Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 15.03.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и втори февруари през 2019 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия АНЕТА ИЛЧЕВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 6860 по
описа за 2018
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 330361 от 05.02.2018 г. постановено по гр.д. №
2766/2017 г. на СРС, 67 състав, са осъдени
П.Д.П., и Т.Д.Д., ДА ЗАПЛАТЯТ на основание чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ на „Т.С.” ЕАД всеки по 1/ 2 част от сумата
334,25 лева, представляваща дължима цена за доставена от дружеството топлинна енергия за
периода от 01.05.2014г. до 30.04.2015г., ведно със законната лихва,
считано от 18.01.2017г. до окончателното плащане, която сума касае топлоснабден
имот, находящ се в гр. ********, като е отхвърлен този иск до пълния предявен
размер от 700,37 лв., също и са отхвърлени и предявените от „Т.С.” ЕАД срещу П.Д.П. и Т.Д.Д., иск с правно основание чл.79, ал.1,
пр.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ за осъждането на всеки от ответниците да заплати сумата
5,10 лева, представляваща дължима главница за доставена услуга за дялово
разпределение за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2015г., за същия топлоснабден
имот, и иск с правно основание чл.86 ЗЗД за осъждането на всеки от ответниците да
заплати сумата 41,72 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на
горната главница за периода от 15.09.2014г. до 27.09.2016г. и сумата 0,63 лева,
представляваща обезщетение за забавено плащане на горната главница за периода
от 15.09.2014Г. до 27.09.2016г., за същия топлоснабден имот. С
решението съдът се е произнесъл и относно разноските, като е осъдил ответниците
да заплатят на ищеца 189,13 лева, и обратно ищецът да заплати на
ответниците по 173,91 лева
Това
решение е обжалвано в срок от ищеца “Т.С.” ЕАД, в частите,
в които исковете му срещу ответниците са били отхвърлени и за разноските като
последица от това. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и
несъобразяване с чл.31, ал.2 от ОУ за продажба на ТЕ, и със заключението на съдебно-счетоводната експертиза /ССчЕ/.
Излага и оплаквания, че между него и ответника не е сключен договор за продажба
на ТЕ за стопански нужди при което ответника се е обогатил неоснователно, както
и че безспорто ответника като собственик на топлоснабден имот е потребител на
ТЕ по пар.1, т.43 от ЗЕ при общи условия, и дължи и лихви за забава върху
главницата. Моли да се отмени решението и исковете да се уважат, прави и искане
за разноски.
Ответниците П.Д.П.,
и Т.Д.Д. чрез пълномощниците си съответно
адв.Р.М.и адв.П.Х., сопорват жалбата с писмен отговор с възраженията, че
в нея са изложени доводи, каквито не са заявявани с исковата молба-за ТЕ за
стопански нужди, че по делото не е допускана и не е приемана ССчЕ, че дължимите
от тях суми са правилно установени от вещото лице по приетата СТЕ. Молят
жалбата да не се уважава, претендират разноски по списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбеие съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение, е валидно, а в обжалваната част-допустимо, тъй като има съдържанието
по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба
претенции.
В частта, в която
предявените осъдителни искове са били уважени срещу всеки от ответнвиците за
заплащане от тях на по 1/ 2 част от сумата 334,25 лева, представляваща
дължима цена за доставена от дружеството топлинна енергия за периода от
01.05.2014г. до 30.04.2015г., ведно със законната лихва, считано от 18.01.2017г.,
решението на СРС като необжалвано е влязло в сила и не подлежи на въззивна
проверка за допустимост и правилност.
При произнасянето си по
правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответниците оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
На основание
чл.289-300 от ГПК въззивният съд е задължен да приеме, че между страните по
стора съществува облигазционна връзка по доставка на ТЕ за битови нужди при
договор при Общи условия, обвързващи ответниците като съсобственици на жилище в
топлоснабдена сграда-етажна собственост, и за дължимост от тях поравно на
сумата 334,25 лева, представляваща дължима цена за доставена от дружеството-ищец топлинна
енергия за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2015г., основано на приетата по
делото СТЕ.
За отхвърлената част
от главницата над 334,25 лв. до предявения размер 700,37 лв. исковете срещу
двамата ответници са приети за неоснователни, на база СТЕ, сочеща сумата 334,25
лв. като правилно определена за дължима. С решението СРС не е излагал мотиви за
прихващане с минали задължения. Въпреки това въззивният съд намира това
оплакване с въззивната жалба на ищеца за неоснователно. Съгласно чл.32, ал.4 от
приложимите ОУ, одобрени през 2013 г., се
допуска възможността за прихващане със стари ликвидни и изискуеми задължения,
но само при условие, че за следващ период при изравнението се установи, че
абонатът е заплатил в по-голям размер суми за ТЕ. В случая за исковия период се
установи, че няма задължение реално за ТЕ, а само прогнозно начисление на цена
на ТЕ, каквато реално не е потребявана, т.е. няма след изравнението сума, която
да се връща на потребителя. Отделно от това, дори и да имаше надплащане за исковия
период, то ищецът не може да прихваща със сумите, реално платени в повече за
исковия период, стари задължения отпреди исковия период.
По делото не е
допускана ССчЕ, нито ищецът с исковата молба е правил доводи за договор за
продажба на ТЕ за стопански нужди, при което тези доводи по въззивната жалба се явяват съответно
неоснователен пърдвия- не се подкрепя от съдържанието на делото и решението на
СРС първия, и недопустими да се
разглеждат от въззивния съд, втория като заявен за първи път по делото.
По
отношение на вземането за лихви, въззивният съд намира, че не са допуснати
сочените с жалбата нарушения с обжалваното решение. Този иск е отхвърлен поради
липсата на доказателства, установяващи връчването на
съобщението и изпадането в забава, респективно публикуването на фактурата по
смисъла на чл.32, ал.2 от приложимите ОУ. За исковия период са приложими ОУ одобрени през 2013
г., приети по делото. Съгласно чл.32, ал.2 от Общите условия от 2014 г. след
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
месечните фактури и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл.33, ал.2
от ОУ от 2014 г. клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по
чл.32, ал.2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в
30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.
В чл.33, ал.4 от ОУ от 2014 г. е предвидено, че продавачът начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по
чл.32, ал.2, ако не са заплатени в срока по ал.2. От анализа на посочените
разпоредби на Общите условия следва, че, макар да са изискуеми месечно
дължимите суми в 30-дневен срок от датата на публикуването на задълженията
/съгласно чл.32, ал.1 от ОУ от 2014 г./, длъжникът изпада в забава само при
неизпълнение на задължението си за заплащане цена на ТЕ в 30-дневен срок от
публикуване на фактурата за потребеното количество топлинна енергия за целия
отчетен период. Ищецът не е доказало
делото дали и кога е публикувал фактурите за ТЕ за исковия период м.05.2014
г.-м.04.2015 г., следователно лихвите
върху главниците за тези месеци се явяват недължими и за тях искът за лихви
следва да се отхвърли.
По
отношение на исковете за сумите за дялово разпределение и лихви върху тях, с
въззивната жалбла няма конкретни оплаквания, същата в тази част е бланкета, при
което, и след като не се установи нарушение на императивни материално правни
норми при служебната проверка по чл.269 от ГПК, въззивният съд приема, че
решението в тези части е правилно и препраща към мотивите му съгласно чл.272 от ГПК.
Поради съвпадане крайния решаващ извод
на двете съдебни инстанции за неоснователност на отхвърлените исковете,
решението на СРС в обжалваните части следва да се потвърди, вкл. и относно
разноските, определени според изхода на спора .
По разноските за въззивната
инстанция: Разноски
на въззивника-ищец не се дължат предви изхода на спора. На сонование чл.78,
ал.3 от ГПК ищецът дължи на всеки един от ответниците по 300 лв. разноски за
адв.възнаграждение, съгласно списъка по чл.80 от ГПК и договорите за правна
защита, представени с отговора на въззивната жалба, удостоверяващи плащането им
в брой. Ответниците са обикновени другари, при което организира защитата си
сам. Възражението на въззиника-ищец по чл.78, ал.5 от ГПК е неоснователно, тъй
като 300 лв. е минималният размер на адв.възнаграждение по чл.7, ал.1, т.1 от
Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, който съдът не може да намалява повече.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 330361 от 05.02.2018
г. постановено по гр.д. № 2766/2017 г. на СРС, 67 състав, в обжалваните части, в които са били
отхвърлени предявените искове, вкл. и в часттите за разноските.
ОСЪЖДА
на основание чл.78, ал.З, вр. ал. 5 ГПК „Т.С.” ЕАД ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление *** ДА ЗАПЛАТИ по 300 лв. разноски за
въззивната инстанция, поотделно на П.Д.П., ЕГН **********, с
адрес *** и на Т.Д.Д., ЕГН **********, с адрес ***
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.