт от значение за съществуването на
претендираното право на вземане за главница и възнаградителни лихви, който следва да
бъде взет предвид от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. При положение, че правното
основание на заявената претенция е договорът за кредит, и поради това, че решението
следва да отразява материалноправното положение между страните по делото, каквото е то
към момента на приключване на съдебното дирене, липсва основание да се отрече
настъпилата в хода на исковото производство предсрочна изискуемост на кредита.
В настоящия случай с исковата молба е посочено, че вземанията по договора са
обявени за предсрочно изискуеми, както и е приложено извлечение от счетоводните книги
на банката, в които е посочено, че в резултат на неплащане на уговорените срокове на 15
броя погасителни вноски по кредита, дължими за периода от 07.12.2015г. до 12.02.2017г.,
банката на основание чл. 42 от ОУ е обявила кредита за предсрочна изискуем. В този
смисъл волеизявлението на банката до кредитополучателя за предсрочна изискуемост е
връчено на ответника с получаване на препис от исковата молба, редовно връчен на
назначения от съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител. С получаване на
препис от исковата молба изявлението на банката за обявяване на предсрочна изискуемост
на задълженията по договора за кредитна карта е достигнало до Н. Т. и от този момент е
настъпила и предсрочната изискуемост на вземанията по процесния договор за кредит, като
от приетата ССчЕ се установи по категоричен начин неизпълнението на ответника по
договора за кредит за изплащане на 15 броя погасителни вноски по кредита, в този смисъл
9
са налице и предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
От приетата ССчЕ се установи по категоричен начин, че кредитополучателят е усвоил
суми в общ размер от 38943,72 лева /26809,72 лева, покупки и 11990 лева, изтеглени в брой/,
както и че е погасил суми в размер от 33135,55 лева. Така останалите непогасени суми по
договора за кредит са в размер от 5852,78 лева /усвоени суми и 44,61 лева, такси/. Предвид
което правилно СРС е уважил претенцията за сумата от 5852,78 лева, представляваща
главница по договора за издаване на кредитна карта от 18.06.2004г. и допълнително
споразумение от 19.04.2005г.
По отношение на възнаградителната лихва настоящият съдебен състав приема, че
автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договор
/източник в частност на претендираните от ищеца вземания/, е ограничена от разпоредбата
на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на
повелителни норми на закона каквито са именно нормите на ЗПК, а в равна степен и на
добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за
търговските сделки /чл. 288 ТЗ/, като за спазването им съдът следи служебно. В конкретния
случай процесният договор е бил сключен на 18.06.2004г. /преди приемането на ЗПК,
понастоящем отменен/. При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до
който е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно
съответствието й с добрите нрави следва да се извърши като се изходи от нейните същност и
функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на
предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за
времето, през което е лишен от възможността да използва паричните средства и да извлича
облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер
е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора.
Според приетото в съдебната практика възнаградителната лихва може да надхвърля размера
на законната лихва, с която се съизмерват вредите за времето, в което остава
неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За противоречащи на добрите нрави се
считат сделки /уговорки/, с които неравноправно се третират икономически слаби участници
в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване
на друг, като е изведено, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави, а ако
вземането е обезпечено, за неморална сделка следва да се приеме лихва, която превишава
двукратния размер на законната лихва. В настоящия случай след справка в електронната
страница на БНБ съдът установи, че към датата на сключване на процесния договор /който
не е обезпечен/ основният лихвен процент е 2,44 %, от което следва, че размерът на
законната лихва е бил 12,44 %. Т.е. уговореният в договора годишен лихвен процент /нито
по чл. 3.1, нито по чл. 3.2 от договора/ не надхвърля двукратния, респ. трикратния размер на
законната лихва. Начислените договорни лихви са за периода от 23.11.2015г. до 23.06.2017г.,
като СРС е уважил претенцията за възнаградителна лихва до сумата от 1347,74 лева и за
периода до 04.04.2017г., на която дата е приел, че е бил обявен за предсрочно изискуем
10
договора за кредит. С оглед гореописаните изводи и предмета на въззивно обжалване
/единствен в частта, с която исковете са уважени/ съдът приема, че претенцията на ищеца за
сумата от 1347,74 лева, изчислена съгласно Приложение № 1 към ССчЕ, за периода от
07.12.2015г. до 04.04.20147г. е основателна и правилно е била уважена от СРС.
По отношение на начислената неустойка за забава /наказателна лихва/ настоящият
съдебен състав намира, че същата е дължима предвид безспорно установеното неизпълнение
на задълженията на кредитополучателя да заплаща месечни вноски. От заключението на
ССчЕ се установи, че начислените наказателни лихви в размер от 290,87 лева са върху
месечни вноски /а не върху цялата главница/. Горното е видно и от колона № 5 към
Приложение № 1 от заключението на вещото лице /наказателната лихва е начислявана на
23.07.2015г. и след 23.12.2015г. при преустановяване на плащанията от страна на ответника/.
Съгласно чл. 7 от договора картодържателят е длъжен ежемесечно да погасява задължението
си към банката в 14-дневен срок от датата на извлечението, като след този срок банката
начислява наказателен лихвен процент за просрочие, посочен в чл. 3.3 от договора. Предвид
гореизложеното и предвид обхвата на въззивна проверка съдът приема, че
първоинстанционното решение е правилно и в частта за начислената неустойка за забава в
размер на 218,89 лева за периода от 07.12.2015г. до 04.04.2017г.
Предвид гореизложеното и поради съвпадане на изводите на двете съдебни
инстанции първоинстанционнното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната му
част.
По разноските:
Предвид изхода от спора, право на разноски в настоящата инстанция има
въззиваемата страна- „Обединена българска банка“ АД, която е сторила разноски
единствено за внесен депозит за особен представител в размер на 400 лева, които следва да й
се присъдят.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № I-161-20129358 от 17.09.2024г., постановено по гр.
дело № 28584/2018г. по описа на СРС, 161-ви състав в обжалваната част, с която е признато
за установено по предявените от „Обединена българска банка“ АД срещу Н. Й. Т. искове с
правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1
ЗЗД, че Н. Й. Т., ЕГН ********** дължи на „Обединена българска банка“ АД, ЕИК
********* следните суми: сумата от 5852,78 лева, представляваща главница по договор за
издаване на кредитна карта от 18.06.2014г. и допълнително споразумение от 19.04.2005г.,
ведно със законната лихва от 11.07.2017г. до изплащане на вземането, сумата от 1347,74
лева, възнаградителна лихва по договора за периода от 07.12.2015г. до 04.04.2017г., сумата
от 218,89 лева, неустойка за забава за периода от 07.12.2015г. до 04.04.2017г., които вземания
са предмет на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.
11
417 ГПК, издадена на 17.07.2017г. по ч.гр. дело № 46836/2017г. по описа на СРС, 161-ви
състав.
ОСЪЖДА Н. Й. Т., ЕГН ********** да заплати на „Обединена българска банка“ АД,
ЕИК ********* на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 400 лева, представляваща разноски
във въззивното производство.
Решение № I-161-20129358 от 17.09.2024г., постановено по гр. дело № 28584/2018г. по
описа на СРС, 161-ви състав в частта, с която са отхвърлени предявените от „Обединена
българска банка“ АД срещу Н. Й. Т. искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл.
240, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца вземане за възнаградителна лихва над 1347,74 лева до пълния
размер от 1587,36 лева и за периода от 05.04.2017г. до 10.07.2017г., както и вземане за
неустойка за забава над 218,89 лева до пълния размер от 289,69 лева и за периода от
05.04.2017г. до 10.07.2017г. като необжалвано е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12