№ 548
гр. Русе, 10.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мария Г. Димитрова
при участието на секретаря Дарина Сп. Великова
като разгледа докладваното от Мария Г. Димитрова Гражданско дело №
20244520104043 по описа за 2024 година
съобрази следното:
Ищците А. С. А., ЕГН **********, и К. Р. А., ЕГН **********, двамата от гр. *****,
чрез адв. И. Я. АК- Русе, са предявили против ответника Община Русе, Булстат *********,
със седалище гр. Русе, пл. „Свобода“№ 6, представлявана от Кмета П. М. обективно
съединени искове: 1/отрицателен установителен иск, с правно основание чл. 124 ал. 1 от
ГПК: Да се признае за установено, че ответната Община Русе не е собственик на
недвижимия имот: Дворно място, с площ от 1053 кв.м, намиращо се в с.*******,
представляващо УПИ ******* по застроителен и регулационен план на с. ******, ЕККАТТЕ
*******, одобрен със Заповед № ********* на Кмета на Община ******* и отреден за
жилищно застрояване, при граници: УПИ ********, УПИ ****, УПИ ******, улица „****“,
УПИ ***, заедно с всички подобрения и трайни насаждения в този поземлен имот с
идентификатор ***** по КККР, с площ 996 кв.м., с трайно предназначение на територията:
урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване; и 2/ с правно основание чл. 537
ал. 2 от ГПК при уважаване на главния иск да бъде отменен Акт за частна общинска
собственост № ***** от **** г. на Община Русе, вписан в СВ Русе под № *****, както и да
се заплатят направените по делото разноски.
Ищците твърдят, че имота е придобит по давност от първия ищец А. А., по време на
брака му с К. А., за което е издаден констативен нот. акт от **** г. № *********** на нот.
рег. № 629 на НК. Имотът бил включен в регулационния план на с. ****** със Заповед №
***** на Председателя на ОС ******* и същата година им било отстъпено право на строеж
върху него, въз основа на което го ползвали и поддържали, поставили ограда и врата,
1
засадили овощни дървета и други насаждения, вложили труд и средства, владели го като
свой повече от 30 години. През цялото време никой нямал претенции към имота. Правото си
на собственост върху имота, в режим на СИО, удостоверили с декларация вх. № ******* в
МДТ при Община Русе, плащали за него данъци и такси. Имотът и до днес продължавал да
се ползва от тях, но от **** г. Община Русе е издала Акт за частна общинска собственост №
*****, което им ограничава правата.
В законоустановения 1-месечен срок по чл. 131 ал. 1 от ГПК е подаден писмен
отговор от ответната Община Русе, представлявана от Кмета, чрез гл. юрк. А. С., в който
заявява, че отрицателната искова претенция счита за допустима, но неоснователна, а тази за
отмяна на съставения Акт за частна общинска собственост за недопустима.Твърди, че
Община Русе е собственик на спорния имот по силата на правоприемство от предишния
собственик Българската Държава, която се легитимирала като такъв с АДС ******* респ. от
Община ******* на осн. § 42 от ПЗР към ЗИДЗОС/обн. ДВ, бр. 96/05.11.1999 г./, респ. чл. 2а
от ЗОС.
С Указ № ******** на осн. чл. 98 т. 5 от Конституцията на РБ от Президента били
утвърдени нови граници на Община Русе, в която било включено и село ******, с
последиците по чл. 2а от ЗОС. Със Заповед № ********* г. на Областния управител на
Област Русе на осн. чл. 78 ал. 1 от ЗДС Акта за държавна собственост № ******* бил
отписан от актовите книги за имотите – държавна собственост, като въз основа на същата
Заповед Община Русе съставила за процесния имот Акт за частна общинска собственост
(АЧОС) № *****/**** г., вписан в СВ Русе под № *****дина.
Не се оспорва от ответника факта, че с Договор № ******** за отстъпване право на
строеж върху държавна земя, въз основа на Заповед № ***** на Председателя на ОНС с.
*******, в полза на А. С. А. (по време на брака му с К. Р. М. /А./, които лица са идентични с
ищците, е учредено възмездно право на строеж за изграждане на жилищна сграда и други
постройки върху държавен парцел XII, от квартал 4, по действалия план на с. ******,
идентичен с процесния, за който бил съставен АДС № ******* Учреденото право на строеж
не било отнемано по реда на чл. 67 ал. 2 от ЗС /отм./ и не било погасено по давност въз
основа на изявление на собственика на имота, по чл. 67 ал. 1 от ЗС. Ответникът счита, че
ищците са държатели спрямо чуждия имот, обременен с учредената суперфиция, като
започването и последващото ползване на имота е станало въз основа и за реализация на
конкретно учреденото им право на строеж, което не било владение по чл. 68 ал. 1 от ЗС.
Посочва, че нормата на чл. 64 от ЗС признава на суперфициарния собственик, при
реализиран строеж, квази-право на ползване спрямо чуждия имот, доколкото е необходимо
за пълноценното ползване на постройката. Счита, оборена презумпцията по чл. 69 от ЗС, тъй
като държателят-суперфициар не можел да придобие оригинерно - въз основа на придобивна
давност имота, спрямо който била учредена суперфицията, след като не бил владелец по см.
на чл. 68 ал. 1 във вр. с чл. 79 ал. 1 от ЗС. Сочи, че ищците не са заявявали
трансформирането на държането във владение спрямо имота. Твърди, че собствениците в
различните моменти, не са възприемали промяна в субективното отношение на ищците
2
спрямо процесния имот и намерението им за своене, като изцяло субективно вътрешно
възприятие, не можело да се доказва адекватно със свидетелски показания. Подаването на
данъчна декларация от ищците на 11.09.1998 г., счита, че са извършили като носители на
ограничено вещно право на строеж, а не като собственици спрямо имота. Отчитайки
периода на мораториума и законовите забрани за придобиване по давност на вещи частна
общинска собственост, оспорва продължителността на давностното владеене на ищците
спрямо имота от 8 г. и 6 м., непокриващи минималния период за придобиването му по
давност.
Относно иска по чл. 537 ал. 2 от ГПК, счита, че не съществува самостоятелен такъв
иск за отмяна на акт за общинска собственост, като при неправилно съставен акт, спорът се
решава по исков ред, посредством иск за собственост по арг. от чл. 63 ал. 1 и 2 от ЗОС.
Доколкото това производство се развива след разрешаването на спора за материално право
на собственост, то предявяването на иск за отмяна на съставен акт за общинска собственост
в общия исков процес, счита за недопустимо.
С определение № 4073 от 18.10.24 г. по чл. 140 от ГПК е прекратено производството
по предявеният иск с правно основание чл. 537 ал. 2 от ГПК като недопустимо, което е
влязло в сила.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК, приема за установено следното от
фактическа страна:
На 29.06.1988 година е съставен акт № **** за държавна собственост на недвижим
имот, представляващ парцел ***** по плана на с. ******, обл. *****. Имотът представлява
незастроено дворно място от 1025 кв.м. Имотът е включен в регулационния план на с.
******, със Заповед № ******* на ОНС гр. Русе.
Със Заповед № ***** на ОНС с. *******, обл. ***** е отстъпено право на строеж за
изграждане на жилищна сграда, върху държавния парцел ***** по плана на с. ****** на А.
С. А. (А. С. А.).
Въз основа на Заповед № ***** на ОНС с. ******* е съставен договор за отстъпено
право на строеж върху парцел ***** по плана на с. ****** на А. С. А. (А. С. А.).
Със Заповед ****** г. на Кмета на Община *******, е одобрен кадастрален, идейно
застроителен и регулационен план на с. ******, Русенска област.
В плана одобрен с горната заповед бившият имот представляващ УПИ ***** е с нов
номер УПИ ******* по застроителния и регулационен план на с. ******.
Със Заповед № ********* г., се отписват от актовите книги за имотите - държавна
собственост шест имота, един от които е и процесният, актуван с АДС *******,
представляващ „незастроено дворно място с плащ от 1025 кв.м., съставляващо парцел
******* по стария регулационен план на с. ******, общ. Русе, действал към съставяне на
акта, съгласно скица УТ-********** издадена от община Русе представляващ УПИ *******
с площ от 1053 кв.м., образуван от ПИ 47 по застроителния и регулационен план на с.
3
******, община Русе, одобрен със Заповед ******* на Кмета на Община *******, отреден за
жилищно застрояване.
След влизане в сила на КК и КР на с. ******, одобрени със ******. на ИД на АГКК
имота представлява поземлен имот с идентификатор *****.
Процесният имот с идентификатор ***** по КК и КР на с. ******, одобрени със
Заповед № *********. на ИД на АГКК е актуван с Акт за частна общинска собственост №
*****/**** г. Имотът е с площ от 996 кв.м., с трайно предназначение на територията:
урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), и представлява УПИ
******* по застроителния и регулационен план на с. ******.
За имота е съставен нотариален акт за собственост на недвижим имот придобит по
давност от А. С. А. № **********/**** г. на нотариус А. Ф..
Събрани са гласни доказателства, разпитани са св.св. Б. С. и М. А.. Съдът кредитира
изложеното от тях. От показанията им се установява, че от 1988 г. ищецът, първоначално въз
основа на отстъпено право на строеж, а след изтичането му /1993 г./ като собственик, владял
имота повече от 30 г. Имотът бил заграден, изоран, засаден, окосен и ползван за отглеждане
на овощни дървета и други насаждения, изкопали и кладенец в него. Ситуацията е такава и
до настоящия момент.
От заключението на изслушаната по делото съдебно - техническа експертиза се
установява, че местоположението на имота е с. ******, Община гр. Русе. Съгласно плана от
1966 год., имотът представлява парцел ***** по плана на с. ******. Съгласно идейно -
застроителен и регулационен план на с. ******, Русенска област, действащ към момента,
имотът представлява УПИ ********. През 2024 година със Заповед *********. са одобрени
кадастралната карта и кадастралните регистри на с. ******. Процесният имот е с
идентификатор *****, с площ от 996 кв.м., с трайно предназначение на територията:
урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м). По кадастралния
план имота е изобразен като зелена площ. Към момента на огледа имота представлява
незастроено дворно място, оградено с телена мрежа, закрепена на бетонови колове и
метални тръби. Входа от улицата в дворното място, се осъществява посредством метална
двойна врата. Широчината на вратата, позволява достъп на селскостопанска техника за
обработка на имота. Дворното място е обработено - изорано, дълбока есенна оран.
В хода по същество, ответникът, чрез процесуалния си представител, счита, че
правото на строеж не било погасено и не се доказал субективния елемент на владението за
своене на имота.
В съдебно заседание ищецът по реда на чл. 176 от ГПК разяснява, че не можал да
реализира учреденото му право на строеж, тъй като се оказало, че на мястото имало преди
стари гробища. През 2023 г. Общината му издала скица на негово име, а в Кадастъра
пишело, че са двама собственици – той и Общината.
С писмена защита ищците, чрез адв. Я., заявяват че след ****** г. са трансформирали
правото си на ползване във фактическо владение с намерение за своене, което се установило
4
и от разпитаните по делото свидетели. След измененията на чл. 86 от ЗС от 01.06.1996 г.
започнала да тече придобивната им давност до 31.05.2006 г., когато след изтеклия
„мораториум“, обявен за противоконституционен с решение на КС от 24.02.2022 г.,
придобили право на собственост, признато с нотариален акт на **** г. поради изтекла 10
годишна давност на владение.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът прави следните правни
изводи:
Съгласно нормата на чл. 124, ал. 1 от ГПК, всеки може да предяви иск, за да установи
съществуването на едно право, когато има интерес от това. Правото на собственост по
давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10
години (чл. 79 от ЗС).
С Решение № 3 от 24.02.2022г. на КС по к.д. № 16/2021г., докладчик съдията
К.Пенчев, са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за
допълнение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г.; посл. доп., бр. 18 от 2020
г.) и на § 2 от заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността
(ДВ, бр. 7 от 2018г.).
В мотивите на акта на КС се сочи, че държавата и общините като носители на права
върху вещи - частна собственост, които обслужват по-ограничени интереси в сравнение с
публичната собственост, се явяват субекти на частното право (виж Решение № 3 от 2008 г.
по к. д. № 3/2008 г.). В частното право водещ е принципът на равенство и в частност на
равнопоставеност на субектите. Конституционният съд многократно е подчертавал, че при
упражняване на частната собственост всички правни субекти, включително държавата и
общините, са равнопоставени. Следователно обемът на правата и задълженията на
държавата и общините като титуляри на частна собственост не може да бъде принципно
различен от обема на правата и задълженията на всеки друг частноправен субект по
отношение на притежаваното имущество (Решение № 15 от 2010 г. по к. д. № 9/2010 г.).
Стремежът на законодателя да запази имоти - собственост на държавата и общините - в
техния патримониум, е легитимна законодателна цел, но при съобразяване с принципа на
правовата държава.
Конституционният съд преценява, че предвиденият в § 1, ал. 1 ЗДЗС (обн., ДВ, бр. 46
от 2006 г., в сила от 1 юни 2006 г.) срок на действие на мораториума върху давността за
придобиване на имоти - частна държавна или общинска собственост - до 31 декември 2022
г., нарушава конституционния принцип на пропорционалност и съществено надхвърля
необходимото за постигане на дефинираните цели - не е налице конституционно оправдание
за наложителност на толкова дълъг период на спиране на давностния срок, който да е
необходим на държавата и общините да предприемат съответните действия по защита на
своята собственост. Още повече, че вместо продължителността на мораториума да се
съкращава, тя се удължава - от една на три години, и вместо с това да приключи, последното
засега удължаване е с нови пет години. Видно от мотивите към проекта на Закона за
допълнение на Закона за собствеността (№ 602-01-40 от 29 май 2006 г., 40-о НС),
5
мораториумът е замислен като временна мярка. В действителност обаче в резултат от
многократното удължаване на срока на неговото действие забраната за придобиване по
давност на имоти - частна държавна и общинска собственост, на практика прераства в едно
постоянно правно положение. По този начин се накърнява доверието в законодателството,
присъщо на правовата държава, тъй като за правните субекти е невъзможно да предвидят с
достатъчно висока степен на сигурност и обозримост докога ще действа мораториумът и
дали направеното с § 1 ЗИЗС (обн., ДВ, бр. 7 от 2018 г., в сила от 31.12.2017 г.) изменение в
оспорената разпоредба ще бъде последното удължаване във времето на спирането на срока
на придобивната давност.
Конституционният съд констатира несъразмерност на оспорената уредба и с оглед
законовите срокове за придобиване на собственост при давностно владение - периодът на
спиране на давностния срок многократно надвишава най-дългия възможен срок на
давностно владение, което законът изисква, за да се придобие право на собственост върху
владения имот. Обстоятелството, че през продължителен период от време държавата и
общините не са предприели действия по установяване, регистриране и актуване на
притежаваните от тях имоти, не може да бъде основание за съществена промяна на правния
режим на основни права и затова такова ограничение е конституционно нетърпимо.
Непосредственото действие на конституционните норми е основен белег, който
характеризира Конституцията като върховен нормативен акт и който полага основите на
системата на действащото право в Република България. Непосредственото действие е
вътрешно присъщо на всеки нормативен акт, включително и на такъв, заемащ върховно
положение в йерархията на нормативните актове. Без съмнение то съществува и се проявява
и по отношение на Конституцията, независимо дали ще бъде нормативно прогласено или не.
В този смисъл чл. 5, ал. 2 има значение само да подчертае нещо, което обективно е налице.
По силата на непосредственото действие на разпоредбите на Конституцията (чл. 5, ал.
2) всеки гражданин и всяко юридическо лице може да се позовава на основния закон в
защита на своите права и законни интереси. Разпоредбите на заварените закони и други
нормативни актове по силата на § 3, ал. 1, във връзка с чл. 5, ал. 2 се прилагат само ако не
противоречат на Конституцията. Защитата на конституционните права и законните интереси
на гражданите и юридическите лица се осъществява по действащия процесуален ред.
Решенията на правоприлагащите органи във връзка с прилагането на непосредствено
действащите конституционни норми нямат общозадължителна сила, а пораждат
действия само за конкретния случай, като подлежат на предвидения в съответните
процесуални закони инстанционен контрол (т. I от Решение № 10 от 1994г. на
Конституционния съд).
В мотивите на РКС № 4 от 14.5.2020г. по к.д. № 9/19г. отново е взето становище по
въпроса за косвения конституционен контрол: Дейността на всички държавни органи е
обвързана с Конституцията. Всички те - включително и законодателят, са длъжни да
съобразяват своите действия за съответствие с Основния закон. Функцията да се произнася
по съответствието на законите с Конституцията не се ограничава само до Конституционния
6
съд, а се отнася и до всички съдилища. В този смисъл те са обвързани да осъществяват
преценка за конституционност на правните норми, които прилагат. Така,
противоконституционен закон, до обявяването му за такъв, не е коституционосъобразен -
той е неприложим, тъй като представлява изначално дефектно законодателство.
Според проф. С.: Според чл. 150, ал. 2, когато установят несъответствие между закона
и Конституцията, Върховният касационен съд или Върховният административен съд спират
производството по делото и внасят въпроса в Конституционния съд, който те имат право да
сезират според ал. 1 на чл. 150. До създаването на тези съдилища, техните правомощия се
упражняват от Върховния съд. Ако цитираната разпоредба не би важала, Върховният съд би
бил длъжен да реши делото съобразно противоконституционния закон, защото по хипотеза
той не е още обезсилен, така че продължава да важи и затова следва да бъде приложен. С чл.
150, ал. 2 Конституцията очевидно цели да осуети прилагането на противоконституционния
закон по висящото дело и затова постановява то да бъде спряно, за да се изчака решението
на КС, обезсилващо противоконституционния закон, та въз основа на него да се откаже
прилагането на този закон спрямо правоотношението, предмет на делото. Спирането би
било напълно безцелно, ако по делото би трябвало да се приложи противоконституционният
закон, както това следва от чл. 151, ал. 2 на Конституцията, прогласяващ, че обезсилването
важи занапред - от деня, когато влезе в сила решението на КС. Изключението, което чл. 150,
ал. 2 на Конституцията въвежда спрямо посочения принцип, е, следователно, безсъмнено. В
хипотезата, която чл. 150, ал. 2 има предвид, обезсилването на противоконституционния
закон има всъщност обратна сила. То важи и спрямо правоотношения, за които би
следвало да се приложи противоконституционният закон. Целта на тази обратна сила е
да се осуети прилагането на противоконституционния закон спрямо висящи
правоотношения, които са предмет на спор, както и постановяване на съдебни решения,
които в непродължително бъдеще могат да се окажат в противоречие с решението на
Конституционния съд (Сила на Решенията на конституционния съд /сп. „Съвременно
право“, 1995г. № 5, с. 7-27/, обявяващи закон за противоконституционен, доводи в тази
насока са изложени и от Я.З. - Гранични проблеми на противоконституционността на закона
в практиката на Конституционния съд и съдилищата /сп. „Съвременно право“, 2001г., бр. 3,
стр. 66-80, в тази връзка и Решение от 04.06.2019г. на СРС, 76 с-в, по гр.д. № 7114 по описа
за 2019г. и Решение № 264701 от 13.07.2021г. на СГС по в.гр.д. № 232/2021г.).
От изложеното следва, че обявеният за противоконституционен закон, не може да се
прилага от съдилищата, независимо, че фактологията, която е относима, датира преди
решението на КС. Актът на КС урежда окончателно и спрямо всички въпроса дали
конкретна норма е съобразена с КРБ. До този момент съдилищата са имали възможност за
преценка. Решението на КС има обратно действие по отношение на всички спорове, по
които няма влязло в сила решение (Решение на КС № 4 от 14 май 2020 г., конституционно
дело № 9/2019г. - В тези случаи, съдът решава спора, позовавайки се пряко на
Конституцията, когато това е възможно, както и чрез аналогия на закона и аналогия на
правото).
7
С Решение КС № 19/21.12.1993г. по к.д. № 11/93г., са разграничени частната и
публична държавна и общинска собственост. По тази причина са приети и съответните
закони за държавната и за общинската собственост (ЗОС, обн., ДВ, бр. 44 от 21.05.1996 г., в
сила от 01.06.1996г.).
Първоначалният срок на мораториума е за 7 месеца (ДВ, бр. 46 от 6.06.2006г., в сила
от 1.06.2006г.). По разбиранията на КС, мораториумът е допустим като законодателен
подход, но по изключение и за кратки срокове. Той е противоконституционен за период
надхвърлящ 10 години.
Установяват се и двата признака на владението: упражняване на фактическата власт върху
вещта (corpus possessionis) и субективния признак - намерение за своене (animus domini) -
видно и демонстрирано по отношение на всички, например: Р. № 635 от 25.10.2010г. на ВКС,
I г.о., по гр.д. № 1405/2009г.
Предполага се, че който е владял в два момента, е владял и през времето между тях -
probatis extremis praesumitur medium. Владението на ищеца по никакъв начин не е било
смущавано от ответника.
Ищецът твърди, че давността е над 10 годишен период, преди датата на издаване на
нотариалния акт за собственост на недвижим имот придобит по давност (****г.). Доколкото
по делото се събраха доказателства, че ищецът владее като собственик от ****** г., когато е
трансформирал правото си на ползване въз основа на учреденото, но нереализирано право
на строеж, във фактическо владение, което след измененията на чл. 86 от ЗС от 01.06.1996 г.
продължило до момента, за период надхвърлящ 10-те години, съдът е длъжен да приеме, че
са изтекли в негова полза 10 години, които са достатъчни. Установи се, че ползването на
ищеца е било непрекъснато и необезпокоявано. Искът е основателен.
По разноските:
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ответника следва да
се възложи сумата от 1481,53 лева - сторени от ищеца деловодни разноски.
Воден от гореизложеното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, по иска
предявен от А. С. А., ЕГН **********, и К. Р. А., ЕГН **********, двамата от гр. *****,
срещу Община Русе, Булстат *********, със седалище гр. Русе, пл. „Свобода“№ 6,
представлявана от Кмета П. М., че ответната Община Русе не е собственик на недвижимия
имот: Дворно място, с площ от 1053 кв.м, намиращо се в с.*******, представляващо УПИ
******* по застроителен и регулационен план на с. ******, ЕККАТТЕ *******, одобрен със
Заповед № ********* на Кмета на Община ******* и отреден за жилищно застрояване, при
граници: УПИ ********, УПИ ****, УПИ ******, улица „****“, УПИ ***, заедно с всички
подобрения и трайни насаждения в този поземлен имот с идентификатор ***** по КККР, с
8
площ 996 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно
ползване: ниско застрояване, придобит от ищците по давностно владение на осн. чл. 79 от
ЗС.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, Община Русе, Булстат *********, със
седалище гр. Русе, пл. „Свобода“№ 6, представлявана от Кмета П. М. да заплати на А. С. А.,
ЕГН **********, и К. Р. А., ЕГН **********, двамата от гр. ***** сумата от 1481,53 лева,
сторени деловодни разноски.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Русенски окръжен съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
9