О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
гр.Сливен, 23.01.2020г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в закрито
заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА
Мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
като
разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова въззивно ч.гр.д.№35 по описа на
съда за 2020г., за да се произнесе съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл.
274 и сл. от ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от Т.П. И. против Определение №4129/22.11.2019г. по ч.гр.д.№4634/2013г.
на Сливенски районен съд, с което е отхвърлено искането за спиране изпълнението по изп.д. №20198370401364 на
ЧСИ П.Г. по
отношение на длъжника поръчител Т.П. И..
Жалбоподателят чрез пълномощника си адв. Д.Д. твърди, че
определението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и е
необосновано. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 420 ал.2 от ГПК в
предишната й редакция. В действащата към момента на постановяването на
определението разпоредба е отпаднало изискването представените писмени
доказателства да са „убедителни“. Поради това изводът на съда, че законодателят
е имал предвид убедителни писмени доказателства за несъществуване на вземането,
погасяване на вземане чрез плащане и други е неправилен, поради противоречие
със закона. На следващо място се твърди,
че съгласно съдебната практика, постановена при действието на чл. 420 ал. 2 от ГПК, преди изменението с ДВ, брой 86/2017г., под убедителни писмени
доказателства законодателят е имал доказателства, които по своя характер да
могат да обосноват възражение срещу присъдените суми, които пораждат
основателни съмнения относно съществуването на вземането, които разколебават удостоверителната сила на
документа, въз основа на който е издадена заповедта и са в състояние да
мотивират извод за вероятно несъществуване на вземането и които да сочат
вероятна основателност на тезата, че лицето не дължи на кредитора. Твърди се,
че с изменението на чл. 420, ал.2 от ГПК се цели преодоляване на неправилно
тълкуване и прилагане на правната норма
от съдилищата, като е достатъчно представените от длъжника доказателства да
разколебават твърдението на кредитора за наличие на изпълняемо право, а не да
го опровергават по безспорен начин. Сочи се съдебна практика в подкрепа на тази
теза. Твърди се, че с представените с искането на длъжника за спиране на
изпълнението писмени доказателства, факта, че вземането, инкорпорирано в заповедта за изпълнение, е
погасено по давност, не само разколебава, но и опровергава твърдението на
кредитора за съществуване на изпълняемо вземане, което обосновава спиране на
допуснатото предварително изпълнение. Районният съд не е отчел, че вземането
може да бъде погасено освен чрез плащане и посредством всички останали способи
по ЗЗД – заместване в дълг, прихващане, подновяване, опрощаване или с изтичане
на погасителната давност. Твърди се, че наведеното от длъжника правопогасяващо
възражение разколебава удостоверителната сила на изпълнителното основание и
представените в негова подкрепа доказателства отговарят на изискванията на чл.
420 ал.2 от ГПК, за да бъде постановено спиране на изпълнението. На следващо място се сочи, че е неправилен и
в противоречие с доказателствата по делото е изводът на районния съд, че не са
представени убедителни писмени доказателства или надлежно обезпечение. В
конкретния случай длъжникът е представил такива доказателства, но и вероятната
основателност на твърдението му за погасяване на вземането по давност се
извежда от представените от заявителя документи и служебно изисканата от съда
справка за образуване предходни изпълнителни дела. Заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е подадено на 28.11.2013г., а заповедта за изпълнение е
издадена на 29.11.2013г. Длъжникът е представил молба за образуване на
изпълнително дело по описа на ЧСИ П.Г. на 15.08.2019 г. По делото е представено
копие от изпълнителния лист, от което се установява, че няма предходни
образувани изпълнителни дела за вземания. Така въз основа на тези писмени
доказателства с достатъчна вероятност може да бъде направен извод, че вземането
е погасено по давност, тъй като към момента на предприемане на изпълнителни
действия 5-годишната погасителна давност е изтекла. На последно място се
твърди, че неправилно и необосновано съдът е отхвърлил искането за спиране с
мотива, че в това производство съдът не може да провери дали е изтекла или не
погасителната давност по отношение на вземанията, за които е издадена заповед
за незабавно изпълнение и изпълнителен лист и че не може да се произнесе по
същество, предвид едностранното твърдение на длъжника, без възможност за
оспорване от другата страна. В производството по искането за спиране преценката
за неговата основателност следва да бъде ограничена до това дали е разколебана
изпълнителната сила на заповедта за изпълнение и дали съществува вероятност
вземането да не подлежи на принудително изпълнение. Разпоредбата на чл. 420 от ГПК е единствената възможност на длъжника за защита от незаконосъобразно
принудително изпълнение пред заповедния съд и тази възможност е предвидена
именно, за да компенсира липсата на състезателно начало в производствата пред
заповедния съд. Последният не може да разрешава спора за дължимост на вземане
по същество не заради едностранността на твърденията на длъжника, а заради
едностранността на твърденията на кредитора, ползвал се от привилегията на
предварително принудително изпълнение на спорно вземане. Едностранното
заповедно производство застрашава правата не на кредитора, а на длъжника.
Поради това, определението за спиране по чл. 420 от ГПК по същността си има
защитно обезпечителна функция спрямо материално незаконосъобразен изпълнителен
процес, който ако не бъде спрян, имуществото на длъжника ще стане обект на
необратимо предварително принудително изпълнение на едно погасено вземане. Спирането на изпълнението не застрашава
интереса на кредитора в такава степен, тъй като не засяга обезпеченията на
спорното вземане, върху същата тече законна лихва и след евентуално успешно
проведен иск по чл. 422 от ГПК, кредиторът може да продължи принудителното
изпълнение. В обобщение се сочи, че при
очевидно неподлежащо на принудително изпълнение вземане отказът на съда да спре
предварителното изпълнение е в пряко противоречие не само с буквата, но и с
духа на закона и се иска обжалваното определение да бъде отменено и да бъде
постановено спиране на принудителното изпълнение. Претендират се деловодни разноски за това
производство.
В законовия срок е постъпил писмен отговор на частната
жалба от „Юробанк България“ АД, чрез процесуален представител по пълномощие
адв. Г.Д., в който се твърди, че частната жалба е неоснователна. На първо място
се възразява, че в случая е неприложима разпоредбата на чл. 420 от ГПК след
изменението й от 20.12.2019г. На следващо място се сочи, че нормата на чл. 420 от ГПК предвижда спиране
на изпълнителното производство за събиране на вземането по изпълнителния лист,
издаден въз основа на документ по чл. 417 от ГПК при две хипотези – спиране по
силата на закона при представяне от страна на длъжника на обезпечение по
смисъла на чл. 180 и чл. 181 от ЗЗД и спиране по преценка на съда при
представяне на убедителни писмени доказателства, които могат да разколебаят
удостоверителната сила на документа, въз основа на който е издадена заповедта
за незабавно изпълнение, така че съдът за заключи че спорното задължение не се
дължи, тъй като е погасено или не е възникнало. Твърди се, че в случая не е
налице нито една от описаните хипотези, а възражението за погасяване по давност
на вземането е недопустимо да бъде разглеждано в производството по чл. 420 от ГПК, тъй като прилагането на разпоредбите относно погасителната давност винаги
е свързано със същинска правораздавателна дейност и решаване на спор за
материалното право по същество. Давността не се прилага служебно и не е в правомощията
на съда в едностранно производство само въз основа на твърдения на длъжника да
преценява момента на настъпване на изискуемостта на вземанията, както и да
съобразява спиране, прекъсване и изтичане на давностни срокове. Преценката по
чл. 420 ал. 2 от ГПК не може да обхваща нито действителното съществуване на
изпълняемото право, нито евентуално негово погасяване по давност. Възражението
за давност следва да бъде разглеждано в рамките на спорното исково производство
по чл. 422, вр. с чл. 415 от ГПК. Сочи се, че възражението е неоснователно по
същество и в рамките на производството по чл. 422 от ГПК кредиторът ще
представи доказателства относно прекъсване и спиране на давността относно
вземането. В обобщение се иска да бъде потвърдено обжалваното определение.
Направено е искане при уважаване на
частната жалба да не се присъждат разноски, доколкото липсват представени
доказателства за реалното им заплащане. Направено е и възражение за
прекомерност на адвокатско възнаграждение.
След
преценка на приложените доказателства, съдът прие следното от фактическа
страна:
Сливенският районен съд е бил
сезиран на 28.11.2013г. със заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.417 от ГПК, подадено от „Юробанк България“ АД против солидарните длъжници
„Мега-транс“ ЕООД, гр.Сливен - кредитополучател, Т. А. Г. – поръчител и Т.П. И. – поръчител.
С разпореждане от 29.11.2013 г. по ч.гр. д.
№4634/2013г. съдът е разпоредил да бъде
издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист на
заявителя и е била издадена Заповед
№2963 за незабавно изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по
чл. 417 от ГПК от 29.11.2013г. и изпълнителен лист, който е получен от пълномощник на заявителя на 10.01.2014г.
С молба от 15.08.2019г. кредиторът е поискал от ЧСИ П.Г.
да образува изпълнително дело срещу длъжниците по изпълнителния лист, като го е
предоставил на съдебния изпълнител да образува изпълнително дело. Образувано е
изпълнително дело №20198370401364 по описа на ЧСИ и на 29.10.2019 г. до
длъжника Т.П. И. е изпратена покана за доброволно изпълнение. Поканата е
връчена на 03.11.2019г. и на 14.11.2019г. е входирано възражение от Т.П. И., в
което се сочи, че вземането е погасено по давност и отговорността му като
поръчител била прекратена, поради изтичане на преклузивния срок по чл.147, ал.1
от ЗЗД. Въз основа на така полученото възражение с определение от 22.11.2019г. по
ч.гр.д. №4634/2013г. СлРС е приел възраженията, приложил ги е по делото и е
указал на заявителя, че в едномесечен срок от получаване на съобщението може да
предяви иск относно вземанията си срещу длъжниците.
По повод служебно изискана справка, по
ч.гр.д.№4534/2019г. на СлРС е постъпило писмо от ЧСИ П.Г., рег.№837, район на
действие СлОС, с което уведомява съда, че изп.дело №1364/2019г. е образувано в
кантората му на 15.08.2019г. въз основа на два изпълнителни листа, издадени по
ч.гр.д.№4634/2019г. и ч.гр.д.№4635/2019г. по описа на СлРС и в кантората му не
е имало предходно образувано изпълнително дело с тези изпълнителни листи. Видно
от самите тях, взискателят образува за първи път изпълнително дело, т.к. в
горния десен ъгъл няма отбелязване от съдебен изпълнител на дата на образуване,
дата на прекратяване, дата на връчване на ПДИ и дата на извършено последно
изпълнително действие.
Едновременно с подаденото възражение по чл.414 от ГПК
на 14.11.2019г. длъжникът Т.П. И. е депозирал и молба с искане за спиране на
изпълнителното производство. С определение № 4129/22.11.2019г. съдът е
отхвърлил искането за спиране на изпълнението по изпълнителното дело на
ЧСИ П.Г. по отношение на длъжника Т.П. И..
Районният съд се е мотивирал с това, че съгласно чл. 420 ал.1 от ГПК
възражението срещу заповедта за изпълнение не спира принудителното изпълнение в
случаите по чл. 417 т.1 – т.8, освен когато длъжникът представи надлежно
обезпечение за кредитора по реда на чл. 180 и
чл. 181 от ЗЗД. Приел е, че в случая нито към възражението, нито към
молбата за спиране на изпълнението, не са представени нито убедителни писмени
доказателства, нито надлежно обезпечение. Приел е, че въпросът за изтеклата
погасителна давност е въпрос по евентуалната основателност на бъдещите
предявени положителни установителни или осъдителни искове. Съдът не може при
подадено възражение и молба за спиране да проверява твърденията за изтекла
погасителна давност, тъй като тези твърдения са едностранни и без възможност за
оспорване от другата страна.
Препис от определението е връчено на длъжника И. на
02.12.2019г.
Против това определение е депозирана частната жалба на
04.12.2019г.
Въз основа на така приетото от фактическа страна съдът
направи следните правни изводи:
Съдът намира жалбата за процесуално
допустима, като подадена от лице, имащо правен интерес от обжалването и в
законоустановения срок.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
В случая, заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК е издадена въз основа на извлечение от счетоводните книги,
установяващо вземания на заявителя – Банка /чл.417, т.2 от ГПК/ и подаденото в
срок възражение не е основание за спиране на принудителното изпълнение. Не е
представено надлежно обезпечение реда на чл. 180
и чл. 181 от ЗЗД и не е налице хипотезата на чл. 420, ал.
1 ГПК.
Във връзка с въпроса за приложимата правна норма, с оглед
настъпилата след произнасянето на СлРС промяна в разпоредбите на чл.420 от ГПК,
ДВ бр.100/2019г., следва да се посочи, че приложима в настоящото производство е
новата, актуална редакция на правната норма, с оглед правилата на действие на
процесуалноправните норми и липсата в ЗИД на ГПК на разпоредба, предвиждаща по
заварените дела да се прилага старата правна норма.
Следователно при преценка на предпоставките за
евентуалното уважаване на искането по чл. 420, ал. 2 от ГПК въззивният съд
трябва да вземе предвид тези, въведени с изменението в ДВ, бр. 100/2019г.
Длъжникът изрично се позовава на разпоредбата на чл.420, ал.2
от ГПК за искането си за спиране. За да се постанови спиране на основание чл. 420, ал. 2 ГПК, е необходимо да бъдат представени писмени
доказателства, които да сочат към обоснован извод, че посоченото в заповедта за
изпълнение задължение не се дължи /с
изменението на разпоредбата е изрично предвидено в т.1 на ал.2/. В този случай
– наличие на писмени доказателства за недължимост на вземането по издадената
заповед за незабавно изпълнение, съдът може
да го спре и без да е необходимо обезпечението по ал.1. Следователно при
втората хипотеза, регламентирана в разпоредбата на чл.420, ал.2 от ГПК, е
предвидена възможност за спиране, като преценката е изцяло на съда, с оглед
представените доказателства.
Законовата
формулировка „вземането не се дължи“ е лаконична и не съдържа ограничаващи я
критерии, тоест длъжникът може да обоснове с всякакви правоизключващи,
правопрекратяващи и правопогасяващи факти твърдението си за недължимост на
сумата, като единствено е длъжен да ги подкрепи с писмени доказателства. Касае
се за доказателства, които да разколебаят удостоверителната сила на документа,
въз основа на който е издадена заповедта за незабавно изпълнение и да оправдаят
спиране на изпълнението. Преценката е винаги конкретна и тя се основава на
представените в заповедното производство документи – тези, представени със
заявлението по чл.417 от ГПК и тези, представени с възражението и искането за
спиране от страна на длъжника.
В случая,
искането за спиране на длъжника - поръчител се основава на направеното
възражение за изтекла погасителна давност за вземането на кредитора от момента
на издаване на заповедта за изпълнение до образуване на изпълнителното
производство. Действително, погасителната давност не погасява самото материално
вземане, а възможността за неговото принудително изпълнение. Именно това се
цели и с направеното с искането за спиране – да се избегнат неблагоприятните
последици от осъществяване на едно изпълнително производство в случай, че
действително се установи в предстоящото исково такова по установяване на
вземанията /такива указания са правилно дадени на заявителя от заповедния съд/,
тяхното евентуално погасяване по давност, в каквато насока е възражението по чл.414
от ГПК. След като правната доктрина по начало приема, че ако правото на иск за
едно вземане е погасено по давност, то вземането не се дължи, то такова
възражение е годно да обоснове твърдение
по т. 1 на чл. 420 ал. 2 от ГПК. Не е необходимо съдът да постановява по този въпрос,
той действително би бил разгледан и разрешен само в исковото производство,
достатъчно е той да прецени наличието на обоснована вероятност той да е
настъпил. Именно
поради това не всяко възражение в тази насока би довело автоматично до спиране
на изпълнителното производство, а само такова, подкрепено с убедителни писмени
доказателства.
Видно от
доказателствата по делото, в т.ч. и служебно изисканата от районния съд справка
се установява, че въз основа на издадения на 29.11.2013г. изпълнителен лист,
получен от пълномощник на кредитора на 10.01.2014г. е поискано от кредитора образуване
на изпълнително производство и предприемане на действия по принудително
изпълнение срещу длъжниците, в т.ч. срещу жалбоподателя И., едва на 15.08.2019г.
Тези факти дават възможност на съда да допусне с
висока степен на вероятност погасяването на правото на принудително събиране на
вземането, т.е. неговата евентуална недължимост. Освен това в отговора на
частната жалба кредиторът не е посочил конкретни доводи, касаещи неизтичането
или прекъсването на срока на давността, които да неутрализират или разколебаят
твърдението на длъжника.
С оглед всичко това въззивният съд намира, че молбата
по чл. 420 ал. 2 от ГПК е основателна и следва да бъде уважена.
Като е достигнал до обратните правни изводи,
заповедният съд е постановил незаконосъобразно определение, което следва да
бъде отменено и вместо него бъде постановено ново, с което принудителното
изпълнение бъде спряно на основание чл. 420, ал. 2, т. 1 от ГПК.
На частния жалбоподател следва да бъдат присъдени
направените за това производство разноски в доказания размер на 15,00 лв. за платена
държавна такса.
Ръководен от изложените съображения
и на основание чл.278 от ГПК, съдът
О П Р
Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ Определение №4129 от 22.11.2019г., постановено по
ч.гр. д. №4634/2013г. по описа на Сливенски районен съд, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО
и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
СПИРА, на основание чл.420, ал.2, т.1 от ГПК, принудителното
изпълнение по изп.д. №20198370401364 на ЧСИ П.Г., рег.№837, район на действие
СлОС по отношение на длъжника Т.П. И.
ЕГН ********** ***, до влизане в сила на Заповед № 2963 от 29.11.2013г. за
незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадена по ч.гр.д. №4634/2013г. на СлРС.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ №260, п.к.1766 да заплати на Т.П. И. ЕГН ********** ***
направените разноски по делото в размер на 15,00лв.
Определението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
Препис
от определението да се връчи на ЧСИ П.Г., рег.№837, район на действие СлОС за
сведение и изпълнение!
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.