№ 146
гр. Мездра, общ. Мездра, обл. Враца, 31.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МЕЗДРА, II-РИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание
на пети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Иван Б. Вътков
при участието на секретаря Валя Г. Пенова
като разгледа докладваното от Иван Б. Вътков Гражданско дело №
20211450101244 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Постъпила е искова молба от Ф. Т. ИВ., с ЕГН-**********, от
.........................., чрез адвокат Д.Т. Т., против „ МЪНИ ПЛЮС
МЕНИДЖМЪНТ“ ООД, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление:гр.
София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6, представлявано заедно от
управителите Розалина Здравкова Станкова и Ваня Христова И.а, с искане да
се прогласи нищожността на клаузите на чл. 12 ал. 4 от „Индивидуален
договор за заем код №10125939“ от 07.05.2021 г., предвиждаща заплащането
на неустойка при липса на обезпечение, като противоречаща на закона и
добрите нрави, нарушаваща принципа на справедливост, заобикаляща
изискването на чл. 19 ал. 4 ЗПК и неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП,
поради което и нищожна.
Ответникът с депозирания в срока по чл.131 ГПК отговор оспорва
изцяло предявения иск. Заедно с депозирания отговор ответникът е предявил
насрещен иск, на основание чл. 124, ал.1. вр е чл. 9 3ПК. вр. с чл. 79 ЗЗД, да
бъде осъден ответника по насрещния иск Ф. Т. ИВ., ЕГН-**********, да
заплати на кредитора „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ЕАД ЕИК
*********, правоприемник на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ООД ЕИК
*********, сумата от 869.30 лева /осемстотин шестдесет и девет лева и 30ст/
1
дължима се по Договор за заем с код № 10125939 от дата 07.05.2021г.,
включваща сумата от 800,00лева / осемстотин лева/ - главница и сумата от
69.30 дева /шестдесет и девет дева и 0.30ст/. - дължима възнаградителна
лихва за периода от 08.06.2021 г. до 12.10.2021 г.
Ответникът по насрещния иск е депозирал в срок отговор, с който е
оспорил предявения срещу него иск.
В първоначалната исковата молба се твърди следното: На 07.05.2021 г.
между Ф. Т. ИВ. и ответното дружество „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“
ООД е сключен „Индивидуален договор за заем код №10125939“, по силата
на който на ищеца е предоставена в заем сумата 409.03 евро или левовата им
равностойност от 800 лева /осемстотин лева/, съгласно официалния курс на
БНБ. Съгласно чл. 3 ал. 1 заемната сума следва да се върне на 10 двуседмични
вноски, за срок от 20 седмици, всяка в размер на 44.45 евро или левовата
равностойност от 86.93 лева, включваща главница и лихва, при фиксиран
годишен лихвен процент — 40.04% и ГПР — 35.63 %. Общата сума на
плащанията по договора възлиза на 444.047 евро (869.30 лева), видно от чл. 3
ал. 6. В чл. 12 от договора е предвидено задължение за заемателя да обезпечи
заема с трето физическо лице /поръчител/, което да стане солидарен длъжник
по договора. Това лице следва да отговори на множество изисквания,
подробно посочени в договора за заем и да посети офис на дружеството за
сключване на договор. Съгласно четвъртата алинея на чл. 12 от договора, ако
заемателят не предостави договореното обезпечение в 7-дневен срок от
сключване на договора, дължи неустойка на ответното дружество в размер на
151.80 евро (296.89 лева), която се заплаща разсрочено също на 10
погасителни вноски, като общата вноска, дължима от кредитополучателя за
погасяване на заема възлиза на 116.62 лева (след направени изчисления)
съгласно Приложение 1 към договора, а общото задължение става 1 166.19
лева. Според ищеца ответното дружество е нарушило императивни
разпоредби на ЗПК, което води до нищожност на клаузи от Договора. С
договора са въведени изисквания за предоставяне на обезпечение, на които
клиентите не могат да отговорят, като се дължи неустойка при неизпълнение
на тези изисквания. Според ищеца определената неустойка в чл. 12 ал. 4 от
процесния договор е изгубила присъщата си функция, защото чрез нея не се
обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за
заемателя. В договора за предоставяне на кредит не са предвидени никакви
2
правила, по които да се определи кои са тези вреди, които дружеството ще
претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от
неустойката, предвид факта, че всички преки и косвени разходи, възникнали
от неизпълнено на задълженията на страните по договора, са покрити от ГПР
/чл. 19 ал. 1 и §1 т. 1 от ДР на ЗПК/. На следващо място така представените
изисквания на заемателя към поръчителите създават условия, които
кредитополучателя не може да изпълни задължението, вменено от чл. 12 ал. 4
от договора. Освен това предвиденият за набавяне на обезпечението срок от
седем дни е твърде кратък за изпълнение на задължението, което значително
затруднява потребителя при изпълнение на така поставеното изискване.
Клаузата за неустойка противоречи и на материалния закон — чл. 71 от ЗЗД,
според която разпоредба когато длъжникът по двустранен договор не
представи исканите от кредитора обезпечения, последният може да иска
изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. С неустойката
обаче в конкретния случай се иска натоварване на заемателя с допълнителни
финансови разходи, което от своя, страна противоречи на материалния закон.
Освен това тя накърнява и добрите нрави, тъй като създава неравноправие
между страните. От твърде краткия срок и поставените ограничения е видно,
че кредиторът не е имал за цел да си набави обезпечение, а чрез включването
на тази клауза в процесния договор е целял да заобиколи разпоредбите на
закона и да си осигури допълнителна печалба, като кумулирането на
неустойката към погасителните вноски води до скрито оскъпяване на кредита
и създава почва за неоснователно обогатяване на заемодателя, което е в
противоречие с добрите нрави. Нарушен е чл. 11 ал. 1 т. 9 и т. 10 ЗПК, тъй
като договорената при тези условия неустойка, представляваща допълнителна
облага-печалба, не е включена в договорното съдържание като договорна
лихва и като част от Годишния процент на разходите (ГПР), съобразно
императивните изисквания на съответните разпоредби. По отношение на ГПР
е очевидно, че размерът му е различен от посочения в договора, където не е
включена неустойката по чл. 3 ал. 2. Според Съображение 19 от Директива
2008/48 е от съществено значение потребителите да взимат своите решения
при пълно знание за фактите — те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да
вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-
3
пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор,
тази информация следва да включва по-специално годишния процент на
разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в
Общността. Със Съображение 20 се установява още, че общите разходи по
кредита за потребителя следва да включват всички разходи, включително
лихва, комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с
договора за кредит, с изключение на нотариални разходи. Ето защо, при
включването на неустойката в ГПР, размерът му ще се увеличи многократно,
което ще доведе до нарушение и на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 ЗПК. Така
предвидената в договора клауза за заплащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение очевидно заобикаля закона и накърнява
правата на другата страна по облигационното отношение, поради което се
явява нищожна на основание чл. 21 ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 16 ЗПК
кредиторите следва да, извършват отговорна и добросъвестна оценка на
кредитната способност на бъдещите кредитополучатели, да създават
равноправни условия, а не да ги натоварват с допълнителни такси. Когато
определени клаузи по договорите прехвърлят риска от изпълнението на
задължението на кредитодателят за извършването на обективна,
добросъвестна и отговорна оценка на кредитоспособността на потребителят,
същите не следва да пораждат правни последици, а да се тълкуват като
неравноправни. Ето защо, клаузата е нищожна и като неравноправна на
основание чл. 146 ал. 1 ЗЗП. Касае се за такса, която не е уговорена
индивидуално, като потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието й.
С депозирания отговор ответникът „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ"
ЕАД ЕИК *********, правоприемник на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ"
ООД ЕИК *********, оспорва изцяло предявения от Ф. Т. ИВ. иск. Не
оспорва обстоятелството, че между страните на 07.05.2021 г. е сключен
„Индивидуален договор за заем код №10125939“, както и изложените факти
относно броя на погасителните вноски, дължимите суми за главница и лихви.
Оспорва твърдяното от ищеца нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 9 и т. 10 3ПК,
поради това, че договорената в чл. 12 от процесния договор клауза не била
включена в договорното съдържание като договорна лихва, съответно като
част от ГПР по кредита. Твърди, че съгласно чл. 11 ал. 1 от ЗПК, който е
4
приложим в отношенията между страните, договорът за потребителски
кредит се подготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити,
сред които - общият размер на кредита, на условията на усвояването му (чл.
2); лихвеният процент по кредита чл. 3. ал. 7/; годишния процент на
разходите по кредита /чл. 3. ал. 8/ и общата сума, дължима от потребителя
/чл. 3. ал. 6/, изчислени към момента на сключване на договора за кредит и
условията на издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите па плащаме на погасителните вноски (чл. 12. ал. 6). Според ответника
неоснователни са възраженията на ищеца за недействителност на договора
поради неспазване па разпоредбите на чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК, доколкото това
условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия
случай изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен
процент. Договорът съдържа и необходимата информация за размера, броя.
периодичността и датите па плащане на поасителните вноски. Както
националният закон, така и Директива за 2008/48/ЕО не поставя като
изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на
всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница
и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в
Решение по дело С~42/15, което е задължително за националните съдилища
на основание чл. 633 от ГПК. В тази насока е посочена и практика на Съда на
европейския съюз. В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП в размер па
35.63 %, а при положение, че лихвения процент е точно фиксиран в договора
и е ясен за страните, то не може да се приеме, че еа нарушени изискванията
на чл. 11 т. 9 ЗКП. При фиксирана лихва липсва задължение в договора да се
съдържа информация по чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за
информацията но чл. 11 ал. 1 т. 11 относно погасителен план, който да
съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. Ответникът счита за неоснователни
възраженията, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10
ЗПК, изразяващо се в липса па посочване в договора от какви пера е
съставена общо дължимата сума. В настоящия случай и видно от процесния
договор за кредит, чл. 3 ал. 8 - размерът на ГПР е посочен в договора, като
5
същият се формира по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. При
положение, че процентът на разходите по кредита е ясно и точно посочен в
съдържанието на договора и доколкото е посочен начинът на негово
изчисляване и прилагане, то не може да се приеме, че са нарушени
изискванията на чл. 11, т. 10 ЗПК. В този смисъл е и практиката на СЕС.
Съгласно член 4 параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит
трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както
и условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази
директива се определят условията за изчисляване па ГПР, а в член 4. буква а
от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който
кредитният договор е сключен“. Така това информиране на потребителите
относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно
единна математическа формула, има съществено значение. В случая към
момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи,
предвидената в чл. 12 от договора неустойка, доколкото нейната изискуемост
настъпва при отлагателното условие на чл. 12 ал. 1 от договора. Доколкото
дължимостта на неустойката по чл. 12 ал. 4 от договора е уговорена в случай
па неизпълнение на задължението на заемателя но чл. 12 ал. 1. то същата
представлява разкол, свързан с неизпълнение па договорни задължени по
смисъла на чл. 19 ал. 3 от 3ПK. Съгласно разпоредбата на чл. 19 ал. 3 от ЗПК
при изчисляване на годишния процент на разколите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит. Във връзка с
изложеното счита, че няма как да се приеме, че уговорената неустойка по
договора е следвало да бъде включена в съдържанието на ГПР по заема, тъй
като от една страна неустойката е уговорена при отлагателно условие, т.е. не
е влязла в сила, а ако е била начислена, поради сбъдване на отлагателното
условие, при което е дължима, то същата представлява разход за
неизпълнение на договорно задължение, който не се включва в ГПР по заема.
В срока по чл. 131 ал. 1 ГПК от „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ"
ЕАД ЕИК *********, правоприемник на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ"
ООД ЕИК *********, е депозирана насрещна искова молба с искане да бъде
осъден Ф. Т. ИВ. да заплати на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ЕАД ЕИК
*********, правоприемник на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ООД ЕИК
*********, сумата от 869.30 лева /осемстотин шестдесет и девет дева и З0
6
ст./, която сума представлява, както следва: - 800.00 лева - дължима главница
по договор за заем с код №10125939 от дата 07.05.2021 г. – 69.30 лева –
дължима възнаградителна лихва договор за заем с код №10125939 от дата
07.05.2021г за периода от 08.06.2021г до 12.10.2021г. Претендира се и
законната лихва върху главницата по договора от датата на депозиране на
насрещния иск до окончателното погасяване на задължението.
Според изложеното в насрещната искова молба по цитирания Договор
за заем с код № 10125939 от дата 07.05.2021 г. „МЪНИ ПЛЮС
МЕНИДЖМЪНТ" ЕАД ЕИК *********, правоприемник на „МЪНИ ПЛЮС
МЕНИДЖМЪНТ" ООД ЕИК *********, е предоставило на Филии Тодоров
И. паричен заем в размер на 800.00/осемстотин лева/. Сумата по кредита е
предадена па заемателя в брой па дата 07.05.2021 г. в търговски обект па
заемодателя региоиален офис с търговска марка „Кредихелп" гр. София-
Център, за което заемателят Ф. Т. ИВ. е подписал разписка № Р10125939 за
получени суми в брой. Срокът, за който е предоставен кредита е 20 /двадесет/
седмици. Общо дължимата от потребителя сума в края на периода възлиза в
размер на 869.30 лева /осемстотин шестдесет и девет лева и 30 ст., от които
800.00лева – главница и 69.30 лева договорна възнаградителна лихва.
Главницата по договора, ведно е договорната възиаградителна лихва се
погасяват от заемателя. съгласно погасителен план по чл. 12 ал. 6 от договора.
Съгласно погасителния план последното плащане по главница и лихва, които
заемателят е следвало да направи е било на дата 12.10.2021 г. Към датата на
депозирана на насрещната искова молба заемът е падежирал изцяло, а
плащания от заемателя не са постъпили. Ф. Т. ИВ. не е изпълнил
задължението си по договора да върне на заемодателя заемната сума от
800.00 лева. ведно е уговорената възнаградителна лихва от 69.30 лева.
дължима за срока па ползване па паричния заем от 08.06.2021 г. до 12.10.2021
г.
В депозирания отговор на насрещната искова молба не се оспорва
факта на сключване на договора за заем и предоставяне на сумата в размер на
800 лева. Поддържа се, че договорът за потребителски кредит е
недействителен, тъй като не са спазени нормите на чл. 11. ал. 1, т. 9 и т. 10
ЗПК, а процесният договор попада в полето па чл. 22 ЗПК и е недействителен,
като са повторени съображенията за недействителност на договора за заем,
изложени в предявената искова молба.
7
Предявеният първоначален основен иск е с правно основание чл. 26 ал.
1 ЗЗД във вр. с чл. 21 ЗПК във вр. с чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
Предявеният насрещен иск е с правно основание чл. 79 ЗЗД във вр. с
чл. 9 ЗПК.
Не се спори между страните, че на 07.05.2021 г. са сключили
Индивидуален договор за заем код №10125939, както и обстоятелството, че
сумата е получена от заемателя Ф. Т. ИВ..
След като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съдът намира за установено следното:
По първоначално предявеният иск:
Не е спорно между страните, че на 07.05.2021 г. между тях е сключен
индивидуален договор за заем код №10125939, по силата на който на Ф. Т. ИВ. е
предоставена сумата от 409.03 евро (или тяхната левова равностойност, съгласно
официалния курс на БНБ за еврото спрямо лева, съгласно които 1 евро се разменя
за 1.95583 лева), а той се е задължила да я върне в срок от 20 седмици, на 10
двуседмични вноски от 44.45 евро или 86.93 лева, в които е включена главница и
договорна лихва в размер на 40.04 % годишно, като общо дължимата сума е
444.47 евро, или 869.30 лева, а годишния процент на разходите – 35.63 %.
Освен това в чл. 12 ал. 3 от Договора е уговорено, че договора следва да
бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: физическо лице, което да
отговаря кумулативно на следните условия: дееспособно физическо лице,
навършило възраст до 18 години, минимален осигурителен брутен доход през
последните шест месеца, предхождащ сключване на договора в размер на 600 лв.
на месец, валидно трудово правоотношение от поне 6 календарни месеца преди
сключване на договора, стабилна кредитна история, предложения поръчител да не
е активен потребител на заемни продукти на дружеството и/или не е поръчител по
друг активен паричен заем, предоставен от заемателя. В случай на неизпълнение
на това условия е уговорено, че кредитополучателя дължи неустойка по чл. 12 ал.
4 в размер на 151.80 евро, или левовата равностойност в размер на 296.89 лева,
които той следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която
се кумулира месечна вноска за неустойка в променлив размер, посочен в
договора.
Ответникът е изпълнил задължението си и предоставил уговорената с
договора сума на ищеца. Последният не е изпълнил задължението си да
предостави на заемодателя посочените обезпечения при така въведените условия.
8
От приетото без възражение заключение на вещото лице по ССчЕ, изцяло
възприето и от съда, се установи, че процесния договор за заем не е обслужван
редовно – няма извършени плащания. В счетоводството на ответника по
първоначалния иск по личната партида на ищеца е осчетоводено задължение в
размер на главница от 800.00 лв., и възнаградителна лихва в размер на 69.30 лв.
Други начислени суми няма. Вещото лице в заключението си сочи още, че
размерът на ГПР на база заложените параметри от договора, е равен на 48.28 %, а
размерът на ГПР с включена неустойка съгласно чл. 12 от договора, е 74.54 %.
Спорът по делото е дали договорът е действителен и породил ли е
задължение за заплащане на сумата и уговореното оскъпяване, включително и
сумата, уговорена като неустойка, и съответно какъв е нейният характер и следва
ли да бъде включвана към ГПР, или това ще противоречи на императивните
норми на ЗПК.
Съдът счита, че процесният договор за паричен заем е договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК, доколкото кредиторът е
юридическо лице, което предоставя кредит в рамките на своята търговска дейност
на физическо лице, което не е търговец и не действа в рамките на своята
професионална дейност, срещу задължението да заплати стойността на услугата
чрез извършване на периодични вноски. Характера на договора не е спорен между
страните. Доколкото има специални разпоредби, уреждащи отношенията между
страните по повод на сключени потребителски договори, съдът счита, че следва
да бъдат прилагани тези норми, а не общите такива, уредени в ЗЗД. В ЗПК, в чл.
19, е приета нова разпоредба, в сила от 23.07.2014 г., преди сключване
на процесния договор, следователно приложима към него, съгласно която
„Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България“. Доколкото в ГПР
се включва и размерът на уговорената възнаградителна лихва, то съдът счита, че
следва да приеме, че приложима е тази специална разпоредба на закона, а
съдебната практика, постановена преди приемането на специалната разпоредба,
не следва да намира приложение, доколкото е налице различна нормативна
уредба. Или дали е налице прекомерност на уговореното възнаграждение и в
следствие на това нарушаване на добрите нрави, следва да бъде преценявано през
призмата на нормата на чл. 19 от ЗПК.
Поради това съдът следва да се произнесе по възражението за
9
недействителност на целия договор, направено от ответника, на основание
неспазване на императивна правна норма на чл. 11 ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК,
противоречие с чл. 19 ал. 4 от ЗПК, респективно наличие на неравноправни
договорни клаузи влечащи недействителност на целия договор, доколкото в
договора не е посочен реалния размер на годишния процент на разходите.
Нормата на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК предвижда да бъде посочен в договора
лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, както и др.
обстоятелства. В процесния договор е посочен фиксиран годишен лихвен процент
и неговия размер. Нормата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК предвижда задължителното
съдържание на договора за потребителски кредит да включва годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин.
Действително съдебната практика е противоречива по отношение на това
дали следва да са посочени изрично компонентите на ГПР, освен годишния
лихвен процент, доколкото, при фиксиран лихвен процент, както е в настоящия
случай, и разлика между годишния лихвен процент и годишния процент на
разходите и липса на посочване на други компоненти на ГПР, не става ясно на
потребителя какво друго се включва в ГПР. Според настоящия състав, доколкото
неизпълнението на посочената норма влече недействителност на договора, по
силата на разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, то не следва същата да бъде
тълкувана разширително. Никъде в закона не е посочено, че съдържанието на
договора следва да съдържа изброяване на компонентите, които образуват
годишния процент на разходите. Законът дава определение на термина в чл. 19
ЗПК, в който е посочено какво изразява годишния процент на разходите - общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Нормата сочи и как се
изчислява, като препраща към формула в приложение, какви разходи не следва да
се включват. Именно като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит е посочен и годишния процент на разходите в процесния договор, поради
което съдът счита, че не е налице липса на задължително съдържание на договора,
поради непосочване на компонентите, които са включени в годишния процент на
разходите.
10
Съдът счита, че с оглед изложеното, не е налице и реално посочване на
годишния процент на разходите по кредита, тай като посоченото в договора –
обща сума за плащане в размер на 444.47 евро /869.30 лева/ и ГПР в размер на
35.63 % не отговарят на уговорените в действителност с договора. В този смисъл
съдът споделя становището на ищеца за наличие на скрити разходи още при
отпускане на кредита, както и наличие на заблуждаваща търговска практика, по
смисъла на потребителското общностно право. Още със сключване на договора е
уговорена неустойка за неизпълнение на задължение, което е извън характерния
предмет на договора за потребителски кредит, посочен по-горе в цитирания чл. 9
от ЗПК, а за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по
договора за кредит, което е допълнително, второстепенно задължение.
Действително, наличието или не на обезпечение може да мотивира страните да
сключат или не договора, или да го сключат при различни условия, най-вече
различна цена на услугата, но не следва да води до промяна на същественото
съдържание на договор за кредит, опитвайки се да се заобиколи императивна
разпоредба за максимален размер на ГПР, визирана в чл. 19 т. 4 от ЗПК. Така
формулирано задължението за кредитополучателя цели единствено получаване на
допълнително парично заплащане по договора от потребителя, уговорено още при
сключване на договора, водещо до нарастване на погасителната вноска по кредита
за целия период. Така уговорения начин на заплащане, въведените изисквания за
вида обезпечение, с посочване на почти неизпълними критерии по отношение на
доход и други условия, на които следва да отговарят във връзка с кредната си
история, въведени ограничения на лицата, които могат да бъдат поръчители в
зависимост от това дали са юридически или физически и др., краткият срок за
изпълнение на задължението, изключая, че втората хипотеза не касае обезпечение
по смисъла на ЗЗД, но също въвежда ненужно завишени критерии като срок и
размер на гаранцията, налага извода, че още с възникване на задължението се
препятства неговото изпълнение. Кредиторът следва да се съобрази с
платежоспособността на длъжника и риска за предоставяне на кредита преди
сключването му, задължение, въведено в чл. 16 от ЗПК. Непредставяне на
обезпечение само по себе си не води до претърпяването на вреди за кредитора,
които да бъдат обезщетени от потребителя. Уговорената неустойка не може да се
счита и уговорена за обезпечение за изпълнение на същинските задължения по
договора, доколкото задължението е именно за предоставяне на обезпечение. Това
води до извода, че задължението е уговорено така, че да бъде препятствано
изпълнението му, за да доведе със сигурност до пораждане на уговорената
11
санкция. Самата тя е уговорена така, че да се кумулира към погасителните вноски.
Всичко това налага извода, че уговорената неустойка не притежава присъщите за
неустойката обезпечителна и обезщетителна функция, а води единствено до
оскъпяване на кредита, сигурно увеличаване на възнаградителната лихва и
представлява печалба за заемодателя, която обаче е скрита, доколкото не е
посочена в общата сума за погасяване на кредита и не е включена в годишния
процент на разходите. Поради това и съдът приема, че е част от договорената
печалба на дружеството кредитор, независимо, че със цел заобикаляне на закона
не е включена като размер в уговорената възнаградителна лихва, какъвто характер
в действителност има тази уговорка. За това е следвало да бъде взета предвид при
изчисляване на годишния процент на разходите, тъй като по същността си не
представлява неустойка, а скрита печалба на дружеството кредитор.
Така, според настоящия състав, се заобикаля ограничението на чл. 19 ал. 4
от ЗПК, установяващо лимит на годишния процент на разходите, и това води до
извод за нищожност на клаузата за уговореното допълнително оскъпяване.
Настоящият състав счита, че доколкото не са включени в годишния
процент на разходите по кредита, разходи които, съгласно действащата уредба е
следвало да бъдат взети включени при посочване на годишния процент на
разходите по кредита, както и такива, които представляват скрита печалба на
дружеството, което води до посочване в договора на годишен процент на
разходите, различен от действителния, е налице липса на задължително
съдържание на договора, а именно липса на посочване на ГПР. Противното би
било в разрез с целите на закона и въведените в него изисквания и санкции.
Настоящият състав споделя и твърденията, че с така уговорената неустойка
се нарушава разпоредбата на чл. 143 от Закон за защита на потребителите,
доколкото е налице уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на кредитора и потребителя. Така уговорената неустойка
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка, забрана въведена в т. 5 на
цитирания текст, както и не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора, което пък е въведено като условие за
неравноправна клауза в т. 19. Посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна и подвеждаща информация относно
общите разходи по кредита и попада и според настоящия състав в обхвата на чл. 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, което е още едно основание за приемане на
12
клаузата относно общата сума, дължима от заемателя, за неравноправна и
влечаща цялостна недействителност на договора, по смисъла на чл. 4 от
Директива 93/13/ЕО.
С Решение на Съда на Европейски съюз по Дело C-453/10 от 15 март 2012
г., по преюдициално запитване, е прието, че търговска практика, състояща се в
посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент
на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11
май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на
Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета
(„Директива за нелоялните търговски практики“), доколкото тя подтиква или е
възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел. Установяването на нелоялния характер на такава
търговска практика представлява един от елементите, на които по силата на член
4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе преценката
си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на
отпуснатия на потребителя кредит.
Поради изложеното съдът приема, че е налице липса на задължително
съдържание на договора за кредит, съгласно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от
ЗПК, включително поради липса на посочване на действителния лихвен процент и
условията за прилагането му, действителният годишен процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит.
Предвид горното се установява, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
от ЗПК не е било спазено. Договорът е изначално недействителен на основание чл.
22 от ЗПК, като предявеният установителен иск се явява основателен и доказан и
като такъв следва да бъде уважен. Налице е предвидена в закона специална
предпоставка за недействителност на договора, поради което същата следва да
бъде прогласена.
По насрещния иск:
Предявена е насрещна искова молба с искане да бъде осъден Ф. Т. ИВ.
да заплати на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ЕАД ЕИК *********,
правоприемник на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ООД ЕИК *********,
13
сумата от 869.30 лева /осемстотин шестдесет и девет дева и З0 ст./, която сума
представлява, както следва: - 800.00 лева - дължима главница по договор за
заем с код №10125939 от дата 07.05.2021 г. – 69.30 лева – дължима
възнаградителна лихва договор за заем с код №10125939 от дата 07.05.2021г
за периода от 08.06.2021г до 12.10.2021г. Претендира се и законната лихва
върху главницата по договора от датата на депозиране на насрещния иск до
окончателното погасяване на задължението.
Видно от заключението на вещото лице, процесния договор за заем не е
обслужван редовно – няма извършени плащания. В счетоводството на ответника
по първоначалния иск по личната партида на ищеца е осчетоводено задължение в
размер на главница от 800.00 лв., и възнаградителна лихва в размер на 69.30 лв.
Други начислени суми няма.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, както е в процесния
случай, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
По горните съображения съдът намира, че насрещния иск следва да
бъде уважен само за главницата в размер на 800.00 лв., а за възнаградителната
лихва в размер на 69.30 лв., следва да се отхвърли като неоснователен и
недоказан.
С оглед изхода от спора по първоначално предявеният иск, и
на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК, на ищеца се дължат разноски, съобразно
представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК. Чл. 38 от ЗА указва, че в
случаите на осъществена безплатна правна помощ на материално затруднено
лице, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско
възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36 ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.
Ето защо за осъщественото безплатно процесуално представителство пред
настоящия съд следва да бъде определено възнаграждение, съгласно действащата
норма на чл. 7, ал. 1 т. 4 от Наредба за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, тъй като е предявен неоценяем иск, доколкото така е
формулирано в цитираната разпоредба, в размер на 600 лв. Ответникът следва да
бъде осъден да заплати в полза на МзРС държавна такса в размер на 30 лв.
Водим от горното, съдът
14
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Ф. Т. ИВ. ЕГН-
**********, и „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ЕАД ЕИК *********,
/правоприемник на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ООД ЕИК *********/,
че сключеният между тях Индивидуален договор за заем код №10125939 от
07.05.2021 г., е недействителен, на основание чл. 22 от Закона за потребителския
кредит.
ОСЪЖДА, Ф. Т. ИВ. ЕГН-**********, да заплати на „МЪНИ ПЛЮС
МЕНИДЖМЪНТ" ЕАД ЕИК *********, /правоприемник на „МЪНИ ПЛЮС
МЕНИДЖМЪНТ" ООД ЕИК *********/, сумата от 800.00 лв. главница по
Индивидуален договор за заем код №10125939 от 07.05.2021 г., сключен
между страните, ведно със законната лихва върху горната сума, начиная от
10.11.2021 г. до окончателното изплащане, на основание чл. 23 ЗПК.
ОСЪЖДА „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ЕАД ЕИК *********,
/правоприемник на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ООД ЕИК *********/,
да заплати на адвокат Д.Т. Т., с личен номер **********, с адрес
............................... адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв., на осн. чл. 38,
ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, за оказаната безплатна правна помощ на Ф.
Т. ИВ., ЕГН-**********, по гр. дело № 1244/2021 г. по описа на РС Мездра.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред ВрОС, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Мездра: _______________________
15