РЕШЕНИЕ
№ 471
гр. Карлово, 18.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Д.
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20255320100764 по описа за 2025 година
Производството е по с иск с правно основание чл.55, ал.1, т.1 от ЗЗД,
предявен от И. Д. Ч. ЕГН: **********, от *** ***, съдебен адрес: ***, чрез
адв. К. К. против „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: ***, представлявано от В. Г., А.Д., Н.С и Л.Т..
В исковата молба се твърди, че на 10.02.2022г., между страните е
сключен договор за потребителски кредит № **********, по силата на който
на ищцата е отпуснат кредит от 3000,00 лв. Лихвеният процент бил в размер
на 26,52%, като се изчислявал ежемесечно на база 30 дни в месеца и 360 дни
годишно, при годишен процент на разходите 29,73%. Съгласно постигнатите
договорености ищцата следвало да върне сумата от общо 4381,56 лева, за
периода 15.03.2022г. – 15.02.2025г. Кредитът бил изплатен изцяло.
Ищцата твърди, че процесният договор е недействителен на
основание по чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Договорената възнаградителна
лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Щом като
била нищожна, била несъществуваща. А след като била несъществуваща, не
било спазено правилото на нормата, в договора за потребителски кредит да е
посочен размер на възнаградителната лихва в лева и начинът на нейното
1
прилагане.
В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не бил посочен
начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсвала
каквато и да било яснота по какъв начин бил формиран същият, респ. общо
дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 ДР ЗПК определила, че тя
представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и
общите разходи по кредита. Последните били регламентирани в §1, т.1 ДР ЗПК
и по своето същество представлявали годишен процент на разходите (ГПР)
(чл.19, ал.1 ЗПК). В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включвала
възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.)
свързани с кредита. В конкретния случай потребителят не бил наясно какви
оскъпявания по кредитната карта имал, т.к. допълнително с друг договор за
предоставяне на кредитната карта били начислени „скрити оскъпявания“ по
движението и управлението на кредита. С това било допуснато нарушение на
чл.19, ал.4 ЗПК и клаузата за ГПР била нищожна. Оттук нищожен бил и
договорът на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Неправилното изчисление на ГПР довело и до нарушение на чл.11,
ал.1, т.10, вр. чл.19, ал.2 ЗПК, която разпореждала ГПР да се изчислява по
формула съгласно Приложение №1 към закона и който размер следвало точно
да се посочи в договора за потребителски кредит.
Ето защо, договорът бил недействителен и на основание чл.22, вр.
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Недействителността на договора за потребителски кредит
означавала, че потребителят следвало да върне единствено заемната сума по
договора. В случая ищцата заплатила изцяло главницата, както и
допълнително начислени вноски по кредита на ответника. Това обуславяло
правния й интерес да претендира заплащането на сумата от 50 лева, платена
над заемната сума, и която сума била получена при начална липса на
основание.
Ищцата моли съда да постанови решение, с което да осъди ответното
дружество да й заплати сумата от 50 лева, представляваща сума, получена при
начална липса на основание по недействителния Договор за кредит №
********** от 10.02.2022г., с която ответникът се обогатил неоснователно за
нейна сметка, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
2
молба – 03.04.2025 г., до окончателното изплащане на сумата. Претендират се
и разноските по делото.
С протоколно определение от 20.1.2025 г. съдът е уважил молбата на
ищцата с правно основание чл.214 ГПК, като е допуснал изменение на иска по
размер и същият се счита предявен за сумата от 131.39лева.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното
дружество, чрез юрк. К. З. е подал отговор на исковата молба, с който оспорва
предявения иск като допустим, но неоснователен.
В отговора и допълнението към него не се оспорва сключването
между страните на договор за потребителски кредит, при условията посочени
в исковата молба. Не били верни обаче твърденията за недействителност на
клаузи от процесния договор. Не ставало ясно по какъв начин ищецът стига до
извод, че размерът на ГПР по кредита е неправилно посочен. Формулата за
изчисление на годишният процент на разходите била величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща
изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било
недопустимо. Не следвало разпоредбата на чл. 11, ал. 1., т. 10 ЗПК да се
тълкува разширително в смисъл, че нарушение, водещо до недействителност
по чл. 22 ЗПК е налице не само когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но
и когато формално е налице такова посочване, но посочения в договора размер
на ГПР не съответства на действително прилагания между банката и
потребителя. Неправилното изчисляване на ГПР по кредита, чрез невключване
в неговото процентно изражение на задължение (както твърди ищеца), което е
установено в глобален размер чрез посочване на неговата стойност, не водело
до недействителност на договора за кредит на соченото основание. В
случаите, в които ГПР надвишава установения в закона максимум по чл. 19,
ал. 4 ЗПК, приложение намирала разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, която
указвала, че това води до недействителност на самата клауза в договора.
Според приложеното от ищеца тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, банката
следвало да посочи в договора за кредит не само ГПР изразен като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит (в абсолютна стойност), но
и как се изчислява ГПР - кои компоненти се включват при неговото
изчисляване. Това тълкуване било неправилно и в противоречие с
приложимото законодателство. Как е изчислен ГПР, кои разходи се включват
3
при изчисляването му, било предмет на регулация на чл. 19, ал. 2 и ал. 3 от
ЗПК. Тази информация била налична в самия закон и кредиторът нямал
задължение да я предоставя на потребителя – първо, защото нямал такова
изискване и второ, защото тази информация не можела да бъде представена по
ясен и разбираем за потребителя начин, което било задължително изискване за
валидността на договора за потребителски кредит. Информацията как се
изчислява ГПР и какви компоненти включва била абсолютно безполезна за
всеки един потребител, както за да сравни различните оферти на пазара на
потребителски кредити, така и за да провери дали кредиторът правилно е
изчислил абсолютната стойност на ГПР. Ответникът счита, че в процесния
договор ясно са посочени и компонентите – главница и лихва. Тези разходи в
договора били представени по ясен и недвусмислен начин, поради което
процесният договор бил в унисон с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Неоснователни били и твърденията на ищеца, че процесният договор
е разрез с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и че липсва яснота по
прилагането на годишния лихвен процент. Тези твърдения не кореспондирали
с разпоредбите на договора за кредит и по-специално на чл. 9, където били
посочени размерът на приложимия лихвен процент и условията за
прилагането му. Законът бил ясен – видно от §1 т.4 от ДР на ЗПК лихвеният
процент се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит. Тоест,
липсвала каквато и да е неяснота как точно се прилага този лихвен процент.
Като тук следвало да се посочи, че горната правна норма не изисквала
размерът на възнаградителната лихва да се посочва като сума в лева, а същата
следвало да се посочва в проценти /по аргумент от §1 т.4, т.5 , т.5а и т.6 от ДР
на ЗПК/, както било сторено. Аналогично било решението дадено в чл.3 б. „и“
от Директива 2008/48/Е0 на Европейския Парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити – „лихвен процент“ означавало
лихвеният процент, изразен или като фиксиран, или като променлив процент,
който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит. Тоест в
закона имало ясно изразен начин на прилагане на лихвения процент – на
годишна основа към сумата на усвоения кредит. Касаело се до императивна
правна норма и същата се прилагала към договора за кредит независимо дали
същата е отразена в договора или не /чл.9 от ЗЗД/.
С оглед изложеното ответникът моли съда да отхвърли иска и да му
присъди разноските по делото. Прави възражение за прекомерност на
4
адвокатското възнаграждение, претендирано от ищцовата страна.
От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
От приложения по делото Договор за кредит № ********** се
установява, че на 10.02.2022 г., между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, в качеството на
кредитор и И. Д. Ч., в качеството на кредитополучател, е сключен договор за
кредит, по силата на който на ищцата е предоставена в заем сумата от 3000
лева, със срок за издължаване до 15.02.2025 г. Плащането е разсрочено на 36
месечни погасителни вноски от по 121.71 лева всяка, включващи главница и
лихва. В чл. 9.1. е уговорен ГЛП в размер на 26,52 %. В чл. 9.4. от договора е
предвидена лихва за просрочие в размер на законната лихва върху
просрочената сума. Според чл.10 годишният процент на разходите (ГПР) е
29,73 %, а общата дължима сума по кредита е 4381.56 лева. В чл.11.2 е
инкорпориран погасителен план, в който е посочен размер и падеж на всяка от
вноските. Предвидено е и право на отказ от договора.
Не е спорно по делото, че ищцата е погасила кредита изцяло.
ЗПК въвежда императивни изисквания относно формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит, посочени в разпоредбите
на чл.10 и чл.11. Разпоредбата на чл.21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон е нищожна, а според действащата към момента на
сключване на процесния договор редакция на чл.22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т.
7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби
участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване
и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено като
основание в исковата молба /в този смисъл са задължителните указания,
дадени с т.1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС/.
При извършената проверка относно действителността на сключения
между страните договор, съдът намира, че същият не страда от пороци,
5
водещи до неговата недействителност в цялост и не противоречи на
изискванията на посочените разпоредби на ЗПК. Сключен е в писмена форма
и отговаря на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12
и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК. Посочени са индивидуализиращи данни
за страните, размерът на получената сума, общият размер, който потребителят
следва да върне, годишният процент на разходите, годишния лихвен процент
по кредита, условия за издължаване на кредита – брой и размер на
погасителните вноски и периодичността и датите на плащането им, както и
останалото изискуемо съдържание според посочените разпоредби.
Не могат да бъдат споделени изложените в исковата молба доводи,
че договорът е недействителен, поради неяснота относно начина на
формиране на ГПР. В чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е посочено, че договорът за
потребителски кредит трябва да съдържа посочване на ГПР по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин.
В случая не е допуснато нарушение на това изискване, тъй като в договора
ясно е посочен размерът на ГПР по кредита, посочена е и общата сума,
дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за
кредита, а в чл. 10 от договора са посочени и взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР.
Неоснователни са и релевираните от ищцата доводи за нищожност на
процесния договор поради непосочване на методиката за формиране на
разходите по кредита. Методика за изчисляване изисква разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 9а от ЗПК, но относно референтния лихвен процент съгласно чл.
33а от ЗПК. В случая обаче не е уговорен референтен лихвен процент, а е
регламентиран фиксиран такъв за целия срок на договора. Поради това няма
как да бъде описана методика за плаващ лихвен процент, какъвто страните не
са уговаряли. Предвид факта, че е договорена фиксирана лихва, а не
референтна, изискването на посочената методика е неприложимо и доводите
на ответника в тази връзка са неоснователни.
В исковата молба се навеждат доводи, че уговорената между
страните възнаградителна лихва е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД
– противоречие с добрите нрави. Настоящият съдебен състав намира тези
6
доводи за неоснователни, поради следните съображения:
По отношение на договорите за потребителски кредит е налице
прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е
една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са
предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО
/сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕР, които са
транспонирани в българското законодателство съответно в ЗЗП и ЗПК.
Условията, при които следва да се предоставят кредити на
потребители, са предмет на специално регулиране от 01.10.2006 г. със ЗПК
(отм.), като на този начален етап законодателят е въвел само изисквания за
ясно оповестяване на волята на договарящите се относно икономическата
тежест, поемана от потребителя, чрез изискването за посочване на ГПР като
задължителен реквизит на договора и забраната за търсене от потребителя на
каквито и да е суми над ясно обозначените разходи. Този закон е заместен от
12.05.2010 г. с нов акт със същото наименование, който до изменението му с
ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., също не е уреждал изрично
размера на разходите, възлагани на кредитополучателя. След посочените
изменения са приети нови три алинеи на чл. 19 ЗПК, като са обявени за
нищожни уговорки за размер на годишни разходи, надхвърлящи пет пъти
размера на законната лихва и съответно извършените плащания от
потребителите на вноски, определени по прекомерно договорен размер, се
приемат за дължимо платени редуцирани по размер задължения.
Според нормата на чл. 19 ЗПК годишният процент на разходите
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на кредитодателя
за това, че е предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и
за да се избегне неоснователното обогатяване на финансови институции,
предоставящи потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен
процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която се
включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален
размер на последния. В тази връзка, преценката за противоречие със закона
7
следва да се прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с
другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален
размер на ГПР.
Процесният договор за кредит е сключен след изменението на чл.19
ЗПК /обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, поради което по
отношение на същия е приложимо изискването алинея четвърта на същата
разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Към датата на сключване на
процесния договор за потребителски кредит, размерът на законната лихва е
10%, при основен лихвен процент, определен от БНБ 0% плюс десет пункта
отгоре. В случая, определеният в договора размер на ГПР от 29.73 % не
надвишава пет пъти размера на законната лихва, а договореният ГЛП е
26.52%, Следователно посочената клауза не е нищожна поради противоречие
със закона – чл.19, ал.5 ЗПК.
Не може да се приеме, че клаузата е нищожна и поради
противоречие с добрите нрави. Както бе посочено, законодателят е предвидил
ГЛП да е компонент от ГПР и съответно е определил максимален размер на
последния именно, за да защити потребителя и да се избегне неоснователното
обогатяване на финансовите институции. В тази връзка, след като сборът на
договорната лихва и другите разходи не надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР, то с определянето на лихвен
процент от 26.52% кредиторът не е целял да се обогати неоснователно за
сметка на кредитополучателя.
Предявеният иск е по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД – обезщетение за нещо,
предадено, респективно – получено без основание, в случая – по силата на
недействителен договор за потребителски кредит.
По изложените по-горе съображения, съдът намира, че платените от
ищцата на ответното дружество суми не са без основание, а по действителен
договор за потребителски кредит, поради което искът следва да се отхвърли.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.8 от ГПК в полза
на ответника се полагат направените по делото разноски – възнаграждение на
юрисконсулт, което следва да се присъди в претендирания размер от 360 лева.
Мотивиран от изложеното съдът
8
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН предявения от
И. Д. Ч. ЕГН: **********, от *** ***, съдебен адрес: ***, чрез адв. К. К. иск за
осъждане на „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: ***, представлявано от В. Г., А.Д., Н.С и Л.Т. да й заплати
сумата от 131.39 лева, представляваща сума, получена при начална липса на
основание по недействителния Договор за кредит № ********** от
10.02.2022г., с която ответникът се обогатил неоснователно за нейнасметка,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
03.04.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА И. Д. Ч. ЕГН: **********, от *** ***, да заплати на „ТИ
БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
***, представлявано от В. Г., А.Д., Н.С и Л.Т., сумата от 360.00 лева
представляваща разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
Й.А.
9