№ 311
гр. София, 18.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-В, в закрито заседание на
осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Цвета Желязкова
Членове:Елена Радева
Цветанка Бенина
като разгледа докладваното от Цвета Желязкова Въззивно гражданско дело
№ 20221100501165 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 435 и сл. ГПК.
Образувано е по жалба на ЗАД А.– длъжник по изпълнително дело №
20219240401011 по описа на ЧСИ Г.К., рег. № 924 в КЧСИ, против
разпореждане от 04.01.2022 г., с което съдебният изпълнител е намалил
адвокатското възнаграждение за взискателя само до размер на от 918 лева, а
не до минималния размер по Наредба 1 – 200 лева, както и отказа да се
промени дължимите такси. Обжалва се и отказа да се намали определената
законна лихва върху дължимата главница. Излагат се доводи, че
претендираното адвокатско възнаграждение е прекомерно, с оглед
действителната правна и фактическа сложност на делото и обстоятелството,
че единствените предприети от взискателя действия са подаване на молба за
образуване на изпълнителното дело, с посочване в нея на способа за
изпълнението. Моли се и преизчисляване на определената такса по т. 26, ако
бъде намалено адвокатското възнаграждение.Оспорва се и отказа да се
измени начислената законна лихва, поради неспазване на Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение. Оспорва се и начислената
пропорционална такса по т. 26 от Тарифа за таксите и разноските към ЗЧСИ/
ТТРЗЧСИ/.
Взискателят по изпълнителното дело Й.П., чрез адв. С., изцяло оспорва
жалбата, като сочи, че претендиралите размери на възнагражденията по чл.
10, т.1 и т. 2 от Наредбата, попадат изцяло в рамките на предвидения с
наредбата минимум, като всяка от сумите е претендирана, ведно с начисления
ДДС. Счита, че по делото са налице достатъчно действия по процесуално
1
представителство и съдействие на взискателя, които да обосноват
претенцията за изплащане на адвокатско възнаграждение, предвидено в чл.
10, т. 2 от Наредбата.
В мотивите си по чл. 436, ал. 3 от ГПК съдебния изпълнител излага
становище за неоснователност на жалбата.
Съдът, като взе предвид становището на страните и представените
по делото доказателства, намира следното:
Производството по изпълнителното дело № 20219240401011 по описа
на ЧСИ Г.К., рег. № 924 в КЧСИ е образувано на 07.06.2021 г. по молба на
Й.П., чрез адвокат С.. Приложен е оригинал на изпълнителен лист и е
поискано да се образува изпълнително дело за събиране на присъдените суми
по решение на СГС – 25 000 лева–обезщетение за вреди, законна лихва от
01.05.2014 г. до плащането на сумата. Направено е и искане за присъждане на
разноски по делото, като е представен договор по чл. 38 от ЗА за осъществена
безплатна правна помощ.
В молбата за образуване на изпълнителното дело е посочен
изпълнителен способ – налагане на запор върху банковите сметки на
длъжника.
С разпореждане от 23.11.2021 г. ЧСИ К. е образувал ИД, приел е за
събиране и адвокатско възнаграждение за взискателя в размер на 1354 лева.
Издадено е и постановление за разноски от 24.11.2021 г., в които са посочени
- по т. 26 - 3 544,19 лева и адвокатско възнаграждение 1 354 лева.
На 25.11.2021 г. е връчена ПДИ на длъжника.
На 25.11.2021 г. е постъпила възражение от длъжника срещу
определения размер на законната лихва до 24.11.2021 година, срещу
определения размер на адвокатското възнаграждение и таксата по т. 26 от
Тарифата.
На 08.12.2021 г. по сметка на ЧСИ е преведена цялата посочена сума в
ПДИ от длъжника.
На 14.12.2021 г. от страна на пълномощника на взискателя е постъпило
становище за намаляване на определението адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от 918 лева (240 лева – за образуване на изпълнителното
дело и 678 лева – такса по чл.10, т.2 от Наредба 1).
С атакувания акт частично е изменено постановлението за разноски,
като относно законната лихва е оставено без уважение, както и относно
таксата по чл. 26 от Тарифата.
На 05.01.2022 г. е извършено разпределение на постъпилите плащания
от ЧСИ и са посочени остатъци на дължими суми.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна
страна следното:
Депозираната жалба е допустима, като подадена в законоустановения
срок и срещу подлежащ на обжалване акт по чл. 435, ал.2, т.7 от ГПК
(аргумент и от т. 2 от тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д.
2
№ 3/2015 г., ОСГТК на ВКС).
Според настоящата съдебна инстанция Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения се прилага към
всички възнаграждения, получавани от адвокати, регистрирани и
практикуващи в Република България, съгласно българското законодателство.
С наредбата се определя минималният размер на адвокатското
възнаграждение, както в съдебни, така и в изпълнителни производства, като
съгласно пар. 1 от ДР на Наредбата, за непредвидените в тази наредба случаи,
възнаграждението се определя по аналогия. Критерият, по който следва да се
определи дали наредбата е приложима или не, е дали лицето, извършващо
процесуалното представителство, притежава качеството „адвокат“ и дали
осъществява възмездно представителство в хода на производството, за което
са представени доказателства, а не дали случаят се отличава с правна и
фактическа сложност. Последната характеристика се взима предвид, наред с
други фактически обстоятелства, като критерий при извършване на преценка
относно това, дали размерът на претендираното възнаграждение е
справедлив.
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди
по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално
определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР № 6/2012 г. на ВКС по
Тълкувателно дело № 6/2012 г., ОСГТК, при намаляване на подлежащо на
присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.
78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения /Наредбата/
ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения
в същата наредба минимален размер.
Разпоредбата на чл. 10, т. 1 от Наредбата предвижда възнаграждение
за образуване на изпълнително дело в размер на 200 лева (240 лева с ДДС –§2
от Наредбата).
В разглеждания случай молбата за образуване на процесното
изпълнително дело е подадена от взискателя чрез адвокат С. за чиято
представителна власт са ангажирани надлежни доказателства. Касае се за
процесуално представителство по реда на чл. 38 от ЗА.
Съгласно чл. 10, т. 2, вр. с чл. 7, ал. 2 от Наредбата, възнаграждение за
процесуално представителство, защита и съдействие по изпълнителното дело
се дължи при предприемане на действия с цел удовлетворяване на парични
вземания, т. е. дължимостта на възнаграждението е предпоставено от
осъществяване на процесуално съдействие и защита, изразяващи се в
извършване на действия по изпълнителното дело, различни от подаване на
молба за образуване на изпълнителното производство.
По отношение оплакването за прекомерност на адвокатското
възнаграждение съдът намира, че същото е частично основателно.
Взискателят е представляван от адвокат, като същият е депозирал молба за
3
образуване на изпълнително производство.
Не са извършвани други процесуални действия, свързани със събиране
на процесната сума, доколкото плащането е осъществено в срока за
доброволно изпълнение.
Настоящата съдебна инстанция намира, че с оглед действително
предприетите действия от взискателя, съотв. от неговия процесуален
представител по образуване на ИП на 23.11.2021 г., и обстоятелството, че
плащането е осъществено след получаване на призовката за ДИ, както и че е
проведена и процедура по изготвяне на сметка за разпределение поради
недостатъчно частично плащане, и като съобрази размера на събраното
вземане, Съдът намира, че възражението за прекомерност на заплатеното
адвокатско възнаграждение с основателно, но само частично – до размер на
сумата от 500 лева.
В тази връзка, Съдът намира за необходимо да отбележи, че се опира
на минималните размери, посочени в Наредба 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения с оглед определяне на разумната рамка, в която
следва да се определят тези възнаграждения, но от друга страна намира, че не
е обвързан от тези размери, по следните съображения:
Съгласно чл. 36, ал. 2 от ЗА, размерът на адвокатското възнаграждение
се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и
клиента, като същият трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да
бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер
за съответния вид работа. В същото време, чл. 78, ал. 5 ГПК постановява, че
Съдът може да намали адвокатското възнаграждение, когато същото не
съответства на фактическата и правна сложност на делото, но до минималния
размер, определен с Наредбата на Висшия адвокатски съвет.
Определянето на минимални размери на адвокатските възнаграждения
има за цел да установи минимален стандарт за справедлив и обоснован
размер на адвокатското възнаграждение, съобразно вида на делата, техния
предмет и защитавания материален интерес.
Съгласно чл. 633 от ГПК решението на съда на Европейската общност
по преюдициално запитване е задължително за всички съдилища и
учреждения в република България. Следователно, при разрешаване на
спорния въпрос относно възможността съдът да присъжда адвокатско
възнаграждение под минимално определеното с Наредбата на ВАС,
настоящият съдебен състав следва да се съобрази с решението на СЕС от
23.11.2017 г. по присъединени дела С-427/16 и С-428/16 година. С посоченото
решение е даден отговор на въпросите дали чл. 101, параграф 1 ДФЕС във вр.
чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат
национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговия клиент не могат - под страх от дисциплинарно производство срещу
адвоката - да договарят възнаграждение в по-нисък от минималния размер,
определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите
като ВАС, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в по-нисък от минималния размер.
4
В посоченото решение е прието най-напред, че посочената правна
уредба би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на чл. 101 от ДФЕС във вр. чл. 4, параграф 3 ДЕС, но че същата не
попада непременно в обхвата на забраната по чл. 101 от ДФЕС във вр. чл. 4,
параграф 3 ДЕС. Прието е още, че с оглед преписката, с която разполага, СЕС
не е в състояние да прецени дали правна уредба като разглежданата, може да
се счита за необходима за осигуряване на изпълнението на легитимна цел.
Посочено е, че националният съд следва да прецени, с оглед на общия
контекст, в който наредбата на ВАС е приета или проявява последиците си,
дали в светлината на всички относими обстоятелства, с които разполага,
правилата, налагащи разглежданите ограничения, могат да се считат за
необходими за осигуряване изпълнението на съответната легитимна цел.
Както бе посочено по-горе, основната легитимна цел на приетата от
ВАС наредба е да установи минимален стандарт за справедлив и обоснован
размер на адвокатското възнаграждение, съобразно вида на делата, техния
предмет и/или защитавания материален интерес. Познавайки контекста на
прилагане на тази уредба и обстоятелството, че съществува друга правна
уредба, предвиждаща друг начин за определяне на размера на адвокатските
възнаграждение (при хипотезата на безплатна правна помощ), както и че
особеностите на делото реално не се вземат предвид при определяне на
минималния размер на адвокатското възнаграждение, а единствено и само
критерият - цена на иска, то посочената правна уредба налага ограничения,
които, според настоящата съдебна инстанция, не са необходими за постигане
на посочените легитимни цели, съответно нарушават полезното действие на
правилата на конкуренцията, приложима за предприятията.
Поради това и националният съд следва и е длъжен да не приложи тази
норма от националното законодателство, която противоречи на разпоредбите
на ДФЕС (точка 53 от решение от 08.09.20190 г. по делото Winner Wetten
GmbH, C-409/06, с позоваване нa точка 17 от решението Simmenthal II
106/77).
По изложените съображения, както бе изложени и по-горе, с оглед
данните по делото, обемът на извършената дейност от процесуалния
представител на взискателя, съпоставима с дейността по подаване на молба по
дело, като се съобрази и размер на сумата, подлежаща за събиране,
справедливият размер на адвокатско възнаграждение, дължим на взискателя,
според настоящата съдебна инстанция следва да се определи 500 лева.
Именно до този размер е основателно възражението за прекомерност.
С оглед това становище, следва да се преизчислят и дължимите такси
по т. 26 от Тарифата по ЗЧСИ, в какъвто смисъл има искане.
Според настоящата съдебна инстанция, при определяне на
„паричното вземане“ и „събрана сума“, въз основа на която се изчислява
размера на пропорционалната такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ, следва да се
включат и разноските на взискателя (ако са доказани) за адвокатското
възнаграждение за представителство в рамките на изпълнителното
производство. Под употребеният в т. 26 от Тарифата израз „парично вземане“
5
следва да се разбира както паричното вземане, предмет на изпълнение в
изпълнителния процес, посочено в изпълнителния лист като титул,
удостоверяващ правото на принудително изпълнение на взискателя, така и
разноските на взискателя в рамките на изпълнителния процес, за които няма
издаден изпълнителен лист, но които подлежат принудително изпълнение на
основание постановлението за разноски в изпълнителното производство.
Вземането за тези разноски е парично вземане и за събирането му се прилагат
общите правила. То е вземане, което е различно от това, за което е издаден
изпълнителния лист, но правилата за събиране на двете вземания – това по
изпълнителния лист и това по постановлението на ЧСИ за разноски за
адвокат, са едни и същи- правилата по ГПК, ЗЧСИ и Тарифата, приложими с
оглед характера на вземането. Следователно, за събиране на вземането на
взискателя за разноски за адвокат ще се дължат онези такси разноски по
изпълнението, които биха се дължали за парично вземане, което е снабдено с
изпълнителен лист и за събиране на което е образувано принудителното
изпълнение. Това се потвърждава от случая, когато притезанието, за което е
издаден изпълнителен лист, не е парично. В последната хипотеза способите за
изпълнение и таксите за същото са различни от тези за събиране на паричното
вземане за разноски по изпълнителното дело. За разноските на взискателя за
адвокат, направени в изпълнението, ЧСИ съставя постановление и това е
изпълнителния титул за тях и така предмет на изпълнителното дело става
освен непарично вземане по изпълнителния лист и парично такова по
постановлението на ЧСИ за разноските. За последното ще се пристъпи към
събиране по някой от способите, предвидени в закона за паричните
притезания и за събирането му ще се наложат и съберат съответните такси по
Тарифата като за събиране на парично вземане. Изпълнителното
производство не може да приключи преди да се удовлетвори вземането на
взискателя за разноски по постановлението на ЧСИ, независимо, че е
удовлетворено непаричното му притезание по изпълнителния лист. (в този
смисъл т.2 от ТР № 3/10.07.2017г. по тълк.д.№ 3/2015г. на ОСГТК на ВКС). В
подкрепа на този извод е и редакцията на т. 26, т. 4 от Тарифата, с която при
определяне основата за изчисляване на пропорционалната такса по т. 26 от
Тарифата изрично са изключени определени разноски на взискателя по
изпълнението – авансовите такси по т. 29 от Тарифата, но не са изключени
направените от него разноски за адвокат.
С оглед гореизложеното, Съдът намира, че дължимата такса по т. 26 от
Тарифата следва да се определи на основа събраните суми, посочени в
призовката за доброволно изпълнени, като се редуцира размер на
адвокатското възнаграждение.
Следва да се отбележи, че не подлежи на разглеждане в настоящото
производство на възражението за неправилно определяне на размера на
законната лихва, доколкото не е част от постановлението за разноските. При
възражения за начислените суми по изпълнителното основание, пътят за
защита на длъжника и взискателите е обжалване на разпределението в
процедурата по чл. 462 от ГПК.
На основание чл. 162 от ГПК, Съдът определя дължимите такси по т.
6
26 от ТТРЗЧСИ на 3 603,56 лева. Не са предмет на настоящото производство
останалите дължими такси.
Водим от горното, СГС, Търговско отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ по жалба на ЗАД А. ЕИК **** - длъжник по
изпълнително дело № 20219240401011 по описа на ЧСИ Г.К., рег. № 924 в
КЧСИ, разпореждане от 04.01.2022 г., с което съдебният изпълнител е
отказал да намали адвокатското възнаграждение за взискателя за сумата
над 500 лева с ДДС до 918 лева с ДДС и съответно дължимите такси по т.
26 от ТТРЗЧСИ, свързани с преизчисляване на размера на адвокатското
възнаграждение на взискателя за сумата над 500 лв. и по т. 26 от ТТРЗЧСИ
за сумата над 3 603,56 лева и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ разпореждане от 04.01.2022 по изпълнително дело №
20219240401011 по описа на ЧСИ Г.К., рег. № 924 в КЧСИ , в частта относно
разноските като НАМАЛЯВА присъденото адвокатско възнаграждение в полза на
Й.П. до размера на сумата от 500 лева и разноски по т. 26 от ТТРЗЧСИ до
размера на сумата от 3 603,56 лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Препис – на ЧСИ Г.К., рег. № 924 в КЧСИ по изпълнително дело №
20219240401011.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7