№ 151
гр. Свищов, 18.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВИЩОВ в публично заседание на девети септември
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Никола П. Римпопов
при участието на секретаря АДРИАНА ЕМ. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от Никола П. Римпопов Гражданско дело №
20254150100284 по описа за 2025 година
Предявени са искове с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД и насрещен
иск по чл. 79 ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД.
Ищецът С. С. В.,чрез адв. А. Д. от САК твърди, че е страна по договор
за кредит, сключен със „С.К.“ ООД с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, р***************, представлявано от Н.П.П. –
Управител, както следва: Договор за потребителски кредит № 1194302,
сключен на 27.11.2024г. към искане № 9498478, придружен от погасителен
план и Застрахователен сертификат № 240101100018600 към групов
застрахователен договор № 001-2024 по сключена Застраховка „Злополука“ и
Общи условия за Застраховка „Злополука“. По силата на сключения договор
на ищеца, в качеството на кредитополучател, му бил предоставен заем в
размер на 1100,00 лева, при ГПР 65,56 и % ГЛП 50 %, който следвало да върне
на 37 вноски, описани в погасителния план, при дата на първо плащане –
04.12.2024г. и дата на последно плащане 13.08.2025г. В чл. 5, ал.1 от договора
било посочено, че ищецът трябвало да предостави обезпечение поръчител или
банкова гаранция. Съгласно чл. 5, ал. 2 от Договора страните се споразумели,
че кредитополучателят следвало да предостави посоченото в алинея 1
обезпечение в срок до 3 (три) дни от сключване на договора. Общият размер
на неустойката при непредоставяне на обезпеченията във вида и съгласно
изискванията на кредита възлизал на 955,43 лева за целия срок на договора за
потребителски кредит. За срока на договора кредитополучателят се
присъединил към групова застраховка „Злополука“, като заплатил еднократна
застрахователна премия в размер на 40,00 лева, която се заплащала на датата
на отпускане на кредита и се удържала от заемната сума.
Така ищецът следвало да върне сумата от 2294,00 лева, която
включвала: 1 100,00 лева - главница; 238,57 лева - лихва; 955,43 лева -
1
неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение, като от заемната сума
била удържана сумата 40,00 лева – еднократна застрахователна премия по
групова застраховка „Злополука“. Ищецът твърди, че е заплатил по кредита
сума в общ размер на 1120,00 лева, за което представя разписки, издадени от
„Изипей“ АД. Излага аргументи, че сключеният договор за потребителски
кредит бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД във връзка
с чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 20 от ЗПК. Изискването,
което било заложено в чл. 5 от договора за потребителски кредит, за
осигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение под формата на
поръчителство или банкова гаранция, била очевидно нищожна клауза, като
представляваща скрито възнаграждение за кредитодателя, което следвало да
бъде включено в ГПР. Невключването му означавало, че не било спазено
изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК, защото не бил посочен верният ГПР в
Договора за потребителски кредит. Също така подобна неустойка би могла да
се разглежда и като добавка към възнаградителната лихва по договора, без
обаче в последния или в неговите приложения да била посочена като такава,
което означавало, че била нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК
поради неправилно посочване на лихвените проценти. Ето защо, само на тези
основания договорът за кредит бил изцяло нищожен на основание чл. 22 от
ЗПК във вр. с чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК. Счита уговорената неустойка в общ
размер от 955,43 лева за нищожна поради противоречие с добрите нрави и
също така твърди, че представлявала неравноправна клауза по смисъла на чл.
143, т. 5 от Закона за защита на потребителите, тъй като същата била
необосновано висока. Представлявала сигурна печалба за заемодателя, която
печалба увеличавала стойността на договора. С предвиждането на такива
разходи за неустойка се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй
като събирането на такива разходи било част от дейността по управление на
кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в
отношенията между страните, представлявал заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и, ал. 2, т. 1 от ЗЗП и като такъв
представлявал един от елементите, на които можело да се основе преценката
за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл.
от ЗЗП. Цитира практика в тази насока.На следващо място, в процесния
случай е налице нарушение на императивното изискване на чл. 11 ал. 1 т. 20
ЗПК, според което договорът за потребителски кредит, какъвто несъмнено е
настоящият, се изготвя на разбираем език и съдържа наличието или липсата
на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може
да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата съгласно чл. 29. ал. 4 и 6. както и за размера на лихвения процент на
ден (т. 20). Съгласно чл. 7 от Договора е предвидена възможност за
кредитополучателя да се откаже от него при наличието на определени
предпоставки, визирани в клаузите на договора. Следва да се отбележи, че в
Договора, не е упоменато конкретното изражение на лихвения процент на ден,
в случай че потребителят упражни правото си на отказ от договора. В
разпоредбата на чл. 29 ал. 1 ЗПК е предвидено правото на потребителя да се
откаже от сключения договор за потребителски кредит, без да дължи
обезщетение или неустойки и без да посочва причина за това, при спазване на
2
срока, реда и условията за упражняване на това потестативно право, посочени
в чл. 29 ЗПК. Разпоредбата транспонира императивните норми на чл. 14 от
Директива (ЕС) 2 008/48. Съгласно т. 123 от Решение от 09.09.2021 г. на СЕС
по съединени дела С-33/20, С-155/20 и С- 187/20, целта на посочената
разпоредба на директивата е да позволи на потребителя да избере отговарящ
най-добре на потребностите му договор и следователно да се откаже в "срока
за размисъл " от този договор (след като го е сключил), за който установи, че
не съответства на нуждите му. Излага аргументи, че договорът е
недействителен, тъй като не отговарял на изискванията на чл. 22 във вр. чл. 11
ал. 1 т. 20 ЗПК, а именно липсвало посочване на размера на лихвения процент
на ден. Съгласно чл. 11 ал. 1 т. 20 ЗПК, който въвеждал императива, заложен в
чл. 10, пар. 2, б. "п” от Директива (ЕС) 2008/48, договорът за потребителски
кредит следвало да съдържа наличието или липсата на право на отказ на
потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и
другите условия за неговото упражняване, включително информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата
съгласно чл. 29 ал. 4 и 6 ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден.
Сочи, че в настоящия случай, в клаузата на чл. 7 от договора, било
регламентирано правото на отказ от договора и бланкетно била
възпроизведена уредената в чл. 29 ЗПК възможност за отказ от договора, но
липсвал съществения реквизит по чл. 11 ал. 1 т. 20 ЗПК – посочване на на
лихвен процент на ден, поради което договорът и на това основание се явявал
недействителен.
В условията на евентуалност, в случай, че съда отхвърли иска по чл. 22,
вр. чл. 11, ал.1, т.10 и т.20 ЗПК, вр. с чл. 26, ал.1, предл.1-во от ЗЗД, моли да
прогласи нищожността на клаузата, съдържаща се в чл.11, ал.1 от договора за
потребителски кредит № 1194302 към искане №7678478, поради
противоречието й със закона, респ. с добрите нрави, както и нищожността на
клаузата, съдържаща се в чл.3, ал.1 от договора за потребителски кредит №
1194302 към искане №7678478, поради противоречието й с добрите нрави.
Излага, че така, както е уговорена, неустойката в случая е предназначена
единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на заетата сума. Размерът на предвидената неустойка
представлявала 87 % от размера на отпусната сума, респ. 71 % от общо
дължимата сума (главници и лихва), т. е. изначално е предвидено, че при
липса на предоставено обезпечение чрез гаранция или поръчители, за периода
на връщане на кредита, потребителят би дължал главницата, договорна лихва
като печалба за кредитора, но и сума за неустойка в значителен размер —
сума, надвишаваща значително главницата и всички възнаградителни лихви
по кредита.
По отношение на чл. 3 от договора, счита, че така уговорен,
размерът на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. Сочи, че
налице е трайно установена практика на ВКС и други съдилища, които
цитира, според която съглашение за плащане на възнаградителна лихва е
действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната лихва. След
3
справка в електронната страница на БНБ се установявало, че към датата на
сключване на договора- 27.11.2024 г., основният лихвен процент бил 3.22 %,
от което следвало, че размерът на законната лихва е 13.22 %, т. е. уговореният
в договора за кредит годишен лихвен процент надвишавал три пъти законната
лихва. В настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 50
% годишно надхвърля повече от 3 пъти законната, което било нарушение на
добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на законната лихва,
който в случая се равнява на 39.66 %. Поддържа, че съгласно чл. 23 от ЗПК,
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита възлизала на 1060,00
лева, доколкото застрахователната премия не представлява сума, усвоена от
потребителя. Счита, че заплатил в цялост дължимата главница, доколкото
видно от представените по делото разписки, е внесъл сумата в общ размер на
1120,00 лева. Искането е да се признае за установено, че договор за
потребителски кредит № 1194302 към искане №7678478, сключен на
27.11.2024г. между С. С. В. и „С.К.“ ООД с ЕИК ********* е изцяло
недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал.1, т.10 и т.20 ЗРК, вр. с чл.
26, ал.1, предл.1-во от ЗЗД. В хипотезата на евентуалност, в случай, че съдът
не прецени, че целият договор е недействителен, искането е да се признае за
установено, че клаузата, съдържаща се в чл.11, ал.1 от договора за
потребителски кредит № 1194302 към искане №7678478, е нищожна поради
противоречието й със закона, респ. с добрите нрави, на основание чл. 26 ал. 1
препп-1 ЗЗД във вр. чл. 143 ал. 2 т. 5 във вр. чл. 146 ал. 1 ЗЗП, при условията
на евентуалност - по чл. 26 ал. 1 предл. 3 ЗЗД. В хипотезата на евентуалност, в
случай, че съдът не прецени, че целият договор е недействителен, искането е
да се признае за установено, че клаузата, съдържаща се в чл.3, ал.1 от договора
за потребителски кредит № 1194302 към искане №7678478, е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави на основание на основание чл. 26 ал. 1
предл. 3 ЗЗД. В съдебно заседание не се явява и не се представлява. В
постъпило по делото писмено становище чрез адв Д. излага, че поддържа
исковата молба, моли същата да бъде уважена, претендира да му се присъди
адвокатски хонорар на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата, като е
представил списък.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът,чрез адв.Х. М. депозира отговор
на исковата молба, в който заявява, че искането на ищеца за обявяване на
недействителност на договора за кредит поради противоречие с разпоредбите
на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, както и за нищожност на клаузата от договора, уговаряща
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е
неоснователно. Твърди, че процесният договор за потребителски кредит бил
действителен, тъй като били спазени всички изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и, ал. 2 ЗПК. Дори и
да се приемело, че процесната клауза за неустойка била нищожна, то това не
можело да доведе до нищожност на целия договор. Договорът за
потребителски кредит можел да се прилага и без уговорената неустойка.
Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за
заем. Съгласно ЗПК кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и
компонентите му към датата на сключване на договора. Изхождайки от волята
4
на страните и от закона, ставало ясно, че изначално било невъзможно
уговорената неустойка да бъде включена в ГПР, като противното би било в
нарушение на закона, който давал задължителни указания какви били
компонентите на годишния процент на разходите. ГПР представлявал сбор от
разходите, които щял да направи кредитополучателят за ползване на
предоставената услуга. Това били суми, които представлявали цената за
предоставената услуга. В настоящия случай, освен че неустойката била
дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора,
тя била уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно
с размера й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението,
което обезпечавала. Поддържа, че неустойката не представлявала разход по
кредита, който следвало да бъде включван в ГПР. Разходите, които се
включвали в ГПР били такива, с които кредиторът бил наясно към датата на
сключване на договора. А в случая към датата на сключване на договора
кредиторът не знаел дали щяло да възникне основание за плащане на
неустоечната сума. Навежда твърдение, че договорните клаузи били
индивидуално договорени, ясно и точно описани в договора и потребителят
бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение към търговеца,
както при сключване на процесния договор, така и преди това. В Стандартния
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити също били посочени разходите по кредита, както и размера на
неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. По отношение на
действителността на лихвата по договора излага,че клаузата, с която е
определена и приложимата лихва по кредита е индивидуално уговорена и
съставена на ясен и разбираем език. Изразеният размер на лихвения разход
върху предоставената сума не изисквал преценка за неравноправен характер
на договорната клауза, тъй като бил част от основния предмет на договора.
Навежда, че в процесния договор лихвата била уговорена като фиксирана за
целия срок и е посочена, както в проценти, така и с цифрова стойност, а
частта лихва във всяка една анюитетна вноска е изрично описана в
Погасителния план. От това е ясно, че лихвата е ясно и изрично посочена в
договора и за потребителя не се създава никакво съмнение каква е
конкретната стойност на цената, която се задължава да плати по кредита.
Погасителният план, който е неразделна част от Договора включвал пълна и
точна информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, както и каква част от вноската представлява главница и
каква лихва.Оспорва твърденията, че уговореният фиксиран лихвен процент
по договора е в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишавал три пъти
размера на законната лихва са неправилни и необосновани. Противоречие с
добрите нрави не представлявали конкретни правила, а морални принципи,
поради това изводът, че са нарушени не можел да бъде изведен като
императив за всеки случай, в който договорно задължение има една конкретна
стойност. На следващо място, твърди, че възнаградителната лихва е част от
ГПР, в същото време в закона бил установен максималният размер на ГПР,
който към датата на сключване на договора е 66.09%. От това следва, че
максималният възможен размер на договорната лихва е нормативно
регулиран, макар и опосредено. Счита, че при така формулираните клаузи и от
съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването
му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да
5
се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на
отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри
на договора, за които потребителят бил наясно предварително, като е имал
възможността да се откаже от договора без каквито и да било последици при
сключването му, както и след това. Моли съда да се отхвърли предявените от
ищеца искове като неоснователни. Претендира направените по делото
деловодни разноски. Прави възражение относно претендираното от ищеца
адвокатско възнаграждение в условията па чл.38 ал.2 от Закона за
адвокатурата. В съдебно заседание не са явява и не представлява. В писмено
становище по делото излага, че поддържа отговора на исковата молба и моли
исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. Оспорва да
са налице предпоставките за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждание по предоставения договор за безплатна правна помощ,
оспорва, че ищецът е материално затруднено лице, излага съображения в тази
насока.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства, намери за
установено:
Страните не спорят, че на 27.11.2024 г. между С. С. В. и „С.К.” ООД бил
сключен Договор за потребителски кредит № 1194302. По силата на този
договор ответното дружество е дало в заем на ищеца сумата от 1100 лева,
която последният е получил, за което няма спор между страните. Между
страните било уговорено, че заемателят ще върне главницата на 37 седмични
вноски, съгласно погасителен план, който е приложен по делото и са посочени
падежите - от 04.12.2024 г. до 13.08.2025 г. Страните се споразумели и че
общата сума за изплащане от страна на ищеца ще бъде 1338,57 лева, от която
1100 лева сума на получаване, договорна възнаградителна лихва в размер на
238,57 лева. Предвидено било и обезпечение в чл.5, ал. 1 от договора, което
ако не се представи от заемателя, се дължи и неустойка в размер на 955,43
лева. Страните по договора са се разбрали също така и че уговореният
фиксиран ГЛП е в размер на 50 % , при ГПР – 65,56 % . Наведени са твърдения
от страна на ищеца, че по договора е извършил плащания в общ размер на
1120 лева, за което представя разписки от Изи Пей, което твърдение не се
спори от ответната страна.
В чл. 11 на договора е посочено, че ако кредитополучателят не
предостави договореното в чл. 5 от процесния договор обезпечение в
тридневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не
отговаря на условията, посочени в договора за кредит, кредитополучателят
дължи на кредитора неустойка в размер на 955,43 лева, с начин на разсрочено
плащане подробно посочен в Приложение 1 към договора. Видно от
погасителния план неустойката е разсрочена на 37 седмични вноски. В
погасителен план към Договора, подписан от заемодателя, е посочен размер на
вноската без неустойка по чл. 11 от Договора (5 вноски по 10,69 лева и 32
вноски по 40,16 лева) и размер на вноската с включена неустойка, която за
първите вноски е по 51,31 лева, а за следващите 32 вноски седмични вноски -
по 21,84 лева. Видно от погасителния план общата сума за връщане е в размер
на 1338,57 лева, а общата сума с включена неустойка – 2 294 лева.
6
Видно от представяния стандартен европейски формуляр за
предоставена информация за потребителските кредити, ищецът е бил запознат
с параметрите на договора, в това число и ГПР.
Представено е и искането за кредит, подадено от ищеца, както и вносни
бележки за извършени от страна на ищеца плащания по Договор за
потребителски кредит № 1194302.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
Съдът счита, че предявеният иск с правно основание чл. 22, вр. чл. 11,
ал.1, т.10 и т.20 ЗРК, вр. с чл. 26, ал.1, предл.1-во от ЗЗД – за признаване на
установено в отношенията между страните, че договор за потребителски
кредит № 1194302 към искане №7678478, сключен на 27.11.2024г. между С. С.
В. и „С.К.“ ООД с ЕИК ********* е недействителен, е основателен по
следните съображения:
Според чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, следователно процесният договор за
кредит попада под уредбата на ЗПК. Съдът намира наведените от ищеца
твърденията за недействителност на договора за кредит поради нарушение на
чл. 11, ал. 1, т 10 от ЗПК за основателни. Съгласно изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Следователно годишният процент на разходите следва да бъде
включено оскъпяването на кредита, което включва не само дължимите лихви,
но и таксите и комисионните, които заплащат кредитополучателите. Видно е
от Договора, че в него не е отразена действителната „обща сума, дължима от
потребителя“. В чл. 3 „Параметри на договора за кредит“ фигурира „обща
сума за плащане“, но тя отчита само общия размер на кредита (отпуснатите 1
100 лева) и дължимата възнаградителна лихва - 238,57 лева, но не и общите
разходи за потребителя, в които следва да се включи и неустойката, в случай
че в договора е предвидена. В процесния договор е предвидено обезпечение,
уредено в чл. 5, ал.1 и ал. 2 от Договора, според която потребителят следва в
срок от три дни от сключването на договора да предостави на кредитора
обезпечение под формата на безусловна банкова гаранция за период от
сключване на договора до изтичане на шест месеца след падежа на последната
редовна вноска по погасителния план или поръчителство от едно или две
физически лица, които следва да отговарят да кумулативно поставени
7
критерии, описани подробно чл.5, ал. 1 от договора. Предвидено е в чл. 11 от
договора, че при неизпълнение в срок на горепосоченото задължение за
предоставяне на обезпечение, в тежест на ищеца- потребител е да заплати на
кредитора неустойка в размер от 955,43 лева. По този начин уговорена
неустойката, при непредоставяне на обезпечение след отпускане на кредита,
цели прехвърляне на риска от неизпълнение на задължението на кредитора
преди отпускане на кредита да прецени платежоспособността на длъжника и
да поиска обезпечение. Поради това неизпълнението на задължението на
длъжника да предостави исканото обезпечение не води до възникване на
вреди за кредитора по смисъла на чл. 92 от ЗЗД като последният не може да
черпи права от собственото си неизпълнение и да начислява допълнителни
разходи към погасителните вноски по договора за кредит. Липсата на реални
вреди от непредоставянето на обезпечение свидетелства, че с неустойката се
цели заобикаляне на изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като се прикрие
включването на допълнително възнаграждение във връзка с предоставяне на
кредита, постъпващо като печалба в полза на кредитора, поради което и на
основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК клаузите, с които същата е уговорена са
нищожни. Изложените съображения навеждат на извод за нарушаване на
изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК за определянето на ГПР в договорите по
ясен и разбираем начин, на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на взетите
предвид допускания при изчисляване на ГПР и на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за
ненадвишаване на ГПР над пет пъти размера на законната лихва. От
съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с
предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата
на неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора
клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски.
Това води до недействителност на договора за кредит съгласно чл. 22 от ЗПК,
като кредитополучателят следва да върне само чистата стойност на кредита,
без начислените лихви. Следва да бъде отбелязано също и, че размерът на
предвидената неустойка – 955,43 лева е необосновано висок предвид размера
на заетата сума - 1 100 лв. Дори неустойката да изпълняваше някоя от
присъщите й функции, договорната клауза, която е предвижда е нищожна на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, като неравноправна в хипотезата на чл. 143, т. 5
ЗЗП - уговорка във вреда на потребителя, която не е уговорена индивидуално,
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка - в
случая още приблизително 100% от заетата сума. Такъв размер на неустойката
е необоснован, защото определя паричната стойност на несъществените
задължения по договора като по-висока от заетата сума, от възнаграждението
за ползването й и е несъответен на вредите на кредитора (каквито към датата
на неизпълнение липсват). Допълнително следва да се посочи, че
начисляването на тази неустойка заобикаля предвиденото в чл. 19, ал. 4 ЗПК
ограничение на максималния размер на годишния процент на разходите,
поради което е нищожна и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Според разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни
8
части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че
сделката би била сключена и без недействителните й части Нищожните клаузи
относно определянето на процента на възнаградителната лихва и на ГПР не
могат да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона. От друга
страна, Договорът не би могъл да бъде сключен и без тези клаузи, защото те са
част от задължителното му съдържание по аргумент от чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
от ЗПК и условие за действителността му - аргумент от чл. 22 от ЗПК.
Предвид изложеното, искът се явява основателен и следва да бъде уважен.
При уважаване на главния иск съдът не дължи произнасяне по
евентуалните искове за приемане на установено, че клаузата, съдържаща се в
чл.11, ал.1 от договора за потребителски кредит № 1194302 към искане
№7678478, е нищожна поради противоречието й със закона, респ. с добрите
нрави и за приемане на установено, че клаузата, съдържаща се в чл.3, ал.1 от
договора за потребителски кредит № 1194302 към искане №7678478, е
нищожна поради противоречието й с добрите нрави.
С оглед изхода на делото право на разноски има само ищецът. В случая
процесуалният представител на ищеца е претендирал да му се присъди
адвокатски хонорар на основание чл.38 ал.1 във вр. с ал. 2 от Закона за
адвокатурата за главния иск с правно основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, вр. чл. 26, ал.1 от ЗЗД в размер на 635,28 лева с вкл. ДДС. Същият
е представил доказателства по делото – справка от НАП от която се
установява, че действително процесуалния представител на ищеца е
регистриран по ЗДДС. Съгл. разпоредбата на § 2а от ДР на Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за
нерегистрираните по ЗДДС адвокати размерът на възнагражденията по тази
наредба е без включен в тях ДДС, а за регистрираните дължимият ДДС се
начислява върху начисленията по тази наредба и се счита за неразделна част
от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение. Това означава, че
определените въз основа на правилата на Наредба № 1/2004 г. адвокатски
възнаграждения винаги са без включен в тях ДДС, който се начислява отделно
върху вече определеното по реда на Наредбата възнаграждение. Навадените
от ответника възражения, че ищецът не е материално затруднено лице съдът
намира за неоснователни. За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 от ЗА е
достатъчно да се представи договор за защита и съдействие, в който да е
посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на
някое от тези основания. Касае се за вътрешни отношения между страните, в
които съдът не може се намесва, за разлика от хипотезата при освобождаване
от публични държавни вземания по чл. 83 от ГПК. Възражението на другата
страна, че ползващият безплатна правна помощ не е материално затруднен по
смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатура всъщност не е основание
тази страна да се освободи от разноски. Адвокатът вече е осъществил
действията по защитата на страната, следователно разноските са реално
извършени и заплащането им се дължи съгласно разпоредбите на чл. 78 от
ГПК. Следва да бъде отбелязано, че по делото ищецът е представил
декларация за семейно и материално положение и имотно състояние, във
връзка с освобождаването му от държавна такса за завеждане на делото.
9
Същият на осн. чл. 83, ал. 2 от ГПК е бил освободен от държавна такса.
Относно претендирания адвокатски хонорар в размер на 635,28 лева, съдът
намира същия за основателен, тъй като минималното възнаграждение за този
уважения иск, на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата е 400,00 лева плюс
10 % за горницата над 1000 лева, а именно 635,28 лева, с вкл. ДДС и в този
размер следва да му бъде присъдено. Освен това съгл. чл. 78, ал. 6 от ГПК
когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от
разноски по производството, какъвто е настоящия случай, осъденото лице е
длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски в полза на съда. В
конкретния случай държавната такса по иска за нищожност на договора
възлиза на 91,76 лева, като на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът
следва да заплати посочената сума по сметка на РС-Свищов.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. 22 от ЗПК,
вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК сключеният между С. С. В. с ЕГН ********** от
гр. Свищов, *************** и „С.К.“ ООД с ЕИК *********, седалище и
адрес на управление гр. София, р***************, представлявано от Н.П.П.
– Управител, Договор за потребителски кредит № 1194302 от 27.11.2024г. към
искане № 9498478.
ОСЪЖДА „С.К.“ ООД с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, р***************, представлявано от Н.П.П. –
Управител да заплати на чл. 78, ал. 6 от ГПК в полза на Районен съд Свищов
сумата от 91,76 лева /деветдесет и едни лева и седемдесет и шест стотинки/,
представляваща държавна такса, както и 5 лева такса за служебно издаване на
изпълнителен лист.
ОСЪЖДА „С.К.“ ООД с ЕИК *********, седалище и адрес на управление
гр. София, р***************, представлявано от Н.П.П. – Управител да
заплати на адвокат А. З. Д. от САК, с адрес гр. София,
***************************, сумата 635,28 лева /шестстотин тридесет и
пет лева и двадесет и осем стотинки/, представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по гр. д. 284/2025 г. по
описа на Районен съд Свищов.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Великотърновския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Свищов: _______________________
10