Р Е Ш Е Н И Е
гр. Пазарджик, 08.11.2013г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Пазарджишки районен
съд гражданска колегия
в публично заседание на осми
октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател:
НИКОЛИНКА ЦВЕТКОВА
при
секретаря П. К. и в присъствието на прокурора Борислав Панчов, като разгледа
докладваното от съдия Николинка Цветкова гражданско дело № 2545 по описа за 2012г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от И.С.С. ***, ЕГН ********** чрез
пълномощника адв. К.Б. против Пловдивски окръжен съд с адрес: гр. Пловдив, бул.
„Шести септември“ № 167 и Национална агенция за приходите с адрес: гр. София,
бул. „Дондуков“ № 52, с която са предявени обективно и субективно съединени
искове на основание чл. 4, &
3 от ДЕС и чл. 7 от Конституцията на РБ за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди солидарно в размер на 11 000 лева и в размер на 1800
лева за имуществени вреди в резултат от прекратяването на трудовото
правоотношение на ищеца със Заповед № УЧР-031 от 10.11.2008г., издадена от Директора
на ТД на НАП Пловдив и от постановяване на Решение № 802 от 09.06.2010г. по
описа на Пловдивския окръжен съд, ведно със законната лихва върху тези суми от
датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане.
Обстоятелства, от които произтичат твърденията на ищеца:
До м. ноември 2008г. той работел като главен инспектор по приходите в
Дирекция „Контрол“, отдел „Селекция и Координация“ в ТД на НАП в гр.
Пловдив.Със Заповед № УЧР-031 от 10.11.2008г., издадена от Директора на ТД на
НАП Пловдив му било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, поради
„системни нарушения на трудовата дисциплина за неизпълнение на възложената
работа, неспазването на техническите и технологичните правила и за неизпълнение
на други трудови задължения, предвидени в нормативните актове и утвърдените от
изпълнителния директор на НАП задължителни процедури в правилника за вътрешния
трудов ред и определени при възникването на трудовото правоотношение“.Били
посочени нарушения на указания на ЦУ на НАП по приложението на чл. 177 от ЗДДС, на т. нар. „Процедура К-22“ и на указанията и
препоръките, заложени в работните карти.Нарушенията били извършени при
издаването на Актове за прихващане на вземания, конкретно посочени в
уволнителната заповед.В писмените обяснения на ищеца било подчертано, че при
действията си той се е ръководил от върховенството на Правото на Европейския
съюз и от задължителната практика на Съда на Европейските общности по
тълкуването и прилагането му.Тези възражения не били взети предвид.Със Заповед
№ УЧР-032/10.11.2008г. било прекратено трудовото правоотношение на ищеца с ТД
на НАП, обжалвано пред Пловдивския районен съд.С Решение от 07.05.2009г.
уволнението било признато за незаконно и ищецът възстановен на работа.С
окончателно Решение № 802 от 09.06.2010г. на Пловдивски окръжен съд
първоинстанционното решение било отменено и предявените искове
отхвърлени.Твърди се, че с отхвърляне на исковете Пловдивският окръжен съд е допуснал нарушение на Правото на
Европейския съюз.Указанията за прилагане на чл. 177 от ЗДДС, съдържащи се в писмо изх. № 24-00-9/30.06.2009г.
на НАП относно прилагането на тази разпоредба, издадено
от изп. директор на НАП, били в разрез с установената задължителна практика на
Съда на Европейския съюз с правните стандарти относно „задължението“ за знание,
вменено на получателя на доставката.Съгласно т. 5.2 от Указанието, за да възникне отговорност
по чл. 177 от ЗДДС, получателят на доставката трябвало да е бил длъжен да знае,
че данъкът няма да бъде внесен.Българските данъчни власти приемали, че
задължение на получателя на доставката било да „проучи стопанската надеждност
на доставчика, да проучи търговския опит на доставчици и клиенти на доставчика
/напр. местонахождение, постоянство на търговския адрес, история, публични
отчети, други общодостъпни данни/“, да е сигурен, че „доставчикът не предлага
сделки, които не са свързани с търговски риск за получателя“, да се увери, че
доставчикът не е новосъздадено предприятие, предлагащо стоки на по-ниски цени
от тези на предприятие с дългогодишен опит и др.С цитирания стандарт се
установявала необорима презумпция за „съпричастност“ на получателя на
доставката към евентуално некоректно
поведение на доставчика му или на негови предходни доставчици, което не
съответствало на трайната практика на СЕО.Показателно в този аспект било
Решение от 27 септември 2007г. на СЕО по делото С-409/04.От свързаната с
последващото събиране на ДДС и цитирана от ищеца практика на Съда било видно
също, че мерките, които държавите-членки имали възможност да приемат, за да
осигурят правилното събиране на данъка и да избегнат измамите, не можели да
бъдат използвани по начин, който би поставил под въпрос неутралността на ДДС.Макар
целта да запазят по възможно най-ефективния начин правата на държавното
съкровище, да била легитимна, приетите от държавите-членки мерки, не трябвало
да надхвърлят необходимото за тази цел.Анализирайки и други решения на СЕО
/решението по дело Molenheide и
др., т. 47, решението по дело Federation of
Technological Industries и др., т. 30, решение по обединени дела С-439 и С-440/04 и др./ ищецът
прави извод, че обстоятелствата, че доставчикът е действал добросъвестно, че е
взел всички разумни мерки в рамките на своите възможности и че неговото участие
в измама е изключено, представляват важни фактори за определяне на възможността
този доставчик да бъде задължен да заплати впоследствие ДДС.
Съгласно чл. 28в, А от Шеста директива
държавите-членки следвало да определят условията, при които се прилага
освобождаването на дадена вътрешнообщностна доставка, като при упражняване на
своите правомощия държавите-членки следвало да спазват основните принципи на
правото, които са част от общностния правен ред, вкл. принципът на правната
сигурност и принципът на пропорционалността.В друго свое решение, разглеждайки спор относно
установените в Общностното право гаранции за упражняване на правото на
приспадане на данъчен кредит СЕО приемал, че „Когато получателят на доставката
на стока е облагаемо лице, което не знае или няма как да знае, че сделката е свързана
с измама, извършена от продавача, чл. 17 от Шеста Директива 77/388/ЕЕС на
Съвета от 17.05.1977г. за хармонизация на законодателствата на Страните членки
по отношение на оборотните данъци – Обща система на данък добавена стойност:
обща база за оценка, според промените на Директива 95/7/ЕС на Съвета от
10.04.1995г., трябвало да се интерпретира в значението си, че изключва
националните закони, според които фактът, че договорът за продажба е невалиден
– по смисъла на разпоредби на гражданското право, които гласят, че
недействителен договор противоречи на обществената политика поради
незаконността, причинена от продавача, води до загуба от страна на облагаемото
лице на правото да приспадне данък добавена стойност, който е заплатил.В това
отношение нямало значение дали фактът, че договорът бил невалиден поради
измамно избягване на данък добавена стойност или друга измама.За разлика от
това, когато се установи по обективни фактори, че доставката е за облагаемо
лице, което е знаело или е трябвало да знае, че чрез покупката си участва в
сделка, свързана с измамно избягване на данък добавена стойност, националният
съд можел да откаже на това облагаемо лице правото на приспадане“.
В исковата молба са цитирани и други
решения на СЕО /С-354/03, § 46, С-62/93, § 18 и Обединени дела от С-110/98 до
С-147, С-408/98, С-25/03, С-395/02, С-384/04 и други/, въз основа на които се
твърди, че търговците, които са предприели всички предварителни мерки, които
биха могли разумно да се очакват от тях, за да гарантират, че техните
транзакции не са свързани с измама, било то избягване на ДДС или друга
злоупотреба, трябва да могат да разчитат на законосъобразността на тези
транзакции, без риск да загубят своето право на приспадане на ДДС.Твърди се, че е налице противоречие на указанията
за тълкуване и прилагане на чл. 177, ал. 3 от ЗДДС и презумпцията за „знание“ с
правните стандарти, установени в практиката на СЕС.Цитираната законова разпоредба
въвеждала недопустима необорима презумпция за знание в противоречие с правото
на Европейския съюз и със задължителното му тълкуване от СЕС.Твърди се още, че при прекратяване на
трудовото правоотношение и при постановяване на окончателното решение на ПОС, не е бил съобразен принципа на данъчен
неутралитет.Поради това за ищеца възникнало право да претендира обезщетение за
вреди, претърпени вследствие нарушение на правата му, произтичащи от Правото на
Европейския съюз.
Неимуществените вреди се изразявали в чувство на безсилие и
онеправданост от институционалния тормоз, упражняван от ответниците, стрес,
притеснение, срив на доверието в националните институции, препятстване на
професионалното развитие и реализация, професионално злепоставяне.
С допълнителна молба-уточнение във връзка с оставянето
на исковата молба без движение ищецът чрез пълномощника си е уточнил, че
брутното му трудово възнаграждение на пълен работен ден за месеца, предхождащ
уволнението, е в размер на 859, 95 лева.След уволнението на 19.01.2009г. ищецът
започнал работа по трудов договор с друг работодател „Ситекс“ ООД с по-ниско
месечно възнаграждение - 719, 40 лева, като в тази сума бил включен и 9 % клас за
допълнителен трудов стаж.За периода от датата на уволнението – 27.11.2008г. до
19.01.2009г., за който останал без работа, имуществените вреди възлизали на 1351,
35 лева.За периода от постъпване на новата по-ниско платена работа на
19.01.2009г. до 27.05.2009г. имуществените вреди за ищеца възлизали на 448, 65
лева.Общия размер на имуществените вреди, които претендира, бил 1800 лева.
С
писмения отговор на ОС Пловдив се изразява становище за недопустимост на
предявените искове и се излагат съображения в тази насока.Изразява се и
становище за неоснователност на исковете, тъй като не са налице елементите на
фактическите състави на разпоредбите на чл. 1, ал. 2 и чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ и
не е налице възможност за ангажиране на солидарна отговорност на двамата
ответници.Излагат се доводи и в тази насока.Прави се възражение, че случая
касае влязъл в сила акт на съда, който не е бил обявен за незаконен по предвидения
за това ред, поради което ищецът не би могъл да търпи вреди от същия.
В
законоустановения срок е постъпил писмен отговор и от процесуалния представител
на втория ответник – Национална агенция по приходите, с който се изразява становище, че предявения иск не е подведомствен
на гражданския, а на административния съд.Освен това искът бил неоснователен и
недоказан, тъй като не били налице предпоставките на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ –
липсва административен акт, действие или бездействие, постановени при или по
повод изпълнение на административна дейност, както и другата предпоставка –
актът да е незаконосъобразен и да е отменен по съответния ред.Поради това
нямало как да настъпят и вреди за ищеца.
По реда на чл. 214 от ГПК по искане на
ищцовата страна в съдебно заседание на 08.10.2013г. е допуснато изменение на
предявения иск за претърпени имуществени вреди, поради неизплатено трудово
възнаграждение за периода 10.11.2008г. до 10.05.2009г., съгласно което
изменение искът се счита предявен за размера от 2003, 33 лева или увеличение с
203, 33 лева.
В съдебно заседание ищецът чрез
пълномощниците си поддържа предявените
искове.По реда на чл. 143 от ГПК уточняват, че основната теза на ищеца е била,
че в конкретните случаи с налагането на обезпечителни мерки, е отпаднал риска
за увреждане на фиска, поради което не е било необходимо предприемането на
други действия.Касаело се за неправилното прилагане на административна
практика, несъответстваща на чл. 205 от Директива 2006/112, на принципа за пропорцианалност
и принципа за правна сигурност, което довело до нарушаване на права на ищеца,
произтичащи от правото на ЕС.
В
хода на съдебното производство ответникът ОС Пловдив, чрез представляващия го
административен ръководител прави допълнителни възражения, свързани с
основателността на предявените искове и излага подробни съображения в
депозирано писмено становище по делото.
Ответникът ТД на НАП Пловдив чрез
процесуалния си представител по делото поддържа писмения отговор, прави
допълнителни възражения и излага доводи за неоснователност на исковете.
В съдебно заседание явилият се
представител на държавното обвинение – прокурор от РП Пазарджик оспорва
предявените искове като неоснователни.
След преценка на събраните доказателства,
доводите на страните и заключението на прокурора, съдът прие за установено
следното:
Видно е от
приложеното към настоящето дело гр. д. № 31/2009г. по описа на Пловдивския
районен съд, че същото е образувано по искова молба на И.С.С. /ищец и в
настоящето производство/ против Национална агенция по приходите, Териториална
Дирекция Пловдив, ЕИК *********, гр. Пловдив, ул. „Скопие“ № 106, с която са
предявени обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 във
вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ.Обжалвани са като неправилни и незаконосъобразни
заповед № УЧР-31 от 10.11.2008г., с която ищецът бил наказан с „уволнение“,
считано от 27.11.2008г. и заповед № УЧР-032 от 10.11.2008г., с която било
прекратено трудовото му правоотношение с ответника, считано от датата на
връчване на заповедта на 27.11.2008г.В исковата молба се е твърдяло, че при
издаването на тези заповеди, не е бил спазен чл. 194 от КТ и чл. 195 от КТ.Освен
това заповедта за уволнение била издадена без основание, не били извършвани
нарушения на трудовата дисциплина от ищеца.За изготвянето и връчването на АПВ
съществувала вътрешно-нормативна уредба, която бил спазил при осъществяване на
текущ контрол на качеството при издаване на АПВ.Работено било по параметрите,
определени в работната карта, които той контролирал.Осъществявал цялостен и
задълбочен контрол на преписките в тяхната съвкупност, извършвал насрещни
проверки, оглед на място на имотите или медицинската апаратура.Разпоредбата на
чл. 177 от ЗЗД не била приложена, защото в този случай ищецът спазвал и
дадените от ЦУ на НАП указания, решения на ВАС, решения на Съда на европейските
общности, касаещи прилагането на вътрешно-нормативната уредба на НАП и
приложението на чл. 177 от ЗЗД.Освен това в цитираните в заповедта случаи имало
наложени обезпечителни мерки по отношение на доставчиците, поради което чл. 177
от ЗДДС не намирал приложение.През посочения в заповедта период ищецът бил
продължително време в отпуск, поради временна неработоспособност и платен
годишен отпуск, като през това време други координатори контролирали процесите
по АПВ и никой не установил описаните в заповедта нарушения на
процедурите.Работата на ищеца била под
наблюдението и контрола на Директора на ТД на НАП Пловдив, преди връчването и
изплащането на АПВ.
Всички горепосочени твърдения в исковата
молба са били изследвани в проведеното съдебно производство, като с решение от
07.05.2009г. по гр. д. № 31 по описа на Пловдивския районен съд исковете са
били уважени.
С решение
№ 802 от 09.06.2009г. по в. гр. д. № ***** по описа на Пловдивски окръжен съд,
е отменено решението на първата инстанция и са отхвърлени исковете с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ.След цялостен анализ на
събраните доказателства по делото и преценка на доводите на страните въззивният
съд е приел, че ищецът е извършил посочените в уволнителната заповед нарушения,
касаещи неосъществяване на необходимия контрол, невъзлагане и непрепоръчване на
необходимите проверки в нарушение и на длъжностната характеристика за заеманата
длъжност.Установено било и нарушение на процедури, утвърдени от изпълнителния
директор на НАП.По-конкретно е цитирана Процедура К-22 /стр. 103 от делото/
относно „Събиране и анализ на информация за измами“, чийто предписания не били
спазени.Прието е, че ищецът с оглед задълженията му по длъжностна
характеристика, е бил лицето, което е следвало да забележи наличието на данни
за данъчни измами по конкретните преписки и да инициира съответни проверки и
ревизии.
В исковата
молба, въз основа на която е образувано производството по настоящето дело,
ищецът не е изложил обстоятелства за касационно обжалване, но от приложените
дела е видно, че И.С.С. е подал касационна жалба против въззивното решение на
ПОС, по която е било образувано К. гр. д. № 11822 от 28.10.2010г. по описа на
ВКС.Изложил е оплаквания, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни
и процесуалноправни въпроси, които били решени в противоречие със съдебната
практика /чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК/ и е твърдял, че произнасянето по
повдигнатите въпроси било от значение за точното прилагане на закона, както и
за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК/.Най-общо жалбоподателят
е посочил относно приложението на чл. 177 от ЗДДС, че към исковата му молба са
били приложени решения на Европейския съд и становища на централното управление
на НАП, които били в пълен синхрон с действията му като координатор на
процесните АПВ.Конкретно жалбоподателят е поставил следните въпроси: нормата на
чл. 177 от ЗДДС задължителна ли е за органите по приходите или те разполагат с
оперативна самостоятелност при прилагането й; относно приложението на чл. 17,
ал. 4 от ДОПК, според която разпоредба указанията за единното прилагане на
законодателството относно данъците и задължителните осигурителни вноски са
задължителни за органите по приходите и публичните изпълнители и се публикуват;
доколко данъчните служители имат право на оперативна преценка за всеки
конкретен случай и най-вече при наложени обезпечения; как следва да се разбира
наличието на система при извършването на дисциплинарни нарушения по смисъла на
чл. 190, т. 3 от КТ и в кои случаи може да се прилага този текст от
работодателя.В постановеното Определение № 1052 на ВКС по жалбата на И.С.С. е
прието, че по поставените от него въпроси, въззивният съд не се е произнесъл в
противоречие с практиката в страната.Прието е още, че разпоредбата на чл. 17,
ал. 4 от ДОПК е неотносима към решаващите изводи на съда по предмета на делото,
а понятието „системност“ по смисъла на чл. 190, т. 3 от КТ е изяснено в трайно
установената съдебна практика на ВКС, в съответствие с която се бил произнесъл
и въззивният съд, поради което обжалваното решение не е допуснато до касационно
обжалване.Определението е постановено на 28.10.2010г. и на тази дата е влязло в
сила решение № 802 от 09.06.2009г. по в. гр. д. № 1193/2010г. по описа на
Пловдивския окръжен съд.
В
настоящето производство следва да бъдат обсъждани единствено доказателствата,
мотивите в атакуваната уволнителна заповед и изводите на съда, относими към
твърденията на ищеца за допуснато нарушение на Правото на Европейския съюз.Веднага
следва да се отбележи, че нарушения на конкретни права на ищеца като
частно-правен субект, произтичащи от Правото на Европейския съюз, не са посочени.Възражения
в тази насока не са правени и пред компетентните съдебни инстанции при оспорване
на заповедта за уволнение предвид направения по-горе анализ за развитието на съдебното
производство.
В самата
заповед № УЧР-031 от 10.11.2008г., с която е било наложено дисциплинарно
наказание „уволнение“ на ищеца, подробно са описани нарушения на трудовата
дисциплина за неизпълнение на възложената работа, неспазване на техническите и
технологичните правила и неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в
нормативни актове и утвърдени от изпълнителния директор на НАП задължителни
процедури, в правилника за вътрешния трудов ред.Отразено е, че от обективна
страна са констатирани няколко групи нарушения на трудовата дисциплина.На първо
място при съгласуване на 6 броя описани АПВ било допуснато нарушение на част 3,
т. 5 от Процедура К – 31 „Текущо
осигуряване на качеството чрез преглед на действията“, съгласно която
задължение на координатора било текущо да извършва преглед на предприетите
действия от проверяващите органи в хода на проверката, да преценява
възникналите казуси и при необходимост да дава препоръки.Нарушението било
допуснато като не бил осъществяван цялостен и достатъчно задълбочен преглед на
преписките поотделно и в тяхната съвкупност, особено предвид наличието на
идентична фактическа обстановка при всички преписки и кръга на фирми, участващи
в доставките, по които се претендирало възстановяване на ДДС.Прието е също, че
при съгласуване на 6 броя описани АПВ била нарушена част 3, т. 7 от Процедура К
– 31 „Текущо осигуряване на качеството чрез преглед на действията“, съгласно
която преди съгласуване на съответния АПВ координаторът следвало да се запознае
с представения проект, да прецени необходимостта от допълнителни препоръки по
отношение на правилното формулиране на извършените действия, установените факти
и обстоятелства, направените изводи и основанията за тях, точните правни
основания и др.В този смисъл за преценка на правилното извършване на проверката
било необходимо да се провери доколко предписанията, посочени в работната
карта, са били изпълнени в цялост и с необходимото качество и при установяване
на неизпълнение, да се отправят препоръки за неговото отстраняване.Такава
проверка не била направена, въпреки че указанията по работната карта били част
от преписката.При съгласуване на още два описани АПВ не била изпълнена т. II на Процедура К-22, съгласно
която при индикации за данъчна измама в хода на проверката, следвало да се
уведоми съответния орган по установяване и предотвратяване на измами.В случая
по преписките имало данни, че предмет на доставките е медицинска апаратура,
докато основната дейност на получателя била производство и търговия с вино, т.
е. налице било извършване на доставки с разнороден, необичаен за основната
дейност предмет с липса на опит в бранша.Органът по приходите следвало да
изготви съобщение с подробно описание на констатираните факти и обстоятелства и
съответните приложения към тях и същото да бъде заведено в деловодството.На
следващо място е прието, че при съгласуването на шест броя описани АПВ, били
нарушени разпоредбите на чл. 3, ал. 1 и 2 от ДОПК, като органът по приходите
допуснал да се издадат актове, при които не били установени всички факти и
обстоятелства, имащи значение за прихващането, респ. възстановяването на ДДС
чрез допустимите по ДОПК доказателствени средства.По този начин бил нарушен
принципа на обективност.Било допуснато и нарушение, поради несъобразяване
разпоредбата на чл. 177 от ЗДДС при съгласуване на 6 броя АПВ.При всяка от
проверките били налице данни за евентуални данъчни злоупотреби, свързани с
невнасяне на дължим ДДС – невнесен ефективно ДДС от предходния доставчик и
наличие на цена, която значително се отличавала от пазарната.Имало и индиции за
заобикаляне на закона.Отношение към това имали начинът на плащане на доставките
– разсрочено плащане, при което сборът на вноските не отговарял на уговорената
цена; първоначално плащане на незначителна сума в сравнение с уговорената
такава; сроковете за плащане, свързаността между лицата – извършвани многократни
прехвърлителни сделки между едни и същи лица; предходните сделки с имота;
изключително кратки срокове между придобиването и продажбата на имота от
предходния доставчик.Тези обстоятелства не били изследвани от органа по
приходите, извършващ проверката, като е следвало от негова страна да бъдат
предприети необходимите действия, за да бъде доказано наличието на основания за
прилагане на солидарна отговорност по чл. 177 от ЗДДС и евентуално тази
отговорност да бъде доказана посредством ревизия на получателите по
доставките.С поведението си служителят бил допуснал многократно да бъдат
възстановявани суми с изключително висока стойност на един определен кръг от
фирми, при положение че са били налице данни за очевидни данъчни злоупотреби,
които е следвало да бъдат констатирани и задълбочено изследвани.По този начин
било нарушено предвиденото в длъжностната характеристика на ищеца задължение,
да извършва текущ преглед на действията на органите по приходите в хода на
проверка.Най-общо при съгласуването на описаните 6 броя АПВ било нарушено
предвиденото в длъжностната характеристика задължение на служителя, да извършва
текущ преглед на действията на органите по приходите в хода на проверка.
Видно е от
материалите по приложеното трудово дело, че от ищеца И.С. са били изискани
обяснения във връзка с констатирани нарушения при издаване на АПВ и същият е
депозирал такива на 27.10.2008г.В обясненията си относно прилагането на чл. 177
от ЗДДС същият се е позовал на първо място на конкретни решения на СЕО с номера
С-384/04 от 11.05.2006г., С-354/03, С-355/03 и С-484 от 12.01.2006г. и С-439/04
и С-440/04 от 06.07.2007г., тълкувайки първото посочено решение в смисъл, че
„се забранява на държава-членка да приема както законодателство, което
предвижда, че на данъчно задълженото лице, за което е направена доставка на
стоки или услуги и което е знаело или е имало основателни причини да подозира,
че дължимият ДДС по отношение на тези доставки или на предходни или на бъдещи
доставки на тези стоки, би останал неплатен отчасти или изцяло, може да бъде
наложена солидарна отговорност за плащането на този ДДС…“.По нататък в
обясненията си служителят се е позовавал на указания на ЦУ на НАП с №№
24-03-23/14.02.2008г., 24-30-175/22.02.2008г. и 24-30-175/22.02.2008г., като с
оглед конкретно изложените от него обстоятелства, свързани с извършваните
проверки, е счел, че са спазени напълно указанията и препоръките, заложени в
работните карти.Тези обяснения са подробно обсъдени в заповедта за уволнение,
като работодателят е счел, че от тях не става ясно защо не са предприети
действия като извършването на експертиза за установяване на пазарните цени на
имотите с оглед установяване на всички факти и обстоятелства, изрично посочени
в работните карти като такива, нуждаещи се от доказване.Съобразено е, че по
силата на Дял XII, член 21
от Шеста Директива на Съвета 77/388/ЕЕС от 17.05.1977г. на държавите-членки е
предоставена възможност да предвидят във вътрешното си законодателство друго
лице, освен отговорния платец, да бъде отделно и солидарно отговорно за
плащането на данъка, като случаите, в които това е допустимо, напълно отговорят
на хипотезата на чл. 177 от ЗДДС.В този смисъл се тълкува и решение на СЕО от
11.05.2006г. по дело С-384/04, цитирано от служителя в писмените му
обяснения.Освен това при приложението на чл. 177 от ЗЗД не трябвало да се влага
смисъл, че при конкретните проверки е следвало да бъде отказано
възстановяването на ДДС, а при наличието на основание за търсене на солидарна
отговорност, след признаването на данъчния кредит, сумата следвало да бъде
използвана за събиране на публичните задължения на доставчика по съответната
сделка, формирани по същата тази доставка.В този смисъл било и цитираното в
обясненията на служителя указание на ЦУ на НАП № 24-30-175/22.02.2008г.Като
неоснователни са счетени и обясненията досежно спазването на Процедура К-22
„Събиране и анализ на информация за
измами“, тъй като важно значение имал факта, че вида на стоките –
медицинска апаратура, се отличавал съществено от дейността на съответното
задължено лице – получател по доставката, което пък било изрично посочено като
индиция за данъчна измама, съгласно горепосочената работна процедура.
В
настоящето производство са представени от ответната страна решения на
Пловдивски административен съд и на ВАС, постановени в образуваните съдебни
производства по жалби на конкретните дружества – получатели по сделките против
издадените впоследствие ревизионни актове от ТД на НАП Пловдив, с които на основание
чл. 177 от ЗДДС им било вменено задължение за ДДС за внасяне в съответните
размери.Основното оплакване на жалбоподателите е било, че ревизионните актове
касаели същите данъчни периоди, за които се отнасяли и влезлите в сила АПВ.
Видно е
от приложените заверени преписи от съдебните решения по адм. дела №№*****/2009г.,
*****/2009г. и *****/29.06.2009г., всички по описа на Пловдивски
административен съд, че жалбите на „ММДИ“ЕООД, представлявано от управителя СГК
и съответно на „СТЕЛТ КОМЕРС“ ЕООД, представлявано от управителя ГЯГ,
„Рикомерс-200“ ЕООД и ЕТ „МЛ вино-М. Д.“ против издадените им ревизионни
актове, са били отхвърлени.Две от постановените от Пловдивския административен
съд решения са били обжалвани и оставени в сила с решения на ВАС по адм. д. № ****/2010г.
и съответно адм.д. №*****/2011г.
От мотивите на решение № 506 от
12.04.2010г. на Пловдивски административен съд става ясно, че в проведеното
производство по издаване на ревизионен акт на „ММДИ“ ЕООД, представлявано от
управителя СГК а така също и след съпоставяне на данните от публичния търговски
регистър, било установено, че посоченото дружество и „Риком“ ЕООД са свързани
лица по смисъла на §, т. 34 от ДР на
ЗДДС във вр. с § 1, т. 3, б. „з“ във вр. с § 1, т. 4 от ДОПК. Освен това
тяхната дейност, представителство и счетоводно обслужване също били свързани
помежду си и на практика се осъществявали от едни и същи лица.Именно въз основа
на тези данни съдът е направил извод, че жалбоподателят в качеството си на
търговец и при полагане на дължимата грижа, е бил длъжен да знае, че прекият му
доставчик – „Риком“ ЕООД /респ. неговия правоприемник „Рикомерс 2000“ ЕООД/, по
всяка една от процесните доставки на недвижими имоти, не ще внесе ефективно
дължимия към бюджета косвен данък.
В
решението по адм. д. № *****/2009г. по описа на Пловдивски административен съд
също е направен извод, че в конкретния случай получателят е бил длъжен да знае,
че данъкът няма да бъде внесен, тъй като в проведеното производство се е
установило, че цената, за която нему е продаден имота, е 56 пъти по висока от
цената, по която „Маркет спийд“ ЕООД е придобило същия, само 13 дни преди това.
В решението по адм. д. № *****по описа за
2009г. на Пловдивския административен съд е обоснован извод за заобикаляне на
закона, тъй като съконтрагентите по сделките били уговорили постигането на
правен резултат в нарушение механизма на ДДС, който изисквал получателят да
плати начисления му ДДС и същият на свой ред да бъде внесен от доставчика в
приход на бюджета.В случая това не било сторено и при наличието на посочените
обстоятелства сочело неправомерност в действията на страните, респ. било
основание за ангажиране на солидарната им отговорност.
В
решенията на ВАС по адм. д.****/2010г. и адм. д. №*****/2011г. по описа на
същия съд е прието, че „в конкретните случаи дори не се налага да се презумира
знанието на жалбоподателя, че доставчиците му няма да внесат ДДС по фактурите,
тъй като от установената фактическа обстановка и в двата случая ставало ясно,
че към момента на сделките, ревизираният субект е платил само една малка част
от продажната цена на вещите, която част била в по-малък размер от дължимия по
сделката ДДС.След като купувачът не бил платил на доставчиците размера на
начисления ДДС по сделките, той не би могъл да има разумно очакване, че
доставчиците биха могли да изпълнят задълженията си за внасяне на начисления
ДДС по сделките в републиканския бюджет.“
Към настоящето дело са приети като писмени
доказателства и заверени преписи от присъда № ****от 19.09.2011г. по НОХД № ****по
описа за 2010г. на Пловдивския окръжен съд и мотиви към нея, решение № 60 от
06.06.2012г. по ВНОХД № **** по описа за 2011г. на Пловдивския апелативен съд и
решение № 566 от 21.01.2013г. по КНОХД № ****/2012г. по описа на ВКС, от които
е видно, че не е било доказано извършването на престъпления по НК от
управителите на дружествата – доставчици по съответните облагаеми сделки,
свързани с декларираното ДДС за възстановяване и довели до получаване от
държавния бюджет на неследващи се парични суми от съответните получатели по
доставките, като подсъдимите са били оправдани по всяко от повдигнатите им
обвинения.
Разпитана
е като свидетелка по настоящето дело ВВ, която сочи в показанията си, че с
ищеца са работили в един екип в ТД на НАП Пловдив и двамата са били уволнени по
едно и също време.Ищецът като нея смятал, че уволнението е несправедливо и го
преживял много тежко.Затворил се в себе си и не искал да говори за друго, освен
за проблемите им.И двамата обжалвали уволнението, но тя спечелила делото и била
възстановена на работа.Впоследствие се чували с ищеца няколко пъти и имали
уговорки да се видят, но той не идвал, тъй като се чувствал зле.
Св. ГС
познавал ищеца от края на 2008г. – началото на 2009г., когато го взел да работи
във фирмата му.Още в началото забелязал, че той е силно притеснен, постоянно
замислен и това му състояние се отразявало на работата.След около 5-6 месеца му
споделил, че води някакви дела, свързани с предишната му работа като данъчен
служител.Смятал, че е обвинен незаслужено и го преживявал тежко.
Св. ПГ,
който познавал ищеца още от ученическите му години, също сочи в показанията си,
че е забелязал драстична промяна в поведението му след уволнението.Бил
притеснен, разочарован, отказвал да контактува с хората, физическото му
състояние също не било добро – вдигал кръвно, със сърцето не бил добре.
По делото е
прието и заключение на съдебно-икономическа експертиза, съгласно което
последното начислено брутно трудово възнаграждение на ищеца за пълен отработен
месец, преди уволнението, било за октомври 2008г. в размер на 859, 95 лева.За
периода, за който бил останал без работа от 27.11.2008г. до 19.01.2009г.
размера на трудовото му възнаграждение е следвало да бъде: за м. 11.2008г. за 2
работни дни 86 лева; за м. 12.2008г. – 859, 95 лева; за м. 01.2009г. за 12
работни дни – 491, 40 лева, или общо за периода 1 437, 35 лева.Размера на
полученото трудово възнаграждение от ищеца за времето от 20.01.2009г. до
27.05.2009г. във „Ситекс“ ООД бил общо 3 106, 59 лева.За същия период като
служител на НАП ищецът би получил трудово възнаграждение в общ размер от 3 672, 57 лева.Разликата
между неполученото трудово възнаграждение за заеманата длъжност в НАП и
получаваното за същия период от „Ситекс“ ООД, била сумата от 565, 98 лева.
При така
установеното по делото от фактическа страна, съдът прави следните изводи:
В настоящия случай ищецът основава
претенциите си за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, като
резултат от нарушаване правото на ЕС при издаването на Заповед № УЧР-031 от 10.11.2008г. от Директора на ТД
на НАП Пловдив и при постановяване на Решение № 802 от
09.06.2010г. по описа на Пловдивския окръжен съд.Основанието за търсене на тази отговорност се
извежда от принципа за лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, § 3 от Договора
за Европейски съюз.
Съгласно
постоянната съдебна практика и както изрично е посочено в решението на Съда от
19 ноември 1991г., съединени дела С-6 и 9/90 Francovich и Bonifaci,
„националните юрисдикции, натоварени с прилагането в рамките на своята
компетентност на разпоредбите на общностното право, следва да гарантират
пълното действие на тези норми и да защитават правата, които те предоставят на
частноправните субекти“.Принципът на отговорност на Държавата за вреди,
причинени на частноправните субекти, вследствие на нарушения на общностното
право, за които носи отговорност Държавата, е присъщ на системата на
Договора.Когато, както се твърди в настоящия случай, държава членка не изпълни
задължението си да предприеме всички необходими мерки за постигането на
предписания от Директивата резултат, пълната ефикасност на тази норма на
общностното право предполага право на обезщетение, при положение, че са
изпълнени три условия.Първото от тези условия е предписаният от Директивата
резултат да включва предоставянето на права на частноправните субекти, които
националните юрисдикции трябва да гарантират.Второто условие е, да бъде
възможно установяването на съдържанието на тези права, въз основа на
разпоредбите на Директивата.Третото условие е съществуването на
причинно-следствена връзка между неизпълнението на задължението на Държавата и
вредата, претърпяна от засегнатите лица.Тези условия са достатъчни, за да
породят право на обезщетение в полза на частноправните субекти, което намира
своето правно основание пряко в общностното право.Освен това принципът за
отговорност на държавите членки е приложим по отношение на всяко неизпълнение
на задължение, произтичащо от Договорите, независимо от характера и вида на
това неизпълнение.В тази връзка Съда в посоченото по-горе решение уточнява, че
този принцип е валиден във „всеки случай, когато държава членка наруши правото
на Съюза, независимо от това кой е държавният орган, чието действие или
бездействие е в основата на неизпълнението на задължението“ /т. 32 от съдебното
решение/.
В настоящия
случай се твърди наличие на противоречие между практиката на данъчните власти в
РБългария по прилагане на материята в сферата на ДДС /общо и в частност на чл.
205 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006г. относно общата система на данъка върху добавената
стойност/ и основните принципи на пропорционалност и данъчен неутралитет.Според
ищеца реално е бил санкциониран от Държавата и уволнен от поста му, тъй като
при изпълнение на служебните си задължения се ръководел от принципите на
върховенството на закона и приоритета на правото на Европейския съюз над
противоречащите му национални норми и практика, което било недопустимо съгласно
практиката на Съда на ЕС /в тази насока сочи решение от 6 ноември 2003г. по
дело С-234/2011г. и решение от 6 март 2007г. по обединени дела С-338/2004, С-359/2004
и С-360/2004г./.
В исковата си молба на първо място ищецът
се позовава на противоречие на указанията за тълкуване и прилагане на чл. 177,
ал. 2 от ЗДДС, съдържащи се в писмо изх. № 24-00-9/30.06.2009г. на Национална
агенция за приходите и „задължението“ за знание, вменено на получателя на
доставката, с правните стандарти, установени в практиката на СЕС.Цитирана е т.
5.2 от това указание, съгласно която, за да възникне отговорност по чл. 177 от ЗДДС, получателят на доставката трябвало да е бил длъжен да знае, че данъкът
няма да бъде внесен.Утвърденият стандарт от НАП според ищеца установявал
необорима презумпция за „съпричастност“ на получателя на доставката към
евентуално некоректно поведение на доставчика му или на негови предходни доставчици,
което не съответствало на трайната практика на СЕО.В тази насока е анализирано
и решение от 27 септември 2007г. на СЕО по дело С-409/04 /Teleos plc и други срещу Cfmmissioners of
Customs § Excise/.
С оглед
гореизложените твърдения и доводи на ищеца следва да се има предвид, че предмета
на посоченото решение на СЕО, не е аналогичен с разглежданите хипотези в
настоящия случай, тай като касае осъществяването на вътрешнообщностна доставка
на стоки, за която при ревизия от данъчните власти се оказало, че поради
извършена от получателя на доставката измама, за която доставчикът не е знаел и
не би могъл да знае, въпросните стоки не били напускали територията на
държавата-членка на доставката.С оглед на тези обстоятелства в т. 50 от
решението си СЕО приема, че „ще противоречи на правната сигурност възможността
държава-членка, която е регламентирала условията за прилагане на
освобождаването на дадена вътрешнообщностна доставка, по-конкретно определяйки
списък от документи, които да се представят на компетентните органи и която
първоначално е приела представените от доставчика документи като доказателства,
обосноваващи правото на освобождаване, впоследствие да задължава този доставчик
да заплати полагащия се за тази доставка ДДС“.
След
направения цялостен анализ на събраните доказателства и установеното по тук
разглежданото дело от фактическа страна, настоящият състав на съда намира, че
сочените от ищеца указания на НАП, също са неотносими в случая.С атакуваната
заповед № УЧР-031/10.11.2008г. на Директора на ТД на НАП Пловдив, на ищеца не е
вменявано нарушение на дадените указания с писмо изх. № 24-00-9/30.06.2009г. на
Национална агенция за приходите.Тези указания касаят задължения за получателите
на доставки, свързани с отговорността им по чл. 177 от ЗДДС, докато на ищеца в
качеството му на гл. инспектор по приходите в отдел „Селекция и координация“,
Дирекция „Контрол“ при ТД на НАП Пловдив, са вменени нарушения на чл. 3, ал. 1
и 2 от ДОПК, за неизпълнение на конкретно посочени процедури за работа, на
предвиденото в длъжностната му характеристика и указанията по работните карти и
за това че при съгласуването на издадените АПВ е допуснал да се издадат актове,
при които не са били установени всички факти и обстоятелства, имащи значение за
прихващането, респ. възстановяването на ДДС чрез допустимите по ДОПК
доказателствени средства.В издадената уволнителна заповед /стр. 9, последен
абзац/ изрично е посочено, че „приложението на чл. 177 от ЗДДС не следва да се
разглежда в смисъл, че при конкретните проверки е трябвало да бъде отказано
възстановяването на ДДС, а в смисъл, че след признаването на данъчния кредит,
сумата е следвало да бъде използвана за събиране на публичните задължения на
доставчика по съответната сделка, формирани по същата тази доставка“.
Ищецът
подчертава в исковата си молба /стр. 4, втори абзац/ приетото от СЕО в
решението по дело С-409/04, че „чл. 28в, А, б. а, първа алинея от Шеста
директива, не допуска компетентните органи на държавата-членка на доставката да
задължават даден доставчик, който е действал добросъвестно и е представил
доказателства, установяващи на пръв поглед правото му на освобождаване на
дадена вътреобщностна доставка на стоки, да заплати впоследствие ДДС върху тези
стоки, когато тези доказателства се окажат с невярно съдържание, без обаче да
бъде установено участието на споменатия доставчик в данъчната измама, доколкото
той е взел всички разумни мерки в рамките на своите възможности, за да се
увери, че осъществяваната от него вътреобщностна доставка, не го довежда до
участие в такава измама“.
Именно за да
се установи доколко съответните доставчици, респ. получатели на доставките, са
взели всички разумни мерки в рамките на своите възможности, за да се уверят, че
осъществяваните сделки, не ги довеждат до участие в данъчна измама, в
конкретните хипотези, имащи отношение към предмета на настоящето дело, е било
необходимо да се установят от органа по приходите с допустимите доказателствени
средства всички факти и обстоятелства, имащи значение за прихващането, респ. възстановяването
на ДДС.Поради това не без основание в издадената заповед за уволнение /стр. 12,
втори абзац/ работодателят е направил констатация, че „с поведението си
служителят е допуснал многократно да бъдат възстановявани суми с изключително
висока стойност на един определен кръг от фирми, при положение, че са били
налице данни за очевидни данъчни злоупотреби, които е следвало да бъдат
установени и задълбочено изследвани“.Тази констатация е потвърдена и
впоследствие в хода на извършените данъчни ревизии.Налице са били такива
очевидни данни – по всяка една от доставките дължимият данък /в пълен размер
или съответната част от него/, не е бил ефективно внесен като резултат за
данъчния период от съответния доставчик по сделката, въпреки наложените обезпечителни
мерки.Цената по извършените доставки освен това, се е отличавала значително от
пазарната такава във всички разглеждани случаи.По отношение на дружествата
„ММДИ“ ЕООД и „Риком“ ЕООД е имало и данни, че са свързани лица по смисъла на §
1, т. 34 от ДР на ЗДДС във вр. с § 1, т. 3, б. „з“ във вр. с § 1, т. 4 от
ДОПК.В атакуваната заповед за уволнение /на стр. 9, първи абзац/ е подчертано и
наличието на данни по преписките, че предмет на доставките е била медицинска
апаратура, а основната дейност на получателя е била производство и търговия с
вино, т. е. извършени са били доставки с разнороден, необичаен за основната
дейност предмет, което пък е било изрично посочено като индиция за данъчна
измама в утвърдената Процедура К – 22 “Събиране и анализ на информация за
измами“.
Самият ищец
в писмените си обяснения пред работодателя се е позовал единствено на две
указания на ЦУ на НАП, дадени с писма № 24-03-23/14.02.2008г. и
24-30-175/22.02.2008г., които е спазвал при изпълнение на служебните си задължения.Позовал
се е и на Процедура К-22 и даденото в нея определение, съгласно което „данъчна
измама е въвеждане в заблуждение на приходните органи при определяне на данъчна
основа и размер на данъчното задължение чрез укриване на обстоятелства, имащи
значение за облагането, както и съзнателното предоставяне на неверни и неточни данни, с цел намаляване на
данъчната тежест и/или отклонение от облагане…“.Относно приложението на чл. 177
от ЗДДС в писмените си обяснения пред работодателя ищецът се е позовал на
решения на СЕО с номера С-384/04 от 11.05.2006г., С-354/03 и С-484 от
12.01.2006г. и С-439/04 и С-440/04 от 06.07.2007г., като е тълкувал първото
посочено решение в смисъл „че се забранява на държава-членка да приема както
законодателство, което предвижда, че на данъчно задълженото лице, за което е
направена доставка на стоки или услуги и което е знаело или е имало основателни
причини да подозира, че дължимия ДДС по отношение на тези доставки или на
предходни или на бъдещи доставки на тези стоки, би останал неплатен отчасти или
изцяло, може да бъде наложена солидарна отговорност за плащането на този ДДС…“.
Във връзка с изложеното от ищеца следва да се
има предвид, че допустимостта на института на солидарната отговорност и
съответствието му с Директива на Съвета 2006/112/ЕО, е потвърдена именно с решение на СЕО по дело С-384, където изрично
е посочено, че чл. 21, параграф 3 от Шеста директива /отм/, сега чл. 205 от
Директива на Съвета 2006/112/ЕО /съгласно таблицата за съответствие,
съставляващо приложение XII/, позволява държавите-членки, в границите, наложени от общите принципи на
правото на Общността, да въведат солидарна отговорност за плащането на ДДС.От
друга страна в същото решение е прието, че налагането на солидарна отговорност
за плащане на ДДС не може да се основава на член 22, параграф 8 от Шестата
директива, който настоящият състав на съда намира за неотносим към предмета на
тук разглежданото дело, доколкото цитираната разпоредба от Директивата
предвижда, че „държавите-членки могат да налагат други задължения, които считат
за необходими за правилното събиране на данъка, както и за предотвратяването на
измами, при спазване на изискването за равно третиране на местните сделки и
сделките, извършвани между държавите-членки от данъчнозадължени лица и при
условие, че такива задължения не водят в търговията между държавите-членки до
формалности, свързани с преминаването на границата“.
Въпросът
за съвместимостта на разпоредбата на чл. 177, ал. 3 от ЗДДС с правото на
Общността остава извън обхвата на изследване по настоящето дело, доколкото в
случая въз основа на обективно установените данни в конкретните хипотези,
посочени по-горе в мотивите и обуславящи наличието на недобросъвестно поведение
и на двете страни по сделките, може да се направи обоснован извод, че
получателите на доставките е трябвало да знаят, най-малко имали са основания да
подозират, че доставчиците им няма да внесат реално дължимото ДДС.В този смисъл
е и заключението на СЕО в решение от 6 юли 2006г. в съвместно дело С-439/04 и
С-440/04, цитирано от ищеца /стр. 7, втори абзац от исковата молба/, в което е
прието, че „когато се установи по обективни фактори, че доставката е за
облагаемо лице, което е знаело или е трябвало да знае, че чрез покупката си
участва в сделка, свързана с измамно избягване на данък добавена стойност,
националният съд може да откаже на това облагаемо лице правото на приспадане“.Некоректно
ищецът акцентира върху друга част от това решение /стр. 6, последен абзац от
исковата молба/, където е прието, че „Когато получателят на доставка на стоки е
облагаемо лице, което не знае или няма как да знае, че сделката е свързана с
измама, извършена от продавача, чл. 17 от Шестата Директива 77/388/ЕЕС на
Съвета от 17.05.1977г. за хармонизация на законодателствата на Страните Членки
по отношение на оборотните данъци – Обща система за данък добавена стойност:
обща база за оценка, според промените на Директива 95/7/ЕС на Съвета от
10.04.1995г., трябва да се интерпретира в значението си, че изключва
националните закони, според които фактът, че договорът за продажба е невалиден
– по смисъла на разпоредби на гражданското право, които гласят, че
недействителен договор противоречи на обществената политика поради
незаконността, причинена от продавача – води до загуба от страна на облагаемото
лице на правото да приспадне данък добавена стойност, който е заплатил.В това
отношение няма значение дали фактът, че договорът е невалиден, е поради измамно
избягване на данък добавена стойност или друга измама“.Не такъв обаче е
настоящият случай, тъй като не се касае за незаконност, причинена единствено от
продавача, довела до загуба от страна на облагаемото лице на правото на
приспадане на данък добавена стойност, който същият е заплатил.
Действително
заобикалянето на закона и привидността са основания за нищожност на договорите
съгласно разпоредбите на чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, но първото от тях е
налице, когато и двете страни по сделката съзнават, че преследват неправомерна
цел и за да я постигнат си служат със сделки, които сами по себе си не са
забранени, тъй като с тях могат да се постигнат правомерни резултати, а второто
е налице, когато страните прикрият сключеното между тях съглашение с едно
привидно съглашение, за да обективират външно определен резултат, който те във вътрешните
си отношения не желаят да настъпи.Очевидно е, че в тези случаи страните се
стремят да прикрият действителните си намерения при сключване на сделка и
когато това поведение води до получаване на неоснователна данъчна облага, респ.
риск от загуба на данъчни приходи, то напълно обосновано и съответстващо на
общностната правна уредба е било поставеното изискване към ищеца в качеството
му на гл. инспектор по приходите, да предприема действия за изясняване на всички
факти и обстоятелства по конкретните случаи, имащи значение за прихващането,
респ. възстановяването на ДДС чрез допустимите по ДОПК доказателствени средства.
За
пълнота на изложението следва да се посочи още, че предвидените в чл. 177, ал.
3 от ДДС условия, а именно невнасянето на дължимия данък ефективно като
резултат за данъчен период, от който и да е предходен доставчик, както и
привидност на облагаемата доставка, заобикаляне на закона или цена, която
значително се отличава от пазарната, несъмнено имат отношение към преценката за
знание на получателя на доставката.Доказаното наличие на тези условия, съчетано
с риска от загуба на данъчни приходи, поради невнасянето на дължимия данък
ефективно, обуславят извод за знание от облагаемото лице, че чрез покупката си
участва в сделка, свързана с измамно избягване на ДДС.Тежестта за доказване на
тези обстоятелства лежи именно върху данъчните органи, които трябва да
осъществят необходимите проверки, за да установят нарушения и измами с ДДС,
респ. да наложат санкции и да ангажират отговорността на съответното данъчно
задължено лице.От друга страна последното има възможността да обжалва актовете
на данъчните органи и в рамките на съдебно производство с допустимите
доказателствени средства да установи, че е положило грижата на добрия търговец,
че е взело всички предпазни мерки при сключване на сделките, които могат
разумно да се изискват от него, за да гарантира, че действителните намерения на
страните не са били свързани с измамно избягване на ДДС.Това доказване би било
успешно най-вече когато данъчнозадълженото лице отстрани своевременно и напълно
риска от загуба на данъчни приходи.
Предвид
изложените съображения не би могло да се приеме, че в случая мерките, които
Държавата е приела, за да осигури правилното събиране на данъка и да предотврати
измамите, надхвърлят необходимото за постигането на тази цел и поставят под
въпрос неутралитета на ДДС.Поставените нормативни изисквания в тази насока са
свързани с добросъвестно поведение от страна на стопанките субекти, вкл.
получателите на доставки, като ясно допринасят за изпълнение на целта да се
избегне тяхното участие в данъчни измами
и злоупотреби и изглеждат напълно пропорционална мярка от гледна точка на тази
цел.Не би могло да се говори и за нарушение на принципа на правната сигурност, тъй
като именно при изясняването на всички релевантни факти и обстоятелства от
компетентните органи по приходите във всеки отделен случай, ще бъдат
гарантирани в пълна степен правата на стопанските субекти и когато се установи,
че те са предприели всички предварителни мерки, които биха могли разумно да се
очакват от тях, за да избегнат участие в данъчни измами и злоупотреби при
сключването на сделки, същите ще могат да разчитат на законосъобразността на
тези сделки, без риск да загубят правото си на приспадане на ДДС.
Поради
всичко гореизложено настоящият състав на съда намира, че ищецът неоснователно
се е позовавал при осъществяване на дейността си като гл. инспектор по
приходите и в хода на проведеното съдебно производство по оспорване законността
на уволнението му, на общностната правна уредба, тъй като прилагането на същата
не може да се разшири така, че да обхване и сделките, които са извършени с цел
противозаконно облагодетелстване, от предвидените от общностното право
предимства /в този см. решение по дело Halifax и др., т. 69/.Проверката за това
е задължение именно на съответната национална юрисдикция, респ. на компетентния
орган по приходите във всеки отделен случай.
След
цялостния анализ на всички доказателства и доводи на страните по настоящето
дело съдът намира, че не е налице и основание за присъждане на обезщетение в
полза на ищеца, тъй като не беше установено наличието на поставените от Съда
три условия за това, а именно нарушение на правна норма на Съюза, от която той
да черпи права като частно-правен субект, нарушението на тази норма да е
достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението
и претърпяна от него вреда.Освен това значение за успешното доказване на
настъпили вреди като резултат от нарушение на норма на Правото на ЕС има и
обстоятелството, доколко този въпрос е бил поставен пред ВКС, който като
последна съдебна инстанция единствено е бил компетентен да разгледа спора по
трудовото дело по същество, при наличие на основание за допускане на касационно
обжалване и да прецени дали такова нарушение би било обуславящо за изхода на
делото с оглед на всички релевантни факти и обстоятелства.
С оглед
направените по-горе изводи не следва да се обсъжда възможността за ангажиране
на солидарна отговорност на ответниците по настоящето дело, след като не е
доказано наличието на настъпили вреди от актовете им.
Предвид
гореизложеното предявените искове следва да бъдат отхвърлени като неоснователни
и недоказани.
От страна
на втория ответник – НАП чрез процесуалния представител са претендирани
направените разноски, поради което и с оглед изхода на делото такива следва да
бъдат присъдени за юрисконсултско възнаграждение в размер на 706 лева.
По изложените съображения Пазарджишкият
районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от И.С.С. ***, ЕГН ********** чрез пълномощниците му адв. К.Б. и адв. Г.Ч.,*** против Пловдивски окръжен съд с адрес: гр. Пловдив, бул. „Шести
септември“ № 167 и Национална агенция за приходите с адрес: гр. София, бул.
„Дондуков“ № 52, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди солидарно
в размер на 11 000 лв. /единадесет хиляди лева/
и в размер на 2003,
33 лв. /две хиляди и три лева и 33
ст./ за имуществени вреди за периода 10.11.2008г. до
10.05.2009г., претърпени в
резултат от прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца със Заповед №
УЧР-031 от 10.11.2008г., издадена от Директора на ТД на НАП Пловдив и от
постановяване на Решение № 802 от 09.06.2010г. по описа на Пловдивския окръжен
съд, ведно със законната лихва върху тези суми от датата на подаване на
исковата молба до окончателното им изплащане, като неоснователни.
ОСЪЖДА И.С.С. ***, ЕГН ********** да заплати на Национална агенция за приходите с адрес: гр. София,
бул. „Дондуков“ № ****
направени по делото разноски в размер на 706 лева.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Пазарджишкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: