Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 26.10.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на четиринадесети
април през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 4059 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 524548 от 02.11.2018 г.,
постановено по гр.дело № 66192/2016 г. по
описа на СРС, ІІІ Г.О., 142 състав е
отхвърлен иска с правно основание чл.45, ал.1 ЗЗД, предявен от М.Г.Г., ЕГН **********
срещу В.П.И., ЕГН ********** и Д.И.Г. с ЕГН ********** да заплатят при
условията на солидарност на М.Г.Г., ЕГН ********** сумата в размер на 7500 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени на 27.11.2012 г., в
резултат на умишленото му въвеждане в заблуждение, че ответниците имат
възможност да му прехвърлят собствеността на лек автомобил „Мицубиши Еклипс“ с
рег. № ******, ведно с мораторната лихва от датата на исковата молба -
29.03.2016 г. до окончателното изплащане на сумите, както и сумата от 2891, 14 лв. лихва за
забава за периода 16.06.2012 г. – 28.03.2016 г. С решението на съда е осъден на основание чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД, В.П.И.,
ЕГН ********** да заплати на М.Г.Г., ЕГН ********** сумата в размер на 7500
лв., представляваща дадена сума без основание, представляваща продажна цена на
лек автомобил „Мицубиши Еклипс“ с рег. № ******, ведно с мораторната лихва от
датата на исковата молба – 29.03.2016 г. до окончателното изплащане на сумите,
както е отхвърлен иска с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждане на В.П.И.,
ЕГН ********** да заплати на М.Г.Г., ЕГН ********** сумата в размер на 2891, 14 лв., представляваща лихва
за забава върху главницата за периода 16.06.2012 г. – 28.03.2016 г. С решението
на съда е осъден на основание чл.78, ал.1 ГПК В.П.И.,
ЕГН ********** да заплати на М.Г.Г., ЕГН ********** сумата в размер 309,65 лв.
– разноски, сторени за държавна такса.
Срещу решението на СРС, 142 с-в е постъпила
въззивна жалба от В.П.И., с искане същото да бъде отменено, в частта, в която е
е
осъден на основание чл. 55, ал.1,
пр.1 ЗЗД да заплати на М.Г.Г., сумата в размер на 7500 лв., представляваща
дадена сума без основание, представляваща продажна цена на лек автомобил
„Мицубиши Еклипс“ с рег. № ******, ведно с мораторната лихва от датата на
исковата молба – 29.03.2016 г. до окончателното изплащане на сумите и вместо
това да бъде постановено друго, с което бъде отхвърлен предявения осъдителен
иск. Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно и необосновано, постановено в
нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна - ищец М.Г.Г., чрез пълномощника си адв.Д.Н. оспорва жалбата,
по съображения изложени в депозирания по
делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Излага съображения за правилност
и законосъобразност на решението в обжалваната му част. Моли съда, жалбата като
неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение в
обжалваната част -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна -ответник Д.И.Г. не взема становище по подадената
въззивна жалба.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е
допустима - подадена е в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.3,
изр.3-то от ГПК, ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и
делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск.
Предметът на спора, по който следва да се произнесе съда е твърдяното от ищеца
в исковата молба чрез наведения фактически състав и заявения петитум субективно
право или правоотношение.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно,
но процесуално недопустимо в обжалваната част, поради следните съображения:
При постановяването на обжалваното решение,
първоинстанционния съд, не се е произнесъл по предмета на делото, очертан от
обстоятелствената част и петитума на исковата молба.
Съдът приема, че предметът на делото е
спорното материално субективно право - претендирано или отричано от ищеца,
индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на
спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения.
Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл
по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото
въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава
решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено
основание. Приема се, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора
и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства
по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени всички
правнорелевантни факти, от които произтича спорното право.
Съгласно
задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС №
1/10.11.1985г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното
искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато
не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т.
е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или
ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва
положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен
да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по
непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим,
тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно
упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно
Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната
инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по
спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Предмет
на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието
и петитума на иска. Съдът е длъжен да определи правната квалификация на
спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения и заявеното искане. В
случаите, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, а е
разгледал иск, който не е предявен и не е разгледал предявения, решението е
недопустимо и въззивната инстанция, като го обезсили, следва да изпрати делото
на първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск.
Разпоредбата на чл.2 от ГПК
задължава съда да се произнесе по всяка подадена от него молба за защита и
съдействие на лични и имуществени права. Съгласно задължителната практика на
ВКС, обективирана в т.9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., решение № 140/07.10.2009 г.
по т.дело № 342/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 166/31.10.2011г. по
т.дело № 742/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други решения, постановени по реда
на чл.290 ГПК, съдът е длъжен да даде защита на претендираното от ищеца право и
да се произнесе по предявения иск. Когато първоинстанционният съд е разгледал
непредявен иск, а не е разгледал предявения, и не се касае до неправилна правна
квалификация, първоинстанционното решение е недопустимо и въззивната инстанция
следва да го обезсили и върне делото на първата инстанция за разглеждане на
предявения иск.
Отделно от изложеното, съгласно
практиката на съдилищата, когато в нарушение на принципа на диспозитивното
начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е
определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не
се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на
непредявено основание. Приема се, че съдът е длъжен да определи правилно
предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди
всички доказателства по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени
всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право.
На следващо място, съдът приема, че
разглеждането на иск, който не е предявен и неразглеждането на предявения иск,
представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес и има за
последица обезсилване на постановеното недопустимо решение. Спорният предмет се
индивидуализира с основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща
фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално
субективно право.
С
оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът е длъжен да
се произнесе само в рамките на търсената защита. Тогава, когато произнасянето е
извън определения от страните по спора предмет на делото и извън обхвата на
търсената от ищеца защита, този принцип е нарушен. Произнасянето е plus petitum
и е недопустимо. Съдържанието и пределите
на търсената в исковия процес съдебна защита се определят от ищеца чрез
основанието и петитума на исковата молба, посредством която се индивидуализира
спорното материално право. В този смисъл допустимостта и правната квалификация
на предявения иск се определят от съда въз основа на твърденията на ищеца,
съдържащи се в обстоятелствената част на исковата молба, и заявения в нея
петитум.
В
процесния случай в петитума на исковата
молба/ и с оглед на допълнителна
уточнителна молба/, въз основа на която е образувано първоинстанционното
производство, ищецът М.Г.Г., чрез пълномощника си адв.Д.Н., ясно е посочил, че
предявява искове в обективно евентуално съединение спрямо ответници и в
поредност както следва: 1/ главен иск срещу В.П.И. и Д.И.Г., с правно основание
чл.45 от ЗЗД за заплащане при условията
на солидарност на сумата в размер на 7500 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди, причинени на 27.11.2012 г., в резултат на умишленото му въвеждане
в заблуждение, че ответниците имат възможност да му прехвърлят собствеността на
лек автомобил „Мицубиши Еклипс“ с рег. № ******; 2/ първи евентуален иск срещу В.П.И.,
с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД за заплащане на сумата от 7500 лв.
получена на отпаднало основание; 3/ втори
евентуален иск срещу В.П.И., с правно основание чл.55, ал.1, пр.2 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 7500 лв., получена на неосъществено основание; 4/
При условията на обективно кумулативно
съединяване с главния иск се претендира и обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху сумата от 16.06.2012 г. до 28.03.2016 г., в размер на
сумата от 2893,14 лв., както и законна лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда / 29.03.2016 г./ до окончателното
плащане на сумата; 5/ С всеки един от предявените в евентуалност искове се
претендира и законната лихва от датата
на подаване на исковата молба в съда/ 29.03.2016 г./ до окончателното плащане.
Същевременно
първата съдебна инстанция се е произнесла по главен иск с правно основание
чл.45 от ЗЗД, който е отхвърлила. Постоянна и непротиворечива е съдебната
практика по въпроса, че съдът не се произнася по евентуалния иск, ако не се е
сбъднало условието, от което зависи разглеждането му-изхода на делото по
главния иск, съответно-неуважаването му, ако е предявен от същия ищец.
Разглеждането на евентуалния иск е в пряка зависимост и е обусловено от изхода
на делото по главния иск. Едва при неговото отхвърляне се сбъдва условието за
разглеждане и произнасяне по евентуалния иск. Т.е. в процесния случай
първоинстанционният съд, след като е отхвърлил главния иск с правно основание
чл.45 от ЗЗД е бил длъжен да се произнесе и по останалите евентуално съединени
искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД и с правно основание чл.55,
ал.1, пр.2 от ЗЗД, така както са предявени. От друга страна първата съдебна
инстанция се е произнесла по евентуален осъдителен иск с правно основание
чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД срещу ответника В.П.И., който не е бил предявен срещу
този ответник. В процесния случай, В.П.И. не е бил конституиран от ищеца, който
определя предмета и страните по спора, като ответник по такъв евентуален
осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД/ такъв евентуален
осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, с оглед на изложеното
по-горе не е бил предявен от ищеца по делото/. Предявеният срещу ответника В.П.И.,
като първи евентуален осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД не е бил разглеждан от първата съдебна инстанция. Разгледан е, като първи
евентуален осъдителен иск – иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД,
какъвто иск не е бил предявен по делото. В настоящия случай, първоинстанционният
съд се е произнесъл извън очертания предмет на делото по претендираното от
ищеца спорно материално право. В процесния случай съдът е разгледал и се е
произнесъл по евентуален осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащане от ответника на сумата от 7500 лв., като платена от ищеца при
начална липса на основание, който не е бил предявен. Формирани са изводи по
факти, които не са били въведени от ищеца, като основание на предявената евентуална
осъдителна искова претенция. Първоинстанционният съд не е разгледал предявения евентуален
осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД. В разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД се
регламентира, че който е получил нещо на отпаднало основание е длъжен да го
върне. Фактическият състав на посочената
разпоредба/ чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД/ включва престиране на
претендираното на съществуващо валидно основание към момента на извършване на
престацията и последващо отпадане на основанието с обратна сила - поради
унищожаемост, разваляне на договора или настъпване на прекратително условие /
съгласно задължителните разяснения, дадени в ППВС 1/1979 г. /. Съдът приема, че в разпоредбата на чл.55, ал.1 от ЗЗД
са уредени три различни фактически състава, които следва да бъдат разграничени
с оглед процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на доказване и с
оглед на различните правни последици от осъществяването им/ в този смисъл
Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС/. Фактическият състав на разпоредбата
на чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, е различен от този на разпоредбата
на чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Първият фактически състав на чл.55, ал.1 от ЗЗД/
чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД/ визира предаване, съответно получаване на нещо при
начална липса на основание, когато при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго/ в
случая от имуществото на ищеца в имуществото на ответника/. В процесния случай не се касае до неправилна правна квалификация, а до
разглеждане на иск на непредявено основание. Предвид изложеното произнасянето е
извън рамките на заявената от ищеца претенция и търсената защита - поради което
е недопустимо.
С оглед
на изложеното, обжалваното решение, като процесуално недопустимо следва да се
обезсили в обжалваната част, включително и в частта за разноските на основание чл.270,
ал.3, изр.3-то от ГПК и делото да се върне на СРС за ново разглеждане от
друг състав на същия съд и произнасяне по предявения срещу ответника В.П.И. евентуален осъдителен иск с правно
основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, и по предмета на делото. В случай на
отхвърляне на този първи евентуален осъдителен иск с правно основание чл.55,
ал.1, пр.3 от ЗЗД, съдът следва да разгледа втория евентуален осъдителен иск
срещу ответника В.П.И., с правно основание чл.55, ал.1, пр.2 от ЗЗД. Новото
разглеждане би следвало да започне от стадия на изготвяне на доклад по делото по
чл.146 от ГПК.
Предвид изхода по делото и липсата на
произнасяне по съществото на спора разноски в настоящето производство при
спазване на чл.78 ГПК не следва да бъдат присъждани. Такива следва да присъди
СРС при новото разглеждане на делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В
с-в,
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение №
524548 от 02.11.2018 г., постановено по
гр.дело № 66192/2016 г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 142 състав, в частта, с която е осъден на
основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, В.П.И., ЕГН ********** да заплати на М.Г.Г.,
ЕГН **********, сумата в размер на 7500 лв., представляваща дадена сума без
основание, представляваща продажна цена на лек автомобил „Мицубиши Еклипс“ с
рег. № ******, ведно с мораторната лихва от датата на исковата молба –
29.03.2016 г. до окончателното изплащане на сумите, както и в частта, с която е осъден
на
основание чл.78, ал.1 ГПК В.П.И.,
ЕГН ********** да заплати на М.Г.Г., ЕГН ********** сумата в размер 309,65 лв.
– разноски, сторени за държавна такса.
ВРЪЩА
делото на СРС, за ново разглеждане от друг състав на същия съд на предявения срещу В.П.И., евентуален
осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД.
РешениеТО
може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.