РЕШЕНИЕ
Номер ІІ-21 23.04.2021 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На:
девети март две хиляди двадесет и първа година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 2890 по описа за 2020 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.Бургас, кв.“Победа“, ул.“Ген. Владимир Вазов“ № 3, представлявано
от инж.Ганчо Тенев, подадена чрез пълномощник гл.ю.к.Десислава Златева, против Решение № 260479/21.10.2020 г., постановено по гр.д.№ 201/2020
г. по описа на РС-Бургас, с което е ПРИЕТО
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на П.С.К.,
ЕГН **********, с адрес ***, че дължи на ”Водоснабдяване и канализация” ЕАД, ЕИК *********, сумата
от 78.42 лв., представляваща стойността на
доставена, отведена и пречистена вода за периода от 24.03.2017г. до 26.02.2018г.,
с отчетен период по фактури от 26.01.2017г. до 25.01.2018г., и сумата от 16.11 лв. мораторна лихва за периода от
24.04.2017г. до 18.10.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от
подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 22.10.2019г. до окончателното й
заплащане, което вземане е присъдено със заповед за изпълнение № 3975/23.10.2019г. по ч.гр.д.№ 9003/2019г. на БРС, като е ОТХВЪРЛЕН иска
за горницата над 78.42 лв. главница до претендираните 147.14 лв. и за издадени
фактури в периода 25.10.2016 г. – 24.02.2017 г. и периода 26.03.2018 г. –
25.04.2018 г., с отчетен период по фактурите 31.08.2016 г. – 25.01.2017 г. и 26.01.2018 г. – 27.03.2018 г., както и иска
за горницата над 16.11 лв. мораторна лихва до претендираните 30.71 лв. и за
периода 26.11.2016 г. – 23.04.2017 г.
С въззивната жалба на „Водоснабдяване
и канализация“ ЕАД, гр.Бургас първоинстанционното решение се обжалва в отхвърлителната му част,
като в тази част същото се счита за неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Счита се за неправилен извода на съда, че за част от периода, а
именно 31.08.2016 г. – 10.02.2017 г., когато процесният имот е бил собственост
на бащата на ответника – С. П.К., ответникът П.С.К. не можел да отговаря за
заплащането на студена вода, тъй като нямало иск, предявен на основание
наследствено правоприемство. В тази връзка, въззивникът сочи, че не е
необходимо предявяването на иск с такова основание, тъй като в случая е налице
универсално правоприемство и ответникът като единствен наследник не само е
придобил правото на собственост върху целия имот, но е станал и носител на
всички права и задължения, на които е бил носител неговия баща преди откриване
на наследството, поради което дължи сумите за изразходена вода, възникнали до
смъртта на баща му и след нея. Според въззивника, в хипотезата на универсално
правоприемство не е необходимо изменение на исковете по основание, за разлика
от частното правоприемство, при което приобретателят не отговоря за
задълженията на своя праводател, възникнали преди да настъпи правоприемството.
Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му
отхвърлителна част и да уважи изцяло исковата претенция. Не са направени
доказателствени искания. Претендират се направените по делото разноски и
юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия П.С.К., подаден чрез назначения му от съда по реда на чл.47,
ал.6 ГПК особен представител – адв.Свилен Цонев, в който са изложени съображения
за неоснователност на въззивната жалба. Изразява се съгласие с изводите на
районния съд и се моли за потвърждаване на решението на БРС в обжалваната му
част.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице с правен интерес
от обжалването, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество,
въззивният съд намира жалбата за неоснователна.
С оглед
изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, като прецени
събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският окръжен
съд приема за установено от фактическа страна следното:
Производството по гр.д.№ 201/2020 г. по описа на БРС е образувано по
исковата молба на „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД гр.Бургас против П.С.К. за
приемане за установено между страните, че ответникът дължи на ищцовото
дружество сумата от 147.14 лв. – главница за неизплатено задължение за
доставена, отведена и пречистена вода за отчетен период от 31.08.2016 г. до
27.03.2018 г., и сумата от 30.71 лв. – лихва за забава за периода от 26.11.2016
г. до 18.10.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на
заявлението по чл.410 ГПК до окончателното плащане, за които суми
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с № 3975/23.10.2019 г. по
ч.гр.д.№ 9003/2019 г. по описа на БРС.
В исковата молба са изложени твърдения, че ответникът е клиент на
„Водоснабдяване и канализация” ЕАД по отношение на водоснабден недвижим имот в
гр.Бургас, ж.к.“М. р.“, бл.*, ет.5, ап., с абонатен № *, като за същия е
възникнало качеството потребител на ВиК-услуги от момента на придобиване на
правото на собственост върху имота. Твърди се, че ответникът има неизплатени
задължения към дружеството в размер на 147.14 лв. за доставена, отведена и пречистена
вода за периода от 31.08.2016
г. до 23.07.2018 г., като дължи и лихва за забава в размер на 30.17 лв. за
периода от 26.11.2016 г. до 18.10.2019 г. Предвид неплащането, ищецът се
снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, за която длъжникът бил
уведомен по реда на чл.47, ал.5 ГПК, поради което и в изпълнение указанията на съда ищецът предявил настоящия установителен иск. В първото по делото
съдебно заседание пред районния съд ищецът е поддържал твърдението си, че
ответникът е потребител на ВиК услуги в качеството си на собственик на
водоснабдения имот.
В
депозирания писмен отговор ответникът П.С.К., чрез назначения му от съда особен
представител по реда на чл.47, ал.6 ГПК, е признал иска като частично основателен. В тази връзка се
сочи, че от справка в имотния регистър се
установява, че жилището е придобито от С. П.К., но не е ясно дали ответникът е
негов единствен
наследник. Сочи се също, че
на 12.02.2018 г. ответникът е отчуждил
имота, поради което претенцията на ищеца за сумите по фактурите от 26.03.2018 г. и 25.04.2018 г., на стойност
съответно за 8.38 лв. и 8.18 лв. са неоснователни, тъй
като касаят
период, в който ответникът
не е бил потребител. Не се оспорват издадените фактури и сумите по тях, нито
наличието на изрядно измервателно устройство за потребената вода. Счита, че исковата претенция следва да
бъде отхвърлена, с изключение на периода от 10.02.2017 г. до 12.02.2018 г.,
когато ответникът е бил собственик на жилището.
По делото са ангажирани писмени и гласни доказателства.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е
приел за
доказано по безспорен начин, че ищецът е извършвал доставки на вода до процесния
имот и тази вода е със стойностите, отразени в представените фактури, като общо
се дължат 147.14 лв. за потребена студена вода и лихви за забава в общ размер от
30.71 лв. Съдът е приел за установено от
доказателствата по делото, че процесният апартамент е бил закупен с Нотариален акт
за покупко-продажба от 10.02.2015 г. от С. П.К., който е починал на 10.02.2017
г. и е оставил за свой единствен наследник ответника П.С.К.. В тази връзка е
прието, че бащата е бил собственик на имота от придобиването му на 10.02.2015 г.
до смъртта си на 10.02.2017 г., а след смъртта му имотът е бил наследен
еднолично от неговия син П.С.К., който го е продал на трето лице с Нотариален акт
от 12.02.2018 г., поради което ответникът е бил собственик на имота за времето от
10.02.2017 г. до 12.02.2018 г. и само за този период той следва да отговаря по
претенцията за заплащане на доставената студена вода. Прието е от съда, че
ответникът като единствен наследник на починалия е наследил целия имот и
съответно принципно отговаря за възникналите приживе задължения на своя баща,
но в исковата молба липсва претенция, че част от сумите се търсят от ответника
като наследник на починалия собственик. Твърденията са, че в полза на ответника
П.К. е възникнало качеството потребител на ВиК услуги от момента на придобиване
на правото на собственост върху имота, което в случая е от момента на
наследяването и поради това ответникът не може да отговаря за заплащане на
студената вода за периода от 31.08.2016 г. до 10.02.2017 г., когато имотът е
бил собственост на баща му, тъй като не е предявен иск на основание
наследствено правоприемство. В тази връзка и предвид основанието на предявения
иск, съдът е приел, че не се дължат от ответника сумите по фактурите, които
касаят потребяването на студена вода преди смъртта на наследодателя, т.е. до
10.02.2017 г., тъй като не е бил собственик на имота за този период и няма
предявен иск тези суми да се платят от него като наследник на починалия. След
10.02.2017 г. ответникът вече е станал собственик на имота, поради което дължи
заплащане на студената вода до 12.02.2018 г., когато е отчуждил жилището в
полза на трето лице, а сумите претендирани след тази дата се дължат от новия
собственик. По горните мотиви, БРС е уважил частично иска за дължимост на
главницата за сумата от 78.42 лв. и за дължимост на мораторна лихва за сумата от 16.11
лв., като за разликата до претендираните размери е отхвърлил исковата
претенция.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се
проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим
съдебен акт, липсват нарушения на императивни
материалноправни норми.
С оглед събраните
по делото доказателства и приложимите разпоредбите на закона, БОС намира
въззивната жалба за неоснователна, като изцяло споделя окончателните правни
изводи на районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно в обжалваната му отхвърлителна част.
Между страните по делото не се спори по установената от
районния съд фактическа обстановка и същата се установява такава, каквато е
изложена в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се преповтарят от
въззивния съд събраните пред първата инстанция доказателства. БРС е съобразил и
анализирал всички относими
и допустими доказателства, ангажирани от страните, въз основа на които е
достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и
обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са
ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата
инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема
изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК.
Въззивния съд
напълно споделя и решаващите правни изводи на БРС за частична основателност на
исковата претенция по чл.422, ал.1 ГПК, които са формирани въз основа на
установената фактическа обстановка, като намира същите за правилни и в
съответствие със закона, поради което препраща към мотивите на обжалваното решение
на основание чл.272 ГПК и така те стават част и от настоящия съдебен акт.
По изложените във въззивната
жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се
отбележи следното:
Неоснователни са възраженията и
доводите във въззивната жалба за неправилност на извода на районния съд, че за
периода 31.08.2016 г. – 10.02.2017 г., когато имотът е бил собственост на
бащата С. К., ответникът не можел да отговаря за неговитe задължения, тъй като нямало иск, предявен на основание наследствено
правоприемство.
Следва да се отбележи, че основанието
на иска се извежда от твърдените от ищеца юридически факти, от които произтича
претендираното от него субективно материално право. Ищецът изтъква ново
основание на иска, когато се позовава на друг юридически факт в сравнение с
посочения такъв в исковата молба. В конкретния случай, в подадената от
„Водоснабдяване и канализация“ ЕАД гр.Бургас искова молба се твърди, че
ответникът П.С.К. е клиент и потребител на ВиК услуги от момента на придобиване
на правото на собственост върху процесния водоснабден недвижим имот и като
такъв същият има неплатени парични задължения към ищцовото дружество за
доставена, отведена и пречистена вода за отчетен период 31.08.2016 г. –
27.03.2018 г., които се претендират да бъдат установени с настоящия иск. Същите
твърдения са изрично заявени от ищеца и в съдебно заседание пред първата
инстанция, независимо от посоченото в писмения отговор, че имотът е бил
собственост на С. П.К., починал на 10.02.2017 г. и негов наследник е ответника П.К.,
който е продал жилището на 12.02.2018 г. на друго лице. Следователно, исковата
претенция по чл.422 ГПК е насочена към ответника не като наследник за
определена част от процесния период, а в личното му качество като собственик на
недвижимия имот и на това
основание се твърди, че е потребител на доставените до собствения му имот ВиК
услуги и дължи тяхното заплащане. Изложените едва във въззивната жалба
твърдения за възникване на претендираното вземане и на основание наследствено
правоприемство представляват нови обстоятелства и юридически факти, които
обосновават друго основание на иска, което не може да бъде въведено в тази фаза
на процеса. Видно от приложеното към делото ч.гр.д.№ 9003/2019 г. на БРС, в
заповедното производство ищецът не се е позовал на наследствено правоприемство
за възникване на паричните задължения, в исковата молба по чл.422 ГПК също
липсва позоваване на това обстоятелство, нещо повече – изрично е заявено, че
ответникът е потребител на ВиК услуги от момента на придобиване на
собствеността върху имота и в това качество дължи тяхното заплащане. В случая обаче
не се касае за факти, настъпили в хода на процеса, в която хипотеза би била
относима тезата на въззивника за липса на необходимост от изменение на иска по
основание. В този смисъл, настоящият съд намира, че твърдението във въззивната
жалба за дължимост от ответника на претендираните суми за периода 31.08.2016 г.
– 10.02.2017 г. и на основание наследствено правоприемство, касае нов
юридически факт, различен от този, заявен в заповедното производство и в
исковата молба, като е недопустимо едва във въззивното производство страната да
се позовава на ново основание за вземанията си. Ето защо, правилен е извода на
БРС, че въвеждането на друго основание, от което произтича вземането за
посочения период, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за
изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск в отделно
исково производство или в същото при условията на евентуалност (т.11б от ТР №
4/2013 г. на ОСГТК, ВКС), но в случая такъв иск не е предявен пред първата
инстанция за съвместно разглеждане.
С оглед горното и доказателствата по делото, за съда се
налага извода, че ответникът П.К. е бил потребител на ВиК-услуги в периода 10.02.2017
г. – 12.02.2018 г., когато е бил собственик на имота и в това си качество дължи
заплащане на услугите, а за времето до 10.02.2017 г. и след 12.02.2018 г.
същият не дължи тяхното заплащане, тъй като тогава не е бил потребител. Изводите на
районния съд в този смисъл са правилни, а възраженията на въззивника са неоснователни.
Ето защо и съгласно
представените по делото фактури, съдът приема, че
ответникът
дължи заплащане на количеството потребена вода в размер от 78.42 лв. за
периода 10.02.2017 г. – 18.02.2018 г., както и мораторна лихва от 16.11 лв.
за периода 24.04.2017 г. – 18.10.2019 г,
ведно със законната лихва от подаване
на заявлението до окончателното плащане. За разликата до претендираната
главница от 147.14 лв. и до претендираната лихва от 30.71 лв., както и за
останалите претендирани периоди, предявените искове са неоснователни, поради което правилно са отхвърлени от БРС. В тази
връзка и с оглед въведения с нормата на чл.269 ГПК ограничен въззив, настоящата
инстанция не следва да обсъжда изложените от въззивника в писмените му бележки
възражения и доводи относно приложението на чл.9а от Наредба № 4/2004 г.,
доколкото същите не са заявени във въззивната жалба, а освен това, по делото не
са представени Общите условия на дружеството, липсват и данни кога е променена
процесната партида.
Предвид изложените съображения и поради
съвпадане изцяло на изводите на настоящата инстанция с тези на
районния съд, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, а първоинстанционното
решение за правилно и законосъобразно в
обжалваната му част, поради което същото следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото и с оглед неоснователността на
въззивната жалба, БОС намира, че на въззивника не се следват направените пред настоящата
инстанция разноски, поради което искането му в този смисъл е неоснователно.
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260479 от 21.10.2020 г., постановено по гр.д.№ 201/2020
г. по описа на РС – Бургас, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.