РЕШЕНИЕ
Номер ІІ - 60 14.04.2020
г.
гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен
граждански състав
На: десети
март две хиляди и двадесета година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 365 по описа за 2020 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Главна дирекция „Национална полиция“ – МВР,
гр.София, бул.“Александър Малинов“ № 1, представлявана от директора, подадена
чрез ю.к.Радослав Петров, против решение № 3317/02.12.2019 г.,
постановено по гр.д.№ 5641/2019 г. по описа на Районен съд – Бургас, с което
Главна дирекция „Национална полиция“ МВР е осъдена да заплати на М.В. от гр.***,
сумата от 1543.12 лв.,
представляваща допълнително възнаграждение за 226.08 часа извънреден труд,
положен през периода 15.07.2016 г. до 15.07.2019 г. на основание служебно
правоотношение между страните, по силата на което ищецът М.В. е заемал
длъжността „старши полицай“ в Група „Охрана на обекти“ в ЗЖУ-Бургас, сумата от 190.07 лв. –
сборно обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 30.10.2016 –
14.07.2019 г., ведно със законна лихва върху главницата от 1543.12 лв., считано
от 15.07.2019 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 350 лв. за
направените по делото разноски. С решението ГД „Национална полиция“ – МВР е
осъдена да заплати по сметка на БРС сумите от 111.72 лв. за държавна такса и
180 лв. за възнаграждение на вещо лице.
Въззивникът изразява недоволство от
първоинстанционното решение, като счита същото за неправилно, незаконосъобразно
и необосновано. Счита се за неправилен извода на съда, че е налице празнота в
специалната нормативна уредба, касаеща служителите на МВР и субсидиарно
приложение намира НСОРЗ. В тази връзка се сочи, че по отношение на държавните
служители в МВР се съдържа специална уредба в ЗМВР, като приложението на КТ или
на ЗДСл и подзаконовите актове по тяхното прилагане е изключено с разпоредбата
на чл.187, ал.9 ЗМВР, съгласно която редът за организацията и разпределянето на
работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на
държавните служители извън работно време, режимът на дежурство, времето за
отдих и почивки на държавните служители се определят с наредба на Министъра на
МВР, т.е. не са налице предпоставките за субсидиарно прилагане на НСОРЗ, на
която се позовава съда. В тази връзка се сочи, че нощният труд на служителите в
МВР е предвиден и уреден в чл.187, ал.1 и ал.3 ЗМВР и не би трябвало да се
прилага субсидиарно разпоредбата на чл.9 НСОРЗ, като не са налице и две от
предпоставките на последната норма, тъй като съгласно ЗМВР дневното и нощното
работно време са с еднаква продължителност от 8 часа и не е налице работа по
трудови норми за определяне на трудово възнаграждение по КТ. Сочи се също, че
дори и да се приеме субсидиарно приложение на НСОРЗ, то тогава коефициентът би
бил 1, тъй като нормалната продължителност на работното време в МВР е еднаква –
8 часа, защото в ЗМВР не фигурира текст, че нормалната продължителност на
работното време е 7 часа, както това е посочено единствено в КТ. Въззивникът счита, че
обжалваното решение е немотивирано, като нито един от посочените от ответника
аргументи не е коментиран, обсъден и анализиран от съда, който напълно без
мотиви и при липса на правен анализ е постановил решението. Моли въззивния съд
да отмени обжалваното решение и да отхвърли
предявения иск като неоснователен. Не се правят доказателствени искания.
Претендират се разноските пред двете
съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор от
въззиваемия-ищец М.В.В.. В съдебно заседание въззиваемият се
представлява от пълномощник – адв. Ели Димова и представя писмени бележки, в
които са изложени пространни съображения за неоснователност на въззивната жалба
и за потвърждаване на първоинстанционното решение. Моли въззивния съд да остави без
уважение въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение като правилно и
законосъобразно. Не се правят доказателствени искания. Претендират се разноски
пред въззивната инстанция.
Бургаският окръжен съд,
като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и
съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице, поради което съдът я
намира за допустима.
Предявеният иск е с правно основание чл.178, ал.1, т.3,
вр. чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР и акцесорен иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ищецът М.В.В. претендира за осъждане на ответника Главна
дирекция „Национална полиция“ при МВР да му заплати сумата от 1543.12 лв.
(съобразно изменението на претенцията по реда на чл.214 ГПК), представляваща
допълнително възнаграждение за извънреден труд от 226.08 часа, за периода от 15.07.2016
г. до 15.07.2019 г., получени при преизчисляване на положения от него нощен
труд в дневен с коефициент 1.143, както и сумата от 190.07 лв. (съобразно
изменението на претенцията по реда на чл.214 ГПК), представляваща лихва за
забава върху главницата за периода от 30.10.2016 г. до 15.07.2019 г., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.
Изложени са твърдения, че през периода
15.07.2016 г. – 15.07.2019 г. ищецът е полагал труд като „старши полицай“ в
Група „Охрана на обекти“ – ЗЖУ-Бургас към Дирекция „Жандармерия“, която е на
структурно подчинение на ответната ГД „Национална полиция“ МВР, при 12-часови
работни смени по график, отчитани на тримесечие. Твърди се, че в процесния
период ищецът е положил общо 1581 часа нощен труд, които преизчислени с
коефицент 1.143 възлизали на 1807.08 часа дневен труд. Това преизчисляване от нощен
към дневен труд водело до извънреден труд от 226.08 часа, на стойност от 1543.12
лв., които следва да бъдат заплатени от ответника и тази сума се претендира с
предявения иск. Върху неплатените допълнителни възнаграждения за извънреден
труд ответникът дължал и лихва за забава в размер на 190.07 лв. за периода от 30.10.2016
до 15.07.2019 г., която също се претендира с настоящия иск.
В депозирания в срока по чл.131 ГПК
писмен отговор ответникът ГД „Национална полиция“ МВР, чрез процесуалния си
представител юрисконсулт, е оспорил предявените искове като неоснователни и по
размер. Оспорена е приложимостта на Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата, която се прилагала само за лицата работещи по трудово
правоотношение, какъвто ищецът не е, като за процесните служебни правоотношения
се прилагат специалните наредби, издадени от министъра на МВР, за което са
изложени пространни съображения.
Първоинстанционният съд е приел, че в действалите в
процесния период Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016
г. на министъра на МВР не е предвидено преобразуване на часовете положен нощен
труд към дневен, коетои представлява
празнота в специалната правна уредба, засягаща служителите в МВР, която следва
да бъде запълнена чрез прилагане на съответните норми на общата НСОРЗ. Това
субсидиарно прилагане се налага поради факта, че случаят засяга полагане на
труд по служебно правоотношение, а третирането му по различен начин от
работещите по трудово правоотношение относно изчисляването на часовете положен
труд при сумирано изчисляване на работното време би довело до недопустимо
поставяне в по-неблагоприятно положение спрямо работещите на трудов договор
лица. По горните мотиви БРС е приел
съобразно приетото експертно заключение, че искът е основателен и доказан в установения
от вещото лице размер от 1543.12 лв., поради което исковата претенция е уважена
като основателна в претендирания размер, съобразно изменението на претенцията,
ведно със законната лихва от предявяването на иска, както и за лихвата за
забава от 190.07 лв., съобразно изменението на акцесорната претенция.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и
допустим съдебен акт, липсват нарушения на
императивни материалноправни норми.
След
самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази приложимите
разпоредбите на закона, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, като изцяло
споделя окончателните правни изводи на районния съд и счита, че решението му
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по
делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея
не е налице спор между страните. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и
допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи
относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с
тях. Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да
променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради
което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е необходимо същата да се преповтаря и в настоящото решение.
Въззивната
инстанция напълно споделя и решаващите мотиви и изводи на БРС за основателност
на предявените осъдителни искове по чл.179, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 КТ
и чл.86, ал.1 ЗЗД, като препраща към мотивите на решение на основание чл.272 ГПК.
По изложените във въззивната
жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се
отбележи следното:
Наведените във въззивната жалба възражения
обобщено се свеждат до това, че по
отношение на служителите на МВР следва да се прилагат наредбите, издадени от
министъра на вътрешните работи, на основание законовата делегация на чл.187, ал.9 ЗМВР, които уреждат реда за
организация и разпределяне на работното време, за неговото отчитане и компенсирането на работата на
държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурствата, времето за
отдих и почивки, поради което се счита от въззивника, че БРС неправилно е приел наличие на
непълнота в специалната уредба, при която следва субсидиарно да се приложи
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, в т.ч. и нормата
на чл.9, ал.2 НОСРЗ.
Настоящата инстанция намира така релевираните възражения
за неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР, към
основното месечно възнаграждение на държавните служители се изплащат
допълнителни възнаграждения за извънреден труд. Какво се разбира под извънреден
труд се казва в нормата на чл.143, ал.1 КТ – „извънреден е трудът, който се
полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на
работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън
установеното за него работно време. В случая, съгласно чл.187, ал.1 ЗМВР нормалната
продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа
дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, като работното време на
държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на
8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие, а при работа на смени е
възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните
часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.187,
ал.3 ЗМВР). А разпоредбата на чл.187, ал.5, т.2 и ал.6 ЗМВР постановява, че работата
извън редовното работно време от 280 часа годишно се компенсира с
възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечие – за
служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение върху основното
месечно възнаграждение.
Действително, по отношение реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители, са създадени специални правила, определени с наредба на министъра на МВР на основание законовата делегация на чл.187,ал.9 ЗМВР. Така, за процесния период 15.07.2016 г. – 15.07.2019 г. са действали правилата на Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г., Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. на министъра на МВР, уреждащи реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи. Последните две наредби съдържат аналогични текстове относно възможността на държавните служители в МВР да полагат труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.3, ал.3 от двете наредби). И в двете наредби – в чл.31 от тях е предвидено, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.
Видно е обаче и е безспорен факт, че в цитираните Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и в Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. липсва изрично регламентирано правило за начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за положения труд през нощта, каквато е била уредбата в предходната Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. – чл.31, ал.2 от същата, действала за част от процесния период, съгласно която – при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период, т.е. преизчислението е с коефициент 1.143. При това положение, БОС намира, че в действащите в процесния период подзаконови нормативни актове е налице празнота в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, както правилно е приел и районния съд, като възраженията на въззивника в този смисъл са неоснователни.
В тази връзка, нормата на чл.46, ал.2 ЗНА предвижда, че
когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат
разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на
акта. Именно такъв е и настоящият случай. С оглед безспорния факт, че
служителите в МВР са държавни служители, то за неуредените в специалния закон
отношения следва да се приложи общия закон, а именно Закона за държавния
служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013
г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага
субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична
разпоредба в ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като
обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните служители
в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и
служителите, работещи по трудови правоотношения. Ето защо, макар и в действащия ЗМВР да няма законова делегация,
препращаща към общия Закон за държавния служител, както това е било уредено в
отменения ЗМВР, то доколкото няма изрично уредено нещо друго, за неуредените
отношения приложение намира ЗДСл, който от своя страна пък препраща към
трудовото законодателство по КТ. Така, разпоредбата на чл.67, ал.3 ЗДСл
постановява, че минималните и максималните размери на основните заплати по нива
и степени за държавните служители, размерите на допълнителните възнаграждения и
редът за получаването им се определят с наредба
на Министерския съвет и не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото
законодателство.
Предвид горното и тъй като размерите на допълнителните
възнаграждения на държавните служители не могат да бъдат по-ниски от определените
в трудовото законодателство, то при безспорната липса на изрична уредба в специалните
наредби, издадени от министъра на МВР, в случая субсидиарно приложение намират
правилата на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Ето
защо, изводите на РС-Бургас са правилни, а всички изложени възражения от
въззивника са неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.2 НСОРЗ, при сумарно
изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с
коефициент, равен на съотношението между нормалната продължителност на дневното
и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за
съответното работно място, т.е. приложимият коефициент е 1,143. Предвид
изложените по-горе съображения, въззивният съд намира, че при липсата в случая на
специално правило в ЗМВР и подзаконовите актове по прилагането му, с което да се
определя методология за превръщането на отработените нощни часове в дневни при
сумирано изчисляване на работното време на държавните служители в МВР, то наличната
нормативна празнота следва да се преодолее чрез субсидиарното приложение на
чл.9, ал.2 НСОРЗ. Както бе посочено, възприемането на обратното становище би
поставило държавния служител в системата на МВР в неравностойно положение
спрямо работниците по трудово правоотношение и другите държавни служители,
чийто правоотношения се регламентират от КТ и ЗДСл. Ето защо, настоящата
инстанция намира за неоснователни изложените във въззивната жалба възражения и
доводи относно неприложимост към процесното служебно правоотношение на
установения в нормата на чл.9, ал.2 НСОРЗ коефициент за преизчисление на нощния
труд в дневен. Тук следва да се има предвид, че приложените по делото писма на
МТСП и писмена консултация на проф.Мръчков не представляват съдебна практика и
не са задължителни за съда, поради което първата инстанция правилно не ги е
обсъждала, като възраженията на въззивника в този смисъл са неоснователни.
С оглед изложените съображения и предвид събраните по
делото доказателства, въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане
на допълнително възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд за процесния
период, получен след преобразуване на положените часове нощен труд в дневен, се
явява доказана по основание. По отношение на размера на претенцията, съдът
съобрази приетата в първата инстанция и неоспорена от страните съдебно-икономическа
експертиза, от която се установява, че за периода 15.07.2016 г. – 15.07.2019 г.
ищецът М.В. е положил нощен труд от 1581 часа, които преизчислени с коефициент
1,143 и приравнени на дневно работно време възлизат на 1807.08 часа, като
разликата от 226.08 часа не е отчетена по протоколи за положен труд и стойността
им в размер на 1543.12 лв. не е начислена, съответно – не е изплатена на ищеца,
а мораторната лихва върху нея за процесния период е в размер на 190.07 лв. Ето
защо, предявените искове са основателни и доказани в претендирания размер от 1543.12
лв.-главница и 190.07 лв.-лихва, поради което следва да бъдат уважени изцяло,
ведно със законната лихва от предявяване на иска.
Предвид горното,
Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за неоснователна, а поради
съвпадане изцяло на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
При този изход
на спора и направените искания за разноски, съдът намира, че на основание
чл.78, ал.3 ГПК въззивникът ГД „НП“ МВР следва да заплати на въззиваемия М.В. сумата от 300 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение
за въззивното производство, съгласно представен договор за правна защита и
съдействие и разписка към него. В тази връзка, съдът намира за неоснователно
направеното от въззивника в писмените му бележки възражение по чл.78, ал.5 ГПК,
тъй като заплатеното от въззиваемия адвокатско възнаграждение граничи с
минималния размер, определен в чл.7, ал.2, т.1 Наредба № 1/2004 г. за МРАВ и в
този смисъл не се явява прекомерно.
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3317/02.12.2019 г., постановено по гр.д.№ 5641/2019
г. по описа на РС – Бургас.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Национална полиция“ – МВР, с адрес гр.София, ул.“Александър
Малинов“ № 1, представлявана от директора, да заплати на М.В. от гр.***, ЕГН **********, сумата от 300 лв. (триста лева) за направените във
въззивното производство пред БОС съдебни разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.