Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 262105 27.07.2021
година град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение,
XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на петнадесети септември
две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря Малина
Петрова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 1135 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Съдът е сезиран с
искова молба на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК
********* против Г.Й.С., ЕГН **********, с която са предявени обективно
съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с
чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11,
чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 99 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на
14.09.2016 г. между ответника и трето лице – кредитор „Провидент Файненшъл
България” ООД бил сключен договор за потребителски кредит № ***, при общи
условия и спазване на ЗПК, с предоставена сума от 700 лева, платима ведно с
договорна лихва от 95,62 лева, в срок до 28.07.2017 г. на 45 седмични вноски.
Ответникът се съгласил
да му бъдат начислени такси и комисиони за допълнителни услуги – за оценка на
кредитно досие и услуга „кредит у дома” – за предоставяне на сумата в дома на
потребителя и седмично събиране на вноските по местоживеенето му. Ответникът
платил 190,50 лева.
На 01.07.2017 г.
бил сключен договор за цесия, с който вземанията били прехвърлени на „Изи Асет
Мениджмънт” АД, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, което
от своя страна ги прехвърлило с приложение № 1 от 03.07.2018 г. към рамков
договор за цесия от 30.01.2017 г. на ищеца. Ответникът бил уведомен, а следвало
да се счита за такъв и с получаване на приложенията към ИМ в хода на процеса.
Поради липсата
на погасяване, била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК № 10035/19.11.2018 г. по ч.гр.д.№ 16728/2018 г. по описа на ПРС, IV
гр. състав, за следните суми: 611,18
лева – главница; 69,33 лева –
договорна лихва за периода 23.09.2016 г. – 28.07.2017 г.; 409,57 лева – такси и комисиони за допълнителни услуги; 95,57 лева – обезщетение за забава за
периода 29.07.2017 г. – 17.10.2018 г., срещу която в срок постъпило възражение
за недължимост, при което възникнал
правен интерес от предявяване на настоящите искове. Моли се за уважаването им,
ведно със законната лихва върху главницата от 24.10.2018 г. до погасяването.
Претендират се разноските в заповедното и настоящото производство.
В срока по чл. 131 ГПК
ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете по основание и
размер. Твърди да не е сключвал договора за кредит и оспорва подписа да е
положен от него. Описва множество заболявания, от които страда, вкл. физически
увреждания, които му пречат да се обслужват сам, с определена 100 % инвалидност
от ТЕЛК. Оспорва да е получавал сочената сума, както и да е извършвал плащания.
Нямало извършени посещения от кредитен консултант, при което таксата била
недължима. Моли се за отхвърляне на исковете.
Предвид смъртта на
ответника в хода на процеса, с определение № 339/09.01.2020 г. /л.90/ на негово
място са конституирани наследниците му по закон. С. и С. С. са представили
доказателства за вписани откази от наследство на починалия, но същите касаят
материалноправната им легитимация в процеса и спора по същество спрямо тях, още
повече предвид оспорване на отказите от другия наследник Й.С..
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По
допустимостта:
Видно от приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото
производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Възражението за
недължимост е постъпило в срок, а исковете, по които е образуван настоящият
процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1, т.2 ГПК. Същите са
допустими и подлежат на разглеждане по същество.
По същество:
Представен е договор за
потребителски кредит от 14.09.2016 г. с кредитор „Провидент Файненшъл България“
ООД, с
предоставена сума от 700 лева, при
уговорена договорна лихва с фиксиран лихвен процент 29,73 %, а годишният
процент на разходите /ГПР/ е 49 %. Кредитополучателят се е задължил да погаси
45 седмични вноски в размер на 28,46 лева, като общият размер на всички
плащания е записан на 1280,58 лева, с включена такса за оценка на досие и
услуга „Кредит у дома“.
Вземанията по договора се твърди да са
цедирани от „Провидент Файненшъл България“ ООД на „Изи асет мениджмънт” АД,
което ги е прехвърлило на „АКПЗ“ ЕООД, съгласно договори за цесия и
приложения.
Въпреки изричните
указания към ищеца с доклада, по делото не са ангажирани надлежни доказателства
за прехвърляне на вземанията към ответника с договора за цесия от 01.07.2017 г.
между първоначалния кредитор и „Изи асет мениджмънт” АД. В самия договор липсва
индивидуализация на прехвърлени вземания, като посоченото в него Приложение № 1
не е представено. Предвид горното, не се установява именно вземанията по конкретния
договор за кредит да са били прехвърлени на „Изи асет мениджмънт” АД. Отделно,
не е представено и уведомление за първата цесия до ответника, нито се
установява такова уведомяване да е достигнало до него преди процеса /за тези
обстоятелства са дадени изрични указания до ищеца с определението по чл. 140 ГПК на осн. чл. 146, ал. 2 ГПК, но не са изпълнени/. Изложеното е достатъчно за
отхвърляне на исковете, доколкото ищецът не доказва пълно и главно да е
материалноправно активно легитимиран като носител на процесните вземания спрямо
ответника /респ. негови наследници/.
Отделно, са налице и други основания за отхвърляне на претенциите.
Относно действителността
на договора:
Всеки съд е длъжен да
констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми,
които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на
законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на
гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане
на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само може, но
е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на
добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение №
229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от
21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от
11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от
10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при неравноправни
клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014
г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на
ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II
т.о.
3/ при нарушаване на
императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната
правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква
събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017
г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС,
IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва
да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора в кръга
на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявените искове, следи
служебно.
„Провидент
Файненшъл България“ ООД е финансова институция по
смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ответникът е ФЛ, което при сключване на договора, е
действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат
качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно
чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на кредитополучателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
Съгласно чл. 22 ЗПК,
вр. чл. 11, ал. 1, т.
9 ЗПК договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са
посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в
договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 29,73 %. Липсва обаче
разпоредба за условията за прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху
която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита,
върху остатъчната главница или върху главницата и предвидените такси и за какъв
период се отнася- годишен, месечен или за периода на договора. Т.е. не става
ясно как е разпределян лихвеният процент във времето – за какъв период, върху
цялата дължима главница и останалите посочени вземания или съобразно поетапното
й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва и
защо възлиза на претендирания размер. Принципно при фиксирана лихва не се
прилага изискването за предоставяне информация за последователността на
разпределяне на вноските между различните неизплатени суми. Но това изискване е
относимо към чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а не към чл. 11, ал. 1, т.
9 ЗПК, която разпоредба съдът констатира да е нарушена. Без значение
дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да
са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е
изпълнено. В договора е посочен единствено размерът на лихвения процент, както
и че същият е фиксиран. Никъде в договора не е отбелязан и какъв е общият
размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението
й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка при какви условия
/начини/ е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от
кредитодателя фиксиран размер. В този смисъл съдът намира, че е налице
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
9 ЗПК, която е императивна. Тази нередовност не може да се отстрани
от приложеното извлечение – справка /л.32/, защото същото е издадено впоследствие
от самия кредитор, но не носи подпис на потребителя, нито се установява такава
да му е била предоставяна.
На следващо място, не е
спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин.
В случая не са посочени взетите предвид
допускания, използвани при изчисляването. ГПР следва да включва всички разходи
на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изчисление дава информация на потребителя, как е образуван размерът на ГПР и
общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален
израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя
начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение.
В случая, потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от
него финансов продукт.
В контекста на горното,
според дефиницията в § 1, т. 2 ЗПК – „Обща сума,
дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита, които представляват всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии, в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Като обща
дължима сума по договора е записана 1280,58 лева, но тя не съответства на
посочения ГПР – 49 %, тъй като надвишава предоставения кредит и то за период по
малък от 1 година /около 11 месеца/. Непосочването на допусканията, които са
взети предвид при изчисляването на ГПР, не позволява да се прецени как е
получена неговата стойност при лихва от почти 30% и допълнителни такси в размер
на общо 484,96 лева, равни на 69,28 % от предоставената сума.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид
това, уговорената услуга „Кредит у дома“, при която сумата се предоставя и
вноските се събират по местоживеене на кредитополучателя, с цена от 449,96 лева,
също следва да бъде включена в ГПР. Тя не попада в разпоредбите на чл.
10а ЗПК, които дават
възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и
комисиони за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с
договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения
на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното
връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.
В настоящия случай, услугата по
предоставянето на сумата, представлява действие по усвояване на кредита, а тази
по събирането има за предназначение да улесни взаимоотношенията между кредитор
и потребител и да помогне на кредитора да управлява по-добре договора и
изплащането на сумите по него. Събирането на такси и комисиони за дейности,
свързани с усвояването и управлението на кредита обаче е изрично
забранено с нормата на чл. 10а, ал.
2 ЗПК. Така с тази сума, както и тази
по оценка на досие, които представляват 69,28 % от кредита, реално се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането
на всички задължения се получава едно допълнително
възнаграждение, което следва да бъде включено в ГПР. Ето защо, посоченият в
договора годишен процент на разходите от 49 % не отговаря на
действителния.
Посочването в договора
за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д,
ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици
от сключването на договора. /В този
смисъл: Решение № 260123 от 25.09.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1214/2020 г.; Решение № 682 от 7.07.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
880/2020 г.; Решение № 1375 от 22.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1983/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
2957/2019 г.; Решение № 1411 от
29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение №
1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г. и Решение №
33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г./.
Отделно - посочването
само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат
спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора
трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да
преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение
№ 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./. Липсата на
разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му, поради което договорът е
недействителен.
С оглед изложеното, съдът приема, че поради неспазване
на посочените изисквания, договорът за потребителски кредит е недействителен.
За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за
нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в
мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците
й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят би следвало да дължи връщане само на
чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.
Неплатената главница обаче не може да
бъде установена за дължима на заявеното основание.
Исковете по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК
следва да са идентични по основание, размер и период на претенциите в
заповедното производство. След като договорът е недействителен, съдът не би
могъл да признае дължимостта на главницата на това основание. Разпоредбата на
чл. 23 ЗПК е аналогична на тази по чл. 34 ЗЗД
и се базира на института на неоснователното
обогатяване – при липсата на основание или при отпаднало основание, всеки
дължи да върне това, което е получил. В случая, сумите се претендират на
договорно основание като изпълнение с оглед действителен договор за кредит, за
което е била издадена и заповедта за изпълнение, а не на основание чл. 23 ЗПК,
като дадено по недействително правоотношение. Поради това и искът за главница
не може да бъде уважен – в този смисъл трайна съдебна практика - Решение №
187/21.05.2015 г. на ПАС по в.т.д. № 193/2015 г.; Решение № 1215/12.10.2018 г.
на ПОС по в.гр.д. № 1416/2018 г.; Решение № 1435/ 20.11.2017 г. на ПОС по
в.гр.д. № 2283/2017 г.; Решение №
242/18.02.2016 г. на ПОС по в.гр.д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г.
на ПОС по в.гр.д. № 2355/2016 г.; Решение № 628/19.05.2017 г. на ПОС по в. гр.
д. № 872/2017 г.
Ето защо, предявените
искове следва да бъдат отхвърлени изцяло.
Съдът
не приема да е валидно сезиран с евентуални осъдителни искове, т.к. такива не
са предявени с първоначалната ИМ, нито приети за съвместно разглеждане, а
отделно – са заявени и на същото основание – договор за кредит, при което са и
недопустими – лишени от правен интерес. Исковете следва да бъдат отхвърлени
срещу наследниците като неоснователни – срещу С. и С. С. – предвид заявените от
тях откази от наследство, които не бе установено от другия наследник да са
невалидни /ангажираните от него доказателства не установяват по категоричен
начин действия по приемане на наследството, преди вписаните откази/, а срещу Й.С.
– предвид липса на валидно възникнало задължение спрямо наследодателя му на
заявеното от ищеца основание.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото
му разглеждане, разноски се дължат на ответниците на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
Следва да се присъдят такива на С. и С. С. в размер на общо 800 лева, съгл.
ДПЗС.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********
против С.Г.С., ЕГН **********; Й.Г.С., ЕГН ********** и С.Г.С., ЕГН **********
/конституирани като правоприемници на починалия в хода на процеса ответник Г.Й.С.,
ЕГН **********/, искове за признаване за установена в отношенията между
страните дължимостта на следните суми: 611,18
лева – главница, по договор за потребителски кредит от 14.09.2016 г., сключен с „Провидент Файненшъл България” ООД, вземанията по
който са прехвърлени с договор за цесия от 01.07.2017 г. на „Изи Асет
Мениджмънт” АД, което от своя страна ги прехвърлило с приложение № 1 от
03.07.2018 г. към рамков договор за цесия от 30.01.2017 г. на „Агенция за
контрол на просрочени задължения” ЕООД; 69,33 лева – договорна лихва за периода
23.09.2016 г. – 28.07.2017 г.; 409,57 лева – такси и комисиони за допълнителни
услуги; 95,57 лева – обезщетение за забава за периода 29.07.2017 г. – 17.10.2018
г., ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в
съда - 24.10.2018 г. до погасяването, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 10035/19.11.2018 г. по
ч.гр.д.№ 16728/2018 г. по описа на ПРС, IV гр. състав.
ОСЪЖДА „Агенция за
контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Панайот Волов” № 29, етаж 3, да плати на С.Г.С.,
ЕГН **********, с адрес: *** и С.Г.С., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от
общо 800 лева /осемстотин лева/ -
разноски по делото.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ПМ