РЕШЕНИЕ
№ 80
гр. Пловдив, 10.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Людмила Людм. Митрева
при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева
като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело №
20205330117044 по описа за 2020 година
Производството по делото е по реда на чл.422, ал.1, във вр.с чл.415, ал.1 ГПК.
Образувано е по искова молба „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕAД
срещу Г. Р. Е., с която се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата в размер на 1048.64 лева – главница, дължима по договор за паричен заем
№***, сключен с „Вива кредит“ ООД, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ЕAД с Приложение № 1 от 01.11.2019 г. към Рамков
договор за цесия от 01.12.2016 г., 105.68 лева – договорна лихва за периода 01.10.2018 г. до
29.05.2019 г., 341.50 лева – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение; 341.50 лева – такса за експресно разглеждане на документите,
200 лева – разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение, 47.44
лева – обезщетение за забава върху непогасената главница за периода 30.05.2019 г. до
27.08.2020 г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението в съда – 04.09.2020 г. до окончателното плащане, за които вземания е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 13468/2020 г. по описа на ПРС.
Претендират се разноски за исковото и заповедното производство.
В исковата молба се излагат твърдения, че между ответника в качеството на
кредитополучател и „Вива кредит“ ООД е сключен договор за паричен заем №***, по
силата на който на ответника е предоставен кредит в размер на 1500 лева. По договора била
усвоена главница в размер на търсената сума. В договора е уговорена възнаградителна лихва
в размер на 262.92 лева. Уговорена е и неустойка за неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да предостави обезпечение в 3-дневен срок от падежа на задължението
за заплащане на вноските по кредита. Начислената неустойка е в размер на 614.70 лева. В
договора била уговорена и такса за експресно разглеждане на документи в размер на 614.70
лева По договора били уговорени и такси за събиране на вземането. Върху непогасената
главница е начислено и обезщетение за забава в търсения размер. За посочените вземания,
ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 13468/2020 г. по описа на ПРС,
1
срещу която длъжникът подал възражение в срок, което поражда интереса от предявяване
на настоящите искове.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който се
оспорват исковете. Излагат се твърдения, че ответникът не е подписал договорът за кредит,
както и приложен към него погасителен план. Счита, че клаузите за такса за експресно
разглеждане на документи, неустойка и таксите за извънсъдебно събиране на вземанията са
недействителни, поради което и не се дължат вземанията по тях. Счита, че договорът за
кредит е недействителен, доколкото е сключен в нарушение на чл.11, ал.1, т. 10 и т.12 от
ЗПК, поради което потребителят дължи чистата стойност по кредита. Излага подробни
съображения за недействителност на посочените по-горе клаузи. Прави възражение за
изтекла погасителна давност. С оглед изложеното моли за отхвърляне на исковете. Оспорва,
ако обезщетение за забава е начислявано в периода на извънредно положение, същото да не
се уважава. Претендира разноски. В условията на евентуалност прави възражение за
прихващане съд сумата в общ размер на 546.40 лева, от които 273.20 лева – платени по
нищожна клауза за неустойка и 273.20 лева – платени по нищожна клауза за такса експресно
разглеждане, с която сума да се приспаднат установените в полза на ищеца вземания до
размера на по-малкото.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч. гр. д. № 13468/2020 г. по описа на ПРС, вземанията по
настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Заповедта е
връчена на длъжника, който е подал възражение срещу нея в срок. Искът, по който е
образуван настоящият процес, е предявен в едномесечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същият
е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
По същество:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правна
квалификация: чл.422, във вр. с чл.415 ГПК, във вр. с чл.420, ал.1 и ал.2 ТЗ, вр. с чл.9 ЗПК,
във вр. с чл.99 ЗЗД, чл.92 ЗЗД, чл.10а ЗПК и чл.86 ЗЗД
В условията на евентуалност от ответника е предявено възражение за прихваща с
правна квалификация чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, като двете насрещни вземания са
индивидуализирани и възражението следва да се приеме за разглеждане.
За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да установи наличие
валидно сключен договор за заем, в това число предоставяне на заемната сума на заемателя,
уговорка за заплащане на договорна възнаградителна лихва, размер и падеж на вземанията,
уговорка за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, предвидени в договора такси за експресно разглеждане на документи и за
извънсъдебно събиране на вземанията по договора, извършване на действия по
извънсъдебно събиране на вземанията, размер на таксите и разноските, размер на
обезщетението за забава, сключване на договор за прехвърляне на вземането, уведомление
до длъжника за прехвърлянето на вземането /от цедента или от цесионера при наличие на
упълномощаване за това от цедента/. Ответникът носи насрещно доказване, при
установяване на горното от ищеца, че е платил в срок главницата, договорните лихви по
договора за заем, че е изпълнил задълженията в срок, за които е начислена неустойка и
такси. Следва да дока, че не е подписала договора за кредит.
С Определение от 01.07.2021 г. като безспорно между е отделено, че между
ответника и „Вива кредит“ ООД е сключен договор за паричен заем №***, по силата на
който на ответника е предоставен кредит в размер на 1500 лева, в който е уговорена
възнаградителна лихва във фиксиран размер от 262.92 лева, клауза за неустойка за
2
неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение в 3-дневен
срок от падежа на задължението за заплащане на вноските по кредита, че е уговорена такса
за експресно разглеждане на документи, както и такса за събиране на вземането. Не се спори
и относно размерът на задълженията. Не се спори, че ответникът е заплатил на “Вива
Кредит” ООД сума в размер на 273.20 лева – по клауза за неустойка и сума в размер на
273.20 лева – по клауза за такса за експресно разглеждане на документи. Не се спори, че
вземанията са прехвърлени с договор за цесия на ищеца, за което длъжникът е уведомен.
От представения по делото договор за паричен заем №*** /л.11/ е видно, че между
„Вива Кредит“ ООД в качеството на кредитодател и ответника, като заемател е възникнало
заемно правоотношение, по силата на което кредиторът е предоставил заемна сума в размер
на 1500 лева, която сума заемателят, съгласно чл.2, ал.2 от договора удостоверява, че е
получил с подписването на договора. Уговорен е между страните фиксиран годишен лихвен
процент по заема 40.30 %, като договорна лихва е в размер на 262.92 лв. В договора е
предвидено, че заемателя се е съгласил да ползва услуга експресно разглеждане на заявката
за отпускане на кредита, за която услуга се заплаща такса в общ размер на 614.70 лева,
разпределена в седмичните погасителни вноски. Така месечната вноска е в размер на 264.18
лева и общо дължимата сума по кредита, включваща главница, възнаградителна лихва и
такса експресно разглеждане е в размер на 2377.62 лева. В договора в чл.4, ал.1 е
предвидено в 3-дневен срок от подписването му да представи на заемодателя обезпечение на
задълженията му по договора – поръчител /отговарящ на определени условия в договора/
или банкова гаранция, която да е валидна за целия срок на договора, като при неизпълнение
на това задължение се начислявала неустойка в размер на 614.70 лева, разпределена в
месечните погасителни вноски, като с нея размера на дължимата сума по договора става
2992.32 лева. Срокът на кредита е до 29.05.2019 г.
Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС /Решение № 23/07.07.2016 г.
по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, Iт. о. и др/ се приема, че за неравноправния характер на
клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало
следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от
Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесният договорът за заем е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по
ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват нарушения на формата /външната
страна на представения правопораждащ спорното право документ/, съгласно специалния
ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите,
фиксираният годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по
договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата
стойност на кредита, денят на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата
погасителна вноска, представен е погасителен план към договора, инкорпориран в самия
договор, предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита /чл. 5 от
договора/, право да получи погасителен план за извършени и предстоящи плащания /чл. 5 от
договора/. Предоставянето, респ. получаването на предварителна информация е
удостоверено в чл. 1, ал.1, т.1 от договора, което обстоятелство е признато от ответника с
поставянето на подпис на договора за паричен заем. Всяка страница от договора е подписана
от кредитополучателя. Липсват общи условия като отделно обективиран документ, като
същите се съдържат в договора.
3
Ответникът оттегли възражението си, че не е подписал договора за кредит, поради
което съдът приема, че договорът за кредит е подписан именно от ответника.
Не е основателно възражението на ответника, че не са му представени Общи
условия, доколкото същите са инкорпорирани в самия договор за кредит и не съществуват
като отделен документ към него.
Съдът не открива и нарушения на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно
която в договора за потребителски кредит следва да е посочен Годишния процент на
разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на ГПР.
Видно от договора в чл.2, т.8 е посочен годишния процент на разходите в размер на
49.46 %, както и общият размер на всички плащания по договора в размер на 2377.62 лева –
чл.2, т.7, от кои вземания е формирана общо дължимата сума, а именно предоставен кредит
– 1500 лева, възнаградителна лихва – 262.92 лева и такса експресно разглеждане – 614.70
лева. В чл.4, ал.2 от договора е посочено какъв е размера на дължимата за връщане сума,
при условие, че се начислява неустойка – 2992.32 лева.
В чл.2, т.8 са посочени и взетите предвид допускания при изчисление на ГПР и какво
включва същия – възнаградителна лихва и такса експресно разглеждане.
Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора отговаря на действителния
размер, както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае действителността на клауза, с която се надхвърля
размера на ГПР, което не влече след себе си недействителност на целия договор. Също така
обстоятелството дали предвидената в договора такса за експресно разглеждане и неустойка
следва да бъдат включени в ГПР е въпрос относим към действителността на тези клаузи, а
не на договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата на чл.19,
ал.5 ЗПК, която е в смисъл, че вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са
включени и с тях ГПР ще е повече от 50 % са недействителни. Волята на законодателя е
била именно това, което се разбира и от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно която при плащания по
договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства
над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита.
Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 49.46 %, то това по никакъв начин не
заблуждава потребителя за параметрите на договора и задълженията му по него.
В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на
промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, размер на таксата за
експресно разглеждане и неустойка, при какви условия се начислява такава, които формират
и общо дължимата сума по кредита. Други вземания по този договор няма. Тоест в договора
няма никаква неясно каква сума ще следва да връща длъжникът по него, за да се чувства
заблуден от посочения ГПР. Още повече, както беше посочено по-горе дали посочения
размер на ГПР е правилно посочен е относимо към чл.19, ал.4 ЗПК и не води до
недействителност на целия договор.
Наред с това клауза за ГПР, сама по себе си не води до създаване на някакви
задължения за потребителя. Клаузата за размера на ГПР е обвързана с други клаузи от
договора, в които са предвидени вземания, които се включват ГПР, които именно клаузи
създават задължения и за които именно следва проверка, дали отговарят на изискванията на
чл.19, ал.4 ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по себе си. Няма как разпоредбата, в която е
посочен процент на ГПР да заблуждава потребителя, доколкото в договора са посочени
всички параметри по него и какви са дължимите по него суми в общ размер и разбити по
вид и размер. Предмет на самостоятелна преценка е недействителността на клаузата такса за
експресно разглеждане и неустойка.
Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и
изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски
4
кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и
разширително, а именно, че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е
недействителен като цяло, при положение, че има изрична разпоредба, която регламентира
това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК.
Предвид изложеното съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на
ГПР.
В чл.5, т.1 – предпоследно изречение от договора е посочено и правото на заемателя
по чл.11, ал.1, т.12 ЗПК, поради което е спазена и тази разпоредба.
С оглед изложеното съдът приема, че договорът е валидно сключен.
Видно от представения по делото договор за прехвърляне на вземания от
01.12.2016 г. и приложение № 1 към него /л.7 и л.18/ вземанията по процесния договор
срещу ответника са цедирани на "Агенция за контрол на просрочени задължения" ООД. В
приложение № 1 е индивидуализирано вземането, което се прехвърля по основание, размер
и кой е задълженото лице. В договора за цесия е посочено, че приложение № 1 от договора е
неразделна част от него /пар.2 от договора/. Ответникът не е оспорил прехвърлянето на
вземането, както и че приложението не е представено в цялост, за да дава указания съда на
ищеца да представи същите в пълнота, като в случая е безпредметно при липса на оспорване
да се прилагат всички 20 листа от Приложението. Представено е пълномощно от цедента, с
което се упълномощава цесионерът да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД /л. 26/.
Предишният кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник /решение № 156/30.11.2015 г., т. д. №
2639/2014 г. на II т. о. и решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г.
о. /.
Към приложенията на исковата молба е представено уведомително писмо от за
прехвърляне на вземането /л.19/ по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД от цесионера до длъжника.
Уведомлението, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с
нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното
по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3
ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника /решение № 123/24.06.2009 г. по
т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г.
на ВКС, І т. о. и решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о. /.
С оглед изложените съображения съдът намира, че в хода на процеса по реда на чл.
235, ал. 3 ГПК ответникът е редовно уведомен за извършената цесия, уведомителното писмо
съдържа конкретно посочване на правоотношението - вземанията, които са предмет на
настоящото производство. Ето защо ищецът е материалноправно легитимиран да
претендира всички вземания въз основа на процесния договор за кредит, тъй като
последният дължи да престира на него, а не на стария кредитор.
По отношение на претендираните вземания по договора, съдът намира следното:
5
По отношение на главницата
С исковата молба се претендира главница в размер на 1048.64 лева, която е останала
незаплатена. В тежест на ответника е да докаже плащане на претендираната сума.
Неблагоприятните последици от недоказването на факта на погасяване на задълженията са
за ответника, поради което съдът приема, че ищецът има вземане срещу ответника за
главница по договора за заем в размер на търсената сума. Падежът и на последната вноска
за главница е изтекъл, поради което и цялата сума е изискуема. По делото ответникът не е
възразил срещу дължимостта на това вземане.
По отношение на възнаградителната лихва:
Претендира се договорна лихва в размер на 105.68 лева за периода от 01.10.2018 г. до
последната погасителна вноска 29.05.2019 г. По договора е предвиден фиксиран годишен
лихвен процент от 40.30 %. Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер
по-голям от законната лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва
не противоречи на добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните
данни по производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на
възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носи
кредитора, както и автономията на волята. Размерът на договорната лихва за целия период
на договора е в размер на 262.92 лв, който размер съответен на насрещната престация на
кредитора. Същата е част от ГПР и не надхвърля неговия размер, съгласно чл.19, ал.4 ЗПК.
Съдът е запознат с практиката на ВКС, цитирана и в исковата молба, която указва в кои
случаи възнаградителната лихва по договори за потребителски кредит е недействителна, а
именно когато надхвърля два пъти законната лихва при обезпечени кредити и три пъти – при
необезпечени кредити. Следва да се посочи, че тази практика е формирана преди
изменението на чл.19, ал.4 ГПК /в сила 23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени
преди изменението.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
Безспорно елемент от ГПР е възнаградителната лихва. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е
допустимо възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е
единственият разход по кредита. В процесния договор възнаградителната лихва е
уговорено, съобразно законовия максимум – чл.19, ал.4 ЗПК, а и в съответствие с
неактуалната вече практика на ВКС, до трикратния размер на законната лихва.
Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната
лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на
добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните данни по
производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на възнаградителната
лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носи кредитора, както и
6
автономията на волята. Няма нарушение и на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в който е
включена възнаградителната лихва/ е в размер на допустимия от закона.
В тежест на ответника е да докаже плащане на претендираната сума. Подобни
твърдения и доказателства не са ангажирани от ответника. Неблагоприятните последици от
недоказването на факта на погасяване на задълженията са за ответника, поради което съдът
приема, че ответникът дължи лихва в общ размер на 105.68 лева за периода от 01.10.2018 г.
до 29.05.2019 г
По отношение на неустойката.
Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните
правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало в
гражданския процес (чл. 6 ГПК). Съдът следи служебно за противоречие с добрите нрави на
неустоечната клауза - виж решение № 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II
т.о. на ВКС, т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др., както и следи служебно
за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП - решение № 23 от 07.07.2016 г.
по т. д. № 3686/2014 г. на I т. о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г.
на II т. о. на ВКС и др.
Съдът намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост
от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при
неизпълнение са предвидели неустойка във фиксиран размер от 614.70 лв. Така
предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за
представяне на обезпечение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на
чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
7
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката
води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената
неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си
част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е
пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4 от договора.
Ето защо претенцията за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение в размер на 341.50 лева ще се отхвърли изцяло, поради
противоречието на клаузата от процесния договор на добрите нрави.
Относно претенцията за заплащане на такса за експресно разглеждане на
документи.
В чл.1, ал.3 от договора е предвидена такса за експресно разглеждане на документи в
размер на 614.70 лв., от която се претендира сума в размер на 341.50 лева. Посочената
клуаза съдът счита за нищожна поради противоречие с добрите нрави, доколкото размерът й
е необосновано висок и не е еквивалентна на насрещната престация на кредитора. Опциите
при сключване на договора за паричен заем са или избиране приоритетно разглеждане и
плащане такса за това при разглеждане на заявката и получаване на становище до 20
минути след подаване на предложението за сключване на договор за заем или обикновена
заявка без такса Обикновената заявка означава заемодателят да вземе становище в срок от
10 дни. Следователно при необходимост от разглеждане на заявката в по-кратък срок
заемателят е принуден да избере опция приоритетно разглеждане. Тази такса е уговорена в
договора, едва след като е направена заявката, като потребителят преди подписване на
договора се задължава да плати такса, за която не му е известно в какъв размер ще бъде и
как ще бъде платена. Таксата е във фиксиран размер – 614.70 лв. или в случая
приблизително 1/2 от размера на получения заем. Липсва каквато и да е еквивалентност
между таксата и извършената услуга от заемодателя.. С оглед изложеното съдът намира, че
така предвидената клауза има за цел неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на
8
длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга, тази такса, представлява и скрит
разход по договора за кредит, който привидно е уговорен като такса преди отпускането и
усвояването на кредита и с нея се цели реално заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4
ЗПК.
С оглед изложеното претенцията за заплащане на този разход е неоснователна и
следва да бъде отхвърлена.
Относно задължението за разходи и такси за извънсъдебно събиране:
В чл.12 от договора, длъжникът се е съгласил, че е запозната с Тарифата на събираните
такси от заемодателя. Таксата е начислена за забава на плащанията на ответника.
Съгласно чл. 33, ал.2 ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания
по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът намира,
че тези разпоредби, предвидени в Тарифата на заемодателя се явяват в пряко противоречие с
чл.33 от ЗПК. В случай на неизпълнение или забавено изпълнение, заемополучателят следва
да заплаща отнапред определени разходи за действия по събиране на задължението. Съдът
намира, че отговорността за разноски, въведена в Тарифата на кредитора, представлява по
същество неустойка, дължима при забава на изпълнението за заплащане на текущи
задължения по кредита, а не плащане за покриване разходи по събиране на вземането.
С предвиждане и начисляване на тези такси по същество се цели заобикаляне на
ограничението на чл.33 ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е
изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията
на закона, е нищожна. С оглед изложеното съдът приема за нищожни клаузите, предвидени
в Тарифата на „Вива Кредит ООД“. Тези клаузи дори не са обективирани в договора, а в
тарифа, която не е подписана от длъжника и макар в чл.12 от договора да е посочено, че се
съгласява с Тарифата, съдът не може да приеме, че е поел задължение да заплаща тези
разходи. Отделно от това с предвиждането на такива разходи се заобикаля и разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по
управление на кредита и следва да са включени в годишния процент на разходите – чл. 19,
ал.1 от ЗПК, като уговаряне им като отделен разход, основан на тарифа на кредитора има за
цел заобикаляне разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР,
поради което и на това основание тези такси не се дължат. Същите са и неравноправни, не
са уговорени индивидуално в договора, произтичат от тарифа на кредитора, върху която
заемателят не може да въздейства, а следва да приеме, с подписването на договора.
Предвид изложеното претенцията за заплащане на сумата в размер на 200 лева
представляваща такса разходи за събиране на просрочени вземания следва да бъде
отхвърлена, като неоснователна.
По отношение на лихвата за забава:
Страните са уговорили, че при забава на плащането, на която и да е погасителна
вноска, кредитополучателят дължи на кредитодателя лихва за забава в размер на законната
9
лихва – чл. 8, ал.2 от договора. Претендирано е обезщетение за забава върху неплатената
главница в размер на 1048.64 лв. за периода 30.05.2019 г. до 27.08.2020 г.
Размерът на законната лихва е нормативно определен на основание чл.86 ал.2 ЗЗД -
основният лихвен процент на Българската народна банка за периода, увеличен с 10 пункта
/чл. единствен от ПМС № 72 от 8 април 1994 г. за определяне на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута/. За претендирания период съдът изчисли
лихвата за забава върху дължима главница в размер на 96.72 лева на основани чл.162 ГПК, с
помощта на онлайн калкулатор на НАП, като взе предвид, че в периода от 13.03.2020 г. до
14.07.2020 г. не се начислява лихва за забава и в този период не е начислявал такава, с оглед
приетите правила по време на извънредната обстановка в страната. С оглед диспозитивното
начало и доколкото ищецът претендира по-малка сума 47.44 лева, за тази сума искът следва
да бъде уважен.
Следва да се посочи, че съдът изчисли и законната лихва само върху чистата стойност
на кредита, когато от него се приспаднат платените суми по недействителните клаузи /в
този случай главницата е в размер на 607.92 лева/, лихвата върху тази главница е в размер
на 56.07 лева, тоест повече от претендираната от ищеца. С оглед диспозитивното начало и
доколкото ищецът претендира по-малка сума 47.44 лева, искът му се явява основателен.
По възражението за прихващане на ответника:
Безспорно между страните е, че по приетите от съда за недействителни клаузи
ответникът е заплатил на кредитора сума в размер на 273.20 лева – по клауза за неустойка и
сума в размер на 273.20 лева – по клауза за такса за експресно разглеждане на документи –
или общо 546.40 лева.
Посочените суми са недължимо платени и подлежат на връщане.
Това възражение може да бъде упражнено и срещи цесионера, на който са
прехвърлени вземанията по процесния договор по аргумент от чл.103, ал.3 ЗЗД, доколкото
компенсаторният ефект на изявлението за прихващане се простира и по отношение на
приобретателя на вземането, стига прихващащия (носителят на активното вземане) да не се
е отказал изрично от възражението си. Това е така, поради обстоятелството, че той не е
страна по прехвърлителната сделка, в случая по чл. 99 ЗЗД, и промяната на кредитора не
може да му бъде противопоставена, освен ако не я е приел. Няма данни по делото
ответникът да се е отказал от възражението си, както и да се е съгласил „Вива Кредит“ ООД
да прехвърли вземанията си срещу него на ищеца. Тежестта на доказване на наличието на
съгласие на длъжника по чл. 103, ал. 3 ЗЗД с прехвърлянето на вземането се носи от лицето,
което иска да се ползва от този факт (от цесионера), каквото доказване не се проведе от
ищеца. В този смисъл Решение № 247/02.03.2018 г. по т.д. № 1873/2016 г. II ΤΟ ВКС.
Предвид изложеното са налице предпоставките за извършване на прихващане за
вземанията на ответника спрямо вземанията на ищеца до размера на по-малкото.
Съгласно чл.76, ал.3 ЗЗД когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите,
разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и най-
накрая главницата.
Със сумата от 546.40 лева следва да се погасят най-напред лихвите, съобразно
посочената разпоредба. Сумата от 546.40 лева е достатъчна за покриване на цялата дължима
възнаградителна лихва в общ размер на 105.68 лева и на цялата претендирана и дължима
лихва за забава в размер на 47.44 лева, поради което и исковете в тази част следва да бъдат
отхвърлени изцяло, поради извършено прихващане.
С оставащата сума след покриване на лихвите, в размер на 393.28 лева, следва да се
10
намали дължимата главница, която след прихващането съдът изчисли в общ размер на
655.36 лева до която сума искът на ищеца следва да бъде уважен, а за горницата до пълният
предявен размер от 1048.64 лева отхвърлен, поради извършено прихващане.
С оглед уважаване на иска за главница е основателно и искането главницата да се
дължи ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 04.09.2020 г.
до окончателното плащане.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски имат и двете страни.
От страна на ищеца са представени доказателства за направата на разноските за ДТ
в размер на 208.30 лева.
Претендира юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на
100 лв., съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК , във вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 23, т. 2 НЗПП с оглед
ниската правна и фактическа сложност на делото. Общо направени от ищеца разноски в
исковото производсвто са в размер на 308.30 лева, от които, на основание чл.78, ал.1 ГПК
ще се присъдят разноски в размер на 125.75 лева, съобразно уважената част.
В заповедното производство са направени разноски 41.70 лева – държавна такса и
50 лева юрисконсултско възнаграждение, като съобразно уважената част от претенцията ще
се присъдят разноски в общ размер на 37.40 лева.
Ответникът претендира адвокатско възнаграждение за заповедното производство
по чл.38 ЗА, като съдът определя същото на 50 лева, на основание чл.6, т.5 от Наредбата,
доколкото изготвянето на възражение, като вид работа е близко до изготвянето на молба,
без правна и фактическа сложност, единствено с попълване на имената на длъжника, като с
оглед отхвърлената част от исковете ще се присъди сума в размер на 29.61 лева на
Адвокатско дружество К., Д. и Партньори
За исковото производство също се претендира адвокатско възнаграждение, което
съдът определя на основание чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата в размер на 375.93 лева. В случая
се дължи адвокатско възнаграждение на база интерес, формиран от сбора от предявените
искове, а не се определя адвокатско възнаграждение за всеки един от исковете. Съразмерно с
отхвърлената част от исковете на Адвокатско дружество К., Д. и Партньори ще се присъди
адвокатско възнаграждение в размер на 222.59 лева
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Г. Р. Е., ЕГН **********, с адрес: *** ДЪЛЖИ
НА „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: град София, бул. „Васил Левски“ № 114, етаж Мецанин,
представлявано от Т. Я. К. сумата в размер на 655.36 лева – главница, дължима по договор
за паричен заем № ***, сключен с „Вива кредит“ ООД, вземанията по който са прехвърлени
на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕAД с Приложение № 1 от 01.11.2019 г.
11
към Рамков договор за цесия от 01.12.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението в съда – 04.09.2020 г. до окончателното плащане, за които
вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 13468/2020 г. по
описа на ПРС, като ОТХВЪРЛЯ претенциите за признаване за установено вземането за
неустойка в размер на 341.50 лева, вземането за такса за експресно разглеждане в размер на
341.50 лева и вземането в размер на 200 лева – разходи и такси за извънсъдебно събиране,
като неоснователни, както и за главница над уважения размер до пълния предявен размер от
1048.64 лева, вземането за възнаградителна лихва в размер на 105.68 лева за периода
01.10.2018 г. до 29.05.2019 г. и обезщетение за забава в размер на 47.44 лева за периода
30.05.2019 г. до 27.08.2020 г., ПОРАДИ ПОГАСЯВАНЕ ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ с
насрещно вземане на Г. Р. Е., ЕГН ********** в общ размер на 546.40 лева, недължимо
платени суми на „Вива Кредит“ ООД по клауза за неустойка и такса за експресно
разглеждане по същия договор за кредит.
ОСЪЖДА Г. Р. Е., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ НА „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Васил Левски“ № 114, етаж Мецанин, представлявано от Т.
Я. К., на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата в размер на 125.75 лева – разноски в исковото
производство и сумата в размер на 37.40 лева – разноски по ч.гр.д. № 13468/2020 г. на ПРС,
съразмерно с уважената част от претенциите.
ОСЪЖДА „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Васил Левски“ № 114, етаж
Мецанин, представлявано от Т. Я. К., на основание ДА ЗАПЛАТИ НА Адвокатско
дружество „К., Д. и Партньори“, с БУЛСТАТ *********, на основание чл.38 ЗА, сумата в
размер на 222.59 лева – адвокатско възнаграждение в исковото производство и сумата в
размер на 29.61 лева – адвокатско възнаграждение по ч.гр.д. № 13468/2020 г. на ПРС,
съразмерно с отхвърлената част от претенциите.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
12