№ 715
гр. Плевен, 28.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Биляна В. Видолова
при участието на секретаря ГАЛЯ Р. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от Биляна В. Видолова Гражданско дело №
20234430107027 по описа за 2023 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано по искова молба на Х. П. М. против ***, ***, за прогласяване на
нищожност на клаузата на *** в чл.1 ал.3, с която се начислява такса експресно разглеждане;
на клаузата в чл.4 ал.2 - неустоечна клауза, и за осъждане, на основание чл. 23 вр. чл. 22 от
ЗПК, и по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, на ответника да заплати на ищеца, сумата в размер
на 5.00 лева, като частичен иск от 963.76 лева, представляваща недължимо платена сума по
***, ведно със законната лихва върху нея от датата на депозиране на исковата молба в съда
до окончателното й изплащане. Твърди се погасяване изцяло на заема. В исковата молба са
изложени параметрите на сключения договор, изложени са аргументи за недействителност
на целия договор за заем. В молбата е посочено, че целия договор е нищожен, но не се
предявява самостоятелен иск за нищожност на целия договор, а само на отделни клаузи.
Претендират се разноски. В съдебно заседание на 29.04.2024г. е допуснато на осн. чл. 214 от
ГПК изменение на предявения иск по чл. 55 ал. 1 от ГПК, и същият се счита за предявен
изцяло за сумата от 651.70лв., която е уточнена като сбор от заплатени без основание суми,
както следва: 578.27лв. – такса експресно разглеждане, и 73.43лв. – неустойка. Признава се
плащане на тази сума от ответника.
Ответникът *** счита, че установителните искове са недопустими, че исковата молба
е неясна, с оглед разминаването на отделните петитуми и твърденията в исковата молба за
нищожност на целия договор. Счита, че ищецът злоупотребява с правото си на иск и
1
упражнява превратно правата си. Излага аргументи за действителност на сключения договор
и отделните негови клаузи, в становището си за с.з. сочи, че всички суми по договора са
заплатени от него на ищеца преди получаване на исковата молба. Моли съда да отхвърли
предявените искове. Прави възражение за прекомерност на адв. възнаграждение.
Съдът, като взе предвид становищата на страните, доказателствата по делото и
разпоредбите на закона, приема за установено следното от фактическа и правна страна: От
представения ***, се установява, че страните по делото са сключили договор за заем, по
силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 1200 лв., срещу задължението
същата да бъде върната за срок от 7 месеца на конкретно посочени в договора дати. Видно
от договора ГЛП е 40,32 %, ГПР - 49,50 %, като е посочено, че с 240.14лв. от този заем се
погасява задължение по друг договор за заем от 31.07.2021г. Страните уговори с чл. 1, ал. 3
от договора, че за извършена от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане
на заявката, заемателят дължи такса в размер на 578.27 лв., а в ал. 4 е уговорено, че таксата
се заплаща разсрочено и се включва в размера на всяка от погасителните вноски. С клаузата
на чл. 5, ал. 1 от договора, заемателят се задължил в три дневен срок от усвоява на сумата по
договора, да предостави едно от следните обезпечение: 1) поръчител- ФЛ, което да
представи на заемодателя бележка от работодателя, издадена не по-рано от 3 дена от
представяне и да отговаря на следните изискванията: навършена 21г. възраст, да работи по
безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия работодател 6 месеца и
мин. осигурителен доход в размер на 1000 лв., през последните пет години да няма кредитна
история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0
до 30 дни“, да не е поръчител по друг договор и да няма сключен договор за паричен заем; 2
) или банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. В чл.
4, ал. 2 от договора е посочено, че при неизпълнение на задължението по ал. 1, заемателят
дължи неустойка в размер на 385.49 лв., и общото задължение по договора възлиза на
2330.37 лв. Представено е удостоверение от кредитора от 25.10.2021г. за липса на
задължения на ищеца по процесния договор към датата на издаване на удостоверението,
като този факт се установява и от представената справка от ответника, от която е видно, че с
платената от ищеца сума от 1903.73лв. са заплатени: такса експресно разглеждане -
578.27лв.; неустойка – 73.43лв.; договорна лихва 52.03лв. и главница 1200лв. и с плащането
на тези суми кредитът е предсрочно погасен и приключен.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявени са допустими обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 21 вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143,
2
ал. 1 от ЗЗП, и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Съдът намира
за безспорно, че страните по делото са обвързани от заемно облигационно правоотношение,
по силата на което ответникът като заемодател, е предоставил на ищеца, като заемател,
сумата в размер на 1200 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на
чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на *** по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК, и на кредитор съгласно
чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за ***ски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Въведените от ищеца основания
за нищожност на атакуваните клаузи, предвиждащи такса за неустойка и експресно
разглеждане, следва да бъдат разгледани в последователност съобразно тежестта на всеки от
твърдените пороци. Не може да бъде споделен доводът за недействителност на договора
поради липса на форма, тъй като по делото е представен ДПК в писмена форма съгласно чл.
10, ал. 1 от ЗПК, с погасителен план и декларирано получени по ел. път ОУ. Не се
констатира и шрифт в размер по-малък от 12. В разглеждания случай съдът констатира, че
не е налице директно противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 въвеждаща ограничения в
допустимия ГПР по договора, тъй като посоченият в договора % е под предвидения
максимум. Оспорените от ищеца обаче клаузи, с които се предвижда допълнителна такса за
неустойка и експресно разглеждане, умишлено заобикалят императивната норма на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. В тази връзка следващия по тежест довод за нищожност на клаузите следва да
бъде квалифицирани именно като нищожност поради заобикаляне на закона. Това е така,
защото клаузата за неустойка възлага в тежест на ***я в изключително кратък срок да
предостави обезпечение, което да бъде одобрено от кредитора, а неизпълнението на това
задължение поражда допълнителна, акцесорна отговорност за ***я, изразяваща се в
задължение за заплащане на неустойка в размер на 385.49 лв. Клаузите на чл. 5, ал. ал. 1 и
ал. 2 от договора, съпоставени с естеството на сключения договор за паричен заем, налагат
разбирането, че те представляват скрито възнаграждение за кредитора, което последният е
прикрил като неустойка за неизпълнение на допълнително задължение. Изискванията за
предоставяне на някое от изброените обезпечение и краткият срок, в който следва да бъде
изпълнено задължението, са практически неосъществими за ***я, особено предвид
обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Правно
и житейски необосновано е да се счита, че ***ят ще разполага със съответна възможност да
осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата
възнаградителна лихва или поръчители, които да бъдат одобрени от кредитора в този кратък
3
срок. При това положение е видно, че кредиторът цели да се обогати, като капитализира
допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, той не включва
т.н. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, защото иначе би
надхвърлил позволения размер. Този извод се подкрепят и от това, че в чл. 5, ал. 2 от
договора, самият кредитор изначално разсрочва вземането за неустойка към всяка
погасителна вноска, с което същата се увеличава. Това установява и очакването, че ***ят не
би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.
Заплащането на допълнителна такса за „експресно разглеждане“, уговорена в чл. 1,
ал. 3 от ДПК, също по горните съображения, представлява скрит разход, който следва да
бъде включен към ГПР, тъй като ответното дружество предоставя кредитно финансиране по
занятие, като тази му дейност е неразривно свързана с разглеждането на документи/заявка/,
подадена от всеки клиент. Освен това тази „допълнителна такса“ е предварително уговорена
и разсрочена към месечните вноски от погасителния план. Съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. След като ищецът е подал заявление за предоставяне на
паричен ресурс, която е задължителна стъпка за усвояване на кредита, то ответникът не
следва да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите ( без оглед на това в
какъв срок се разглежда заявката за кредитиране ). Тази допълнителна такса в размер на
578.27 лв. представлява пряк разход по кредита и следва да бъде включен при формирането
на годишния процент на разходите ( чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК ). Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита /§1, т. 1 от ДР на ЗПК/ за ***я, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Изложеното води до извода, че е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай, в чл. 3, т. 8 от договора е посочено, че ГПР е 49,50 % - почти в размер на
допустимия максимум от ЗПК, но същият не съответства на действителния процент на
разходите, който с посочените допълнителни плащания е значително по-висок, ако в него
бяха включени и разходите за експресно разглеждане и неустойка. При тази разлика от
посочения в договора и действителния ГПР, съдът приема, че не е спазено императивното
изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като действителният ГПР по договора е по-висок от
пет пъти размера на законната лихва. Следователно уговорените клаузи за неустойка и такса
за експресно разглеждане целенасочено заобикалят нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като
4
ако договорът съдържа действителния размер на ГПР, то клаузите щяха да са изначално
нищожни на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Ето защо, предявените установителни искове са
основателни, като на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, клаузата на чл. 5, ал. 2, вр. ал. 1, и клаузата
на чл. 1, ал. 3, от ДПК следва да бъдат прогласени за нищожни. Факт е, че в тежест на ***я
се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, и
ако то му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредита), той не би
сключил договора. Всичко това поставя ***я в подчертано неравностойно положение
спрямо кредитора, което е в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива
93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика
обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и
дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
не дава възможност на ***я да прецени икономическите последици от сключването на
договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което пък води до
нелоялна и по-специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф
1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния *** по
отношение на цената на договора и го подтиква, или е възможно да го подтикне да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че
клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати ***я, е неравноправна по
смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК
недействителност на договора в неговата цялост. Този извод е от значение за предявения
иск, с който се претендира връщане на платеното по договора без правно основание.
По отношение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД, безспорно се установи от представената от ответника справка, че в изпълнение на
задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника сума в
общ размер 1903.73лв., както следва: такса експресно разглеждане - 578.27лв.; неустойка –
73.43лв.; договорна лихва 52.03лв. и главница 1200лв. Както по-горе беше посочено, сумите
578.27лв. за такса експресно разглеждане и 73.43лв. неустойка са заплатени на базата на
нищожни клаузи. Плащането на тези суми е извършено от ищеца при начална липса на
основание, предвид гореизложеното, поради което недължимо платените суми за неустойка
и такса експресно разглеждане подлежат на връщане, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД. В становището на ответника се твърди и се представят документи за заплащане от
ответника на ищеца на тези две суми на 01.02.2024г., един ден преди датата, отбелязана в
съобщението на ответника за получаване на съдебните книжа. Ищецът също в становището
си моли да се съобрази плащането след завеждане на исковата молба. При липсата на спор
5
между страните, че сумата е платена към датата на приключване на съдебното дирене, искът
по чл. 55 ЗЗД следва да се отхвърли като погасен чрез плащане. Върху главното вземане се
дължи и законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й
плащане, но в случая искът е конкретизиран като сума едва след настъпилото плащане,
поради което съдът не следва да присъжда такава в настоящето производство.
Съдът обаче следва да отчете плащането от ответника само като основание за
отхвърляне на предявения иск по чл. 55 ЗЗД поради плащане в хода на делото, но не и като
липса на отговорност за разноски, доколкото исковата молба е предявена в ПлРС на
15.12.2023г., и към тази дата той е бил основателен. От тази дата ответникът винаги би
могъл, чрез справка, да установи има ли заведени против него дела, поради което съдът не
отчита възражението за плащане преди получаване на съдебните книжа. Същевременно в
отговора на исковата молба липсва признание на иска, а са наведени редица доводи за
недопустимост на иска, нередовност на исковата молба, неоснователност на исковите
претенции. Поради горното, ответникът не може да се освободи от задължението си по чл.
78 ал. 2 от ГПК за заплащане на разноски при изначално предявени основателни искови
претенции.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да
понесе сторените от ищеца разноски в общ размер на 150.00лв. за д. т. В рамките на
настоящото производство, на ищеца, е предоставена безплатна правна услуга от ***, като
съобразно Договор за правна защита и съдействие, е договорено възнаграждение при
условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. При определяне размера на
дължимото адвокатско възнаграждение съдът съобрази разясненията възприети в Решения
на Съда на ЕС разбиране (Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16,
Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO),
които са задължителни и за националните съдилища, и в които е направен общия извод, че
националната юрисдикция не е задължена да се съобразява с ограниченията, наложени
относно минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени с акт на
адвокатско сдружение (в случая с Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС) и забраната съдът да
определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като това ограничаване
"би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101,
параграф 1 ДФЕС". Правилата на Наредбата са приложими не само за ***я на адвокатска
услуга, но и за насрещната страна в съдебното производството, която при неблагоприятен
изход на производството дължи заплащане на размера на адвокатския хонорар, който е част
от сторените по делото разноски. Съдът намира, че това води до нарушаване основни
принципи в съдебното производство и прегражда правомощията му да прецени правната и
фактическа сложност по делото, и да присъди справедлив размер на сторените разноски / в
6
този смисъл е и практиката, обективирана в Определение №1371/15.09.2023 г. по ч. гр. д. №
616/2023 г. по описа на ОС Плевен/. Настоящият съдебен състав на РС Плевен, напълно
споделя изложената практика и не следва да зачита посочения в Наредбата на адвокатското
сдружение минимум на адвокатско възнаграждение. Затова при определяне на дължимото
възнаграждение, съдът взе предвид и посоченото в Решение от 23.11.2017 г. по съединени
дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС, а именно дали конкретните условия за прилагането
НМРАВ действително отговарят на легитимни цели и дали така наложените ограничения се
свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни
цели. Критериите и целите, които следва да съобрази са: фактическа и правна сложност на
спора, достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост, и необходимост
загубилата страна да понесе поне значителна част от разноските на противната страна,
направени за защита по делото. В разглеждания случай адв. М. е изготвил искова молба и
становище по хода на делото, не се е явявал в с.з, разглеждането на делото е приключило в
рамките на едно открито съдебно заседание, без експертиза и при плащане на процесната
сума още преди конкретизиране на нейната стойност. Производството по делото не се
характеризира с особена правна и фактическа сложност, продължителност или многобройни
съдебни заседание. Съобразявайки тези факти, настоящият съдебен състав намира, че
адвокатското възнаграждение следва да бъде определено общо за правната помощ, оказана
по делото, независимо от броя на исковете, и следва да е в минималния размер на 400.00 лв.,
или 480лв. с включено ДДС, които ответникът следва да заплати на ***.
Воден от изложеното дотук, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, за нищожна
клаузата на чл. 1 ал. 3, с която се начислява такса експресно разглеждане в ***, сключен
между Х. П. М., ЕГН ********** - като ***, и ***, ***, със седалище и адрес на управление:
***, представлявано от С.П., правоприемник на ***, *** - като кредитор, поради
заобикаляне на закона.
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. 26 ал. 1 от ЗЗД, за нищожна
клаузата за начисляване на неустойка в чл. 5 ал. 2 от ***, сключен между Х. П. М., ЕГН
********** - като ***, и ***, ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано
от С.П., правоприемник на ***, *** - като кредитор, поради заобикаляне на закона.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Х. П. М., ЕГН ********** против ***, ***, иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за заплащане на недължимо платена сума от 651.70лв. -
сбор от 578.27лв. – такса експресно разглеждане, и 73.43лв. – неустойка по ***, КАТО
7
ПОГАСЕН ПОРАДИ ПЛАЩАНЕ.
ОСЪЖДА ***, ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от С.П.,
да заплати на Х. П. М., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 150.00
лв., представляваща сторените от ищеца разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА ***, ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от С.П.,
да заплати на ***, ***, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата от общо 480.00 лв. с
ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на ищеца Х. П. М.
безплатно процесуално представителство и правна помощ по гр.д. 7027/2023г. на ПлРС.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба чрез Плевенски районен съд пред
Плевенски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8