Р Е Ш Е Н И Е
№……..
гр. София, 18.05.2022 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII - В въззивен
състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти март две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното
от мл. съдия Симеонова в. гр. дело № 1957 по описа на съда за 2021 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение № 20256220 от 19.11.2020 г. по гр. дело № 15318/2020 г. на СРС, II ГО,
79 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******срещу
С.К.М., ЕГН ********** установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД, че С.К.М. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 3 037,10 лв.,
представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от 30.08.2016 г.
до 30.04.2018 г. по отношение на топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр.
София, ул. „Милин камък“ ******, с аб. № 335138; сумата от 44,49 лв.,
представляваща цена на такса за услуга дялово разпределение за периода от 30.08.2016
г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК - 30.08.2019 г. до окончателното плащане, както и
сумата от 609,27 лв., представляваща обезщетение за забава върху задължението
за цена на топлинна енергия за периода от 16.10.2016 г. до 23.08.2019 г., за
които суми по ч. гр. дело № 50176/2019 г. по описа на СРС, 79 състав, е
издадена заповед за изпълнение чл. 410 ГПК от 05.09.2019 г., като е отхвърлен
искът за цена на топлинна енергия за разликата над уважения размер от 3 037,10
лв. до пълния предявен размер от 4 372,78 лв., или за размера от 1 335,68 лв.,
и за периода от 01.05.2015 г. до 29.08.2016 г.; искът за цена на такса за
услуга дялово разпределение за разликата над уважения размер от 44,49 лв. до
пълния предявен размер от 49,94 лв., или за размера от 5,45 лв., и за периода
от 01.07.2016 г. до 29.08.2016 г.; искът за обезщетение за забава върху
задължението за цена на топлинна енергия за разликата над уважения размер от
609,27 лв. до пълния предявен размер от 845,36 лв., или за размера от 236,09
лв., и за периода от 14.09.2016 г. до 15.10.2016 г., както и искът за
обезщетение за забава върху задължението за цена на такса за услуга дялово
разпределение в размер на 10,15 лв. за периода от 30.08.2016 г. до 23.08.2019
г. Осъден е С.К.М. да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 108,77 лв. – разноски в заповедното производство и сумата от 308,61
лв. – разноски в първоинстанционното производство, както и е осъдено „Т.С.“ ЕАД
да заплати на С.К.М. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 90,22 лв. –
разноски за заповедното производство и сумата от 90,22 лв. – разноски за
първоинстанционното производство.
Горепосоченото решение е постановено при
участието на привлечено от ищеца трето лице - помагач „Т.с.“ ЕООД.
Срещу решението в частите, в които са
отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК въззивна жалба /уточнена с молба вх. №
298764/30.03.2021 г./ от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят навежда оплаквания за
неправилност на постановения съдебен акт в обжалваната част поради нарушение на
материалния закон. Конкретно се поддържа неправилно приложение на нормата
на чл. 111 ЗЗД, тъй като през исковия период м. 05.2015 г. –
30.04.2018 г. са действали Общите условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди за потребители от 2016 г., в сила от 11.07.2016 г.
Твърди се, че в чл. 33, ал. 2 от ОУ е прието, че клиентите са длъжни да
заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за
потребено количество топлинна енергия за отчетния период в 45 - дневен
срок за периода, за който се отнася. Издадената обща фактура през
м. 07.2016 г. е за целия предходен отоплителен сезон, поради което
задълженията по тази фактура са станали изискуеми на 15.09.2016 г.
Жалбоподателят излага доводи, че срокът на погасителната давност за
процесните вземания тече от същата дата – 15.09.2016 г. и тя не е изтекла
към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.
410 ГПК. В жалбата се поддържат доводи за неправилност на изводите на съда
за липса на доказателства за изпадането на ответника в забава по отношение на
процесното главно парично задължение. Задължението е възникнало като срочно по
силата на чл. 33, ал. 2 от ОУ от 2016 г., поради което не е
необходимо изпращане на покана до длъжника. Ето защо се моли решението на СРС в
обжалваната му част да бъде отменено, а исковете – уважени в цялост.
Ответникът по жалбата С.К.М. не изразява
становище в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание същият се
представлява от адвокат Личев, който поддържа, че въззивната жалба е
неоснователна, а решението на СРС в обжалваната част е правилно и
законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Претендират се разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.
Първоинстанционното решение в частите, в
които са уважени предявените искове до посочените по - горе размери и ответникът
е осъден да заплати разноски на ищеца, не е обжалвано, поради което е влязло в
сила.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната
страна, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК установителни искове с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл.
149 ЗЕ, чл. 153 ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
Въззивната жалба е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна срещу съдебен
акт, който подлежи на въззивно обжалване, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
За да постанови обжалваното решение, съдът
е приел, че ответникът е потребител на топлинна енергия за
исковия период, поради което дължи заплащане на доставената в
имота топлинна енергия, възлизаща на сумата от 3037,10 лв. съгласно
кредитираното заключение на съдебно – счетоводната експертиза, при приложение
на чл. 162 ГПК и при съобразяване на възражението за погасителна давност. По
отношение на последното са развити съображения, че то е основателно за периода
от 01.05.2015 г. до 29.08.2016 г., включително. Първоинстанционният съд е
съобразил датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 30.08.2019 г. и е приел, че всички вземания, възникнали за период
три години преди подаване на заявлението, са погасени по давност. Приел е,
че искът за стойност на услуга дялово разпределение е основателен за сумата от
44,49 лв. и за периода 30.08.2016 г. – 30.04.2018 г., а за периода от
01.07.2016 г. до 29.08.2016 г. включително претенцията е погасена по давност.
Претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за вземане за обезщетение за забава
върху главницата за потребена топлинна енергия е уважена частично съобразно
срока за изпадане в забава по приложимите ОУ от 2016 г. и чл. 33, ал. 1 от тях,
като СРС е приел съобразно ССчЕ и чл. 162 ГПК, че размерът на лихвата за забава
върху непогасената по давност главница за топлинна енергия за периода от
30.08.2016 г. до 30.04.2018 г. възлиза на 609,27 лв., до който размер е уважен
искът за лихва. По отношение лихвата за забава върху главницата за услуга
дялово разпределение съдът е приел, че длъжникът изпада в забава след покана –
чл. 84, ал. 2 ЗЗД, за каквато в случая няма данни да е изпращана до длъжника,
поради което този иск е отхвърлен изцяло като неоснователен.
Безспорно е на етапа на въззивното
производство, че: процесният имот - ап. 1, находящ се в гр. София, кв.
„Лозенец“, ул. „******, с аб. № 335138 е бил топлофициран и че сградата -
етажна собственост /в която се намира/ е била присъединена към топлопреносната
мрежа; че ответникът С.М. е собственик на процесния имот и има качеството на
потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1,
т. 42 от ДР на ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 г./, респ. на битов
клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ, вр. с чл. 153,
ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./; че
между страните по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна
енергия за битови нужди, със съответните права и задължения на страните
съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от
„Т.С.“ ЕАД, че стойността на доставената топлинна енергия за целия процесен
период до имота възлиза на 3 112,82 лв., а лихвата за забава е в размер на
653,70 лв., че за същия период е извършена услуга дялово разпределение на ТЕ от
„Т.с.“ ЕООД.
Спорният между страните въпрос по същество
във въззивното производство е свързан с това дали вземанията за стойността на
доставената топлинна енергия, които се отнасят за периода от м. 05.2015
г. до 29.08.2016 г., са погасени по давност, както и дължи ли се лихва за забава в плащането на главниците.
Според задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с ТР № 3/2011 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2011 г., ОСГТК,
понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл.
111, б. „в“ ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един
правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл.
155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество,
в т. ч. за стойността на услугата дялово разпределение, съдържат всички
гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл.
111, б. „в“ ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта
на вземането, като при срочните задължения давността тече от деня на падежа.
Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да
тече от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
Действащата през процесния период
нормативна уредба – чл.
155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54/2012 г., в сила от 17.07.2012 г./,
предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда -
етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един
от следните начини: 1/. на 11 равни месечни вноски и една изравнителна вноска;
2/. на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една
изравнителна вноска и 3 по реална месечна консумация. Правилата за определяне
на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително
консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен
потребител са уредени в действалата през процесния период Наредба за
топлоснабдяването.
С оглед уредените в закона и наредбата
правила се налага извод, че в случаите на чл.
155, ал. 1, т. 1 или т. 2
ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни
или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозни вноски и стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. При всички
случаи, обаче, това „изравнително“ вземане е самостоятелно и различно от
вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/,
а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата, т. е., задължението за
заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.
В случая за част от исковия период /м.
05.2015 г. – м. 07.2016 г./ са действали Общите условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл.
32, ал. 1 от ОУ месечната дължима сума за
доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на
определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в
СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава
ежемесечно фактура от продавача, а след отчитане на средствата за
дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
фактурите по чл. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30 - дневен
срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача - чл.
33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат
води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното предприятие,
когато начислените прогнозни месечни вноски са в по - малък размер от
стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия - в този случай според чл. 33, ал. 2
от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността
на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30 - дневен
срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими суми
за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от
Общите условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал.
2 /в която се отразява и стойността на услугата дялово разпределение – чл. 36,
ал. 2 от Общите условия по отношение на заплащането на услугата
дялово разпределение/, представлява по своето естество уговорен между страните
начин, по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение.
Следователно изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т. е.
той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск зависи от
волята му, законодателят пренася началото на
погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата
за изпълнение може да се отправи от възникването на правото.
В този смисъл настоящият съдебен състав
счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват след
изтичането на съответния месец, през който е
доставена топлинна енергия – всяка доставка поражда вземане за
месечна вноска, респ. задължението за заплащане на цената на услугата дялово разпределение
– след нейното осъществяване /изготвянето на индивидуалната справка за
отопление и топла вода/. В случая тригодишната давност по чл.
111, б. „в“ ЗЗД за вземанията за периода от 01.05.2015 г. до м. 07.2016 г.,
е започнала да тече от 1 - во число на съответния следващ месец, респ. от
изготвянето на индивидуалната справка за отопление и топла вода по отношение на
вземанията на цена на услугата дялово разпределение, и е изтекла преди подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК - 30.08.2019 г. /виж чл. 422, ал. 1 ГПК/, поради което вземанията са погасени по давност, както законосъобразно
е приел и СРС.
Както се посочи, осъщественото от ищеца
фактуриране на консумираното количество топлинна енергия въз основа на действителното
потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не променя
момента на изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/, респ. на
цената на услугата дялово разпределение. Определянето на срок за изпълнение на
задълженията в процесната обща фактура, с който жалбоподателят свързва началния
момент, от който започва да тече погасителната давност, няма действие по
отношение на ответника - арг. чл.
20а, ал. 2 ЗЗД.
Относно вземането за м.
08.2016 г. са приложими
Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД ***, одобрени с
Решение № 0У-1/27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 12.08.2016 г. - с
изтичането на тридесетдневен срок след публикуването им - арг. от чл.
150, ал. 1 ЗЕ, а не както твърди въззивникът в сила от 11.07.2016 г.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от тях клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45 - дневен срок след изтичане
на периода, за който се отнасят, т. е. и по тези общи условия издаването на общата фактура не променя
началната дата на изискуемост на месечните вноски за ТЕ, съответно не променя началото
на срока на погасителната давност. Относно началната дата на изискуемостта на
вземането за м. 08.2016 г. /извън твърденията, че това е датата на публикуване
на общата фактура през м. 07.2016 г. – следва
да се посочи, че тази фактура не включва вземане за м. 08.2016 г./, липсват конкретни оплаквания, поради което
въззивният съд е обвързан да приеме изводите на СРС, че вземането и за този
месец е погасено по давност.
Срещу размера на непогасените вземания за
главници, представляващи стойност на доставена топлинна енергия и извършена
услуга дялово разпределение на ТЕ за изтеклия тригодишен период до датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК не
са наведени оплаквания в жалбата, поради което и с оглед ограничения характер
на въззивното обжалване /чл. 269, изр. 2 ГПК/, жалбоподателят не би могъл да постигне присъждането на суми в
размери, по - големи от установените в атакувания съдебен акт. Ето защо първоинстанционното
решение в обжалваната част, с която исковете за главници за топлинна енергия и
за дялово разпределение са отхвърлени до приетите от СРС размери и периоди,
следва да бъде потвърдено като правилно.
По претенциите за мораторна лихва върху
главниците за доставена топлинна енергия:
Вземанията за лихви се погасяват с изтичането на същия срок за погасяване
на главницата, когато главното вземане е погасено по давност – арг.
от чл. 119 ЗЗД. В случая, вземането за лихва, дължима за
главницата, начислена от 01.05.2015 г. до 29.08.2016 г. включително, е
погасено поради погасяване на главното задължение, както е приел и районният
съд.
За непогасената по давност главница за
периода от 30.08.2016 г. до 30.04.2018 г., противно на
изложеното във въззивната жалба, районният съд е съобразил приложимите Общи условия за
продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД ***, одобрени
с Решение № 0У-1 от 27.06.2016 г. на ДКЕВР, на основание чл. 150 ЗЕ,
и публикувани във вестник „Монитор“ на 11.07.2016 г., в сила от 12.08.2016 г.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от посочените общи условия, клиентите са длъжни да
заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал.
3 ЗЕ за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който се отнася.
Продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2 и 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2,
съгласно чл. 33, ал. 4 ЗЕ. В клаузите на чл. 33, ал. 4 и 5 от
Общите условия е предвидено правото на продавача да начисли и получи
обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл.
32, ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2, от деня на забавата до момента
на заплащане на дължимата сума за топлинна енергия. От изложеното следва, че за изпадане в забава не е
необходимо обявяването на фактурите на интернет страницата на продавача, нито
отправянето на изрична покана до длъжника за плащане - изискуемостта в случая
настъпва на датата на падежа без да е необходима покана. В този
смисъл доколкото ищецът се легитимира като кредитор на главни вземания за
периода от 30.08.2016 г. до 30.04.2018 г. в общ размер на 3037,10 лв., то
акцесорната претенция е установена по основание и е в размер на 609,27 лв. Тъй като въззивният съд е ограничен до
съдържащите се в жалбата оплаквания относно правилността на първоинстанционното
решение /арг. чл. 269, изр. 2 ГПК/ и доколкото такива липсват срещу приетия от СРС размер на лихвата за
забава, настоящата инстанция не следва да преразглежда размера на установеното
в обжалвания съдебен акт вземане за лихва.
По отношение на лихвата за забава върху главницата за услуга дялово
разпределение на топлинна енергия въззивният съд на основание чл. 272 ГПК
препраща изцяло към изложените от СРС мотиви, като не намира за нужно да ги
преповтаря.
Поради съвпадането на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд, решението в обжалваната част следва да бъде потвърдено като правилно - чл.
271, ал. 1 ГПК.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски има единствено въззиваемата страна – ответник в размер на 300 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Възражението на насрещната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно, тъй като претендираното адвокатско възнаграждение не надхвърля минималния размер, предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което не подлежи на намаляване.
Предвид цената на предявените искове и чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 20256220 от 19.11.2020 г. по гр. дело № 15318/2020 г. на СРС, II ГО,
79 състав, в обжалваната част, с която са отхвърлени: предявеният по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу С.К.М. иск с правна квалификация чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 153 ЗЕ за цена на топлинна енергия за
разликата над уважения размер от 3 037,10 лв. до пълния предявен размер от 4
372,78 лв., или за размера от 1 335,68 лв., и за периода от 01.05.2015 г. до
29.08.2016 г.; искът за цена на такса за услуга дялово разпределение за
разликата над уважения размер от 44,49 лв. до пълния предявен размер от 49,94
лв., или за размера от 5,45 лв., и за периода от 01.07.2016 г. до 29.08.2016
г.; предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу С.К.М. иск по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава върху задължението за цена на
топлинна енергия за разликата над уважения размер от 609,27 лв. до пълния
предявен размер от 845,36 лв., или за размера от 236,09 лв., и за периода от
14.09.2016 г. до 15.10.2016 г., както и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
обезщетение за забава върху задължението за цена на такса за услуга дялово
разпределение в размер на 10,15 лв. за периода от 30.08.2016 г. до 23.08.2019
г., за които суми по ч. гр. дело № 50176/2019 г. по описа на СРС, 79 състав, е
издадена заповед за изпълнение чл. 410 ГПК от 05.09.2019 г., както и в частта,
с която „Т.С.“ ЕАД е осъдено да заплати на С.К.М. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 90,22 лв. – разноски за заповедното производство и сумата от 90,22
лв. – разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** Б да заплати на
основание чл. 78, ал. 3, вр. с чл. 273 ГПК на С.К.М., ЕГН **********, с адрес: ***,
сумата от 300 лв. /триста лева/ - разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивното производство.
Решението е постановено при участието на
привлечено от ищеца трето лице - помагач „Т.с.“ ЕООД.
Решението в частите, в които са уважени предявените искове, е влязло в
сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.