№ 13355
гр. София, 31.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Гражданско дело № 20221110170997 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба /уточнена с молба с вх. № ****/13.06.2023 г./
на А. Г. А. срещу „****“ ООД, с която са предявени при условията на обективно
съединяване следните искове: евентуално съединени помежду си искове за прогласяване
нищожност на клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит №
****/07.11.2022 г., предвиждаща задължение за неустойка в размер на 145.41 лв., както
следва: иск с правно основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП – нищожност
поради неравноправност; иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК – нищожност поради противоречие със закона;
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК вр. чл. 33, ал. 1 ЗПК –
нищожност поради заобикаляне на закона; иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД –
нищожност поради накърняване на добрите нрави; както и кумулативно съединен с тях
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 145.41 лв. –
недължимо платена неустойка по Договор за потребителски кредит № ****/07.11.2022 г.,
ведно със законната лихва от 29.12.2022 г. до окончателното плащане. Претендират се
разноските по делото.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника Договор за потребителски кредит №
****/07.11.2022 г., по силата на който му бил предоставен кредит в размер на 500 лв.,
подлежащ на връщане на 11 седмични вноски, с посочени годишен лихвен процент и
годишен процент на разходите, както и бил задължен да предостави на кредитора
обезпечение в 3-дневен срок от сключването на договора. Излага, че поради
непредставянето на обезпечение в срок му била начислена съгласно чл. 11, ал. 1 от договора
неустойка в размер на 145.41 лв., платима на части съгласно погасителния план заедно с
1
периодичните вноски. Релевира възражение, че договорът е изцяло нищожен, като моли
нищожността му да бъде установена в мотивите на съдебното решение, и излага, че дължи
връщане само на чистата стойност на кредита. При условията на евентуалност счита, че е
нищожна неустоечната клауза. Намира неустоечната клауза за нищожна на основание чл.
146, ал. 1 ЗЗП, тъй като се касае за неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 и
т. 19 ЗЗП, която не е индивидуално уговорена. Изтъква, че неустойката е необосновано
висока. Сочи, че по съществото си тя представлява добавък към възнаградителната лихва,
непосочена като размер в договора, и при съвкупна преценка на договорните клаузи се
установява, че посоченият годишен процент на разходите не съответства на действително
прилагания, което е заблуждаваща търговска практика, непозволяваща на потребителя да
прецени икономическите последици на договора. Счита, че договорът не отговаря на
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Изтъква, че непосочването заради неустойката на
действителния годишен процент на разходите е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като
същевременно води и до нарушение на максимално установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК праг на
годишния процент на разходите. Сочи, че е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, защото
договорът не съдържа информация за последователността на разпределение на вноските
между различните неплатени суми. Излага, че неустойката на практика представлява
допълнително обезщетение за вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано в
срок, но тези вреди подлежат на обезщетяване чрез мораторната лихва, поради което чрез
неустоечната клауза се заобикаля разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Намира уговорката за
неустойка за нищожна и като накърняваща добрите нрави поради противоречие с
принципите за справедливост и добросъвестност. Сочи, че при отчитането на неустойката
като елемент от възнаградителната лихва размерът на последната надвишава трикратния
размер на законната лихва за необезпечени заеми. Излага, че чрез неустоечната клауза се
прехвърля рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник, с което се увеличава опасността от негова свръхзадлъжнялост. Счита, че
неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение излиза извън присъщите й функции и
цели единствено кредиторът да се обогати неоснователно за сметка на длъжника. Твърди, че
на 07.11.2022 г. е платил сумата от 61 лв., а на 11.11.2022 г. – сумата от 610 лв., с които
плащания е погасил главница в размер на 500 лв. и възнаграждение по договора в общ
размер на 171 лв., като със сумата от 145.41 лв. е погасил задължението за неустойка.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
признава за основателен иска за прогласяване нищожност на неустоечната клауза, но счита,
че тя не влече нищожност на целия договор. Твърди, че ищецът не е заплатил сумата за
неустойка. Счита, че не е дал повод за завеждане на делото, защото не е изисквал плащане
на неустойката, поради което сочи, че за разноските е приложима разпоредбата на чл. 78, ал.
2 ГПК.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира от фактическа страна следното:
2
С Определение № 19200/30.05.2023 г. е обявено за безспорно сключването между
страните на Договор за потребителски кредит № ****/07.11.2022 г., по който ответникът е
предоставил на ищеца в заем сумата от 500 лв.
По искане на ищеца ответникът е задължен на основание чл. 190, ал. 1 ГПК в 1-
седмичен срок от получаване на препис от определението за насрочване да представи цялото
кредитно досие на ищеца по процесния договор, включително договора, СЕФ, платежни
нареждания и разписки за извършени плащания, извадка от счетоводните си книги досежно
процесния договор, като му е указано, че при неизпълнение съдът може да приеме за
доказани фактите, относно които ответникът е създал пречки за събиране на допуснати
доказателства. Препис от определението е връчен на ответника на 05.06.2023 г., но въпреки
това той не е представил документите, за които е бил задължен. При това положение и
поради липса на доказателства, установяващи противното, съдът приема за доказани
изложените в исковата молба твърдения относно съдържанието на договорното
правоотношение между страните: че в договора е посочен само цифрово размер на ГПР; че
задълженията е следвало да бъдат върнати на 11 седмични вноски; че с чл. 5, ал. 1 от
договора ищецът се е задължил да осигури в тридневен срок от сключването му обезпечение
– безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които да
отговарят на редица изисквания; че поради непредставянето на обезпечение на ищеца е
начислена на основание чл. 11, ал. 1 от договора неустойка в размер на 145.41 лв., която
изначално е включена в погасителния план, но не е включена в посочения размер на ГПР.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира като
пълно, обективно и компетентно, се изяснява, че общата сума, изплатена от ищеца на
ответното дружество по Договор за паричен заем № ****/07.11.2022 г., е в размер на 671 лв.,
като 61 лв. са платени на 07.11.2022 г., а 610 лв. – на 11.11.2022 г., и с постъпилите суми са
погасени следните задължения: 500 лв. – главница; 25.59 лв. – възнаградителна лихва;
145.41 лв. – неустойка. Изяснява се, че ГПР възлиза на 1 344.04 %.
Други доказателства по делото не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни
изводи:
Предявени са при условията на обективно съединяване искове за прогласяване за
нищожна на няколко различни основания на неустоечна клауза от договор за потребителски
кредит и кумулативно съединен с тях иск за връщане на платена въз основа на нищожната
клауза парична сума. Съобразявайки съдебната практика /например Решение №
97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г. на ВКС, І ТО, и Решение № 199/12.07.2016 г. по гр. д.
№ 583/2016 г. на ВКС, ІV ГО/, съдът приема с оглед основанията на всеки един от исковете
за установяване нищожност на неустоечната клауза, че същите следва да се разгледат при
условията на евентуалност, като те подлежат на разглеждане в поредността, произтичаща от
естеството на въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото. Ето защо първо
следва да бъде разгледан искът с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване
нищожност на неустоечната клауза поради нейната неравноправност и само в случай на
3
неговото отхвърляне следва да бъдат разгледани последователно исковете за прогласяване
нищожност на същата на другите релевирани основания.
По иска с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП:
По този иск в доказателствена тежест на ищеца е да установи сключването между
страните на Договор за потребителски кредит № ****/07.11.2022 г. и неговото съдържание,
по който ответникът му е предоставил в заем сумата от 500 лв., както и твърдяната
неравноправност на клаузата за неустойка, а в тежест на ответника е да докаже, че
процесната клауза е индивидуално уговорена.
Съдът намира, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит №
****/07.11.2022 г. попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на
потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146
ЗЗП и защитата по ЗПК.
Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя, а според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправната клауза е
нищожна, освен ако е уговорена индивидуално. Клаузите в потребителските договори не са
индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца типизирано, а
търговецът ги предлага на неограничен брой потребители, като потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им.
Неравноправността на клаузата по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, каквато се релевира от
ищеца, се преценява към момента на сключването на договора при вземане предвид дали
размерът на неустойката е многократно завишен спрямо обезщетението, дължимо за
евентуално предвидимите от неизпълнението вреди, което би било в разрез с принципа на
добросъвестност и би довело до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Съдът намира, че в случая клаузата за неустойка по чл. 11, ал. 1 от
договора не държи сметка за вида на неизпълненото задължение и значимостта на това
неизпълнение – касае се за неизпълнение на акцесорното задължение за предоставяне на
обезпечение, което неизпълнение не води автоматично до неизпълнение на основното
задължение на кредитополучателя – за връщане на главницата по договора заедно с
уговорената възнаградителна лихва, още повече че в случая задълженията по кредита са
изцяло платени в рамките на четири дни след сключването на договора. Същевременно
изискването за добросъвестност налага преценка за носения от кредитора риск да бъде
извършена от него преди сключването на договора, респ. ако се установи необходимост от
обезпечение на кредита, изискването за предоставяне на такова следва да е условие за
неговото отпускане. В случая с обсъжданата клауза се прехвърля рискът от неизпълнение на
задълженията на кредитора за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху последния, което води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На
4
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е
отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, с което се увеличава опасността от
негова свръхзадлъжнялост, при положение че от неизпълнението на акцесорното
задължение за предоставяне на обезпечение не произтичат преки вреди за кредитора.
Същевременно размерът на неустойката, която кредитополучателят се задължава да заплати
при непредставяне в срок на обезпечение, отговарящо на изискванията, е необосновано
висок, като се равнява на почти 1/3 от размера на главницата. Ето защо съдът намира, че в
случая е налице специфичното основание за неравноправност по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП,
както и общите предпоставки за неравноправност на клауза в потребителски договор
съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП – клауза във вреда на потребителя /т.е. клауза, чрез която се
злепоставят интересите на потребителя/, значително неравновесие между правата и
задълженията на страните, което е в ущърб на потребителя, и накърнено изискване за
добросъвестност.
На следващо място, съдът намира, че т. нар. „неустойка“ в действителност
представлява скрита възнаградителна лихва. В тази връзка съдът съобрази, че нейното
начисляване фактически е започнало още от момента на сключване на договора, което е
видно от заключението на съдебно-счетоводната експертиза – с извършеното от ищеца на
07.11.2022 г. плащане на сума в размер на 61 лв. са погасени лихва в размер на 3.89 лв. и
неустойка в размер на 57.11 лв., при положение че към този момент не е изтекъл срокът за
предоставяне от потребителя на обезпечение, респ. не са били налице предпоставките за
начисляване на неустойката. Това, както и обстоятелството, че в договора е предвидено
разсрочването на „неустойката“ съобразно погасителния план, еднозначно сочи на извод, че
изначално кредиторът е имал оправданото очакване, че такава „неустойка“ ще бъде дължима
от потребителя, защото той няма да може да изпълни поставените към него изисквания, и
кредиторът ще се облагодетелства, като получи т. нар. „неустойка“, която в действителност
представлява негова сигурна печалба по отпуснатия кредит. Невключването на
„неустойката“, имаща в действителност характер на скрита възнаградителна лихва, в ГПР
представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и като
краен резултат не позволява на кредитополучателя да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора.
Всичко изложено обуславя извода на съда, че процесната неустоечна клауза е
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП.
Въпреки изричните указания на съда, дадени с Определение № 19200/30.05.2023 г.,
ответникът не сочи доказателства, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора е индивидуално
уговорена, поради което и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП тя е нищожна.
Следователно предявеният иск с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП е основателен,
поради което не са налице условията за разглеждането на другите релевирани от ищеца
основания за нищожност на процесната неустоечна клауза.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
5
За неговата основателност в тежест на ищеца е да докаже извършена от него в полза
на ответника престация на определено благо, а в случая – плащане на неустойка в размер на
145.41 лв., и получаване на сумата от ответника, а ответникът следва да докаже наличието
на правно основание за получаване на процесната сума, което в случая предполага да
установи наличието на валидно облигационно отношение, възникнало по силата на Договор
за потребителски кредит № ****/07.11.2022 г. и включващо в съдържанието си валидна
неустоечна клауза по чл. 11, ал. 1.
По делото е спорно плащането на процесната сума, но въз основа на заключението на
съдебно-счетоводната експертиза категорично се доказва, че с извършените на 07.11.2022 г.
и на 11.11.2022 г. плащания ищецът е погасил изцяло задължението за неустойка в общ
размер на 145.41 лв.
Основателността на иска за прогласяване на неустоечната клауза за нищожна поради
неравноправност неминуемо налага извод, че плащането на неустойка в размер на 145.41 лв.
от ищеца в полза на ответника е извършено при начална липса на основание, поради което
тази сума следва да му бъде възстановена. Следователно безпредметно е обсъждането на
релевираната с възражение нищожност на целия договор.
Предвид изложеното предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
следва да бъде уважен изцяло.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се дължат сторените от него разноски по
делото. Искането на ответника за прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК е
неоснователно – в случая липсва пълно признание на исковете, а и от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза е видно, че с поведението си дружеството е дало повод за
завеждане на делото, като не само е начислило процесната неустойка като задължение на
ищеца, но и е получило плащането й.
Възражението на ответника за прекомерност на заплатения от ищеца адвокатски
хонорар е основателно – той надхвърля минималния размер от 800 лв., а делото не се
отличава нито с фактическа, нито с правна сложност.
Ето защо съдът намира, че ответникът следва да заплати на ищеца разноски в общ
размер на 1 200 лв., както следва: 100 лв. – държавна такса; 300 лв. – депозит за вещо лице;
800 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от А. Г. А., ЕГН **********, с адрес:
*****, срещу „****“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, че клаузата
на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ****/07.11.2022 г., предвиждаща
задължение за неустойка в размер на 145.41 лв., е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП
6
поради неравноправност по чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП.
ОСЪЖДА „****“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, да
заплати на А. Г. А., ЕГН **********, с адрес: *****, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
сумата от 145.41 лв. – недължимо платена неустойка по Договор за потребителски кредит №
****/07.11.2022 г., ведно със законната лихва от 29.12.2022 г. до окончателното плащане, и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1 200 лв. – разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7