№ 14682
гр. София, 29.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА
ПЕТКОВА
при участието на секретаря Б.А П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА Гражданско
дело № 20241110162880 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 235 ГПК.
Съдът е сезиран с искова молба на „Токуда Банк“ АД, подадена чрез юрисконсулт Х. Г.,
срещу С. Б. Т., с която са предявени обективно съединени установителни искове за
признаване на установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника
сумата от 19 064, 92 лв., за която е издаден обратен изпълнителен лист от 22.03.2024 г. и е
образувано изп.д. № 20247880400303 по описа на ЧСИ М. К. с рег. № 788 на КЧСИ, както и
сумата от 1 402, 67 лв., за която е издаден изпълнителен лист от 22.03.2024 г. и е образувано
изп.д. № 20247880400304 по описа на ЧСИ М. К. с рег. № 788 на КЧСИ.
В исковата молба се твърди, че между страните бил налице съдебен спор във връзка с
вземания по договор за кредит. Срещу ответника С. Б. Т. било подадено заявление за
издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от ищеца „ТОКУДА БАНК“
АД, била издадена заповед по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 48918/2014 г.
по описа на СРС, 85 с-в. Впоследствие за присъдените вземания било образувано
изпълнително дело № 20148630404231 по описа на ЧСИ С. Х.. Дългът по делото бил
частично погасен с възлагане върху взискателя на ипотекирания в полза на банката имот,
впоследствие изпълнителното дело било прехвърлено за продължаване на изпълнителните
действия и било образувано изп. д. № 20178440403469 по описа на ЧСИ С. Я.. По
заповедното производство длъжникът С. Б. Т. подал възражение и бил проведен исков
процес по предявения от банката установителен иск. С влязло в сила решения вземането на
банката било признато за установено, но размерът му бил редуциран. Изложеното
мотивирало банката да извърши извънсъдебно прихващане на дължимите от ответника С. Б.
Т. суми в общ размер на 21 312, 39 лв., представляваща сбора от вземане по изп.дело №
20178440403469 по описа на ЧСИ С. Я. за законна лихва в размер на 14 863.32 лв.,
начислена за периода от 25.09.2015 г. до 24.07.2017 г. върху 92 674.32 лв. - призната за
установена дължима главница с влязлото в сила решение по установителния иск и за
платени разноски по изп.дело в размер на 566.40 лв., както и присъединеното към него
вземане по изп. дело №20238440403977 по описа на ЧСИ С. Я. за разноски в исковото
производство в общ размер на 5 698.67 лв., съгласно изпълнителен лист от 14.12.2023г.,
1
издаден от СГС, ГО, I-6 състав по гр.д.№ 3810/2015г., както и платени разноски по изп. дело
в размер на 84 лв. и 100.00 лв. юрисконсултско възнаграждение, с дължимите от „ТОКУДА
БАНК“ АД на С. Б. Т. суми в общ размер на 20 467, 59 лв., представляваща сбора от
присъдените разноски в исковото производство в размер на 1 402, 67 лв. и 19 064, 92 лв.
недължимо погасена сума от вземането на взискателя по разпределението от 25.09.2015 г. на
ЧСИ С. Х. при възлагането на имота.
Ищецът „ТОКУДА БАНК“ АД твърди, че уведомил ответника С. Б. Т. за извършеното
извънсъдебно прихващане, с която вземанията на втория са погасени, но той не бил
съгласен. Въпреки погасяването ответникът в настоящото производство поискал да му бъдат
издадени изпълнителен лист и обратен изпълнителен лист за присъдените с влязлото в сила
решение суми и образувал изпълнителни дела пред ЧСИ М. К. срещу „ТОКУДА БАНК“ АД.
Ищецът твърди, че предприел процесуални действия по обжалване на разпорежданията на
изпълнителните листове и срещу образуваното на изпълнителните дела, но същите били
безрезултатни и доколкото счита, че задълженията му срещу ответника са погасени, за него е
налице правен интерес от предявяване на процесните искове.
В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответната страна С. Б.
Т., подаден чрез адв. Х., в който исковете се оспорват по основание и по размер. Ответникът
твърди, че към датата на образуване на изпълнително дело № 20148630404231 въз основа на
издадения по реда на чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 48918/2014 г. по описа на СРС, 85 с-в
изпълнителен лист, респективно към датата на извършване на публична продан, „Токуда
Банк“ АД е следвало съгласно чл. 495 ГПК в едноседмичен срок от разпределението да
внесе сумата, с която цената надминава неговото вземане, а именно 19 082, 92 лв., същата е
трябвало да бъде предадена на длъжника, тъй като не е имало други взискатели. Тази сума
обаче е била задържана от „Токуда Банк“ АД и посредством нея банката е реализирала
доходи. Установено е, че разликата между вземането на банката към длъжника и осребрената
стойност на недвижимия имот, продаден на публична продан, е в размер на 19 064, 92 лв.,
тази сума е недължима от длъжника и в негова полза е издаден обратен изпълнителен лист.
Според ответника претендираните от ищеца суми, с които е извършил съдебно прихващане ,
не са установени нито по основание, нито по размер. Твърди, че не става ясно на какво
основание са начислени претендираните лихви в размер на 14 863, 32 лв. Сочи, че не е бил
уведомяван за претендираните от ищеца суми за лихва и разноски, както и че същите са
погасени по давност. Освен това незаконосъобразно било начисляването на такси, лихви и
разноски по изп.д. № 201478440403469, което е прекратено по силата на закона с изтичането
на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Твърди, че в случая не е осъществен фактическия състав
на извънсъдебното прихващане по чл. 103, ал. 1 ЗЗД, доколкото вземането на банката не е
ликвидно и е оспорено от него, за което сочи конкретните осъществени оспорвания. Моли за
отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
От събраните в хода на производството писмени доказателства е видно, че по
заявление на „Токуда Банк“ АД и въз основа на извлечение от счетоводните книги на
кредитната институция са издадени Заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК от 10.09.2014г. и изпълнителен лист от 10.09.2014 г. по
ч.гр. д. № 48918/2014 г. на СРС срещу С. Б. Т. за следните суми: сумата от 108 380,88 лв.,
представляваща главница по Договор за банков кредит № 000-857-005/24.09.2008 г., ведно
със законната лихва, считано от 05.09.2014 г. до окончателното плащане, сумата от 37 400,80
лв. – лихва за периода от 20.03.2012 г. до 05.09.2014 г., сумата от 645,00 лв., представляваща
такса за периода от 20.09.2013 г. до 05.09.2014 г., както и сумата от 5 474,93 лв. – разноски
по гражданското дело.
Поради депозирано от ответника възражение по чл. 414 ГПК срещу издадената заповед
2
за изпълнение и въз основа на искова молба на ищцовото дружество е образувано гр. д. №
3810/2015 г. по описа на СГС за установяване вземанията на кредитора. С решение от
30.07.2019 г. е признато за установено между страните, че С. Б. Т. дължи на „Токуда Банк“
АД следните суми: сумата от 93 364,75 лв. – неплатена главница по Договор за банков
кредит № 000-857-005/ 24.09.2008 г., ведно със законната лихва, считано от 05.09.2014 г. до
окончателното плащане, сумата от 9 833,92 лв. – просрочена договорна лихва за периода от
20.03.2012 г. до 05.09.2014 г., сумата от 4 868,17 лв. – наказателна лихва за периода от
20.03.2012 г. до 05.09.2014 г., както и сумата от 463,37 лв. – непогасена годишна комисионна
за управление на кредита за 2013 г., а по отношение на претендираните суми, надхвърлящи
посочените размери предявените установителни искове са отхвърлени. Предвид изхода на
правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК ответникът е осъден да заплати на
кредитната институция сумата от 5 698,67 лв. – разноски в исковото производството, както и
сумата от 4 057,97 лв. – разноски във въззивното производство, а ищецът е осъден да
заплати на насрещната страна сумата от 1 402,67 лв. – сторени разноски по делото.
Установява се, че срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от
банката и е образувано в.гр.д. № 5857/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд. С
решение № 10446 от 30.06.2021 г. въззивната инстанция е отменила първоинстанционния акт
в частта, в която се признава за установено, че С. Т. дължи на „Токуда Банк“ АД главница
над 92 674,32 лв. до сумата от 93 364,75 лв., просрочена договорна лихва над 8 671,68 лв. до
сумата от 9 833,92 лв., и наказателна лихва над 4 086,57 лв. до сумата от 4 868,17 лв., като в
останалата част решението е потвърдено.
Като писмено доказателство е приобщено Решение № 10543 от 25.10.2021г. по гр. д.
5857/2019г. на САС, с което е допусната поправка на очевидни фактически грешки в
диспозитива на Решение № 10446 от 30.06.2021г. по гр. д. № 5857/2019г. На основание чл.
248 ГПК решението е допълнено, като С. Т. и привлеченото от него трето лице помагач са
осъдени да заплатят на ищеца разноски в общ размер на 2 300,63 лв.
Впоследствие с определение № 1062 от 16.11.2023г. по ч.т.д. № 223/2023г. Върховният
касационен съд е отменил имащата характер на определение част от Решение № 10543 от
25.10.2021 г. по в.гр. д. № 5857/2019 г. на САС, с което е допълнено на основание чл. 248
ГПК поставеното по в.гр.д. № 5857/2019 г. решение на САС и е оставена без уважение
молбата на „Токуда Банк“ АД по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта
за разноските. По касационна жалба на кредитната институция срещу решението на САС е
образувано т.д. № 223/2023 г. по описа на ВКС с оплаквания за недопустимост, като с
определение № 1009 от 09.11.2023 г. не е допуснато касационното обжалване на решението.
Установява се, че междувременно по молба на ищцовото дружество и въз основа на
Заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист, издадени на 10.09.2014 г. по
ч.гр. д. № 48918/2014 г. на СРС, е образувано изп. д. № 20148630404231 по описа на ЧСИ С.
Х. срещу С. Т.. От представените писмени доказателства е видно, че кредитната институция
е насочила принудителното изпълнение срещу недвижим имот с идентификатор
************** и адрес: ********************************. С постановление за
възлагане от 24.10.2016г. и на основание чл. 496 ГПК процесният недвижим имот е
възложен на „Токуда Банк“ АД при цена от 151 901,61 лв., като последното е влязло в
законна сила на 27.04.2017 г.
По делото е представен Протокол за разпределение от 25.09.2015 г. по изп. д. №
4231/2014 г. по описа на ЧСИ С. Х. по реда на чл. 495 ГПК. От неговото съдържание се
установява, че „предмет на разпределение“ е сумата от 151 901,61 лв., представляваща
продажната цена на недвижим имот с идентификатор **************, изнесен на публична
продан, в рамките на която за купувач е обявен взискателят „Токуда Банк“ АД. В протокола е
отбелязано, че към датата на изготвянето му задълженията по изп. д. № 20148630404231 са
както следва: Задължения към взискателя „Токуда Банк“ АД – общо 163 543,79 лв., от които
3
108 380,88 лв. – главница, 11 642,18 лв. – законна лихва за периода от 05.09.2014г. до
25.09.2014г., 37 400,80 лв. – договорна лихва за периода от 20.03.2012г. до 05.09.2014г.,
645,00 лв. – такса за периода от 20.09.2013г. до 05.09.2014г., 5 474,93 лв. – разноски по
гражданско дело, Задължения към Столична община за данъци и такси – 97,13 лв., публични
задължения, дължими към Национална агенция за приходите – 10 127,89 лв., задължения за
разноски към взискателя – 5 694,50 лв., задължения за разноски по изпълнението към ЧСИ –
8 740,46 лв.
Установява се, че продажната цена от проведената публична продан е разпределена
както следва: на основание чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД с първа по ред привилегия са погасени
вземанията за разноски по принудително изпълнение на взискателя в общ размер от 5 694,50
лв. и дължимите към съдебния изпълнително такси по ТТРЗЧСИ в общ размер на 7 136,15
лв.; с втора по ред привилегия и на основание чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД са заделени средства в
полза на общината за дължимите данъци и такси на обща стойност от 97,13 лв; с останалата
част от продажната цена частично са погасени вземанията на „Токуда Банк“ АД като
ипотекарен кредитор на обща стойност от 138 973,83 лв.
Като писмено доказателство е приобщено разпореждане от 20.12.2023 г. на ЧСИ С. Я.,
с което е извършено актуализиране размера на задълженията по изп. д. № 20238440403977 и
изп. д. № 20178440403469, като е отчетен изходът на правния спор по предявените от
кредитната институция срещу С. Т. установителни искове. Според съдебния изпълнител
разликата между цената на придобития имот и присъденото със съдебното решение на САС
вземане на взискателя, сравнено с погасеното от 25.09.2015 г. вземане на банката, възлиза в
размер на 19 064,92 лв., която сума е недължима от длъжника. Отбелязано е, в полза на
взискателя се следва законна лихва за забава на стойност от 14 863,32 лв., дължима върху
присъдената главница от 92 674,32 лв. от датата на разпределението – 25.09.2015 г. до датата
на влизане в сила на постановлението за възлагане – 24.07.2017 г. Върху посочената
стойност е определена пропорционална такса по т. 26 ТТРЗЧСИ в размер на 1 334,16 лв. В
актуалния размер на задълженията са включени и присъдените от първоинстанционния и
въззивния съд разноски, както следва: сумата от 5 698,67 лв. – разноски в исковото
производство съобразно изпълнителен лист от 14.12.2023 г. по гр. д. № 3810/2015 г. на СГС,
100 лв. – юрисконсултско възнаграждение по изпълнителното дело, както и сумата от 580,67
лв. - пропорционална такса по т. 26 ТТРЗЧСИ, сумата от 237,20 лв. –платени авансови
разноски от взискателя по изп. д. № 3469/2017 г., както и 329,20 лв. – дължими, но
неплатени от взискателя авансови такси по № 3469/2017 г., сумата от 84,00 лв. – неплатени
авансови такси по изп. д. № 3977/2023 г. Така описаните суми са обективирани и в
удостоверение с изх. № 370/03.01.2024 г. на съдебния изпълнител.
Установява се, че със съобщение с изх. № 20.00.23 от 05.01.2024 г. ищецът е отправил
изявление за извънсъдебно прихващане между целия размер на вземането на ответника -
20 467,59 лв. на банката към длъжника срещу сумата от 20 467,59 лв., представляваща част
от вземането на „Токуда Банк“ към длъжника при общ размер на 21 312,39 лв. От
приобщения по делото протокол № 1 от 06.02.2024 г. на нотариус Д. С. се е видно, че така
изготвеното едностранно изявление е връчено на ответника на 01.03.2024 г. посредством
разлепяне на уведомление по реда на чл. 47 ГПК. Срещу така извършеното прихващане
ответникът е депозирал възражение с доводи за недопустимост на прихващането, както и
поради погасяване по давност на претендираната лихва на стойност от 14 863,32 лв. С молба
с вх. № 24886/27.03.2024 г. по изп. д. № 3469/2017 г. кредитната институция е уведомила
съдебния изпълнител за извършеното извънсъдебно прихващане, като е поискано размерът
на задължението по делото да бъде актуализиран. С разпореждане от 01.04.2024 г.
изпълнителното производство по д. № 3469/2017 г. и присъединено към него 3977/2023 г. са
приключени на основание чл. 433, ал. 2 ГПК поради пълно погасяване на задълженията чрез
принудителни действия, както и поради извършено прихващане. С последващо съобщение
от 29.03.2024 г. ищецът е уведомил ответника, че в резултат на извършеното прихващане и
4
доброволно плащане от страна на банката със сума в размер на 14 635,25 лв. е налице пълно
и окончателно извънсъдебно погасяване на присъдените му вземания към банката съгласно
Определение от 21.03.2024 г. по гр. д. № 3810/2015 г. на СГС. В отговор на изпратеното
уведомление С. Т. отново е възразил срещу извършеното извънсъдебно прихващане,
навеждайки доводи, че същото не е произвело целения погасителен ефект.
От приобщените писмени доказателства е видно, че в полза на ответника е издаден
обратен изпълнителен лист от 22.03.2024 г. по гр. д. № 3810/2015 г. на СГС, по силата на
който „Токуда Банка“ АД е осъдено да заплати сумата от 19 064,92 лв. – представляваща
разлика между сумата, разпределена на кредитната институция съгласно Протокол за
разпределение по изп. д. № 20148630404231 на ЧСИ С. Х. от 25.09.2015 г., и действително
дължимата, ведно със законната лихва, считано от 24.04.2017 г. до окончателното плащане,
както и сумата от 811,97 лв. – представляваща разлика между събраната и реално дължимата
от длъжника пропорционална такса по т. 26 ТТРЗЧСИ. Въз основа на така издадения
изпълнителен титул е образувано изп. д. № 20247880400303 по описа на ЧСИ М. К.. В полза
на длъжника е издаден и втори изпълнителен лист от 22.03.2024 г. по гр. д. № 3810/2015 г. на
СГС срещу „Токуда Банк“ АД за сумата от 1 402,67 лв., представляваща разноски в
първоинстанционното производство. Въз основа на този изпълнителен лист е образувано
изп. д. № 20247880400304 по описа на ЧСИ М. К..
Като писмени доказателства по делото са приобщени молби с вх. № 2324/03.04.2024 г.
и вх. № 2326/03.04.2024 г., депозирани от ищцовото дружество в деловодството на съдебния
изпълнител по горепосочените изпълнителни дела, с които са отправени искания за тяхното
прекратяване на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК.
Установява се, че ищецът е упражнил правото си на частна жалба срещу Определение
21.03.2024 г. по гр. д. № 3810/2015 г. на СГС, по силата на което са издадени изпълнителните
листове в полза на С. Т., като е образувано ч.гр. д. № 1930/2024 г. по описа на САС. Наред с
това на 11.04.2024 г. кредитната институция е поискала спиране на изпълнителните
производства до окончателното стабилизиране на Определение от 21.03.2024 г. по гр. д. №
3810/2015 г. на СГС. С определение № 1895 от 29.07.2024 г. въззивният съд е потвърдил
първоинстанционното определение с доводи, че е недопустимо извършването на
възражението за прихващане в безспорното производство по чл. 245, ал. 3 ГПК, като
банката разполага с възможност да се защити чрез предявяването на отрицателен
установителен иск по чл. 439 ГПК.
С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
На първо място съдът намира за необходимо да изложи мотиви за неоснователността
на тези правни доводи на ответника относно недопустимостта на настоящото дело:
Правният интерес от предявяването на иск представлява абсолютна процесуална
предпоставка за съществуването и валидното упражняване на правото на иск, поради което
съдът следи служебно за нейното наличие. Предявяването на установителен иск за
погасяването на вземане, за което е издаден изпълнителен лист, е допустимо, независимо
дали за събирането на това вземане има висящо изпълнително производство. Правната
сфера на ищеца се явява накърнена и само въз основа на съществуващия в полза на
кредитора (бивш взискател) изпълнителен титул, който материализира вземане, отричането
на което, въз основа на факти, настъпили след приключване на производството, в което е
издадено изпълнителното основание, ищецът има интерес да установи. Достатъчен е
безспорният интерес на ищеца от осуетяване възможността за иницииране на ново
изпълнително производство - определение № 477 от 07.11.2019 г. по ч. гр. д. № 3407/2019 г.
5
на IV г. о. на ВКС, определение № 410/20.09.2018 г. по ч. гр. д. № 3172/2018 г. по описа на
ВКС, IV г. о., определение № 513/24.11.2016 г. по ч. т. д. № 1660/2016 г., І т. о., определение
№ 95/22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г., IV г. о. Наличието на изпълнителен титул и
оспорване на предявения отрицателен установителен иск за дължимостта на вземането по
изпълнителния титул, винаги обуславя наличието на правен интерес за ищеца от
предприетата защита.
В конкретния случай правният интерес от завеждането на исковата претенция може
да бъде изведен от твърденията на ищеца, че в своето предпроцесуално поведение
ответникът неоснователно претендира изпълнението на едно вече погасено право,
оспорвайки правопогасителния ефект на извършеното извънсъдебно прихващане. Това
оспорване продължава и в рамките на образуваното исково производство, поради което
следва да се приеме, че за ищеца съществува правен интерес от завеждането на
разглежданата искова претенция. В това отношение, съдът намира за ирелевантни доводите
на ответника, че в предшестващ предявяването на исковата молба момент кредитната
институция е признала по основание и размер удостоверените с обратния изпълнителен лист
притезания. Предмет на отричане е не е обстоятелството, че в патримониума на
кредитополучателя са възникнали въпросните притезания в конкретния размер, а че в
последващ тяхното установяване момент същите са погасени по силата на компесационно
волеизявление.
По същество предявеният отрицателен установителен иск намира правната си
квалификация в чл. 439, ал. 1 ГПК. Основателността на исковата претенция се предпоставя
от установяването в условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца, че в полза
на ответника е издаден изпълнителен лист за процесните суми въз основа на изпълнително
основание, както и твърдените от него положителни факти – в т.ч. правопогасяващото си
възражение, че е погасил задълженията си чрез осъществено извънсъдебно прихващане, в
частност, че вземането, с което е извършил прихващане е било изискуемо и ликвидно. Във
връзка с релевираното от ответника възражение за погасяване по давност на претендираното
вземане – да докаже прекъсване на давността. По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в
доказателствена тежест на ответната страна е да докаже съществуването на задължението
си. На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване
са отделени обстоятелствата, че въз основа на обратен изпълнителен лист от 22.03.2024 г. и
изпълнителен лист от 22.03.2024 г. за присъждане на разноски, и двата издадени по гр. д. №
3810/3015г. на СГС, са образувани изп. д. № 20247880400303 и изп. д. № 20247880400304 по
описа на ЧСИ М. К.. Правният спор се концентрира относно това дали активното вземане е
установено по основание и размер, респективно дали извършеното изявление за
компенсация е породило правопогасяващия си ефект.
Прихващането е способ за погасяване на задължения с ретроактивен ефект, когато две
лица имат взаимни насрещни вземания с предмет еднородни и заместими вещи или пари /чл.
103 от ЗЗД/. Целта е погасяването на двете насрещни вземания до размера на по-малкото от
тях, чрез тяхното фиктивно удовлетворяване като сурогат на реалното изпълнение и по този
начин реализиране на двете правоотношения, в които носителят на потестативното право на
прихващане има качеството на кредитор и длъжник на еднородни и заместими престации. / в
този смисъл Решение № 635 от 29.10.2024г. по гр. д. № 4740/2023г. на ВКС, IV г.о., Решение
№ 12 от 14.01.2025г. по гр. д. № 3637/2023г. на ВКС, IV г.о/. За правилното разрешаване на
правния спор преди да бъде изследвано дали активното вземане на ищеца притежава
6
необходимите белези, описани в чл. 103, ал. 1 ЗЗД, е необходимо да се провери дали в
неговия патримониум се е породило твърдяното вземане. Активното вземане на банката има
комплексен характер и включва в състав си притезание за законна лихва за забава и
присъдени разноски, което налага последните да бъдат изследвани поотделно.
От първостепенно значение е да се отбележи, че така представеното удостоверение на
ЧСИ С. Я. в частта, с която е посочен актуалният размер на задължението по
новообразуваното изпълнително дело, не представлява официален свидетелстващ документ
по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, тъй като не удостоверява изявление за знание за
извършени от или пред съдебния изпълнител действия. Поради тази причина дължимостта и
отбелязаната стойност на законната лихва за забава, не обвързват съда с материална
доказателствена сила относно посочените констатации, а подлежат на преценка съвместно с
всички събрани в производството доказателство. Определянето на нейната дължимост,
срока, в който се дължи, и конкретния размер е резултат от прилагането на математически и
юридически знания, които по аргумент от чл. 435, ал. 1, т. 3, чл. 435, ал. 2, т. 6 ГПК, чл. 462,
ал. 2 ГПК и т.н. подлежат на съдебен контрол от окръжния съд за процесуална
законосъобразност. В тази връзка, приложеният с исковата молба официален свидетелстващ
документ се ползва единствено с формално доказателствена сила относно авторството на
обективираното в него изявление, дата и мястото на издаване.
След съвкупния анализ на материалите по делото настоящият състав намира, че
вземането за законна лихва за забава за периода от 25.09.2015 г. до 24.07.2017 г.,
обективирано в разпореждането и удостоверението на съдебния изпълнител, е недължимо и
неправомерно определено, поради следните съображения:
Заповедното производство е регламентирано като факултативно производство за
снабдяване с изпълнително основание в случаите, при които длъжникът не оспорва
конкретно вземане, но не го и погасява. С депозирането на възражение по чл. 414 ГПК се
поражда необходимостта от провеждането на исков процес, в чиито предели да се установи
съществуването на претендираното право, но това не осуетява правната възможност на
кредитора да пристъпи към предварително принудително изпълнение на своето все още
непотвърдено от съд притезание. Съдебното решение, постановено по иск с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, с което правото на взискателя или неговата изискуемост са
съдебно отречени, заличава материалната законосъобразност на принудителното
изпълнение, тъй като липсва една от абсолютните предпоставки на изпълнителния процес –
изпълняемо право. При това положение, лицето, инициирало и поддържало изпълнителното
производство, без в негова полза да съществува неудовлетворено притезание, е привиден
кредитор.
От представените писмени доказателства се установи, че вземанията, удостоверени в
Заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист от 10.09.2014 г., издадени по
гр. д. № 48918/2014 г. на СРС, за чието принудително събиране е инициирано изп. д. №
4231/2014 г. на ЧСИ С. Х., са частично редуцирани с влязлото в сила решение на САС. При
това положение, от цената на продадения недвижим имот на взискателя е дължим само онзи
размер, който съответства на съдебно присъденото вземане. Държейки сметка за
установените от апелативния съд суми и продажната цена, при която ищецът в качеството
си на взискател е обявен за купувач на недвижимия имот, изнесен на публична продан, може
да се приеме, че към датата на разпределението – 25.09.2015 г. продажната цена не само е
достатъчна да удовлетвори напълно кредиторовото притезание, но и го надхвърля по
размер. От този момент насетне следва да се счита, че така образуваното производство по
индивидуално принудително изпълнение е постигнало своята крайна цел – а именно
удовлетворяване на кредиторовото притезание съобразно чл. 433, ал. 2 ГПК.
Съобразно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът
дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Обезщетението има
7
акцесорен характер, тъй като е обусловено от валидно възникнало главно задължение, което
задълженото лице не изпълнява своевременно. Следователно, след като постъпилите суми
от публичната продан, разпределени съгласно Протокол за разпределение от 25.09.2015г., са
достатъчни за погасяване на цялото вземане на кредитора, то липсва изискуема и
непогасена главница, върху която да се начислява законна лихва за забава. Възприемането на
противното би било в разрез както с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, така и с функцията, която законната
лихва за забава е призвана да изпълнява – да обезщети кредитора за вредите от забавеното
изпълнение на длъжника. След като по делото е „постъпила“ сума, достатъчно за пълно
погасяване на задължението, то вече липсва незаконосъобразно поведение на длъжника,
неизпълняващ едно свое изискуемо задължение, а развитието на облигационното
правоотношение между страните бива възстановено в своето нормално състояние и
прекратено поради доставяне на дължимия резултат посредством средствата на
процесуалната принуда. Аргумент в тази насока може да бъде изведен и от начина, по който
във всеки един изпълнителен лист се посочва крайният момент, до който се начислява
законната лихва – а именно до окончателното плащане на задължението.
Отделно от това, с постъпването на дължимите към взискателя суми по специалната
сметка на изпълнителния орган, длъжникът е изпълнил задължението си към кредитора,
доколкото плащането по сметката на съдебния изпълнител е изпълнение в полза на
взискателя, като по аргумент от чл. 455, ал. 2 ГПК, вр. с чл. 24 ЗЧСИ длъжникът се лишава
от разпоредителни правомощия със собствените си парични средства. С плащането на
главницата, лихвата и разноските по сметка на изпълнителния орган, длъжникът се
освобождава от забавата /в този смисъл Решение от 31.07.2017г. по в.гр. д. № 12206/2015г.
по описа на СГС/, поради което липсва нормативно основание след този момент да бъде
начислявана законна лихва забава. Цитираната съдебна практика се явява приложима и в
настоящия случай, независимо че се касае за особената хипотеза по чл. 495 ГПК. Съгласно
посочената разпоредба, когато за купувач на длъжниковия недвижим имот е обявен
взискателят, последният дължи в едноседмичен срок /съгласно действащата редакция на
процесуалния закон към момента на разпределението/ от влизане в сила на разпределението,
внасянето на сумата, необходима за изплащане на вземанията на другите взискатели, или
сумата, с която цената надминава неговото вземане. В подобни случаи за разлика от чл. 460
ГПК първо се извършва разпределение, а след това се внася цената. Това разрешение е
отклонение от правилото, че разпределение се извършва на реално постъпили по
изпълнителното дело парични суми, а не на бъдещи такива. В хипотезата по чл. 495 ГПК
обаче кредиторът, обявен за купувач, е освободен от задължението по чл. 492, ал. 3 ГПК за
реално внасяне на предложената от него цена, като по силата на закона това му задължение
се прихваща с вземането му към длъжника при зачитане привилегиите по чл. 136, ал. 1 ЗЗД.
Правното действие на разпределението, а оттам и на прихващането е поставено под условие,
че взискателят – купувач реално внесе разликата в законоустановения срок.
Стабилизирането на разпределението се явява основание за извършване на последващи
действия от съдебния изпълнител съобразно чл. 455, ал. 2 ГПК, касаещи плащането на
сумите към другите присъединени взискатели, респективно към длъжника.
Поради изложеното, обстоятелството, че действията на съдебния изпълнител,
изразяващи се извършването на разпределение по чл. 495 ГПК и издаването на
постановление за възлагане в полза на взискателя, са обжалвани, не обосновава дължимост
на законна лихва за забава за периода от датата на разпределението до датата на влизане в
сила на постановлението за възлагане, доколкото изпълняемото право е било погасено в
предходен момент. В допълнение, дори да се приеме, че за периода на съдебния контрол
върху задължението на длъжника продължава да се начислява законна лихва за забава, то
следва да се отбележи, че по делото не са представени доказателства, от които да се
установява по чия инициатива действията на съдебния изпълнител са били обжалвани пред
окръжния съд по местоизпълнението. От своя страна, това представлява собствено
8
основание за недължимост на законна лихва забава за процесния период, тъй като би
означавало въпреки извършеното възлагане и погасяване на изпълняемото право, пасивът на
кредитополучателя да продължава да се увеличава. Възприемането на подобно становище е
в разрез както с основни принципи на облигационното право, така и с фундаменталния
принцип на справедливостта.
За пълнота на изложението, следва да се отбележи, че и размерът на законната лихва
за забава е неправилно изчислен. При определянето му за целия период на изчисляване за
основа е взета главница на стойност от 92 674,32 лв., при положение че вземането на
взискателя е прихванато с припадащата му се продажна цена. Независимо че липсва реално
плащане, то законната лихва следва да се определя на базата на непогасената главница, като
се отчита действието на всички правопогасяващи способи, а не само плащането.
Що се касае разноските, включени в състава на активното вземане, настоящият състав
намира следното: С чл. 78 ГПК са регламентирани материалноправните предпоставки, при
които се ангажира отговорността на страните за разноски по делото, като последните се
определят със съдебен акт, с който приключва делото пред съответната инстанция.
Отговорността за разноски произтича от процесуалния закон, като фактическият състав на
тази имуществена отговорност включва неоснователно предизвикан правен спор, направени
разноски по повод участие в съдебно производство във връзка с този правен спор, както и
съдебен акт, в който се съдържа произнасяне по искането за разноските, въз основа на
резултата от делото. Следователно, при тяхното определяне съдът извършва проверка за
тяхното реално осъществяване в пределите на исковия процес. С влизането му в сила
вземането за разноски бива определено по основание и размер, като от този момент следва
да се приеме, че същото става и изискуемо /в този смисъл Решение № 45 от 18.05.2010г. по
т.д. № 532/2009г. на ВКС, I т.о./. В разглежданата хипотеза с първоинстанционното
решение на СГС в полза на ищеца са присъдени разноски в размер на 5 698,67 лв. По делото
липсват данни някоя от страните да е упражнила правото си по чл. 248 ГПК, нито пък
въззивната инстанция да е внесла промяна в решението, касаеща разноските, поради което
следва да се приеме, че така определеното вземане на стойност от 5 698,67 лв. е възникнало
в патримониума на взискателя и към момента на компесационното изявление е притежавало
качествата ликвидност и изискуемост.
По отношение на разноските, представляващи заплатени авансови такси към съдебния
изпълнител съгласно ТТРЗЧСИ, то следва да се държи сметка за следното: Представеното
удостоверение на ЧСИ С. Я., съдържащо означение за размера на платените разноски по
изпълнението, доколкото представлява изявление за знание за извършени пред
изпълнителния орган действия, издаден в кръга на службата му по установените ред и
форма, следва да се приеме, че се полза с материална доказателствена сила съобразно чл.
179, ал. 1 ГПК по отношение на отразените в него обстоятелства – а именно, че по изп. д. №
3469/2017г. са заплатени такси в размер на 566,40 лв., а по изп. д. № 3977/2023г. – 84,00 лв.
По аргумент от чл. 79, ал. 1 ГПК разноските по изпълнението се възлагат в тежест на
длъжника, освен ако не са налице изчерпателно изброените предпоставки, при които остават
за сметка на взискателя. В настоящото производство твърденията на ответника, че изп. д. №
3469/2017г. е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК следва да се приемат за
доказани. От ангажираните писмени доказателства се установява извършването на
регулярни искания за извършване на изпълнителни действия и на извършени такива, както
следва: молби за прилагане на изпълнителен способ от 21.03.2019 г. и от 20.01.2021 г., запор
върху вземания по банкови сметки от 16.04.2019 г. и от 01.02.2022 г. Липсват сведения обаче
9
за периода от 24.10.2016 г. /дата на издаване на постановлението за възлагане/ до 21.03.2019
г., който период надвишава 2-годишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Следователно, по
аргумент от чл. 79, ал. 1 ГПК сторените разноски в пределите на изпълнителния процес
следва да останат за сметка на длъжника.
От определящо значение е за крайните изводи обаче е обстоятелството, че таксите по
изп. д. № 3469/2017 г., начислени след разпределението от 25.09.2015 г., са възложени в
тежест на длъжника в пределите на един материално незаконосъобразен изпълнителен
процес. Посредством разпоредбата на чл. 417, ал. 1, т. 2 ГПК законодателят е гласувал
доверие на твърденията на кредитора и на редовността на водените от него счетоводни
книги, допускайки предварително принудително изпълнение на съдебно непотвърдено
вземане. В унисон с фундаменталния принцип на справедливостта е този риск да се възложи
в негова тежест, тъй като той търси и получава облагата, в която се състои предварителното
принудително изпълнение /в този смисъл Решение № 105 от 30.09.2021 г. по гр. д. №
2610/2020 г. на ВКС, ІІІ г. о./, поради което и разноските по поддържането висящността на
изпълнителния процес следва да бъдат отречени. Аргумент в тази насока може да бъде
изведен и от разпоредбите на чл. 422, ал. 3, вр. с чл. 245, ал. 3 ГПК, които регламентират, че
при отхвърляне на исковата претенция, по която е допуснато и реализирано предварително
принудително изпълнение, в полза на длъжника се издава обратен изпълнителен лист и
досежно събраните от него такси и разноски в изпълнителното производство. Отделно от
това, следва да се отбележи, че последният не е ангажирал и доказателства, от които може да
се направи преценка за предпоставките по чл. 79, ал. 1 ГПК, нито дали така определеният
размер е съобщен на длъжника съобразно чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК, вр. с чл. 7, ал. 2 ГПК, дали
тяхната дължимост и стойност е потвърдена в рамките на контролно-отменителното
производство по чл. 435 и сл. ГПК.
За пълнота на изложението и в изпълнение изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал.
2 ГПК да се обсъдят всички възражения и доводи на страните, съдът намира за необходимо
да изложи мотиви относно възражението на ответника за липсата на ликвидност и
изискуемост на вземанията, представляващи законна лихва забава. Извън настоящата
хипотеза, при която липсва въобще материално право на вземане, същото се явява
неоснователно. Законната лихва за забава има обезщетителна функция за вредите на
кредитора от забавата при неизпълнение на парично задължение. Задължението за
заплащане на обезщетителна лихва възниква само при поискване чрез самостоятелен иск за
обезщетение на вредите от забавата или като последица от уважаването на иска за
главницата. Следователно, с нейното присъждане с влязло в сила съдебно решение
последната се счита за установена по основание и за изискуема. Стойността е нормативно
определена, доколкото съобразно чл. 86, ал. 2 ЗЗД размерът на законната лихва се определя с
Постановление на Министерски съвет и включва основния лихвен процент + 10 пункта.
Макар и да се установи, че процесното вземане за законна лихва за периода от
25.09.2015 г. до 27.04.2017 г. не е възникнало в обективната, за пълнота на изложението
следва да се отбележи, че възражението на ответника за изтекла погасителна давност е
неоснователно. Извън факта, че от приложените писмени доказателства е видно активно
процесуално поведение на взискателя, то следва да се държи сметка за разпоредбата на чл.
115, б. „ж“ ЗЗД, съобразно която давност не тече, докато трае съдебният процес относно
вземането. В разглежданата хипотеза по аргумент от чл. 296, т. 3 ГПК решението на САС е
10
влязло в законна сила на 09.11.2023 г., когато не е допуснато касационното му обжалване. От
този момент по аргумент от чл. 116, б. „б“ ЗЗД е започнала да тече петгодишна погасителна
давност, която към датата на предявяването на исковата молба не е изтекла.
Поради гореизложените съображения, настоящият състав намира, че
извършеното от ищеца извънсъдебно прихващане е породило частичен погасяващ ефект,
като двете насрещни вземания са погасени до размера на по-малкото от тях – а именно
кредиторовото със стойност от 5 698,67 лв., поради което предявеният отрицателен
установителен иск се явява частично основателен и следва да бъде частично уважен до тази
стойност. Доколкото и пасивното притезание на ответника е съставно и включва главница и
разноски по гражданското дело, е необходимо да се изследва по отношение на кое от тях е
настъпил правопогасяващия ефект.
От материалите по делото се установи, че в полза на кредитополучателя са
присъдени разноски в размер на 1 402 лв. и главница на стойност от 19 064,92 лв.
Посочените задължения имат различен произход – първото касае вземане за разноски
съобразно отхвърлената част от исковата претенция на кредитора, а второто – разликата
между сумата, разпределена на кредитната институция съгласно Протокол за разпределение
по изп. д. № 20148630404231 на ЧСИ С. Х. от 25.09.2015г., т.е. преведена при липса на
основание сума. Двете задължения са удостоверени и в различни изпълнителни титули,
поради което следва да се приеме, че макар и кредиторът да ги счита за едно цяло, се касае за
две различни парични задължения. Съобразно чл. 76, ал. 1 ЗЗД този, който има към едно и
също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да погаси
всичките, може да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това, погасява се най-
обременителното за него. Правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД е регламентирано в защита на
длъжника, поради което и при наличието на законовите предпоставки в негова полза
възниква преобразуващо право да избере кое измежду няколкото еднородни задължения
погасява, като този избор обвързва кредитора /в този смисъл ТР № 3 от 27.03.2019г. по т.д.
№ 3/2017г. на ОСГТК на ВКС/. В настоящата хипотеза може да се направи обосновано
заключение за извършен от кредитната институция избор, доколкото в изявлението за
прихващане на първо място е посочено задължението за главница, което представлява и
по-обременителното задължение, доколкото същото има лихвоносен характер.
Следователно, прихващането следва да се приеме за осъществено между активното вземане
на кредитора на стойност от 5 698,67 лв. и пасивното вземане на длъжника в размер на
19 064,92 лв., като правопогасяващият ефект настъпва за по-малкото по стойност – 5 698,67
лв. До тази стойност исковата претенция се явява основателна и следва да бъде уважена, по
отношение на остатъка от главницата и присъдените разноски последната следва да бъде
отхвърлена.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК право на разноски
възниква в полза и на двете страни.
В законоустановения срок ищецът не е представил списък с разноски, искане за
присъждане на такива, в това число и юрисконсултско възнаграждение, е извършено в
последното съдебно заседание. Установява се извършването на разноски за заплатена
държавна такса в размер на 818,70 лв. Относно претендираното юрисконсултско
възнаграждение, като взе предвид вида и количеството на предоставената правна помощ и
съобразявайки чл. 37, ал. 1 ЗПП във вр. чл. 23 и сл. НЗПП, настоящият състав намира, че в
полза на ответната страна следва да се присъди сумата от 100 лв.
В законоустановения срок ответникът е представил списък по чл. 80 ГПК, с който се
претендира заплащането на 2 500 лв., представляващи адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство. Ищецът е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за
прекомерност, което съдът намира за основателно. Като взе предвид фактическата и
11
правната сложност на настоящото производството, обжалваемия интерес, както и обема на
предоставената правна защита и съдействие, адвокатският хонорар следва да бъде намален
на 2 200 лв.
Държейки сметка за уважената/отхвърлената част от предявения иск, съдът намира,
че в полза на ищеца следва да бъдат присъдени 255,79 лв., а в полза на ответника – 1 600 лв.
Мотивиран от гореизложеното, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Токуда Банк“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Георг Вашингтон“ № 21, иск
с правно основание чл. 439 ГПК признаване на установено спрямо С. Б. Т., ЕГН:
**********, с адрес: *******************************************, че не дължи на С. Б.
Т. сумата от 5 698,67 лв., представляваща част от разликата между сумата, разпределена на
кредитната институция съгласно Протокол за разпределение по изп. д. № 20148630404231 на
ЧСИ С. Х. от 25.09.2015г., удостоверен в обратен изпълнителен лист от 22.03.2024 г. по гр.
д. № 3810/2015 г. на СГС поради извършено извънсъдебно прихващане, като ОТХВЪРЛЯ
предявения иск за сумата над 5 698,67 лв. до размера от 19 064, 92 лв., и за сумата от 1 402
лв., представляваща разноски в исковото производство съгласно изпълнителен лист от
22.03.2024 г. по гр. д. № 3810/2015 г. на СГС.
ОСЪЖДА С. Б. Т., ЕГН: **********, с адрес:
*******************************************, да заплати на „Токуда Банк“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Георг Вашингтон“ № 21, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 255,79 лв. – разноски в настоящото производство.
ОСЪЖДА „Токуда Банк“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Георг Вашингтон“ № 21, да заплати на С. Б. Т., ЕГН: **********, с адрес:
*******************************************, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от
1 600 лв. – разноски в настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12