Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, ….02.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен състав, в открито заседание на двадесет и осми януари две
хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното
от мл. съдия Углярова в.гр.д. № 8731 по описа за 2019г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 68586 от 19.03.2019г.,
постановено по гр. д. № 36548/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 47 състав,
са уважени предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД от „Топлофикация –
София“ ЕАД срещу Н.В.В., за признаване на установено,
че ответникът дължи сумата от 1 208,25 лева, представляваща стойността на
доставена от дружеството топлинна енергия по договор за покупко
– продажба на топлинна енергия по общи условия за недвижим имот за периода от м.01.2016г.
до м.04.2017г., сумата от 110,47 лева, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за стойността на доставената
топлинна енергия за периода от м.01.2016г. до м.04.2017г., както и законна
лихва върху главницата, дължима от 31.01.2018г. до окончателното изплащане на
вземането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК от 16.02.2018г., по ч.гр.дело № 7121/2018г. по описа на СРС, ГО, 47
състав, като исковите претенции са отхвърлени за разликата над сумата от 1 208,25
лева до пълния претендиран размер от 1 941,84
лева и за периода от м.05.2014г. до м.12.2015г., както и за лихва за забава над
сумата от 110,47 лева до първоначално претендирания
размер от 315,38 лева.
С решението са отхвърлени предявените
искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл.
79, ал.1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД от „Топлофикация – София“ ЕАД срещу Г.П.В., за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 614,64 лева,
представляваща главница за потребена топлинна енергия
за периода от м.05.2014г. до м.04.2017г., за сумата от 98,84 лева,
представляваща лихва за забава за периода от 15.10.2015г. до 16.01.2018г., за
сумата от 24,49 лева – главница за дялово разпределение за периода от
м.05.2014г. до м.04.2017г., както и за сумата от 4,71 лева, представляваща
лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 15.10.2015г. до
16.01.2018г.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „МХ Елвеко“ ООД, на страната на
ищеца – „Топлофикация – София“ ЕАД.
Въззивникът – ищец
„Топлофикация – София“ ЕАД обжалва решението в частта, в която са отхвърлени
исковете за вземания срещу Г.П.В., с оплакване за неправилност и нарушение на материалния
закон. Поддържа, че неправилно и в противоречие с действителното фактическо
положение първоинстанционният съд е приел, че
ответникът не е титуляр на вещни права върху процесния
имот. Сочи, че от представените и приети в производството писмени доказателствени средства се установява, че ответникът е
наследник по закон на починалия П.Г.В. и следва да приеме като негов
правоприемник както правата, така и задълженията, които са част на
наследствената маса. На следващо място навежда, че оспорванията
на насрещната страна, че лицето не се намира в облигационно правоотношение с
ищеца, като единствено другият съсобственик е клиент на топлинна енергия, са
неоснователни и противоречат на закона. В подкрепа на последното се навеждат
доводи, че лицата, които фактически ползват имота на основание облигационно
отношение притежават единствено качеството държатели на имота, респективно и не
са ползватели по смисъла на Закон за собствеността. По изложените съображения
моли съда да отмени решението в обжалваната част и да уважи предявените искове изцяло,
като присъди и направените по делото разноски. Релевира
се възражение за прекомерност на претендираното от
насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемият – ответник
Г.П.В., не
е депозирал писмен отговор в срока по чл.263, ал.1 ГПК.
Третото лице – помагач в производството,
не е депозирало писмено становище на въззивната
жалба.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на
страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на
решението само по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално
допустимо.
Първоинстанционното решение е постановено в съответствие с материалния
закон и като правилно следва да бъде потвърдено. Пред настоящата инстанция не
са събрани доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят
установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, от които се установяват факти и обстоятелства, относими към конкретния правен спор, като настоящият
съдебен състав изцяло споделя мотивите на СРС, към които препраща по реда на
чл. 272 ГПК.
В
допълнение и по наведените с въззивната жалба доводи
за неправилност на решението, въззивният съд намира
следното:
Единственият
спорен на етапа на въззивното
производството въпрос е за съществуването на договорно правоотношение между
ищеца и ответника Г.П.В. за доставка на топлинна енергия, съответно – дали
ответникът има качеството потребител.
Според
действащата от 05.03.2004 г. и към настоящия момент разпоредба на чл. 150, ал.
1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/.
Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение.
Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна
енергия до процесния имот е неговият собственик или
лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е
задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена
топлинна енергия, респективно то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.
Изброяването в
нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие обаче не е изчерпателно. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от
посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените
от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи цената на
доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди. Договорът между
това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презумира с установяване на факта
на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от
Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017
г., ОСГК/.
С
оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно договорно
отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е
израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД.
По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за
постигнато, когато обективираните насрещни
волеизявления на страните съвпаднат, като обективирането
им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът може
да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно
обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149,
ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва
въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на
топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост.
Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без
наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички
собственици или титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в
етажната собственост са потребители на топлинна енергия, т. е. страни по
договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза
законът приравнява придобиването на право на собственост или вещно право на
ползване върху топлоснабдения имот със сключването на
договор с топлопреносното предприятие. Законът по
императивен ред приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на
придобиване на имота с новия собственик /собственици/ или вещен ползвател на
същия. Топлопреносното предприятие е в облигационни
отношения за доставка на топлинна енергия за даден обект с това лице, с което
последно по време има сключен договор за същия обект.
Договорът
за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост може да бъде
както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото съдържание
на договора/, така и презюмиран /сключен със самия
факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване/, като всеки
нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за
преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице
последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия
/изричен или презюмиран/.
В
конкретния случай се установява, а и това обстоятелство не е спорно между страните
в производството, че процесният недвижим имот, а
именно – апартамент, находящ се в гр.София, ул.“******е
собственост на П.Г.В. и Н.В.В.. От приложеното по
делото удостоверение за наследници № 1429 от 15.08.2002г., издадено от
длъжностно лице към община „Слатина“ гр.София, е видно съща така, че П.Г.В. е
починал на 08.01.1995г., като е оставил свои наследници по закон Н.В.В. – съпруга и Г.П.В. – син.
По делото е приета
като доказателство молба – декларация от Н.В.В. от 05.08.2002
г., с която е поискано откриването на партида за процесния
топлоснабдяван имот. С този документ се установява,
че Н.В.В. е направила изрично искане пред ищцовото дружество да бъде открита партида на нейно име въз
основа на копия от документи, удостоверяващи правото на собственост върху топлоснабдения имот, като това заявление представлява по
своето правно естество предложение за сключване на договор за доставка на
топлинна енергия - арг. чл. 13 ЗЗД.
Като е приел това заявление, входирал го е при себе и
е продължил да доставя топлинна енергия до процесния
апартамент, ищцовото дружество е приело предложението
на Н.В. за сключване на договор за доставка на топлинна енергия. Чрез
изразената от нея воля е породено облигационно правоотношение с ищцовото дружество на основание чл. 149, ал. 1, т. 6 от ЗЕ. Постигнато е изрично съгласие с ищцовото
дружество за съществуването на облигационно правоотношение с предмет доставка
на топлинна енергия за процесния имот, тъй като
ответникът, по отношение на когото първоинстанционното
решение е влязло в сила, е поискал откриването на партида, а предприятието е
уважило искането му. От посочената дата – 05.08.2002 г., предхождаща началото
на исковия период, между Н.В. и ищцовото дружество
съществува правоотношение по договор за покупко-продажба /доставка/ на топлинна
енергия за процесния обект – апартамент, находящ се в гр.София, ул.“******. Ето защо задължено лице
да заплаща стойността на потребената в имота топлинна
енергия за процесния период е единствено ответницата Н.В.,
респективно и всички доводи на въззивника в противоположния
аспект, настоящият състав на съда намира за неоснователни.
С оглед изложеното
се налага извод, че ответникът Г.П.В. не е пасивно материално легитимиран да
отговаря по предявените искове. Както вече бе посочено по – горе, всеки нов
договор за топлоснабдявания имот, сключен по който и
да е от двата начина /изричен или презюмиран/,
преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот
с друго лице. Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в
облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния
имот през процесния период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия /изричен или презюмиран/. В
случая, последно по време е сключен изричен договор за доставка на топлинна
енергия за процесния имот единствено с ответницата Н.В.,
видно от представената по делото молба-декларация за откриване на партида от 05.08.2002
г. С оглед изложеното се налага извод, че въззиваемият
Г.П.В. няма качеството потребител на топлинна енергия и в този смисъл не е
пасивно материално легитимиран да отговаря по предявените искове. Претенциите
срещу него следва да бъдат отхвърлени в цялост като неоснователни – както
претенцията за заплащане на главните парични вземания, така и искът за акцесорното вземане за обезщетение за забава.
Тъй като Софийският
районен съд е достигнал до същите фактически и правни изводи, първоинстанционното решение в обжалваната от въззивника – ищец част следва да бъде потвърдено като
правилно.
При този изход на
спора право на разноски има въззиваемата страна, но
доколкото такива не са сторени в производството, не следва и да бъдат
присъждани.
С оглед цената на иска, въззивното
решение не подлежи на касационно
обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК,
във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 68586 от 19.03.2019г.,
постановено по гр. д. № 36548/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 47
състав, в обжалваната част.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца – „МХ Елвеко“ ООД.
Решението не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.