РЕШЕНИЕ
№ 47
гр. Варна , 08.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на
шестнадесети декември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Лазар К. Василев
като разгледа докладваното от мл.с. Лазар К. Василев Въззивно гражданско
дело № 20203100502962 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 262660/26.08.2020 г., депозирана от ГЛАВНА
ДИРЕКЦИЯ „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ“ – МВР с адрес: гр. С. ...., бул. „Х.К.“ № .,
представлявана от главен комисар С.К., чрез главен юрисконсулт А.Н., срещу Решение №
3216/16.07.2020 г., постановено по гр. д. № 16200 по описа на РС-Варна за 2019 г., ГО, 30
съдебен състав, с което на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР и чл.
86 от ЗЗД, въззивникът е осъден да заплати на Д. И. П. с ЕГН **********, с адрес: гр. В.,
ул. „П.С.“ .., ап. .., сумата от 1 703.14 лева (хиляда седемстотин и три лева и
четиринадесет стотинки), представляваща допълнително възнаграждение за положен
извънреден (нощен) труд от 244,81 часа за периода от 15.10.2016г. до 30.09.2019г., получен в
резулатат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 09.10.2019г. до окончателното
изплащане на задължението, както и сумата от 224.76 лв. (двеста двадесет и четири лева и
седемдесет и шест стотинки), представляваща дължимата мораторна лихва за периода от
01.11.2016 г. до 30.09.2019 г. върху сумата от 1 703.14 лв.
Във въззивната жалба се навеждат подробни доводи за това, че атакуваният съдебен акт е
постановен в нарушение на материалния закон. Твърди се, че първоинстанционният съд не
е взел предвид изложените в писмения отговор аргументи относно неприложимостта на
НСОРЗ, която не следва да се прилага субсидиарно за служителите на МВР. Сочи, че по
отношение на тях следва да се прилага Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г., в която липсва
изрична разпоредба, позволяваща превръщането на нощните часове положен труд в дневни,
с определен за това коефициент. Твърди се, че по отношение на държавните служители,
1
чиито трудови правоотношения се уреждат от ЗМВР, разпоредбата на чл. 9 от НСОРЗ е
неприложима, тъй като не са налице две от нейните четири предпоставки –
продължителност на нощното работно време по-малко от дневното и трудово
възнаграждение, заработено по трудови норми. Сочи се, че неправилно съдът е приложил
субсидиарно разпоредбите на КТ и НСОРЗ, тъй като допълнителните възнаграждения на
служителите на МВР са изрично уредени в чл. 178 от ЗМВР, а тяхното изчисляване е
уредено в Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., като тези нормативни актове се явяват
специални по отношение на общото трудово законодателство. Въззивникът твърди, че
неправилно съдът е посочил, че осъжда ГД „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ“ да заплати
горепосочената сума за положен и незаплатен извънреден труд, тъй като в МВР е разрешено
полагане на 8 часа нощен труд, за разлика от другите държавни служители, на които е
позволено да полагат до 7 часа нощен труд. Предвид това сочи, че е недопустимо да се
прилага коефициентът, посочен в атакуваното решение. Заявява, че дори да се приложи
коефициент за преизчисление, то коефициентът не е 1.143, а 1, доколкото съотношението
между продължителността на дневното работно време (8 часа) и нощно такова (8 часа) дава
този резултат. Въззивникът твърди, че ЗМВР е специален закон, който урежда статута на
държавните служители в министерството, като обосновава различен метод на правно
регулиране на работното време, трудовите възнаграждения и др.
ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ“ - МВР моли атакуваното решение да бъде
отменено изцяло и вместо него съдът да постанови ново, с което да отхвърли предявените
срещу нея искове с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР и чл.
86 от ЗЗД. Претендира и сторените разноски за юрисконсултско възнаграждение за две
инстанции. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на разноските
за адвокатско възнаграждение на насрещната страна.
В отговора на въззивната жалба се твърди, че решението е правилно, обосновано и
законосъобразно, което обуславя неоснователността на въззивната жалба. Въззиваемият
моли за оставянето и без уважение, за потвърждаване на първоинстанционното решение и
́
присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски. Твърди се, че първоинстанционният
съд правилно е приложил общите трудовоправни норми, доколкото в Наредба № 81213з-
776/29.07.2016 г., която е действала за процесния период, не е посочен алгоритъм за
преизчислвване на положения от служителите на МВР нощен труд в дневен такъв. Счита, че
е налице непълнота в специалните нормативни актове, които уреждат трудовите
правоотношения на служителите в МВР, която съобразно съдебната практика и ТР 8/2013г.
на ВКС следва да се запълни именно чрез субсидиарното прилагане на КТ. Сочи, че
субсидиарното приложение на общите трудови закони намира още по-голяма необходимост
при наличие на колизия между нормите на чл. 179, ал. 2 и чл. 188, ал. 2 от ЗМВР.
Претендира направените по делото разноски.
В проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован, чрез главен юрк.
А.Н., не се явява и не се представлява.
Въззиваемият, редовно призован за същото съдебно заседание, също не се явява, но чрез
адв. С.Т. поддържа отговора на въззивната жалба, представя списък по чл. 80 от ГПК и моли
за присъждане на сторените разноски.
За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна съобрази следното:
Производството по гр. д. № 16200 по описа за 2019 г. на РС-Варна, ГО, е образувано по иск
на Д. И. П. срещу Главна дирекция „Гранична полиция“ в МВР с правно основание чл.178,
ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 187, ал 6 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД, за осъждане на ответника да
2
заплати на ищеца сумата от 1 703.14 лева (хиляда седемстотин и три лева и
четиринадесет стотинки), представляваща допълнително възнаграждение за положен
извънреден (нощен) труд от 244,81 часа за периода от 15.10.2016г. до 30.09.2019г., получен в
резулатат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 09.10.2019г. до окончателното
изплащане на задължението, както и сумата от 224.76 лв. (двеста двадесет и четири лева и
седемдесет и шест стотинки), представляваща дължимата мораторна лихва за периода от
01.11.2016 г. до 30.09.2019 г. върху сумата от 1 703.14 лв.
В исковата молба ищецът твърди, че през периода от 15.10.2016г. до 30.09.2019г. е полагал
труд на длъжността „старши полицай“ в ГПУ летище – Варна при РДГП-Аеорогари. В
процесния период ищецът е работел на 12-часови смени при сумирано изчисляване на
работното време, като е положил общо 1712 часа нощен труд, който, преизчислен с
коефициент 1,143, възлиза на 1956,81 часа. Преизчисляването на нощния към дневен труд
води до извънреден труд от 244,81 часа, който ищецът счита, че следва да му бъде
допълнително заплатен от ответника, като претендирата сума възлиза на 1 517,82 лв.
Аргументира дължимостта на претендираната сума с наличието на празнота в специалната
уредба, регламентирана в ЗМВР и подзаконовите актове по неговото прилагане, която
намира, че следва да бъде преодоляна чрез приложението на общите правила на КТ и
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Моли за осъждане на
ответника да заплати на ищеца допълнително възнаграждение за положения извънреден
труд, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане,
както и мораторна лихва за периода, считано от първо число на месеца, следващ месеца на
дължимото плащане, до датата на исковата молба.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който излага
становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва, че в процесния период
ищецът е бил държавен служител по служебно правоотношение в МВР. Поддържа, че
общите разпоредби на КТ и НСОРЗ са неприложими за процесното правоотношение,
доколкото е налице специална уредба в ЗМВР и Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г. В
тази връзка излага, че няма основание за преизчисляване на нощния труд в дневен такъв с
посочения в исковата молба коефициент от 1,143. Оспорва и акцесорната претенция за
лихва. По изложените съображения моли за отхвърляне на предявените искове.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора и като взе предвид събрания и приобщен по
делото доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235,
ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради което е допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в
3
обжалваната му част.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на
законоустановената писмена форма, поради което същото е валидно. Съдебният акт е
постановен при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за
възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват отрицателните
такива, поради което е и допустимо в обжалваната част.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от
ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни правни
норми.
В конкретния случай, фактическата обстановка по делото е установена по несъмнен начин
от първата инстанция и оплаквания по фактите във въззивната жалба няма, поради което
същите не подлежат на самостоятелно изследване от въззивния съд.
Спорът, който е поставен за разглеждане пред настоящия съдебен състав е изцяло правен и
се свежда до това дали следва субсидиарно да се прилагат правните норми на общото
трудово законодателство по отношение на служителите на ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ
„ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ“ – МВР, имайки предвид обстоятелството, че учреденото между
тях и МВР трудово правоотношение е нормативно регламентирано със специалните норми,
обективирани в ЗМВР и приетите въз основа на него подзаконови нормативни актове.
Предявените искове намират правното си основание в нормата на чл. 178, ал. 1, т. 3 от
ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът е държавен служител в ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ“ – МВР,
поради което и намират приложение разпоредбите на Закона за Министерството на
вътрешните работи /ЗМВР/ в редакцията от 18.07.2017 г., доколкото в този закон не е
предвидено друго. Цитираният нормативен акт е специален по отношение на ЗДСл и в него
е уреден статутът на държавните служители, полагащи труд по служебно правоотношение в
системата на МВР арг. от чл. 142, ал. 2 от ЗМВР.
По делото няма спор, че предвид характера на заеманата длъжност през процесния период,
ищецът е полагал труд през нощта /22.00 – 06.00 часа/, съгласно графици, а отработеното
работно време се е изчислявало сумирано.
В действащата към момента на исковата претенция редакция на чл. 187, ал. 1 ЗМВР е
посочено, че нормалната продължителност на работното време на държавните служители в
МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. В ал. 3 на
цитираната разпоредба се предвижда, че работното време на държавните служители се
изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на 8, 12 или 24-часови смени -
сумирано за тримесечен период. От ал. 5 на същия законов текст е видно, че работата извън
редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира със: 1. допълнителен платен
годишен отпуск за работата в работни дни и с възнаграждение за извънреден труд за
работата в почивни и празнични дни - за служителите на ненормиран работен ден; 2.
възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на отчетен период - за
служителите, работещи на смени. В ал. 9 е предвидено, че редът за организацията и
4
разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на
държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за
отдих и почивките за държавните служители се определят с Наредба на министъра на
вътрешните работи.
В процесния период /15.10.2016 г. – 30.09.2019 г./ е действала Наредба № 8121з-776 от
29.07.2016 г. /в сила от 02.08.2016 г./ за организацията и разпределянето на работното време,
за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време,
режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в
Министерството на вътрешните работи.
Преди процесния период е действала Наредба № 8121з-407 от 11.08.2014 г. за реда за
организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето
за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи
/ДВ, бр. 69 от 19.08.2014 г., отм. ДВ, бр. 40 от 02.06.2015 г., в сила от 01.04.2015 г./. Само и
единствено в нея изрично е предвидено, че при сумирано отчитане на отработеното време
общият брой часове положен труд между 22,00 и 6,00 ч. за отчетния период се умножава по
0,143 – чл. 31, ал. 2 от Наредбата. В следващите две Наредби изрична регламентация за
преизчисляване липсва. В Наредба № 8121з-592 /обн. ДВ бр. 40 от 02.06.2015 г./ и в Наредба
№ 8121з-779 /обн. ДВ бр. 60 от 02.08.2016 г./ липсва изрична норма съответстваща на чл. 31,
ал. 2 от Наредба № 8121з-407 за преобразуване на часовете положен нощен труд с
коефициент 1.143.
Липсата на изрична норма, обаче не следва да се тълкува като законово въведена забрана за
преизчисляване на положените от служителите в МВР часове нощен труд в дневен /каквато
изрична забрана би била и противоконституционна/, а представлява празнота в уредбата на
реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето
за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи.
При наличие на такава непълнота в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, съдът
намира, че следва субсидиарно да се приложи общата Наредба за структурата и
организацията на работната заплата /обн. ДВ бр. от 26.01.2007 г./. В чл. 9, ал. 2 от същата е
предвидено при сумирано изчисляване на работното време нощните часове да се превръщат
в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на
дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за
съответното работно място.
Приложение на общо основание имат нормите на чл. 9 и сл. от Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата, в която именно е определена конкретна методология за
превръщането на нощните часове в дневни със съответния коефициент, и по-конкретно при
сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с
коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и
нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за
съответното работно място. Това виждане е застъпено и в каузалната практика на ВКС,
обективирана в Решение № 14/27.03.2011 г. по гр. д. № 405/2011 г. на IV ГО на ВКС и
Решение № 103/27.07.2012 г. по гр. д. № 299/2011 г. на IV ГО на ВКС.
Също така следва да се отбележи, че нормата на чл. 9 от Наредбата урежда различни
хипотези. Докато разпоредбите на ал. 1 и ал. 3 от нея визират условия за "увеличаване" на
трудово възнаграждение с определен коефициент, разпоредбата на ал. 2 се отнася
единствено до изчисляване на положения труд като стойност в часове при сумирано
5
изчисляване на работно време. Това правило е общо, а не специално, поради което не може
да се сподели тълкуването, че то е приложимо единствено при "трудово възнаграждение,
заработено по трудови норми" и при "продължителност на нощното време, по-малка от
продължителността на дневното". Не може да се сподели становището, че целта на този
коефициент е да определи така възнаграждението на работника или служителя, че когато
той работи 7 часа през нощта, да получава трудово възнаграждение за 8 часа, а в случая
ищецът работи 8 часа през нощта, т. е. няма какво да се "приравнява". Ако такова становище
бъде застъпено, то служител, който полага повече от 8 часа труд през нощта, ще бъде
поставен в по-неблагоприятно правно положение, защото за него "приравняване" няма да е
налице, а това би било недопустимо. Предвидената възможност в специалния закон ЗМВР
нощният труд да не надвишава осем часа /а не седем, както предвижда КТ/, не може да бъде
основание да бъдат поставени държавните служители, работещи в системата на МВР, в
неравностойно положение и положеният от тях през нощта труд да не се приравнява на
дневен, както се процедира по отношение на работниците, полагащи труд по трудови
правоотношения, регулирани по КТ.
Поради изложените съображения, въззивната инстанция намира, че положеният от ищеца
нощен труд следва да бъде преизчислен по горепосочените правила и превишаването на
нормата следва да се заплати като извънреден труд. Исковата претенция за заплащане на
извънреден труд в периода 15.10.2016г. – 30.09.2019г., получен след преобразуване на
положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по своето основание. Видно от
приетото в съдебното дирене на първа инстанция заключение на вещото лице по
назначената ССчЕ, се установи, че Д.П. е положил извънреден труд от 244,816часа, за които
му се дължи допълнително възнаграждение в размер на 1 703.14 лева (хиляда седемстотин
и три лева и четиринадесет стотинки). Предвид това, по делото е поискано и допуснато
изменение на иска на основание чл. 214 от ГПК, като първоначално предявената претенция
е била увеличена до горепосочения размер. Съдът намира заключението по ССчЕ за пълно,
ясно и обосновано, като същото не е оспорено от страните. В контекста на горното следва да
се приеме, че претенцията за заплащане на извънреден труд е доказана и по своя размер.
Предвид основателността на главния иск, основателен се явява и акцесорният такъв по чл.
86 ЗЗД. Дължимата лихва за забава върху всяка една изискуема главница, считано от всяко
първо число на месеца, следващ тримесечието, в което е положен извънреден труд, до датата
на предявяване на иска следва да се уважи за претендираната сума от 224.76 лв. (двеста
двадесет и четири лева и седемдесет и шест стотинки), съгласно заключението на вещото
лице и допуснатото изменение на иска.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното
първоинстанционно решение следва да се потвърди изцяло.
Относно съдебно-деловодните разноски:
При този изход от делото, претенцията на въззиваемия за компенсация на разноските,
направени за защита във въззивното производство по неоснователна въззивна жалба, следва
да бъде уважена. Същият претендира разноски в размер на 480 лева, представляваща
заплатено в брой адвокатско възнаграждение, съгласно приложения списък по чл. 80 от ГПК
и договор за правна защита и съдействие от 08.12.2020г., имащ характер на разписка – арг.
от т. 1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Адвокатът на въззиваемия е извършил
процесуалните действия, за които е бил ангажиран, съобразно представения Договор за
правна помощ и съдействие, като е изготвил подробен и мотивиран писмен отговор на
6
въззивната жалба, аргументите по който е поддържал и в проведеното по делото открито
съдебно заседание. При извършената преценка относно фактическата и правна сложност на
делото, съдът съобрази същността на самия правен спор, като намери, че същият е
обременен с множество правнорелевантни факти и възражения на насрещната страна, по
делото са ангажирани множество доказателства, в това число и заключение на вещо лице, а
правната материя, регулираща предмета на спора е специфична, предвид множеството
нормативни актове (законови и подзаконови такива), които следва да бъдат съобразени. В
контекста на гореизложеното и като прецени действителната фактическа и правна сложност
на въззивното производство, настоящият съдебен състав намира, че договорено и заплатено
възнаграждението от 480 лева не е прекомерно, поради което същото не следва да се намали
по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 3216/16.07.2020 г., постановено по гр. д. № 16200 по
описа на РС-Варна за 2019 г., ГО, 30 съдебен състав.
ОСЪЖДА ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ“ – МВР с адрес: гр. С. ...., бул.
„Х.К.“ № ., представлявана от главен комисар С.К., ДА ЗАПЛАТИ на Д. И. П. с ЕГН
**********, с адрес: гр. В., ул. „П.С.“ .., ап. .., сумата от 480.00 лв. /четиристотин и
осемдесет лева/, представляваща сторени пред въззивния съд съдебно-деловодни разноски,
включващи адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 3, предл. последно от ГПК.
ПРЕПИС от решението да се обяви в регистъра по чл. 235, ал. 5 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7