РЕШЕНИЕ
№ 711
гр. гр. Хасково, 17.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Нели Д. Иванова
при участието на секретаря Цветелина Хр. Станчева
като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело №
20235640100228 по описа за 2023 година
Предявени са от К. Х. П. с ЕГН:********** от гр.*******************,
със съдебен адрес гр.**************, адв.Д. В. М., против „Вива Кредит”
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София,
ж.к.“Люлин 7“, бул.”Джавахарлал Неру“ №28, бл.АТЦ, „Силвър център“, ет.2,
офис 73Г, представляван от управителя С. П. П., обективно съединени искове
с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП и чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на 30.05.2022г. ищцата сключила с
ответното дружество договор за паричен заем Standart 14 №5821977.
Съгласно чл.2 от договора за паричен заем, ищцата трябвало да върне сумата
по кредита в размер на 1614,32лв., при сума на получаване в размер на
1400лв., при ГПР 49,39%, ГЛП 40,32% и лихвен процент на ден 0,11, при срок
на кредита от 18 на брой вноски.
Наред с това в чл.4 от договора било предвидено и заплащането на
неустойка в размер на 458,28лв. и по този начин общата сума, която ищцата
следвало да заплати била в размер на 2073,60лв.
Според ищцата клаузата, съдържаща се в чл.4 ал.2 от договора за
паричен заем, която предвиждала заплащането на неустойка в размер на
458,28лв. била нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД и поради това, че
е сключена при неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП.
Твърди се накърняване на добрите нрави с така уговорената клауза за
неустойка, поради което същата била нищожна като противоречаща на
1
добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП.
На следващо място претендираната неустойка била нищожна и на
основание чл.146 от ЗЗП, тъй като не била индивидуално сключена.
Ищцата твърди, че заплатила цялата търсена по договора за паричен заем
сума в размер на 1400лв. главница, 215,32лв. лихва и 50лв. неустойка. С оглед
нищожността на клаузата за неустойка надвнесената сума от 50лв. следвало
да й бъде върната, като получена без правно основание, на основание чл.55
ал.1 от ЗЗД.
Предвид изложеното, се иска от съда да постанови решение, с което да
обяви за нищожна клаузата, съдържаща се в чл.4 ал.2 от договора за паричен
заем, сключен между страните, предвиждаща заплащането на неустойка в
размер на 458,28лв., на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД и поради това, че е
сключена при неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП. На
основание чл.55 ал.1 от ЗЗД се иска осъждане на ответника да заплати на
ищцата сумата от 50лв., представляваща неустойка, получена от ответника
без правно основание по договора за паричен заем, сключен между страните
на 30.05.2022г. Претендира присъждане на разноски по делото.
Ответникът депозира отговор на исковата молба в срока по чл.131 от
ГПК, с който оспорва исковете като недопустими, алтернативно като
неоснователни и иска тяхното отхвърляне. Намира предявеният
установителен иск за недопустим поради липса на правен интерес. Твърди, че
предявеният осъдителен иск съдържа в себе си искане за установяване на
спорното материално право. Ответникът намира искането за съединяване на
установителния иск с осъдителни искове за недопустимо, поради
идентичност на предмета на спора. Според ответната страна, смисълът на
ограничението да не се предявява установителен иск, когато страната има
интерес от осъдителен иск е да се постигне процесуална икономия. Да се
допусне съединяване на установителен и осъдителен иск при идентично
основание и на двете вземания означавало ищецът да се снабди с второ
изпълнително основание за същото вземане, което било недопустимо.
Справедливите граници за упражняването на едно материално или
процесуално право били преди всичко задоволяване на интереси, които
законодателят счита достойни за защита, както и постигането на правомерни
цели. В случая, според ответника, налице било превратно упражняване на
права. В случай, че съдът счете установителния иск за процесуално допустим,
същият се оспорва като неоснователен. Твърди, че за кредитора не
съществува забрана да изисква заемите, които предоставя, да бъдат
обезпечени. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави
се правила за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
Ето защо, позовавайки се на противоречие с добрите нрави, ищецът следвало
да докаже в какво точно се изразява противоречието в процесния случай.
Претендира присъждане на направените по делото разноски. Прави
възражение за прекомерност на претендираното адвокатското възнаграждение
от ищцата.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
2
съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че между ищцата К. Х. П. /заемател/ и ответника
„Вива Кредит” ООД /заемодател/ е сключен описания в исковата молба
договор на 30.05.2022г., тоест че между страните са възникнали валидни
облигационни правоотношения.
По силата на Договор за заем № 5821977/30.05.2022г. ищцата получила
сумата от 1400 лева, при ГПР 49.39%, ГЛП 40.32% и срок на кредита - 36
седмици. Съгласно условията на договора, и по-точно чл.4 ал.2 от договора за
паричен заем, ищцата следвало да заплати предвидената неустойка в размер
на 458,28лв., в случай, че не предостави едно от изброените в чл.4 ал.1
обезпечения в тридневен срок от усвояване на сумата по заема.
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение
искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл.143, ал.1 и чл.
146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, които са процесуално
допустими. Съдът не споделя наведените от ответната страна доводи за
липсата на правен интерес за ищцата да води установителен иск за
установяване нищожност на клаузата на чл.4 ал.2 от процесния договор за
заем, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на един от
трите, посочени в договора вида обезпечения. Действително ищцата е имала
възможност при предявяване на осъдителния иск за връщане на сумата,
заплатена за неустойка, като недължимо платена, да направи само възражение
за нищожност на неустоечната клауза. Въпреки възможността да установи по
реда на възражението нищожност на атакуваната неустоечна клауза, не
съществува процесуална пречка за предявяване на установителен иск, както е
направено в настоящия случай. Съдът не споделя и доводите на ответника за
превратно упражняване на права при предявяване на установителен и
осъдителен иск от страна на ищцата. Установяването на нищожност на една
от клаузите на договора съвсем естествено води след себе си като последица
връщане на заплатената по тази клауза сума само в случай, че е предявен
осъдителен иск. Ето защо, не може да се приеме, че е недопустимо
съединяването на установителния иск за нищожност и осъдителния иск за
връщане на платено без основание. Несъмнено ищцата има право да прецени
дали е достатъчно за нея предявяването самостоятелно само на установителен
иск или само на осъдителен иск или тяхното съвместно разглеждане в едно
съдебно производство, както е направено в настоящия случай. Съдът счита,
че доколкото тези два иска се явяват допустими предявени поотделно,
същевременно са допустими и предявени като кумулативно обективно
съединени.
Разгледани по същество, същите са изцяло основателни. Без съмнение и
изхождайки от предмета и страните по процесния договор - физическо лице,
което при сключване на договора действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3,
ал.1 ЗКИ, предоставяща кредит в рамките на своята търговска дейност, съдът
приема, че процесният договор има характеристиките на договор за
3
потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието
на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да
преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в
обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира
неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в
този смисъл са изложени в редица решения.
Съдът намира, че уговорената в договора за паричен заем неустоечна
клауза в чл.4, е нищожна. На първо място тя накърнява добрите нрави. При
тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености
на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката
обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно
връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а
акцесорно такова - представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо от
изпълнението на главното задължение. Ето защо, следва извода, че уговорена
по този начин, тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на
едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост.
От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с процесната
клауза, са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице. В чл.16 ал.1 от ЗПК, обаче е предвидено
задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз
основа на достатъчна информация.
При това положение се налага извод, че тя е в противоречие с целта на
тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се прехвърля риска от
неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец
задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху
последния. Също така се вменява на длъжника задължение да осигури
обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го направи, задължението
му нараства значително, което благоприятства достигането на
свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за противоречието й с
добрите нрави.
Процесната клазуза е неравноправна и съгласно чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП,
според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето
защо, на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП и доколкото няма данни да е
индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което
произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по
договора за заем. На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се
заобикаля и законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава
на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
4
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези
вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Отделно от това следва да се
отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са
били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД,
дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът
променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с
предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва
заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от
страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се
ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение.
Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването
на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени
кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите
обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това
плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението
на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици
от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив –
договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен
план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.
Съгласно чл. 2 ЗПК, целта на закона е да осигури защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от
страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит. Един от
аспектите на отговорно поведение на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредит е задължението на кредиторите преди сключването на
договор за кредит да направят оценка на кредитоспособността на потребителя
– аргумент от чл. 8, § 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на директива 87/102/ЕИО на Съвета и чл. 16, ал. 1 ЗПК. Следователно
с подобни клаузи за предоставяне на обезпечение, за неустойка за липса на
такова, чрез икономически средства кредиторите прехвърлят тежестта от
неизпълнението на задължението за проверка на кредитоспособността на
потребителя на самия него, тъй като чрез тях се обезпечават евентуалните
неблагоприятни последици от неизпълнението на договора за потребителски
кредит поради поведението на кредитора. Подобни клаузи са във вреда на
потребителя, не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до
неравновесие между правата и задълженията на потребител и търговец.
Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Ако клаузите са били
изготвени предварително, се счита, че същите не са уговорени индивидуално,
тъй като потребителят не е имал възможност да въздейства върху
съдържанието им. Точно такъв е настоящият случай. Общите условия са били
5
изготвени предварително, без да бъде предоставена възможност на
потребителя да уговаря тяхното съдържание. Ето защо, коментираната клауза
е нищожна. В допълнение следва да бъде посочено във връзка с процесния
договор, че в същия е предвиден размер на годишния процент на разходите в
допустимите от закона граници под 50 %. Въпреки това настоящият съдебен
състав не счита, че императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е спазена.
Мотивите за този извод се основават на легалната дефиниция, дадена в § 1,
т.1 от ДР на ЗПК, за понятието "общ разход по кредита за потребителя" - това
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Следователно, когато потребител извърши разходи за
допълнителна услуга, ако тя е свързана с договора за кредит и предпоставя
сключването му, тези разходи следва да бъдат включени в годишния процент
на разходите, вкл. и с оглед изложеното по-горе по отношение на
неустойката. В настоящите случаи предвидената сума за неустойка не е
включена в годишния процент на разходите, с което е постигнато заобикаляне
на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед гореизложените съображения съдът намира за основателен и
доказан предявения иск за обявяване нищожността на неустоечната клауза.
Доколкото не съществува спор между страните, че по тази клауза от
договора ищцата е заплатила в полза на ответното дружество сумата от 50лв.
и тъй като поради нищожността на същата тази сума подлежи на връщане,
следва да се уважи като основателен и доказан и предявения иск с правно
основание чл.55 ал.1 от ЗЗД. Поради гореизложените съображения следва да
бъде осъден ответника да заплати на ищцата сумата от 50лв. като недължимо
платена.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищцата е направила изрично и своевременно искане за разноски по
настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да й се
присъдят такива в размер на 100лв. – заплатена държавна такса.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния
представител на ищцата адв. Д. В. М. сумата от 480 лева с ДДС,
представляваща възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело, определено
според правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./,
вр. чл.2 ал.2 и ал.5 ЗАдв., вр. чл.7 ал.2 т.1 и т.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й
действаща към момента на определяне на възнаграждението от съда, тъй като
при сключване на договорите последното не е определено с оглед
приложение на разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
6
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл.4 от Договор за паричен
заем №5821977, сключен на 30.05.2022г. между К. Х. П. с ЕГН:********** от
гр.*******************, и „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, ж.к.“Люлин 7“, бул.”Джавахарлал
Неру“ №28, бл.АТЦ, „Силвър център“, ет.2, офис 73Г, представляван от
управителя С. П. П., предвиждаща заплащане на неустойка в размер на
458,28лв., на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, и поради
нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК.
ОСЪЖДА „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, ж.к.“Люлин 7“, бул.”Джавахарлал Неру“ №28,
бл.АТЦ, „Силвър център“, ет.2, офис 73Г, представляван от управителя С. П.
П., да заплати на К. Х. П. с ЕГН:********** от гр.*******************, на
основание чл.55 ал.1 от ЗЗД, сумата от 50 лева, представляваща заплатена от
заемателя неустойка по чл.4 от Договор за паричен заем №5821977, сключен
на 30.05.2022г. между страните, получена от заемодателя без правно
основание.
ОСЪЖДА „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, ж.к.“Люлин 7“, бул.”Джавахарлал Неру“ №28,
бл.АТЦ, „Силвър център“, ет.2, офис 73Г, представляван от управителя С. П.
П., да заплати на К. Х. П. с ЕГН:********** от гр.*******************,
направените по делото разноски за държавна такса в размер на 100лв.
„Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к.“Люлин 7“, бул.”Джавахарлал Неру“ №28, бл.АТЦ,
„Силвър център“, ет.2, офис 73Г, представляван от управителя С. П. П., да
заплати на адв. Д. В. М. с ЕГН:**********, адрес на кантората -
гр.*****************, адвокатско възнаграждение по делото, на основание
чл.38 от ЗА, в размер на 480 лева.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: М. С.
7