Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 08.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на трети май две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при участието на секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. дело № 14223 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 453815 от 19.07.2018 г.,
постановено по гр. д. № 14854/2018 г. по описа на СРС, III ГО, 140
състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу П.Й.Б., искове, че последната дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от 167, 03 лв., представляваща
стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода 18.08.2014 г. –
30.04.2016 г. за имот, находящ се в гр. София, ж. к. „*********, аб. № 272150, ведно
със законната лихва от 18.08.2017 г. до окончателното изплащане. Искът за
главницата е отхвърлен до размера на 777, 54 лв. и за периода м.05.2013 г. –
17.08.2014 г., като погасен по давност, а до пълния предявен размер от
1 418, 97 лв. – като недоказан. Искът за мораторна лихва в отхвърлен в
пълния предявен размер от 329, 96 лв. за периода 15.08.2014 г. – 04.08.2017 г.
Ответницата е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата
от 62, 72 лв. разноски по делото. Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „Т.С.“ ЕООД.
Срещу постановеното решение в частта, с която са отхвърлени предявените
искове, е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Излага съображения, че
решението в обжалваната част е неправилно, постановено в нарушение на
материалния закон. Решаващият съд е приел, че вземанията на ищеца за периода
м.05.2013 г. – 17.08.2014 г. са погасени по давност. В раздел IX от Общите
условия - „Заплащане на ТЕ“, чл.33, ал.1 са определени редът и срокът за
заплащане месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно: в 30-дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В този смисъл, срокът на
задължението за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно
получаваните фактури, е най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на
доставката на топлинна енергия. Първоинстанционният съд не е съобразил, че
сумата по обща фактура за периода м.05.2013 г. – м.04.2014 г., издадена
м.07.2014 г., става изискуема едва м.09.2014 г. Исковата молба е подадена на 18.08.2017
г., с което е била прекъсната давността. Счита, че сумата в размер на 641, 45
лв. е дължима на основание чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ и чл.31, ал.2 от Общите условия
за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в
гр. София, одобрени с Решение № ОУ-021/22.04.2002 г. и Решение № ОУ-
026/11.05.2002 г. на ДКЕВР. Твърди, че за имота е начислявана топлинна енергия
по прогнозни стойности, като след края на отоплителния сезон са изготвяни
изравнителни сметки от фирмата за дялово разпределение на база реален отчет на
уредите за дялово разпределение. Моли съда да отмени решението в обжалваната
част и да уважи предявените искове, като му присъдиа направените по делото
разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната
жалба от ответницата П.Й.Б., с който я оспорва. Излага съображения, че
за претендираните от ищеца вземания се прилага 3-годишната погасителна давност.
Счита, че правилно решаващият съд е определил вземанията, които към момента на
депозиране на заявлението по чл.410 ГПК са погасени по давност. Моли съда да
потвърди решението в обжалваната част, като й присъди сторените по делото
разноски.
Третото лице –
помагач на ищеца - „Т.С.“ ЕООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК
писмен отговор на въззивната жалба.
Решението в частта, с която е уважен искът за
главницата в размер на 167, 03 лв. за периода 18.08.2014 г. – 30.04.2016 г., е
влязло в сила като необжалвано.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК
вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответницата в качеството й на наемател
на топлоснабден имот: апартамент № 49, находящ се в гр. София, ж. к. „*********,
е потребител на топлинна енергия за битови нужди, като му дължи сумата от 1 748,
93 лв., от която: 1 381, 69 лв. - главница, представляваща стойността на
ползвана и незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2013 г. – м.04.2016 г.,
отразена в обща фактура № **********/31.07.2014 г. за отоплителен сезон
м.05.2013 г. – м.04.2016 г., обща фактура № **********/31.07.2015 г. за
отоплителен сезон м.05.2014 г. – м.04.2015 г., обща фактура № **********/31.07.2016
г. за отоплителен сезон м.05.2015 г. – м.04.2016 г., заедно с мораторна лихва в
размер на 322, 13 лв. - за период 15.09.2014 г. – 04.08.2017 г., както и сумата от 37, 28 лв. - за дялово разпределение
за периода м.06.2014 г. – м.04.2016 г., заедно с мораторна лихва в размер на 7,
83 лв. Във връзка с подадено на 18.08.2017 г. заявление, по ч. гр. д. № 56918/2017
г. по описа на СРС, 140 състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми, връчена при условията на чл.47, ал.5 ГПК. Ищецът
претендира установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за
изпълнение, както и сторените по делото разноски.
С
постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответницата
оспорва предявените искове. Оспорва наличието на облигационно правоотношение с
ищеца, като твърди, че няма качеството наемател и не е придобила правото на
ползване на процесния имот. Счита, че не са спазени изискванията за обнародване
на Общите условия. Срокът на договора, сключен между етажната собственост и
фирмата за дялово разпределение, е изтекъл. Оспорва законосъобразността на
проведеното Общо събрание на етажните собственици, на което е взето решение за
сключване на договор с фирма за дялово разпределение. Позовава се на
неравноправност на клаузата за рекламация в Общите условия на ищеца. Счита, че
размерът на задълженията не може да се установява със записванията в
счетоводството на ищеца, което не е водено редовно; че е налице нарушение на
чл.24 ЗБНБ, както и на Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съда
от 05.04.2006 г. относно ефективността при крайното потребление и осъществяване
на енергийни услуги, който изисква в сметките да се включва само реално
потребеното количество енергия. Оспорва акцесорната претенция за мораторна
лихва. Позовава се на изтекла погасителна давност за главница и лихви за
периода 01.05.2013 г. – 18.08.2014 г., както и за вземанията по обща фактура №
**********/31.07.2014 г. Моли съда да отхвърли предявените искове, като й
присъди сторените по делото разноски.
На 18.08.2017 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу П.Й.Б. за сумата от 1 418, 97
лв. – главница, както и 329, 96 лв. – мораторна лихва за периода 15.08.2014 г.
– 04.08.2017 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал
доставена от ищеца топлинна енергия за периода м.05.2013 г. – м.04.2016 г. за
топлоснабден имот: апартамент № 49, находящ се в гр. София, ж. к. „*********,
аб. № 272150. Посочено е, че дължимите суми са, както следва: за потребена
топлинна енергия: 1 381, 69 лв. - главница и 322, 13 лв. - лихва и за
дялово разпределение: 37, 28 лв. - главница и 7, 83 лв. - лихва.
С разпореждане от 25.08.2017 г. по ч. гр. д. № 56918/2017 г. по описа на
СРС, 140 състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е
присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство разноски в размер
на 84, 98 лв., от които: 34, 98 лв. - държавна така и 50 лв. - юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК
- чрез залепване на уведомление.
В срока по чл.415, ал.4, вр. чл.415, ал.1, т.2 ГПК ищецът е предявил
искове за установяване на вземанията си по исков ред.
По делото е представен нотариален акт за замяна на недвижим имот№ 81, том
IV, дело
№ 635/87 г. от 24.02.1987 г., по силата на който Л.Б.И.прехвърля на Й.Б.С.и
съпругата му Ф.Ц.С.следния свой недвижим имот: апартамент № 49 в бл.225, стар –
********, находящ се в ж. к. „Дружба 2“, на ул. „14“, с площ от 41, 20 кв. м.,
при съседи: стълбище, апартамент 48, апартамент 50 и двор, избено помещение 18
при съседи: коридор, мазе 17 на ап. 48, общо помещение, 2, 017% ид. ч. от
общите части на сградата, както и правото на строеж.
Представена е молба за вписване на възбрана върху процесния имот от ЧСИ
рег. № 844 на КЧСИ по изп. дело № 20088440400346/9.10.2008 г., в която е посочено,
че ЧСИ е наложил възбрана с разпореждане от 16.10.2008 г. върху собствения,
придобит по наследяване от наследодателите Ф.Ц.С.и Й.Б.С.на длъжника П.Й.Б.,
недвижим имот, идентичен с процесния.
Видно
от представения протокол от проведеното Общо събрание на собствениците на
етажна собственост, находяща се в гр. София, ж. к. „************от 26.08.2002
г., етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД,
което дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в
сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.
На 04.10.2002
г. е сключен договор № 4683 между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост с адрес: в
гр. София, ж.к. „********, по силата на който дружеството се е задължило да
достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията
на топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща
и индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок до
45 дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера
за отчетния период.
Пред
СРС е ангажиран договор № У94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД –
възложител и „Т.с.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По
силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да
извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
От заключението на съдебно - техническата експертиза по делото, изготвена
от вещото лице инж. М.Т., се установява, че общият топломер се отчита по
електронен път в 0:00 часа на първо число на месеца чрез електронно устройство.
Отчетът се документира. От отчетеното количество топлинна енергия се приспадат
технологичните разходи, които са за сметка на доставчика на топлинна енергия,
като чистото количество топлинна енергия, което отива при потребителите, се разпределя
между тях за отопление (имот, сградна инсталация и общи части). В случая
технологичните разходи са приспаднати от общото количество топлинна енергия,
видно от справката от топлорайон „Изток“. В периода м.05.2013 г. – м.04.2016 г.
дяловото разпределение е извършвано от „Т.С.“ ЕООД. Въз основа на главния отчет
и изравнителните сметки на фирмата за дялово разпределение, вещото лице е
констатирало, че радиаторите в имота са демонтирани и абонатът не ползва и не
заплаща топлинна енергия за отопление на имота. Абонатът заплаща топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация, разпределяна от фирмата за дялово
разпределение между всички абонати пропорционално на пълните отопляеми обеми на
имотите им по проект. За периода м.05.2013 г.- м.04.2014 г. в главния отчет от
24.05.2014 г. е записано, че водомерният възел е затапен. За този период е
начислена служебно топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване на база
потребление от предишен период – по 6 м3/месец или 72 м3 общо. Така е
генерирано служебно показание на демонтирания водомер 1 584 м3, което е
записано в изравнителната сметка. За периода м.05.2014 г. – м.04.2015 г. в
главния отчет от 07.05.2015 г. е записано, че в имота се ползва ел. бойлер и
няма никакви други отчитания. На абоната обаче отново е начислена служебно топлинна
енергия за 71,065 м3. За периода м.05.2015 г. – м.04.2016 г. в главния отчет от
21.05.2016 г. е записано, че тръбата за топла вода е отрязана. За този период
на абоната не е начислено количество битово горещо водоснабдяване. Вещото лице
приема, че на потребителя неправомерно е начислена топлинна енергия за битово
горещо водоснабдяване за периода 2014 г. – 2015 г. в размер на 641, 45 лв.
Вещото лице е изготвило два варианта на заключението: в случай, че се приеме,
че стойността на битово горещо водоснабдяване се дължи, стойността на реалното
потребената топлинна енергия е в размер на 1 381, 71 лв, представляваща
разлика между фактурираната по прогнозни стойности сума от 1 868, 17 лв. и
сумата за възстановяване от изравнителни сметки в размер на 486, 42 лв. В случай,
че се приеме, че стойността на битово горещо водоснабдяване не се дължи,
стойността на реалното потребената топлинна енергия е в размер на 740, 26 лв. Вещото
лице е установило, че от техническа гледна точка общият топломер е годно
средство за търговско измерване.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото
лице Любомир Бонев, се установява, че към датата на изготвянето й няма данни за
извършени плащания на процесните задължения.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в
срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално
допустима. Разгледана по същество, е частично основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка
въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално
допустимо.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г.,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение,
са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в
§ 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик
или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия
и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела
в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение. В мотивите на
същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране
на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и
дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за
редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ преди ДВ, бр.54 от 2012 г., визиращи като страна
по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на
етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна
енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки
етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
Нормата
на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно
предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се
урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните
страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито
са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г. и Общите условия, одобрени с
решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ –
броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г.
Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите (клиентите),
които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни
след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни
писмени споразумения.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона – чл.150
ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия, в какъвто смисъл са й разясненията,
дадени в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО,
постановено по реда на чл.290 ГПК.
Пред въззивната инстанция не се поддържат доводи от страните относно
качеството на ответницата на потребител на топлинна енергия, както и относно съществуването на облигационно правоотношение между тях, поради което и
на основание чл.269 ГПК този въпрос е извън предмета на въззивния контрол и не
следва да се обсъжда по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 –
чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год.).
В
случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и
вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между
топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от
етажните собственици на „Т.С.“ ЕООД с договор, сключен от упълномощен
представител на етажните собственици. Третото лице – помагач е осъществявало
услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.
В
нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради –
етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата
на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на
реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от
средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището
и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация.
В
изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е
допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза, която е изготвена въз
основа на приложените по делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещото лице е дало
заключение относно реално потребената топлинна енергия през процесния период в
съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ. Вещото лице е
съобразило, че дяловото разпределение на топлинната енергия за имота през
процесния период е извършено правилно, съобразно изискванията на действащата
през периода нормативна уредба
Първоинстанционният
съд е възприел варианта на заключението на съдебно – техническата експертиза, в
който стойността на реално потребената топлинна енергия е изчислена без битово
горещо водоснабдяване, поради неправомерното му начисляване и възлиза на сумата
от 740, 26 лв. Във въззивната жалба не се съдържат оплаквания във връзка с
изводите на съда относно битово горещо водоснабдяване, поради което въпросът за
възприетата от първоинстанционния съд стойност на реално потребената топлинна
енергия е извън предмета на въззивния контрол.
Не са изложени
и оплаквания във връзка с възприетия от СРС размер на вземането за дяловото
разпределение от 37, 28 лв., поради което този въпрос също не следва да се
обсъжда по същество.
Предвид
очертания с въззивната жалба и писмения отговор на насрещната страна предмет на
въззивния контрол, следва да се приеме, че стойността на реално доставената
топлинна енергия през исковия период възлиза на сумата от 740, 26 лв., а сумата
от 37, 28 лв. съставлява стойност на цената на услугата дялово разпределение.
Общият размер на главниците възлиза на 777, 54 лв.
С
отговора на исковата молба своевременно е въведено възражение за изтекла
погасителна давност. Като е приложил института на погасителната давност,
първоинстанционният съд е приел, че вземанията на ищеца за периода м.05.2013 г.
– 17.08.2014 г. са погасени по давност.
С ТР №
3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради
което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на
потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за
изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт
– договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали
отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Тъй
като настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 18.08.2017 г., на основание чл.422, ал.1 ГПК, към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали
изискуеми преди 18.08.2014 г. Такива в случая се явяват вземанията за периода м.05.2013
г. – м.07.2014 г. По отношение на
вземанията за периода м.05.2013 г. – м.03.2014 г. приложение намират Общите
условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г. Съгласно чл.33, ал.1 от
Общите условия от 2008 г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. Давността за тях започва да тече от момента, в който вземането е
станало изискуемо съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД. По отношение на вземанията за
периода м.04.2014 г. – м.07.2014 г. приложение намират Общите условия за
продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови
нужди в гр.София, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани
във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от
12.03.2014 г. Съгласно чл.33, ал.1 от Общите условия от 2014 г., купувачите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок
от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, в каквато
насока по делото не са ангажирани доказателства от ищеца. Съгласно чл.114, ал.2 ЗЗД, ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността
започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. При това положение следва да се приеме, че
давността за вземането за м.07.2014 г. е започнала да тече от 01.08.2014 г. и е
изтекла към 01.08.2017 г., т. е. преди депозиране на заявлението по чл.410 ГПК
на 18.08.2017 г. Давността за следващия м.08.2014 г. обаче е започнала да тече
на 01.09.2014 г., поради което не е изтекла към момента на депозиране на
заявлението по чл.410 ГПК и вземането за м.08.2014 г. не е погасено по давност.
Погасени
по давност се явяват вземанията по обща фактура № *********/31.07.2014 г. за
отоплителен сезон м.05.2013 г. – м.04.2014 г. на стойност 614, 31 лв. и по
фактура № 70027735224/30.06.2014 г. за дялово разпределение на стойност 6, 12
лв., които са част от ищцовата претенция, предвид представеното от ищеца счетоводно
извлечение (л.29). Така общо погасените по давност вземанията на ищеца са в
размер на 620, 43 лв. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че сумата
по общата фактура за периода м.05.2013 г. – м.04.2014 г., издадена м.07.2014 г.
не е погасено по давност, тъй като става изискуемо едва през м.09.2014 г. Правно
релевантен в случая е периодът на потребление, за който се отнася издадената
обща фактура, а не датата на издаване на последната и посоченият в нея срок за
заплащането й. Издаването на обща фактура съставлява способ за определяне
окончателния размер на доставената топлинна енергия през съответния отоплителен
период, поради което погасяването на вземанията на ищеца за този отоплителен
сезон рефлектира и върху вземанията по съставената обща фактура. Вземанията по
общата фактура не се отнасят за период, различен от съответния отоплителен
сезон и са функционално свързани с него.
Предвид
изложеното се налага извода, че са погасените по давност вземания за периода м.05.2013
г. – м.07.2014 г. техният размер възлиза на 620, 43 лв., определен по реда на
чл.162 ГПК и въз основа на представената по делото справка от ищеца на стр.29. Първоинстанционният
съд е приел, че погасените по давност вземания, които следва да се приспаднат
от установения размер на дълга, са в по - малък размер – 610, 51 лв. Така
дължимата разлика е определена в размер на 167, 03 лв. вместо на 157, 11 лв. Доколкото
решението не се обжалва от ответника, на основание чл.271, ал.1, изр.2 ГПК
положението на жалбоподателя - ищец не може да се влошава с въззивното решение.
Във въззивната жалба не са изложени оплаквания във връзка с момента на изискуемостта
и размера на мораторната лихва, поради което тези въпроси са извън предмета на
въззивна проверка и не следва да се обсъждат.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат частично, решението
следва да се отмени в частта, с която искът за главницата е отхвърлен като
погасен по давност за периода 01.08.2014 г. – 17.08.2014 г., като предявеният
иск следва да се уважи за този период.
По разноските
по производството:
На жалбоподателя не се дължат разноски за настоящото производство, тъй
като е налице основание за отмяна на обжалваното решение само в частта относно
периода 01.07.2014 г. – 17.08.2014 г., за който решаващият съд е приел, че е
погасен по давност, но не е налице основание за промяна на изводите на съда
относно дължимия размер на вземанията.
При този изход на делото на ответника по жалбата следва да се присъдят,
на основание чл.78, ал.3 ГПК, сторените по делото разноски. Техният размер
възлиза на 400 лв. – заплатено възнаграждение за един адвокат.
Жалбоподателят своевременно е направил възражение за прекомерностна
адвокатското възнаграждение.
Нормата на чл.78, ал.5 ГПК регламентира,
ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по - нисък размер на разноските в тази им част, но
не по - малко от минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2013
г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка на
съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност
на делото, като съдът следва да съобрази доказателствените факти и
доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на
повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен
случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на
възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права,
съдът намалява договорения адвокатски хонорар.
Минималният
размер на адвокатското възнаграждение, определен съобразно чл.9, ал.1 вр. чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
възнаграждения възлиза на 300 лв. Тъй като
делото да не се отличава с фактическа и правна сложност, във въззивното
производство е изготвен писмен отговор на въззивната жалба, без процесуално
представителство в проведеното открито съдебно заседание, както и не са
събирани доказателства в настоящото производство, следва да се приеме, че
заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно, поради което следва да се
присъди в минималния установен размер от 300.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 453815 от 19.07.2018 г., постановено по гр. д.
№ 14854/2018 г. по описа на СРС, III ГО, 140
състав, в ЧАСТТА, с която е
отхвърлен предявеният от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, с адрес ***, срещу П.Й.Б., ЕГН **********, с адрес ***, ж. к. „********,
иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД - за признаване на установено, че П.Й.Б., ЕГН **********,
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********,
стойността на доставената и незаплатена топлинна енергия за периода 01.07.2014
г. – 17.08.2014 г., като погасен по давност, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, с
адрес ***, срещу П.Й.Б., ЕГН **********, с адрес ***, ж. к. „******** и съдебен
адрес ***, партер – адв. А.И., иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, че П.Й.Б., ЕГН ********** дължи на
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, стойността на
доставената и незаплатена топлинна енергия за периода 01.07.2014 г. –
17.08.2014 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 453815 от 19.07.2018 г., постановено по гр. д.
№ 14854/2018 г. по описа на СРС, III ГО, 140
състав, в ЧАСТТА, с която е
отхвърлен предявеният от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, с адрес ***, срещу П.Й.Б., ЕГН **********, с адрес ***, ж. к. „********,
иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД
- за признаване на установено, че П.Й.Б., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, на, сумата над 167, 03 (сто
шестдесет и седем лева и три стотинки) лв. до 777, 54 (седемстотин
седемдесет и седем лева и петдесет и четири стотинки) лв. за периода м.05.2013
г. – м.06.2014 г. като погасен по давност, а до пълния предявен размер от 1 418,
97 (хиляда четиристотин и осемнадесет лева и деветдесет и седем стотинки) лв.
– като недоказан, както и с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. ал.415, ал.1
ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД – за сумата от 329, 96 (триста двадесет и девет
лева и деветдесет и шест стотинки) лв., представляваща мораторна лихва за периода 15.08.2014 г. – 04.08.2017 г.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, с адрес: ***, да заплати на П.Й.Б.,
ЕГН **********, с адрес
***, ж. к. „******** и съдебен адрес ***,
партер – адв. А.И., на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 300 (триста)
лв., представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението в частта, с която е уважен искът за
главницата в размер от 167, 03 лв. за периода 18.08.2014 г. – 30.04.2016 г., е
влязло в сила като необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето
лице - помагач на ищеца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ********, с адрес ***.
Решението
не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.