№ 469
гр. Плевен, 26.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:С. ЦВ. КРЪСТЕВА
Членове:РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА
ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА
при участието на секретаря АНЕЛИЯ Й. ДОКУЗОВА
като разгледа докладваното от ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА Въззивно
гражданско дело № 20254400500792 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №1098/17.07.2025г., постановено по гр.д.№6930/2024г. по
описа на РС-Плевен състав на същия съд е отхвърлил предявения иск от Л. В.
С., ЕГН **********, с адрес: гр. Плевен, ул. „***" №92, чрез ЕАД Е.И.,
булстат ***, със съдебен адрес: гр. Пловдив, ул. „***" №3 против „КРЕДИ
ЙЕС" ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул.
„***"№12, представлявано от В.М.И. с на първи иск: 2233 лева; Цена на втори
иск: 50 лева, с правно основание чл. 26 от ЗЗД и чл. 55 ЗЗД , като
неоснователен.
На осн.чл.78, ал.1 от ГПК съдът е осъдил Л. В. С., ЕГН **********, с
адрес: гр. Плевен, ул. „***" №92, чрез ЕАД Е.И., булстат ***, със съдебен
адрес: гр. Пловдив, ул. „***" №3 да заплати в полза на РС – Плевен,
направените разноски за държавна такса в размер на 91,32 лв. и
възнаграждение на вещо лице в размер на 250лв.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба, депозирана от Л. С. чрез
процесуалния й представител адв. Е.И.. Във въззивната жалба се излага
становище за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното
решение, постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон.
Отправено е искане за отмяна на поставеното съдебно решение и за
постановяване по същество на спора на друго, с което да се уважат изцяло
предявените искове.
1
В срока по чл.263 от ГПК въззиваемата страна „КРЕДИ ЙЕС" ООД, ЕИК
**** депозира отговор на въззивната жалба, в който се изразява становище за
неоснователност на жалбата. Сочи се, че правилно съдът е отхвърлил исковата
претенция. Прави се искане съдът да потвърди обжалвания съдебен акт.
В открито съдебно заседание на въззивната инстанция въззивната страна
не се явява и несе представлява. Депозира писмена молба, в която заявява, че
поддържа въззивната жалба. Прави искане съдът да отмени
първоинстанционното съдебно решение и да постанови ново, с което да уважи
исковите претенции. Прави искане за присъждане на разноски.
В открито съдебно заседание на въззивната инстанция въззиваемата
страна не се явява и несе представлява. Депозира писмена молба, в която
заявява, че поддържа отговора на въззивната жалба. Прави искане съдът да
потвърди първоинстанционното съдебно решение като правилно и
законосъобразно и да остави без уважение въззивната жалба. Прави искане за
присъждане на разноски.
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, като обсъди доводите на страните
и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от
ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно
решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се
разгледа по същество.
Разгледана по същество ВЪЗЗИВНАТА ЖАЛБА е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. Същото е неправилно, поради което следва да бъде
отменено изцяло.
Пред РС-Плевен са били предявени два обективно кумулативно
съединени иска по чл.26, ал.1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор
за кредит №697126/07.08.2023г., както и иск по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за
връщане на сумата от 50,00лв. като недължимо платена по Договор за кредит
№697126/07.08.2023г.
За да отхвърли исковите претенции, първоинстанционният съд е приел,
че процесният договор напълно отговаря на изискванията на чл. 10 ЗПК и не е
в противоречие с тях, че са спазени изискванията на посочените разпоредби,
доколкото договорът е изготвен на разбирам език. Според съда всички
параметри по него са изчислени към момента на сключването му и са
посочени по ясен и четлив начин, съгласно изискванията на ЗПК, посочен е
общият размер на заема, условията за усвояването му, лихвения процент, ГПР,
общата сума, дължима от ищеца. Съдът е приел, че превишение на ГПР не
представлява основание за недействителност на целия договор с оглед
2
разпоредбата на чл. 19, ал.5 ЗПК, според който клаузите, които увеличават
ГПР над нормата по ал. 4 се явяват нищожни без тази нищожност да се
отразява на валидността на останалата част от договора.
Настоящият въззивен състав намира приетото от първоинстанционния
съд за неправилно и незаконосъобразно, поради следните съображения:
От приложения Договор за кредит №697126/07.08.2023г., сключен
между „КРЕДИ ЙЕС" ООД, ЕИК **** и Л. В. С., ЕГН **********, е видно, че
на Л. С., в качеството му на потребител, е предоставен кредит под формата на
паричен заем в размер на 1000,00 лв., ГПР – 48,081%, срок на погасяване – 11
месеца. В сключения Договор за потребителски кредит е посочен Погасителен
план, в който са отразени месечните вноски като дата /падеж/, вноска
/главница/, месечна лихва, вноска фиксирана.
Изхождайки от предмета на представения по делото Договор за кредит
№697126/07.08.2023г. сключен между „КРЕДИ ЙЕС" ООД, ЕИК **** и Л. В.
С., ЕГН ********** и страните по него – физическо лице, което при
сключване на договора действа извън рамките на своята професионална
компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3 ал.1 от ЗКИ,
предоставящ кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че
процесният договор има характеристиките на договор за потребителски
кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който
законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит, уредени в Глава III, чл.10 и чл.11.
Съдът на Европейския съюз многократно е подчертавал, че
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този
начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби
участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване
и дължи произнасяне. Когато страна-потребител се позовава на договор, съдът
е длъжен да провери неговата действителност, респективно, нищожност,
пряко изводима от вида и съдържанието на договора и без да има позоваване
за нищожност.
Законът въвежда императивни изисквания относно формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит, които изисквания са
императивно посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 от ЗПК. Разпоредбата
на чл.22 от ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1,
чл.11 ал.1 т.7-12 и т.20 и ал.2 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
По отношение на разпоредбата на чл.10 ал.1 от ЗПК, регламентираща
формата на договора, предвид спецификата на договора, като такъв, сключен
от разстояние, съдът намира, че изискванията за форма на договора са
спазени. Информацията по договора е предоставена на потребителя по ясен и
разбираем начин до степен да бъде попълнено неговото съдържание с
3
необходимите реквизити. От приложените Договор за потребителски кредит,
погасителен план към него, както и Общи условия е видно, че същите са
изготвени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12,
поради което не е налице нарушение на тази императивна норма на закона.
Съдът, в изпълнение на задълженията си за служебна преценка относно
наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, стигна до извод за
наличие на основания за нищожност на договора за кредит, поради следните
съображения:
В чл.19 ал.4 от ЗПК е регламентирано, че ГПР на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Към датата на сключване на
процесния договор – 07.08.2023 г. са приложими разпоредбите на чл.19 ал.4 и
ал.5 от ЗПК и те ясно и точно определят предела на оскъпяване на кредита.
Уговорената в чл.8 от Договора неустойка, която кредитодателят има
право да начисли при непредставяне на обезпечение по реда на чл.6 от
Договора, представлява скрит разход за потребителя по смисъла на чл.19, ал.1
ЗПК, респ. увеличава цената на финансовата услуга и същата следва да бъде
включена в годишния процент на разходите и в общата сума, дължима от
потребителя.
Съдът счита, че уговорената неустойка, която заемодателят начислява на
заемателя при непредставяна не обезпечение, няма присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а
преследва друга цел, като същата санкционира неизпълнението на едно
акцесорно непарично задължение на потребителя да представи на кредитора
обезпечение на паричното вземане. От непредставянето на обезпечение не
произтича пряка вреда за кредитора.
В контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано
поставянето на кратък 3-дневен срок от усвояването на сумата, в който
потребителят да обезпечи кредита, след което това негово задължение се
замества от неустойка с компенсаторен характер, което дава основание да се
приеме, че кредиторът е загубил интерес да получи обезпечението. Освен
това, размерът на неустойката надхвърля размера на отпуснатата в заем сума,
доколкото е уговорен конкретен размер – 1022лв. при сума на кредита от
1000лв.
Оказва се, че ако потребителят не представи обезпечение или го
представи, но след срока, той би дължал неустойката дори при редовно
обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък срок и възможността
задължението за неустойка да възникне при редовен кредит показва, че целта
на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира неговото връщане, а да
получи сумата от неустойката. Следователно действителната цел на
обсъжданата договорна клауза е да оскъпи кредита за сметка на потребителя.
Ето защо съдът счита, че процесната неустойка представлява скрита печалба
за кредитора, увеличава цената на кредита и води до възникването на
4
допълнителни разходи за потребителя, които би трябвало да са включени в
годишния процент на разходите.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя това
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия.
В настоящия случай съдът кредитира изготвеното и прието по делото
заключение по назначената съдебно-счетоводна експертиза като компетентно
изготвено, неоспорено от страните, изготвено от вещо лице, в чиято
компетентност няма основания да се съмнява. Въз основа на него се
установява, че в ГПР от 48,081% са включени сумата на главницата и
договорната лихва. При включване в ГПР на уговорената между страните
неустойка за непредставяне на обезпечение, то ГПР достига размер от
526,67%.
Според съда процесната клауза на договора, обективирана в чл. 8 от
договора, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи
на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при
договарянето, поради което същата се явява нищожна. Така въведените
изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова
гаранция или поръчители) и срока за предоставянето му (тридневен), създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то
изцяло да се възпрепятства, като непредставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази
възможността за предоставяне обезпечение и риска при предоставянето на
заем към датата на сключване на договора.
В настоящия случай съдът констатира нарушение на изискването на
чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 ЗПК и това обосновава извод за недействителност
на договора за кредит на основание чл.22 ЗЗП.
По тази причина съдът приема, че действителният размер на ГПР за
процесния потребителски кредит се явява различен от посочения в договора, в
който смисъл процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1,
т.10 ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т.10 от нея
води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
Този пропуск сам по себе си е напълно достатъчен, за да се приеме, че целият
договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 26, ал.1 пр.1
ЗЗД.
5
Приетото от страна на първоинстанционния съд, че размерът на ГПР не
е основание да се приеме недействителност на целия договор, е неправилен и
незаконосъобразен, тъй като не намира опора в закона.
С оглед изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде
отменено изцяло. Вместо него следва да се постанови решение, с което да се
прогласи нищожността на процесния договор.
По иска по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД:
С оглед наличие на основание за обявяване на целия договор за кредит за
недействителен, то основателна се явява претенцията по чл.55, ал.1, предл.1 от
ЗЗД за заплащане на сума в размер на 50,00лв., представляваща недължимо
платена сума по процесния договор. Ответникът не е ангажирал
доказателства, че е възстановил сумата от 50,00лв. на ищеца, поради което
искът се явява основателен за претендирания размер на посоченото
основание.
По разноските:
При този изход на спора първоинстанционното решение следва да бъде
отменено и в частта за разноските.
На осн. чл. 78,ал.1 от ГПК право на разноски възниква за ищеца.
Ответникът следва да заплати на ищцата сумата от 54,32 лв. за държавна
такса, както и разноските за адвокатско възнаграждение в двете съдебни
инстанции. От представените документи се установява, че пълномощникът е
предоставил безплатна правна помощ на ищеца на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
от ЗАдв. При определяне на дължимото адвокатско възнаграждение съдът
съобрази възприетото в задължителните Решения на Съда на ЕС тълкуване
(Решение от 25.01.2024 г. по C-438/22, Решение от 23.11.2017 г. по съединени
дела C 427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04
и С 202/04 на голямата камара на CEO) и не следва да прилага Наредбата за
възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - дв, бр. 14 от 2025 г.) при
определяне на адвокатското възнаграждение, което се дължи, тъй като не
съответства на предоставената правна услуга и правна и фактическа сложност
на делото. Производството по делото е приключило при три открити съдебни
заседания, същото не се характеризира със значителна фактическа и правна
сложност. Процесуалният представител на ищеца единствено е изготвил
исковата молба и е подал писмени становища, не се е явил в откритите
съдебни заседания. Съобразно материалния интерес по делото,
констатираната по-горе фактическата и правна сложност, и качеството на
предоставената правна услуга, съдът намира, че дължимото адвокатското
възнаграждение е в размер на 240 лв. с ДДС за иска по чл.26 от ЗЗД и 240лв. за
иска по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД или общо за двата иска 480лв. с ДДС.
Във въззивното производство въззиваемата страна следва да заплати на
въззивника сторените разноски. Последният претендира единствено разноски
за осъществена безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.,
доколкото в хода на първоинстанционното разглеждане на делото ищцата е
била освободена от такси и разноски.
6
Съдът намира, че за въззивното производство въззиваемата страна
следва да бъде осъдена да заплати дължимото адвокатското възнаграждение е
в размер на 240 лв. с ДДС за иска по чл.26 от ЗЗД и 240лв. за иска по чл.55,
ал.1, предл.1 от ЗЗД или общо за двата иска 480лв. с ДДС.
Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на
основание чл.280 ал.3 т.1 от ГПК.
По изложените съображения и на осн. чл.271, ал.1 от ГПК, Плевенски
окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ на основание чл.271 ал.1 от ГПК Решение
№1098/17.07.2025г., постановено по гр.д.№6930/2024г. по описа на РС-
Плевен, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК Договор за кредит №697126/07.08.2023г., сключен
между „КРЕДИ ЙЕС" ООД, ЕИК ****, в качеството на заемодател, и Л. В. С.,
ЕГН **********, в качеството на заемател.
ОСЪЖДА на осн. чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД „КРЕДИ ЙЕС" ООД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „***"№12,
представлявано от В.М.И. ДА ЗАПЛАТИ на Л. В. С., ЕГН **********, с
адрес: гр. Плевен, ул. „***" №92 сумата от 50,00лв. – недължимо платена сума
по Договор за кредит №697126/07.08.2023г., сключен между „КРЕДИ ЙЕС"
ООД, ЕИК ****, в качеството на заемодател, и Л. В. С., ЕГН **********, в
качеството на заемател, поради нищожността на договора, ведно със законната
лихва от датата на исковата молба – 28.11.2024г. до окончателното плащане на
сумата.
ОСЪЖДА на осн. чл.78, ал.1 от ГПК „КРЕДИ ЙЕС" ООД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „***"№12,
представлявано от В.М.И. ДА ЗАПЛАТИ на Л. В. С., ЕГН **********, с
адрес: гр. Плевен, ул. „***" №92 сумата от 54,32лв. за държавна такса за
първоинстанционното разглеждане на делото.
ОСЪЖДА на осн. чл.78,ал.1, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. „КРЕДИ
ЙЕС" ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул.
„***"№12, представлявано от В.М.И. ДА ЗАПЛАТИ на ЕАД Е.И., ЕИК ***,
на осн. чл. 78,ал.7 ГПК вр. чл. 38,ал.1,т.3 ЗАдв, сумата от 480лв. с ДДС, за
предоставена безплатна правна помощ на ищеца за първоинстанционното
разглеждане на делото и сумата от 480лв. за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на основание
чл.280 ал.3 т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
7
Членове:
1._______________________
2._______________________
8