Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 14.01.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесети ноември
през две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Кристиян
Трендафилов
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №6464
по описа за 2018
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 19.02.2018
год., постановено по гр.дело №14816/2017 год. по описа на СРС, ГО, 56 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Т.Д.М.
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 4 624.86 лв. – главница, представляваща цена на доставена топлинна
енергия за периода от м.май 2014 год. до м.април 2016 год. в топлоснабден имот,
находящ се в гр.София, ж.к.”***********абонатен №349757, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №61645/2016
год. по описа на СРС, ГО, 56 с-в – 28.10.2016 год. до окончателното й изплащане
и сумата от 255.08 лв. – обезщетение
за забава в размер на законната лихва, считано от датата на падежа на отделните
вземания /до 30.09.2016 год., като производството по делото е прекратено като
недопустимо в останалата му част за разликата над 4 624.86 лв. до пълния
предявен размер от 5 705.14 лв. – стойност на незаплатена топлинна
енергия, отразена във фактура №********** от 31.07.2014 год. и ответницата е
осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски
по делото в размер на 448.39 лв., както и направените разноски в заповедното
производство в размер на 457.40 лв., а ищецът е осъден да заплати на
ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в
размер на 108 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.”
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата Т.Д.М..
Жалбоподателката твърди, че исковата молба била нередовна, тъй като претенциите
не били индивидуализирани. Неправилно СРС бил приел, че между страните
съществува облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна
енергия през исковия период. Заповедта за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК била издадена солидарно срещу ответницата и И.С.М.. Срещу последния
не били предявени искове в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, поради което били
налице основания за обезсилване на заповедта по отношение на 1/2 част от размера
на вземанията. В този смисъл обемът на отговорността на ответницата можел да
бъде само за останалата 1/2 част – тя притежавала 1/2 ид.ч. от процесния имот. Обстоятелството,
че отоплявания имот бил в режим на съпружеска имуществена общност не давало основание
да се пренебрегне липсата на предявени искове срещу другия съпруг, който бил
включен в заповедта за изпълнение. На следващо място по делото нямало
доказателства, установяващи фактическото потребление на топлинна енергия. Вземането
по фактура №********** от 31.07.2914 год. в размер на 2 215.73 лв. не било
предмет на процесната заповед за изпълнение, а освен това било погасено по
давност, тъй като се отнасяло за периода от 01.05.2013 год. до 30.04.2014 год.,
като производството по делото в частта му за това вземане следвало да бъде
прекратено, т.е. за разликата над сумата от 3 489.37 лв. до размера от
4 624.86 лв., евентуално искът за тази сума – отхвърлен. Първоинстанционният
съд не бил взел предвид извършените от ответницата плащания в общ размер на
1 400 лв., които ищецът отнесъл към задължения, които били погасени по
давност, без да е налице нейно съгласие за това. Ищецът бил длъжен да представи
фактурите, на които се позовавал. За претендираните вземания липсвали
доказателства, както и такива за наличието на валидни договори между страните,
както и с третото лице-помагач. Сумите били посочени произволно и неправилно се
отнасяли към корекция за плащане, за да се избегне евентуално възражение за
погасителна давност. Общият топломер в абонатната станция на процесната сграда
не бил надлежно отчитан. Представеното от ищеца извлечение от сметка не можело
да служи като доказателство – същото не било изготвено и в съответствие с
изискванията на Закона за счетоводството. Счетоводството на ищеца не било редовно
водено. Не следвало да се кредитират заключенията на вещите лица по
съдебно-техническата експертиза и съдебно-счетоводната експертиза. Ответницата
не била канена от ищеца да плати доброволно, поради което и не дължала
обезщетение за забава. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в
обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
Третото
лице-помагач „Т.С.” ЕООД не изразява становище по въззивната жалба
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част.
Неоснователно е
възражението на жалбоподателката за недопустимост на решението на СРС. И това е
така, тъй като исковата молба на „Т.С.“ ЕАД съдържа всички необходими реквизити,
установени в разпоредбата на чл. 127 ГПК, в т.ч. налице е конкретизация на
източника на процесните задължения, който е идентичен с посочения в заявлението
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, а
именно договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди, сключен при
Общи условия, а стойността на доставената топлинна енергия за всеки от
месеците, включени в исковия период, както и размера на обезщетението за
забава, са посочени в приложените към исковата молба документи, към която същата
препраща.
Решението на СРС е
частично неправилно.
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която
се намира този
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на нотариален акт за
покупко-продажба №188, т.ХХХVІІІ, дело №7343/1991 год., а и не се спори във
въззивното производство, че процесният апартамент №11 е бил закупен на 14.06.1991
год. от И.С.М. по време на брака му с ответницата Т.Д.М., поради което и по
правилото на чл. 19, ал. 1 СК от 1985 год. /отм./ същият е в режим на
съпружеска имуществена общност. Следователно ответницата е съсобственик на
имота /обстоятелство, което не оспорва/, поради което следва да се приеме, че
се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 5,
ал. 1, т. 2 от Наредба №1 за ползване на топлинна енергия /Обн. ДВ. бр.49 от 27.06.1975 год.,
отм. ДВ. бр.31 от 26.03.2002 год./, § 1, т. 13 от ДР на Закона за енергетиката
и енергийната ефективност – ЗЕЕЕ /отм./, респ. § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ
/приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006
год./, съответно има качеството на битов клиент съгласно §
1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год.,
в сила от 17.07.2012 год./.
Следва да се
посочи, че според нормата на чл. 25, ал. 2 СК /отм./, респ. чл. 32, ал. 2 СК, за задължения, които
единият или двамата съпрузи са поели за задоволяване нужди на семейството, те
отговарят солидарно. А щом е така, то кредиторът /ищецът/ може да иска изпълнение
на цялото задължение от когото и да е от длъжниците – арг. чл. 122, ал. 1 ЗЗД.
В този смисъл без значение за обема на отговорността на ответницата е
обстоятелството, че издадената срещу И.С.М. заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №61645/2016 год. по описа на СРС, ГО, 56
с-в, е била обезсилена на основание чл. 415, ал. 5 ГПК /с определение от
09.10.2018 год., постановено по ч.гр.дело №61645/2016 год. по описа на СРС, ГО,
56 с-в/.
Съгласно чл. 106а
ЗЕЕЕ /отм./, респ. чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/. В случая несъмнено е, че Общите
условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани,
като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е
упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 106а,
ал. 3 ЗЕЕЕ /отм./, респ. чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият
съдебен състав приема, че между страните по делото са били налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него
права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът
за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/
и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Топлинната енергия за отопление на сграда
– етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите /чл. 142, ал. 2 ЗЕ/, като според чл. 145, ал. 1 от закона
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз
основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Доказано е също така, че в процесната
сграда е била въведена услугата дялово разпределение – видно протокол от Общо
събрание на етажните собственици от 2002 год., ведно със списък, на което е
било взето решение за сключването на договор с „Т.С.“ ЕООД. Такъв договор е бил
сключен впоследствие /през 2002 год./ за срок от 2 години. Същевременно по
делото са представени изготвени от третото лице-помагач документи за главен
отчет /от които е видно, че до процесния имот е бил осигуряван достъп за отчет/
и индивидуални справки за отопление и
топла вода за отоплителните сезони, включени в исковия период и липсата на
доказателства за изявления от етажните собственици, че считат договора за
прекратен, води до извода, че действието на договора е било многократно
подновявано. А отделно от това следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на
чл. 139, ал. 2 ЗЕ, топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна
енергия има право да извършва услугата дялово разпределение и самостоятелно,
дори да не е налице договор с лице, вписано в регистъра по чл. 139а ЗЕ.
От съвкупната
преценка на писмените доказателства по делото – документи за главен отчет и индивидуални
справки за отопление и топла вода за отоплителните сезони и на заключението на
вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирано, се установява, че делът на ответницата за отопление, сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с правилата на
действащата нормативна уредба /като са съобразени обстоятелствата, че в имота
има 6 бр. отоплителни тела – радиатори, на които са монтирани 6 бр. топлинни
разпределители, както и 2 бр. водомери за топла вода, данните по които са били
отчитани/. Установено е също така, че ищецът е отчислявал за своя сметка
технологични разходи на абонатната станция, както и че са извършвани периодични
метрологични проверки на общия топломер в процесната абонатна станция на всеки
две години. Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото
потребената от ответника топлоенергия в определено количество.
На следващо място
доказано е въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което въззивният
съд приема, че следва да бъде кредитирано /чл. 202 ГП/, че стойността на
доставената топлинна енергия през периода от м.май 2014 год. до м.април 2016
год. възлиза на 4 624.86 лв. /към
сбора от прогнозните вноски 2 592.84 лв. + 2 338.78 лв./ е добавена
сумата за доплащане за отоплителния сезон от м.май 2014 год. до м.април 2015
год. в размер 447.08 лв. и съответно е приспадната сумата за връщане на абоната
за отоплителния сезон от м.май 2015 год. до м.април 2016 год. в размер на
753.82 лв. – виж чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ/. Не са установени данни за извършени
от ищеца прихващания със сумата за връщане със стари задължения на ответницата,
а в подкрепа на твърденията си, че е погасила задълженията си чрез плащане на
сумата от 1 400 лв. ответницата Т.М. не е ангажирала каквито и да било
доказателства /а доказателствената тежест в тази насока е била нейна – чл. 154,
ал. 1 ГПК/.
В този смисъл и
при съобразяване на обстоятелството, че в предмета на процесната заповед за
изпълнение, респ. на предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове, не са
включени вземания на ищеца за стойността на доставената топлинна енергия за
периода от м.май 2013 год. до м.април 2014 год. включително, за които е била
издадена обща фактура №********** от 31.07.2014 год., поради което за ищеца
липсва правен интерес от защита чрез предявяване на установителни искове /а и по
тази причина производството по делото е било частично прекратено от СРС, срещу
който съдебен акт ищецът не е упражнил право на жалба/, настоящият съдебен
състав приема, че предявените главни претенции се явяват основателни до
горепосочения размер, както законосъобразно е приел и първоинстанционния съд,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Релевираното от ответницата
евентуално възражение за погасителна давност в частта му, която се отнася до
вземанията на ищеца за периода от м.май 2013 год. до м.април 2014 год.
включително /виж стр. 4, абзац последен и ст. 5, абзац първи от писмения
отговор на исковата молба/, за които производството по делото е прекратено с
влязъл в сила съдебен акт, не подлежи на разглеждане.
Възражението за
погасителна давност на ответницата в частта му, която се отнася до процесния
период от м.май 2014 год. до м.април 2016 год., се явява неоснователно, поради
следните съображения:
Според
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011
год. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания”
по смисъла на чл. 111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един
правопораждащ факт, чието падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното
дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични
плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения давността тече от деня
на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може
да иска предсрочно изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо
след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е
възникнало – чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
По отношение на
задълженията за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за процесния
период въззивният съд приема, че е приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И
това е така, тъй като страните по правоотношението не са определили срок за
изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от
кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало, поради следните съображения:
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една изравнителна вноска; 2/ на
месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една
изравнителна вноска и 3/
по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация
и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна
енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалата през процесния период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната
нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на
потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в
зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а
имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на
месечните вноски в установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в
полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата
между начислената суми по прогнозните
вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия,
отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни
месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това
ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното
предприятие. При всички случаи, обаче,
това “изравнително” вземане е самостоятелно и различно от вземанията на
топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се
касае до корекция на тези вноски със задна дата. Т.е.,
задължението за заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на
месечните вноски.
Съгласно
действалите през процесния период Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014
год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се
формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за
разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава
ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата
за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1
в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от
Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в
30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на
продавача.
Публикуването на
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и
на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява по своето естество
уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи
от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като
правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на
погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за
изпълнение може да се отправи от възникването на правото.
В този смисъл
настоящият съдебен състав счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни
или равни/ възникват след изтичането на съответния месец, пред който е
доставена топлинна енергия – всяка доставка поражда вземане за месечна вноска.
Т.е. в частност тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за вземанията за
всеки от месеците, включени в процесния период, е започнала да тече от първо
число на следващия месец /за първия месец от този период – м.май 2014 год.,
давността тече от 01.06.2014 год./. от посочените дати до датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК /арг. от чл.
422, ал. 1 ГПК/ – 28.10.2016 год., не са изтекли 3 години, поради което и
следва да се приеме, че вземанията на ищеца за главници не са погасени по
давност.
Същевременно
противно на прието от СРС и с оглед изложеното вече по-горе, настоящият съдебен
състав счита, че по делото не са ангажирани доказателства, че длъжницата е била
поставена в забава по отношение на задълженията за заплащане на стойността на
доставената топлинна енергия за процесния период от м.май 2014 год. до м.април
2016 год., а именно такива за публикуването в интернет страницата на продавача
на фактурите по чл. 32, ал. 1, съответно
чл. 32, ал. 2 от Общите условия, а доказателствената тежест в тази насока е
била на ищеца /чл. 154, ал. 1 ГПК/ – за тези обстоятелства не е налице и
признание от страна на ответницата,
напротив същата ги оспорва изрично, поради което не са налице основания за
ангажиране на отговорността й по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ето защо
решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която са уважени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД за сумата от 255.08 лв., които претенции подлежат на отхвърляне. Първоинстанционното
решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответницата е осъдена да
заплати на ищеца разноски за първоинстанционното производство за разликата над
426.01 лв., както и разноски за заповедното производство за разликата над 432.84
лв.
В останалата
обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от
настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да
заплати на жалбоподателката /ответницата/ неприсъдената част от разноските за
първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 26.43
лв., както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса
в размер на 6.40 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 31.36 лв.,
съразмерно с уважената част от въззивната жалба, респ. отхвърлената част от
исковете /своевременно релевираното от ищеца възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е
неоснователно, тъй като размерът на заплатения от жалбоподателката адвокатски
хонорар е приблизително равен на минимално предвидения такъв в приложимата
предвид материалния интерес по делото разпоредба на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба
№ 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 19.02.2018 год., постановено по гр.дело
№14816/2017 год. по описа на СРС, ГО, 56 с-в, в частта му, в която са
уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Т.Д.М.
искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 255.08 лв. – обезщетение
за забава в размер на законната лихва, считано от датата на падежа на отделните
вземания до 30.09.2016 год., както и в частта му, в която ответницата Т.Д.М.
е осъдена да заплати на ищеца „Т.С.” ЕАД разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 426.01 лв. и разноски за заповедното производство
за разликата над 432.84 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
срещу Т.Д.М. с ЕГН **********, с адрес: ***, искове с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за сумата 255.08 лв., представляваща обезщетение за забава в размер
на законната лихва, считано от датата на падежа на отделните вземания до
30.09.2016 год.,
ПОТВЪРЖДАВА решението от 19.02.2018 год., постановено
по гр.дело №14816/2017 год. по описа на СРС, ГО, 56 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на Т.Д.М. с ЕГН **********, с адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в първоинстанционното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 26.43 лв., както и
направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на
6.40 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 31.36 лв.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/