№ 1409
гр. Плевен, 12.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Христо Ст. Томов
при участието на секретаря РУМЯНА ИЛК. КОНОВА
като разгледа докладваното от Христо Ст. Томов Гражданско дело №
20234430103375 по описа за 2023 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Постъпила е искова молба от Н. Е. П. от *** против „СИТИ КЕШ“ ООД
гр. София. В молбата се твърди, че на *** год. ищецът е сключил договор за
потребителски кредит № *** със „Сити Кеш“ ООД, като страните са се
договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 300 лв., видът на вноската
е седмична, броят на погасителните вноски е 11, размерът на месечния лихвен
процент не е посочен. Твърди се, че в чл. 5 от договора е посочено, че
заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните
обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчител, който да
отговарят на определени от кредитора условия. Твърди се, че в чл. 11 ал. 1
страните са договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение на
кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 91, 66 лв.
Твърди се, че още със сключване на договора на ищеца е била начислена
неустойка в размер на 91, 66 лв., тъй като не е представил в срок поисканото
от кредитора чрез един от двата указани начина обезпечени, посочени в
процесния договор. Твърди се, че ищецът Н. П. е погасил изцяло процесния
заем. Ищецът излага доводи, че процесния договор е нищожен на основание
чл. 10 ал. 1 във вр. с чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от
1
закона форма. Твърди се, че е нарушено изискването процесният договор да е
написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два
екземпляра- по един за всяка от страните по договора. Твърди се, че
договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т. 10
във вр. с чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото
съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита.
Твърди се, че в нарушение на императивните правила в договора за
потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без
изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване. Твърди се, че липсата на ясно разписана методика на формиране
на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как
се формира посочения в договора ГПР, е в пряко противоречие с
императивните изисквания на чл. 19 ал. 1 във вр. с чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 и
4 от ЗПК. Твърди се, че в договора единствено е посочен годишен лихвен
процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към
ГПР по договора. Твърди се, че описаните в съдържанието на договора
разходи обаче водят до различен размер на ГПР от посочения. Твърди се, че
съгласно решение от 20. 09. 2018 год. по дело С-448/ 2017 год. на СЕС „На
непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията,
в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването
на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване
данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно
запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към
момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни,
които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му". Твърди
се, че в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на
ГПР, а действителният такъв е в пъти по-висок от посочения, което е над
максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба
на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Твърди се, че в договора не е посочена каква е
договорната лихва, която ищецът следва да заплати. Твърди се, че в
процесния договор е уговорено, че заемателят се задължава да осигури
действието на физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно
задължение в полза на заемодателя за връщането на всички дължими
погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да отговаря на
2
условията, посочено в договора. Твърди се, че в процесния договор е
уговорено, че в случай, че заемателят не предостави посоченото в него
обезпечение в тридневен срок от сключването му, Заемателят дължи на
заемодателя неустойка, която ще бъде заплащана на части, съгласно
предоставения погасителен план. Твърди се, че от една страна е налице
изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок
поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в
договора. Твърди се, че е налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26
ал. 2 пр. 1 от ЗЗД. Твърди се, че процесният казус касае еднотипни договори
за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе.
Твърди се, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора
преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. Твърди се, че в съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират
по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин". Твърди се, че клаузата, с
която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемателят дължи
неустойка, в случай, че не предостави обезпечение- двама поръчители
/солидарен длъжник/, които отговарят на определени съответно към този
момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредит, както и
при какви условия вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. Твърди се, че
въпреки това на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение
едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му
нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Твърди се, че
неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която
накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на
3
неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т. 3 от тълкувателно решение №
1/ 15. 06. 2010 год. по т. д. № 1/ 2009 год. на Върховния Касационен съд/.
Твърди се, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26 ал. 1 пр. 2
от ЗЗД. Твърди се, че разпоредбата на чл. 33 ал. 1 от ЗПК предвижда, че при
забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената
в срок сума за времето на забава. Твърди се, че с процесната клауза за
неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение- недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Твърди се, че подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и
чрез мораторната лихва по чл. 33 ал. 1 от ЗПК. Твърди се, че подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо. Твърди
се, че непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите са били
реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава
основание да се иска незабавно цялото задължение. Твърди се, че в случая
кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да
санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието
плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Твърди се, че от горното е
изводимо, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде
предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от
ЗЗД, при непредставено обезпечение. Твърди се, че ако кредиторът е имал за
цел да получи обезпечение същият е могъл да отложи даването на кредит,
каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити.
Твърди се, че дори да се приеме, че страните са допускали възможността
исканото обезпечение да се предостави и „неустойката“ да не се дължи, то
това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Твърди се, че последиците от неизпълнението на
„задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от
договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но
при по-висока цена, прикрита като неустойка. Твърди се, че тази клауза е
изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143 ал. 2 т. 5 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
4
неустойка. Твърди се, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно
чл. 146 от ЗЗП. Твърди се, че в пряко нарушение на императивното правило
на чл. 19 ал. 1 вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК „Сити Кеш“ ООД не е включило в
ГПР разходите за заплащане на „неустойка", която по своята същност
представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща
периодично, поради което трябва да е част от годишния лихвен процент
/ГЛП/ и ГПР. Твърди се, че при условие, че ГПР беше законосъобразно
описан, действителният такъв щеше да възлиза многократно над допустимия.
Твърди се, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК,
водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил
потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията
между страните. Твърди се, че според императивната разпоредба на чл. 19 ал.
4 от ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от
взетата сума. Твърди се, че на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни. Твърди се, че с
тези действия „Сити Кеш“ ООД е заобиколило изискванията на ЗПК за точно
посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл.
21, ал. 1 от ЗПК, всички приложими към сключването, изпълнението,
прекратяването и развалянето на потребителски договори национални
нормативни актове /ВПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в Република
България, въз основа на присъединяването ни към Европейския съюз и
произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското
законодателство с европейското. Твърди се, че приложимото национално
законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа,
целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО
на Европейския Парламент и Съвета от 23 април 2008 год. относно
договорите за потребителски кредити. Твърди се, че неизпълнението на
задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата
цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на
кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни продуктите
адекватно. Твърди се, че целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми
да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на
5
кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да
ориентира икономическия избор на потребителя. Твърди се, че
обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на
база изискванията на единната формула, залегнала в самата Директива
2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и нормативно
значение. Твърди се, че гореописаните такси /в това число и начислената
„неустойка“/ безспорно попадат в изискванията на Директивата- те са
предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при
тези условия и са предварително заложени. Твърди се, че по тези
съображения тези клаузи изискват размера им да се включи в общия размер
на разходите и от там в ГПР. Твърди се, че неправилното изчисляване и
посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора.
Твърди се, че в подкрепа на това е и обстоятелството, че посочването на ГПР
е изведено като съществено условие на договора. Това следва и от
сравнителноправния прочит на уредбите на държавите от ЕС,
имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както и практиката на СЕС, където
това изискване последователно и ясно е формулирано и затвърждавано.
Твърди се, че от гореизложеното е единствено изводимо, че грешното
посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на
непосочен ГПР по смисъла на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, респективно целият
договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Твърди се, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща“
търговска практика по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от Закона за защита
на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС. Твърди се, че в този
смисъл е и Решение от 15. 03. 2012 год. по дело (2—453/10 на СЕС
„Търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-
нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се
окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005
год. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на
Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския
парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики“),
6
доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да
вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Твърди се, че
договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т. 9
във вр. с чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за
възнаградителната лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите
нрави. Твърди се, че определения от кредитодателя размер на
възнаградителната лихва (в който се включва и начислената „неустойка“) за
изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава
трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ.
двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. Твърди се, че в
тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва
води до нищожност и на целия договор /per argumentum чл. 11 ал. 1 т. 9 във
вр. с чл. 22 от ЗПК. Твърди се, че е налице разлика между посочената в
процесния договор за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и
тази, която доверителя ми реално е върнал на ответното дружество. Твърди
се, че липсват каквито и да било условия за прилагането на ГЛП. Твърди се,
че липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент-
дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Твърди
се, че нарушението е още по-съществено, доколкото нито в договора, нито в
погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за
срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по
кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент
отговаря на действително прилагания от кредитодателя. Твърди се, че
визираната неяснота съществено ограничава правата на потребителя и е
основание за недействителност на договора за кредит. Твърди се, че за да се
обезпечат правата на потребителя по сключения договор за потребителски
кредит, в последния следва на ясен и достъпен език да е описано визираното в
законовата норма на чл.11 от ЗПК съдържание като липсата на някои от
съществените реквизити води до недействителност на договора на
специалните основания по чл. 22 от ЗПК, последица от което е връщане само
на чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи по кредита. Твърди
се, че от това следва, че неизпълнението на задължението на кредитодателя
(банка или пък небанкова финансова институция), който по занятие
осъществява сделки по предоставяне на потребителски кредити и като такъв е
и по-силната страна в правоотношението, да предостави на потребителя
7
изискуемата информация, води до лишаване от правото му да получи
възнаграждението по договора. Твърди се, че клаузите в процесния договор
не са формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на
чл. 147 ал. 1 от 33П и разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с
останалите уговорки, не позволяват на потребителя да прецени
икономическите последици. Твърди се, че не са спазени изискванията на чл.
11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит
следва да съдържа условията за издължаване, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. Твърди се, че процесният договор
съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, но в същия не е посочена последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Твърди се,
че е видно същественото нарушение на изискванията на чл. 11 от ЗПК.
Твърди се, че са налице явно неизгодни условия по процесния договор с
оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на
насрещните престации. Твърди се, че ако съдът приеме договора за валиден и
действителен, според ищеца е нищожна клауза на чл.6. 2. от процесния
договор на основание чл. 26 ал. 1 пр. 1 от 33Д поради нарушение на закона,
чл. 26 ал. 1 пр. 2 от 33Д поради нарушаване на добрите нрави, респективно на
основание чл. 146 от 33П поради неравноправност. Твърди се, че съгласно
разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита”. Твърди се, че
дори и целият договор да не е нищожен, то е налице нищожност на отделни
негови клаузи, а именно неустоечната клауза, на база на която на ищеца е
наложена процесната неустойка. В заключение ищецът моли съда да признае
за установено в отношенията между страните по делото, че неустоечната
клауза по чл. 11 ал. 1 от сключения договор за потребителски кредит № ***/
*** год. е нищожна. Отделно от това ищецът моли съда да осъди ответното
дружество да му заплати сумата от 10 лв., частичен иск от 91, 66 лв.,
представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски
кредит № ***/ *** год., ведно със законната лихва, считано от датата на
8
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Претендира присъждане на направените деловодни разноски.
С определение от 21. 09. 2023 год. е допуснато изменение на
предявения иск по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД, като размерът на иска е увеличен
от 10 лв. на 91, 66 лв.
Ответникът ангажира становище, че исковата молба е частично
основателна.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства, намира за установено следното:
По иска с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 26 от
ЗЗД.
Безспорно по делото е, че на *** год. между „СИТИ КЕШ“ ООД гр.
София като кредитор и Н. Е. П. от *** като кредитополучател е бил сключен
договор за потребителски кредит № ***. Видно е, че съгласно договора на
ищеца е бил предоставен кредит от 300 лв., който е следвало да се върне на 11
седмични погасителни вноски. Видно е, че лихвеният процент е фиксиран за
срока на договора и е в размер на 40. 05 %, а годишният процент на разходите
е в размер на 49. 87 %. Според чл. 5 ал. 1. от договора кредитополучателят се
задължава в тридневен срок от датата на сключване на договора да
предостави на кредитора едно от следните обезпечения: поръчител или
банкова гаранция. В чл. 11 ал. 1 от договора е посочено, че в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 91, 66 лв., като същата се
начислява пропорционално към всяка вноска по кредита.
Основателен е доводът на ищеца, че така въведената клауза за
неустойка е нищожна и като такава не е породила своите правни последици.
Процесната неустойка е предвидена за неизпълнение на задължение за
осигуряване на обезпечение на кредита чрез поръчител или банкова гаранция,
като е въведен изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения-
3- дневен от получаване на заемната сума, както и са въведени редица сложни
условия, на които да отговаря поръчителя, в голямата си част несъобразени с
конкретния размер на предоставения кредит. При съобразяване на тези
характеристики следва, че неустойката очевидно не съответства на
9
въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в
случай на неизпълнение на договорните задължения. На първо място горното
следва от това, че на кредитополучателя е отпуснат кредит в размер на 500
лв., а уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е в размер на 342, 22 лв., т. е. в размер
надвишаващ половината от главницата по кредита. Освен това неустойката се
начислява еднократно и за неизпълнение на непарично задължение
/компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за забава за
неизпълнение на вноските по кредита и за периода на неизпълнението, поради
което е изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде висок в
сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на периода
на неизпълнение от страна на длъжника. На практика неустойка би се
дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за
внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по
договора за кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да
заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните
разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка
възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не
се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният
елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила
тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да
бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните
задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва
да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на
кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на
това свое задължение. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната
функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до
осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за
сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите
съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация
10
за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3- дневен срок
от усвояване на сумата на договора за кредит, като по този начин се нарушава
и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели
да създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от
периодичните вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на
кредита. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при
неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на
насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение,
а произтича от неприсъщо за договора за заем задължение на длъжника,
което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по
договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез
поръчителство. Претендираната неустойка противоречи и на чл. 143 ал. 2 т. 5
от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. По тези съображения съдът
приема, че процесната клауза на чл. 11 ал. 1 от сключения договор за
потребителски кредит № ***/ *** год. се явява нищожна и като такава не
поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение. В тази
насока е и признанието на иска в тази му част, направено с отговора на
исковата молба.
В заключение може да се обобщи, че предявеният от Н. Е. П.
отрицателен установителен иск се явява основателен и следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД.
Както се посочи по- горе, клаузата за неустойка в процесния договор за
паричен заем е недействителна, а нищожното правно основание се
приравнява на липса на основание. Оттам платени без основание се явяват
внесените от ищеца суми за неустойка, които съгласно заключението на
вещото лице Т. И. са в размер на 91, 66 лв. С оглед на това исковата
претенция по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД се явява основателна и доказана до
предявения размер и следва да бъде уважена.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца направените
деловодни разноски в размер на 350 лв.
На основание чл. 38 ал. 2 от ЗА ответното дружество следва да бъде
11
осъдено да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско
възнаграждение в размер общо на 960, 00 лв. с включен ДДС.
По така изложените съображения Плевенският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Н. Е.
П. от *** и „СИТИ КЕШ“ ООД гр. София, че неустоечната клауза по чл. 11
ал. 1 от сключения договор за потребителски кредит № ***/ *** год. е
нищожна.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, представлявано от Н. П.
П., да заплати на Н. Е. П. от ***, ЕГН **********, сумата от 91, 66 лв.,
представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски
кредит № ***/ *** год., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба /14. 06. 2023 год./ до окончателното изплащане
на сумата.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, представлявано от Н. П.
П., да заплати на Н. Е. П. от ***, ЕГН **********, сумата от 350, 00 лв.,
представляваща направени деловодни разноски.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, представлявано от Н. П.
П., да заплати на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. М.“ ***,
вписано в регистър БУЛСТАТ под № ***, представлявано от Д. М. М.,
адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА в размер на 960, 00 лв. с
ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенския окръжен съд в 14-
дневен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
12