РЕШЕНИЕ
№ 777
гр. гр. Хасково, 13.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Нели Д. Иванова
при участието на секретаря Галина Ст. Георгиева
като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело №
20245640102583 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на „Изи Финанс" ЕООД,
ЕИК *********, гр. София, против К. З. М., с ЕГН: **********, с правна
квалификация по чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр.чл.79
ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните,
че ответникът дължи на ищеца сумата от общо 1018,67 лв., от които: 850,00
лв. - главница по Договор за предоставяне на кредит от разстояние №
448509/03.08.20223г., сключен между страните, 103,95 лв. - договорна лихва за
периода 03.08.2023 г. до 31.12.2023 г., 64,72 лв. - мораторна лихва /обещетение
за забава/ за периода от датата на забавата - 31.12.2023г. до 16.07.2024г., ведно
със законната лихва върху претендираната сума от датата на входиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до датата на погасяване на
дължимата сума за издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1926/2024
по описа на РС Хасково.
В исковата молба ищецът сочи, че на 03.08.2023 г. между „Изи Финанс"
ЕООД, като кредитодател и ответника К. З. М., като кредитополучател бил
сключен Договор за предоставяне на кредит от разстояние №
448509/03.08.20223г , като договора бил сключен при условията на ЗПФУР.
Сключването на самия договор се извършвало въз основа на подробна
информация, достъпна на уеб адрес: www.minizaem.bg, където били
публикувани и общите условия за предоставяне на кредит от разстояние.
Съгласно ОУ, сключването на договора ставало след регистрация на клиента в
сайта и попълване на въпросник, както и маркиране на полето "Съгласен съм с
общите условия", с което кандидатът безусловно приемал същите, след което
1
той получавал имейл, в който се съдържала преддоговорна информация за
условията на договора. Ако кандидатът бъдел одобрен, той получавал на
личния си и-мейл Договор и общи условия за писмено потвърждаване, което
ставало по следния начин: клиента получавал чрез съобщение по телефон на
предоставения от него телефонен номер четири цифрен, уникален код. Той
получавал втори и-мейл, в който се съдържал специален линк, като след
отварянето му следвало да въведе получения от него код. По принцип, преди
извършване на паричния превод клиентът получавал обаждане на посочен от
него телефонен номер, като разговорът се записвал и по този начин клиентът
отново потвърждавал сключването на договора за предоставяне на финансови
услуги от разстояние. В случая, при кандидатстване ответникът бил посочил
телефонен номер и имейл, а активиращият му код бил 4492. Ищецът
поддържа, че сключването на договора чрез електронната платформа
представлявало годно доказателство по смисъла на чл. 10 от ЗПК, във вр. с чл.
9 от ЗПФУР и чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР във вр. с чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ, като
приложим по повод дефиницията на електронен документ бил чл. 3, т. 35 от
Регламент (ЕС) № 910/2014г. на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли
2014г. Твърди се, че в хода на кандидатстване кредитополучателят изпратил
снимка на личната си карта, от което било видно, че предоставените лични
данни съвпадат. Предоставена била и снимка тип „селфи" с личната карта и
било видно че снимащия се и лицето от снимката на личната карта съвпадат.
Доколкото нямало сигнал, че документът за самоличност е откраднат, според
ищецът било явно, че именно ответникът предоставил снимките.
Предоставена била и снимка от видеоразговор, по време на който
кредитополучателят разговорял на живо с кредитния инспектор. Целта на този
разговор била да се удостовери, че в действителност титуляра на личната карта
и личните данни е кандидатстващия, затова била направена снимка от видео
разговора, която била съпоставена със снимката от личната карта и „селфито".
По този начин кредитополучателят сключвал договора за предоставяне на
кредит от разстояние, а кредитодателят му изпращал съобщение по телефон, с
което го уведомявал, че паричните средства били преведени по посочения от
него начин. Ищецът твърди, че гореописаната процедура била извършена от
ответника в резултат, на което му бил отпуснат кредит с главница в размер на
1050 лв., която съгласно чл.2,ал.2 от Договора била преведена на ответника по
посочения от кредитополучателя начин – чрез „Изи Пей" АД. Твърди, че
видно от чл.4, ал. 3 от Договора за кредит, вземането за главница в размер на
1050,00 лева по Договора била разпределено на 5 вноски – всяка, от които в
размер на 210 лева, за периода от 02.09.2023г. до 31.12.2023г. (с падежи
съответно - 02.09.2023г., 02.10.2023г., 01.11.2023г., 01.12.2023г. и 31.12.2023г.).
По Договора била погасена главница в размер на 200,00 лева, с което частично
била погасена първата вноска - вноската за 02.09.2023г. Твърди, че цялото
вземане за главница падежирало преди подаване на заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение. Поради това намира, че следва да се уважи цялата
претенция за главница за периода от 02.09.2023г. до 31.12.2024г. /т.е. сбора от
остатъка от първата вноска за 02.09.2023г. и останалите 4 вноски по 210 лева
всяка или общо 850 лева - главница/. Сочи се, че при изплащане на вноските
2
по кредита клиентът трябвало да преведе освен дължимата главница, още и
договорна лихва, която била фиксирана и не търпяла изменения по време на
договора. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от процесния договор, лихвеният процент
бил в размер на 40.15 %, но в случая нямало плащания за договорна лихва и не
била погасена договорната лихва за периода 03.08.2023г. – 31.12.2023г. в
размер на 103,95лева. Кредитът падежирал изцяло на датата на последната
дължима вноска по погасителен план, а именно 31.12.2023г. и не бил погасен.
Поради това ответникът бил в забава от датата на падежиране на целия кредит
– 31.12.2023г. Крайната дата на претендираната мораторна лихва - 16.07.2023г.
се сочи, че била произволно избрана от ищеца при подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, така че същата да бъде
преди датата на входиране на заявлението в съда. С оглед горното, претендира
вземане за обезщетение за забава в размер на 64,72 лева за периода от
31.12.2023г. до 16.07.2024г. Посочва се, че били направени опити от страна на
ищеца за уреждане на отношенията между страните по извънсъдебен ред, но
тъй като същите останали безуспешни, ищецът депозирал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК за вземанията по
договора. По същото било образувано ч.гр.д. № 1926/2024г. по описа на РС
Хасково и била издадена заповед за изпълнение за сумата от общо 1018,67 лв.,
от които: 850,00 лв. - главница по Договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 448509/03.08.20223г., сключен между страните, 103,95 лв. -
договорна лихва за периода 03.08.2023 г. до 31.12.2023 г., 64,72 лв. - мораторна
лихва/обезщетение за забава/ за периода от датата на забавата от 31.12.2023г.
до 16.07.2024г., ведно със законната лихва върху претендираната сума от
датата на входиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
датата на погасяване на дължимата сума. Заповедта за изпълнение била
редовно връчена на длъжника, като същия подал възражение срещу нея.
Съгласно чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК съдът указал на ищеца да предяви
установителен иск, за да докаже вземането си, след като довнесе дължимата
държавна такса, поради което за ищеца се пораждал правен интерес да
предяви иск за вземанията си.
Предвид изложеното, моли да уважи предявения иск за установяване на
вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
посоченото ч.гр.дело № 1926/2024г. по описа на РС Хасково. Претендират се
разноски за заповедното и за исковото производство.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът депозира отговор на исковата
молба. Оспорва исковите претенции като неоснователни. Излага подробни
съображения за нищожност на договора. Ответникът заявява, че е усвоил
кредитния ресурс, но на основание чл.23 ЗПК не дължи изпълнение на
вземанията за договорна лихва, неустойка и лихва за забава, тъй като те
намирали своето основание в нищожната кредитна сделка. Процесният
договор бил нищожен поради изначалната недействителност на съществен
елемент от договорното съдържание по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК договорната лихва,
която не породила валидни правни последици на основание нейното
противоречие с добрите нрави /чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД/, на основание чл.21
ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и на основание нейната неравноправност, което
3
довело до значителна нееквивалентност на насрещните престации по
договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на потребителя на
финансовите услуги с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Според ответника, кредиторът не изпълнил и изискването на чл.11, ал.1, т.9
ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на
възнаградителната лихва. Договорът за потребителски кредит не породил
валидни права и задължения и поради неспазване на изискванията на чл.11,
ал.1 т.20 ЗПК, тъй като в съдържанието му не бил включен размерът на
месечният лихвен процент и не били разписани правата на потребителя по
чл.29, ал.4 и ал.6 ЗПК. Договорът се явявал нищожен освен като сключен в
нарушение на изискванията на разпоредбата на чл.11, т.9 ЗПК и при
неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, вр. чл.10, ал.1, вр. чл.19,
ал.1 и ал.2, вр. чл.21 и чл.22 ЗПК.
С оглед разпоредбата на чл.23 ЗПК сочи, че на връщане подлежала само
чистата стойност по кредита. Признава, че е сключен посочения по-горе
договор и съгласно същия е предоставена заемна сума - 1050 лева. Моли за
отхвърляне на иска като неоснователен и недоказан, както и обезсилване на
издадена заповед за изпълнение. Претендира разноски, включително за
заповедното производство.
Съдът като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното :
На 03.08.2023г. между „Изи Финанс“ ЕООД и К. З. М. е сключен договор
за предоставяне на кредит № 448509. Със сключване на договора заемодателят
се задължил да предостави на заемателя парична сума в размер на 1050лв.
Редът и условията, при които е отпуснат кредитът се уреждат в договора, в
който е уговорено размерът на месечната погасителна вноска, срока на
кредита – 150 дни, фиксиран годишен лихвен процент 40,15%, лихвен процент
на ден, приложим при отказ от договора – 0,11%, обща дължима сума
1153,95лв., както и обща дължима при непредставяне на обезпечение по чл.3,
ал.1 – 1503,60лв. Уговорен е годишен процент на разходите и всички останали
условия, при които следва да се изплаща заема. В самия договор е визиран и
погасителния план с падежните дати и размерите на месечните погасителни
вноски. По делото са приложени и общи условия към договорите за
предоставяне на кредит от „Изи Финанс“ ЕООД, както водената между
страните кореспонденция по ел.поща. Видно от разписка за извършено
плащане от 03.08.2023г. чрез „Изипей“ на ответника е заплатена от ищеца
сумата от 1050лв. С писмо от 04.11.2024г. Комисията за защита на
потребителите /КЗП/ информира „Изи Финанс“ ЕООД, че във връзка с
Решение на КЗП е извършен анализ за наличие на неравноправни клаузи в
представените типови договори на дружеството, като са описани
констатираните такива клаузи и е отразено, че някои от клаузите следва да
отпаднат напълно, други в определени части или да се прецизират. На
дружеството е определен 14-дневен срок от датата на получаване на писмото
за отстраняване на посочените неравноправни клаузи от съдържанието на
всички негови договори, като се дават указания и за уведомяване на
потребителите по подходящ начин за направените промени и предоставяне в
4
КЗП на екземпляри от коригираните договори. Приложено е и уведомлението
до потребителите за извършените от ищцовото дружество промени в
договорите за кредит, съобразно полученото писмо от КЗП.
За изясняване на делото от фактическа страна по искане на страните
съдът назначи и изслуша съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение
приема като компетентно и обективно дадено.
Съдебно-счетоводната експертиза при извършената проверка установява,
че по процесния кредит има извършено едно погасяване в размер на 200лв., с
която сума е намалена главницата. Вещото лице сочи, че към момента на
изготвяне на заключението падежирал е целият кредит /5 броя месечни
вноски/ с обща стойност 1303,60лв., при прилагане на неустойка, от които
850лв. – главница; 103,95лв. – договорна лихва и 349,65лв. – неустойка. При
неприлагане на неустойка общата стойност възлиза на 953,95лв. /850лв. –
главница и 103,95лв. – договорна лихва. Експертизата установява, че
стойността на приложения по договора за кредит лихвен процент е в размер на
40,15%. Стойността на ГПР по договора за кредит, изчислен от експертизата, е
в размер на 48,90% в случай на неприлагане на неустойка в размер на 69,93лв.
към всяка вноска. В този случай вещото лице сочи, че размерът на ГПР се
влияе единствено от ГЛП, падежите, фиксираната главница във всяка вноска и
плаващата лихва. В същото време стойността на ГПР по договора за кредит,
изчислен от експертизата, е в размер на 358,93% в случай на прилагане на
неустойка в размер на 69,93лв. към всяка вноска.
Във връзка с подадено заявление от ищеца по чл.410 от ГПК, съдът е
издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
№893/29.07.2024г. по ч. гр. д. №1926/2024г. по описа на РС-Хасково, с която е
разпоредено длъжникът К. З. М. да заплати на кредитора "Изи Финанс" ЕООД
сумите от 850лв. – главница; 103,95лв. – договорна лихва за периода от
03.08.2023г. до 31.12.2023г. и 64,72лв. – мораторна лихва за периода от
31.12.2023г. до 16.07.2024г., дължими по договор за кредит от разстояние,
сключен между страните, както и направените по делото разноски за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. Така издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е възразена от длъжника
по реда на чл.414 от ГПК, поради което е указано на ищеца – заявител, че има
възможност да предяви иск по чл.422 от ГПК в едномесечен срок за
установяване дължимост на вземането.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните
правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл.422, вр.чл.415 от ГПК, вр.чл.240 и
чл.86 от ЗЗД и чл.9 от ЗПК, като се иска установяване на вземане на ищеца
към ответника за посочените в исковата молба суми. Искът е подаден от
надлежно легитимирано лице, при наличие на правен интерес, в предвидения
от закона срок и се явява процесуално допустим, а разгледан по същество
същия се явява частично основателен, поради следните съображения:
По делото се събраха достатъчно данни /писмени доказателства и
депозираното експертно заключение на назначената съдебно-счетоводна
5
експертиза/, от които може да се направи категоричен извод за наличието на
валидно възникнали облигационни отношения между страните. По безспорен
начин се установи, че е налице договор за заем, сключен между страните, тъй
като същият е реален договор и се счита за сключен с получаване от заемателя
на заемната сума от заемодателя. Несъмнено от представения платежен
документ от ищеца се установи, че на 03.08.2023г. чрез Изипей на ответника е
преведена сумата от 1050лв., т.е. последният е получил договорената заемна
сума. Тези факти се потвърдиха и от депозираното от съдебно-счетоводната
експертиза заключение, като същите не се оспорват от ответната страна, а се
признават, поради което и съдът ги е отделил като безспорни с доклада на
делото.
Основателни се явяват обаче възраженията на процесуалния представител
на ответника относно наличието на неравноправни клаузи в така сключения
между страните договор за заем. Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
От приетия като доказателство по делото договор за предоставяне на кредит
от 03.08.2023г. се установява, че между страните е сключен договор за заем с
определени условия в същия за усвояване на предоставената заемна сума и
съответното връщане на същата.
Изхождайки от предмета и страните по процесния договор - физическо
лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3,
ал.1 от ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност,
съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за
потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието
на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националният съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира
неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този
смисъл са изложени в редица решения.
Съдът намира, че уговорената в договора за заем неустоечна клауза в
чл.3 е нищожна. На първо място тя накърнява добрите нрави. При тази
преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на
договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката
обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно
връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а
акцесорно такова - предоставянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо
от изпълнението на главното, като включването на размера й в общите разходи
по кредита води до значително увеличение на дължимата за връщане сума в
сравнение с отпуснатата сума по кредита. Ето защо, следва извода, че
уговорена по този начин, тя излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно
6
обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за
справедливост. От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират
с процесната клауза, са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице. В чл.16, ал.1 от ЗПК, обаче е предвидено
задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз
основа на достатъчна информация.
При това положение се налага извод, че тя е в противоречие с целта на
тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се прехвърля риска от
неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец
задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху
последния. Също така се вменява на длъжника задължение да осигури
обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го направи, задължението
му нараства значително, което благоприятства достигането на
свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за противоречието й с
добрите нрави.
Процесната клауза е неравноправна и съгласно чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП,
според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето
защо, на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП и доколкото няма данни да е
индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което
произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по
договора за заем. На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се
заобикаля и законът – чл.33, ал.1 от ЗПК, който текст предвижда, че при забава
на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези
вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК.
Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо
и в този смисъл съдебната практика е константна. Отделно от това следва да
се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са
били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД,
дава основание да се иска незабавно изпълнение на цялото задължение. В
случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да
санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието
плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че
нито една от страните не е имала реално намерение да се представя
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД, при
непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение
е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при
предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са
допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и
„неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по
7
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй
като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка.
Съгласно чл. 2 от ЗПК, целта на закона е да осигури защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от
страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит. Един от
аспектите на отговорно поведение на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредит е задължението на кредиторите преди сключването на
договор за кредит да направят оценка на кредитоспособността на потребителя
– аргумент от чл. 8, § 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на директива 87/102/ЕИО на Съвета и чл. 16, ал. 1 от ЗПК.
Следователно с подобни клаузи за предоставяне на обезпечение, за неустойка
за липса на такова, чрез икономически средства кредиторите прехвърлят
тежестта от неизпълнението на задължението за проверка на
кредитоспособността на потребителя на самия него, тъй като чрез тях се
обезпечават евентуалните неблагоприятни последици от неизпълнението на
договора за потребителски кредит поради поведението на кредитора. Подобни
клаузи са във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията за
добросъвестност и водят до неравновесие между правата и задълженията на
потребител и търговец. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Ако
клаузите са били изготвени предварително, се счита, че същите не са
уговорени индивидуално, тъй като потребителят не е имал възможност да
въздейства върху съдържанието им. Точно такъв е настоящият случай.
Общите условия са били изготвени предварително, без да бъде предоставена
възможност на потребителя да уговаря тяхното съдържание. Общата
потребителска закрила по чл.146, ал.1 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК, предвижда, че
неравноправните клаузи в договори между потребители и търговци са
нищожни, като е обусловена от две предпоставки: потребителски характер на
договора и липса на индивидуално договаряне, доколкото въведената като
общо правило за всички държави от ЕС система на защита се основава на
идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо доставчика
(включително и при финансова услуга), от гледна точка както на преговорните
си възможности, така и на степента си на информираност. В конкретния
случай, съдът приема, че начинът на договаряне категорично изключва
формиране на волята на страните по всяка една от клаузите на договора, част
от които са и във вреда на потребителя, нарушават значително равновесието
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя и
не отговарят на изискването за добросъвестност /чл.143 от ЗЗП/. В случая
съдът намира за недоказано, клаузите на процесния договор за кредит да са
били индивидуално уговорени с ответника, за да е приложимо спрямо тях
8
изключението по чл.146, ал.1 от ЗЗП. Напротив, налага се извод за
стандартизирани действия по сключване на договора, без възможност за
същите да влияят на съдържанието на клаузите, т.е. касае се за такива,
подготвени предварително - типови и стандартно предлагани на клиентите на
заемодателя за съответния вид кредит /чл.146, ал.2 от ЗЗП/. При позоваване на
неравноправен характер на договорна клауза от потребител или при служебна
проверка от съда за евентуално неравноправен характер на клауза от
потребителски договор, търговецът или доставчикът следва да установи
индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само обстоятелството,
че договорът е подписан, е без значение във връзка с дължимата от съда
защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство - подписване на
договора от потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да
докаже, че клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало
за последица изключване на защитата при всички потребителски договори.
Индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл.146 от ЗЗП е клауза в
потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца
или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят
е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при
достатъчно информиран избор, я е приел. В случая обаче по вече изложените
съображения ответникът не е разполагал с такъв избор. Предвид тези
съображения, клаузите от процесния договор относно ГЛП и ГПР съдът
намира за нищожни, като неравноправни и неиндивидуално уговорени
/чл.146, ал.1, вр. чл.143, т.9 и 18, вр.чл.147 от ЗЗП, вр. чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр.
чл.24 от ЗПК/. Тези клаузи са толкова съществени за процесния договор за
потребителски кредит, че тяхната неравноправност води до нищожност на
целия договор - чл.146, ал.5 от ЗЗП. Съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД, нищожността
на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по
право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи,
че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е
налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на ГЛП и ГПР да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или договорът за кредит да се сключи и ако в
него не са включени тези клаузи. Като се изходи и от характера на този
договор, който е възмезден, включването на клаузи за договаряне на лихвен
процент по кредита и ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11,
ал.1, т.9 и 10 от ЗПК. Предвид на това, в случая не е приложима нормата на
чл.26, ал.4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния
договор обуславя недействителността му като цяло.
Освен гореизложеното, според настоящия съдебен състав е налице
недействителност на процесния договор за потребителски кредит и на
основание ЗПК, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в Приложение № 1 начин.
9
Съгласно чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.
19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на
ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, неустойки, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият
разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Предвид
изложеното, следва, че в ГПР е необходимо да бъдат описани всички разходи,
които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение
да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
Ето защо, процесният договор е нищожен. В допълнение следва да бъде
посочено във връзка с процесния договор, че в същия е предвиден размер на
годишния процент на разходите в допустимите от закона граници под 50 %.
Въпреки това настоящият съдебен състав не счита, че императивната норма на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК е спазена. Мотивите за този извод се основават на
легалната дефиниция, дадена в § 1, т.1 от ДР на ЗПК, за понятието "общ разход
по кредита за потребителя" - това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Следователно, когато потребител
извърши разходи за допълнителна услуга, ако тя е свързана с договора за
кредит и предпоставя сключването му, тези разходи следва да бъдат включени
в годишния процент на разходите, вкл. и с оглед изложеното по-горе по
отношение на неустойката. В настоящите случаи предвидената сума за
неустойка не е включена в годишния процент на разходите, с което е
постигнато заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Неоснователни се явяват възраженията на ищеца, че не следва да се
взема предвид клаузата за неустойка при извършване на преценка относно
действителността на процесния договор за кредит, тъй като са налице дадени
указания от КЗП за премахване на тази клауза поради нейната
10
неравноправност и същата е отпаднала, както и поради това, че същата не се
търси за заплащане от кредитополучателя, то няма такава. От една страна
фактът, че не е потърсено заплащане на сумата, предвидена като неустойка за
непредоставено обезпечение, по никакъв начин не обуславя извод за нейната
недължимост, респ. липсата на такава клауза в договора. По категоричен
начин се установи, че заплащане на такава неустойка е предвидена в
процесния договор за кредит. От друга страна дадените указания за
премахване на тази клауза от договорите, които ищцовото дружество сключва
с потребителите датират от 04.11.2024г., докато процесният договор за кредит
е сключен между страните на 03.08.2023г. и крайният му срок /падежа/ е
настъпил на 31.12.2023г. Ето защо, дадените почти една година след
настъпване на крайния срок за изплащане на вземанията по процесния
договор за заем указания за премахване на клаузата за неустойка няма как да
касаят договор изтекъл една година преди тези указания. Така дадените
указания от КЗП нямат обратно действие и не биха могли да засегнат
договори, чийто срок на изпълнение е изтекъл преди година. Ето защо, съдът
приема, че тези указания и евентуалното премахване занапред на тази
неравноправна клауза за неустойка в договорите за заем, сключвани от
ищцовото дружество по никакъв начин не засяга процесния договор и не може
да се приеме, че такава клауза няма в този договор.
С оглед гореизложените съображения съдът намира процесния договор
за кредит за нищожен. По недействителен договор се дължи само чистата
сума, получена като главница от кредитополучателя. Съобразно депозираното
от вещото лице заключение, останалата неизплатена и дължима към момента
сума за главница по процесния договор за кредит възлиза на 850лв. Съдът
кредитира изцяло така депозираното експертно заключение, поради което
счита, че именно до този размер следва да се уважи предявения установителен
иск. Доколкото в случая от събраните по делото доказателства става ясно, че
ответникът все още не е изплатил в цялост дължимата сума за главницата по
същия, основателен се явява предявения иск за заплащане на част от
дължимата главница, докато иска в останалата част, в която се претендира
заплащане на договорна лихва и обезщетение /лихва/ за забава следва да се
отхвърли, като неоснователен.
Съгласно дадените указания в постановеното Тълкувателно решение
№4/18.06.2014г. по т. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и на основание чл.78,
ал.1 от ГПК, с оглед изхода на спора, ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца сумата от 438лв., представляваща разноските, направени от
дружеството по исковото и заповедното производство, изчислена съобразно
уважената част от исковата претенция. Съответно на основание чл.78, ал.3 от
ГПК следва да бъде осъден ищеца да заплати на ответника направените в
заповедното и настоящото производство разноски в размер на 95,21лв.,
съобразно отхвърлената част от исковите претенции.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
11
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на К. З. М. с
ЕГН:********** от гр.Хасково, ул.“*******, че дължи на "Изи Финанс“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София 1408,
район ***, ж.к.“***“, ул."****, представляван от управителя Б. И.Н., сумата от
850лв. – главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на входиране на заявлението по чл.410 от ГПК – 25.07.2024г. до
окончателното изплащане, дължима по договор за предоставяне на кредит
№448509 от 03.08.2023г., сключен между страните, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
№893/29.07.2024г. по ч. гр. д. №1926/2024г. по описа на РС-Хасково, като
иска с правно основание чл.422, вр.чл.415, ал.1 от ГПК в останалата част за
сумата от 103,95лв. – договорна лихва за периода 03.08.2023г. – 31.12.2023г. и
за сумата от 64,72лв. – лихва за забава за периода 31.12.2023г. – 16.07.2024г.,
като неоснователен ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА К. З. М. с ЕГН:********** от гр.Хасково, ул.“*****, да
заплати на "Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София 1408, район Т., ж.к.“*****“, ул."*****, представляван от
управителя Б. И. Н., направените в заповедното и в настоящото производство
разноски общо в размер на 438лв., съобразно уважената част от исковата
претенция.
ОСЪЖДА "Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София 1408, район Т., ж.к.“****“, ул."*****, представляван
от управителя Б. И. Н., да заплати на К. З. М. с ЕГН:********** от
гр.Хасково, ул.“******, направените в заповедното и в настоящото
производство разноски общо в размер на 95,21лв., съобразно отхвърлената
част от исковата претенция.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
/п/ не се чете.
Съдия при Районен съд – Хасково: Вярно с оригинала!
Секретар:Г.С.
12