№ 22918
гр. София, 14.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА В. Х.ВА
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ Гражданско дело №
20251110107227 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 Закон за задълженията ЗЗД/, 79, ал.
1 ЗЗД и евентуално чл. 55, ал. 1, предложение първо ЗЗД.
Ищцата Е. Б. З. твърди, че на 17.12.2024 г. е сключила с ответника договор за
потребителски кредит № 1208436 към искане № 9514583 за сумата от 650 лв., при вид на
погасителна вноска – двуседмична, брой на вноските 7, като месечният лихвен процент не
бил посочен. В чл. 5 ал.1 от Договора било посочено, че заемателят се задължава да
предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1/ Безусловна банкова гаранция или
2/ Поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от
кредитора условия. Съгласно чл. 11 ал.1 страните се договорили, че в случай на
непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в
размер на 237,44 лв., като последната била начислена още със сключването на договора.
Освен изложеното, твърди, че е била задължена да сключи застраховка „злополука“, за което
бил издаден застрахователен сертификат № 240101100027781 от 18.12.2024 г., като от
главницата на кредита била удържана сума в размер на 40,00 лева и реално предоставили
610,00 лева. Оспорва договора за кредит като нищожен при твърдения, че не е спазена
предвидената от закона форма при сключването му, изискванията за шрифт и поради липса
на съществен елемент ГПР. Аргументира, че не е разписана методиката на формиране на
ГПР. Твърди, че действителният размер на ГПР надвишава допустимия по закон, както и че
в договора е посочен грешен размер. Излага, че в договора не е посочена възнаградителната
лихва. Сочи, че изискванията за предоставяне на обезпечение са били на практика
неизпълними. Оспорва неустойката като нищожна поради накърняване на добрите нрави и
сочи, че излиза извън присъщите функции. Излага, че при забава, кредиторът има право
само на лихва за забава. Поддържа и че непредоставянето на обещани обезпечения е
предпоставка за обявяване на задължението за предсрочно изискуемо. Оспорва
неустоечната клауза като неравноправна. Подробно излага, че неустойката следва да се
включи в размера на ГПР. Сочи, че посочването на грешен размер на ГПР е равнозначно на
липса на такъв, както и че представлява заблуждаваща търговска практика. Оспорва и
клаузата за възнаградителна лихва като нищожна поради накърняване на добрите нрави, т.к.
надвишавала трикратния размер на законната лихва. Доколкото оспорва целия договор като
нищожен, счита, че дължи единствено чистата стойност на кредита.
1
С оглед изложеното ищецът прави искане за прогласяване нищожността на Договор за
потребителски кредит № 1208436 от 17.12.2024 г. поради противоречие със закона.
Претендира разноски.
Ответникът „Сити Кеш“ ООД развива подробни съображения в насока, че в случая е
налице злоупотреба с права от страна на ищеца, т.к. последният образувал срещу него
множество дела с идентичен предмет, но касаещи различни договори за кредит, с цел
генериране на разноски по делата. Оспорва иска и като неоснователен. Развива подробни
съображения в насока, че договорът е сключен при спазване на всички нормативни
изисквания, както и че клаузите са валидно и индивидуално уговорени. Подробно излага, че
неустойката не следва да се включва в размера на ГПР. Сочи, че ищецът е имал право да се
откаже от договора в 14 дневен срок от сключването му. Твърди, че през 2024 г. между
страните са сключени общо 7 договора, поради което счита, че ищецът е бил наясно с
крайния размер на задълженията по договорите. Моли съда да отхвърли предявения иск.
Претендира разноски.
В срока за отговор на исковата молба, ответникът „Сити Кеш“ ООД е предявил насрещни
искове срещу ищеца Е. Б. З., както следва: осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1
ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за осъждане на ответника по насрещния иск да заплати сумата от 650,00
лв., представляваща неизплатена главница по Договор за паричен заем 1208436 от
17.12.2024 г., ведно със законната лихва считано от 06.06.2025 г. до окончателно изплащане
на вземането, съединен в условията на евентуалност с иск с правно основание чл. 23 ЗПК за
осъждане на ответника по насрещния иск да заплати сумата от 650,00 лв., представляваща
чистата стойност на кредита по Договор за паричен заем 1208436 от 17.12.2024 г., ведно със
законната лихва считано от 06.06.2025 г. до окончателно изплащане на вземането.
Претендира разноски.
Ищецът по насрещния иск „Сити Кеш“ ООД твърди, че между страните е сключен
договор за кредит 1208436 за сумата от 650 лв., която била предоставена на ответника по
насрещния иск при сключването на договора. Излага, че договорът е сключен при фиксиран
ГЛП 50 %, погасим на 7 двуседмични вноски, при краен срок 25.03.2025 г. Твърди, че
ответникът не е изпълнил задълженията си по договора, включително и че не е предоставил
обезпечение, поради което била начислена и неустойка. Излага, че задълженията по
договора възлизат на 1145,42 лв. от които 650 лв. главница, 57,56 лв. възнаградителна лихва,
237,44 лв. неустойка и 200,42 лв. такси.
Ответникът по насрещния иск Е. Б. З. отново излага, че договорът за кредит е нищожен,
но не оспорва дължимостта на чистата стойност на кредита, в това число и че не е
извършвала плащания по договора.
От фактическа страна съдът приема следното:
По делото е представен Договор за потребителски кредит № 1208436/17.12.2024 г.,
сключен между „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ******, в качеството на кредитор, и Е. Б. З., в
качеството й на потребител – кредитополучател, по силата на който кредиторът е
предоставил на кредитополучателя парична сума в размер на 650 лв., като договорът служи
и като разписка за получаването . Кредитът е със срок седем двуседмични вноски, с
падежи от 31.12.2024 г. до 25.03.2025 г., при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) – 50
% и посочен годишен процент на разходите (ГПР) – 65,18 %, като общата сума за връщане
според договора възлиза на 707,56 лв. Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора, кредитополучателят
се задължава в срок до 3 дни от сключването му да предостави обезпечение, като изборът е
формално оставен между: безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана банка,
покриваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане, или поръчителство на
едно или две физически лица, които трябва кумулативно да отговарят на изключително
високи и детайлно формулирани изисквания – многократно над минималната работна
заплата осигурителен доход, липса на каквито и да е други задължения, „редовна“ кредитна
история, както и представяне на официални документи от работодател. В чл. 11, ал. 1 от
договора страните са уговорили, че при непредоставяне на обезпечение в тридневния срок
2
кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 237,44 лв., която съгласно
ал. 2 се разсрочва и се заплаща заедно с погасителните вноски. От погасителния план е
видно, че неустойката е предварително калкулирана, като за всяка вноска е предвиден
фиксиран компонент „неустойка“, а общият размер възлиза именно на 237,44 лв., като
общото задължение при непредоставено обезпечение достига 945 лв.
От представените извлечения и справки за движенията по кредита, които не са оспорени
от ищцовата страна, се установява, че кредитополучателят не е извършил нито едно
плащане по договора. В счетоводните документи на кредитора задължението е формирано,
както следва: 650 лв. главница, 57,56 лв. възнаградителна лихва, 237,44 лв. договорна
неустойка, както и допълнителни начисления за такси и законни лихви. Тези обстоятелства
не са спорни между страните.
От правна страна съдът намира следното:
Подадените искови молби са редовни, а предявените с тях искове са правно допустими.
По делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е
сключен Договор за кредит № 1208436 на 17.12.2024 г., за сумата от 650 лв., която е
предоставена на ищеца в деня на сключването на договора; че по процесния договор не са
извършвани плащания.
Съдът, след като обсъди съдържанието на процесния договор за потребителски кредит,
намира, че уговорената в чл. 11, ал. 1 и ал. 2 договорна клауза за неустойка е нищожна, тъй
като противоречи на императивни норми на закона, на принципите на добросъвестност и
справедливост и представлява неравноправна клауза по смисъла на Закона за защита на
потребителите.
Формално клаузата предвижда, че при непредоставяне на обезпечение в тридневен срок
от сключване на договора кредитополучателят дължи неустойка в размер на 237,44 лв.,
платима разсрочено заедно с погасителните вноски. От анализа на погасителния план обаче
се установява, че неустойката е предварително включена в механизма на издължаване, като
още към момента на сключване на договора са фиксирани както нейният общ размер, така и
конкретните части във всяка вноска.
Това показва, че уговорката не изпълнява класическите функции на неустойката –
обезпечителна и обезщетителна, а представлява икономически елемент от цената на
кредита, маскиран като санкция. Неустойката не е поставена в зависимост от настъпването
на непредвидимо неизпълнение, а от поведение, което е предвидимо и практически
неизбежно за средния потребител – осигуряване на сложно обезпечение в изключително
кратък срок след отпускане на кредита.
Задължението за предоставяне на обезпечение е формулирано при кумулативни,
изключително рестриктивни условия – банкова гаранция за двукратния размер на
задължението или поръчителство от лица с многократно над минималната работна заплата
доход, без други кредити и с изрядна кредитна история, удостоверена с официални
документи, всичко това в срок от три дни от сключването на договора.
Съдът приема, че подобно задължение обективно не може да бъде изпълнено от
обикновен потребител в посочения срок, поради което още към момента на сключване на
договора е налице предрешеност на настъпването на основанието за неустойка. Това лишава
клаузата от санкционен характер и я превръща в автоматично задействан финансов
компонент, несвързан с реална възможност за избор или предотвратяване от страна на
потребителя.
Непредоставянето на обезпечение не води до настъпване на преки имуществени вреди за
кредитора, доколкото последният разполага с всички законови способи за защита –
възможност за предсрочна изискуемост по чл. 71 ЗЗД, начисляване на законна лихва при
забава, както и съдебно принудително изпълнение. В този смисъл уговорената неустойка не
компенсира вреди, а води до неоснователно увеличаване на задължението на потребителя.
Размерът на неустойката – 237,44 лв., представлява повече от една трета от предоставената
3
главница, което я прави явно несъразмерна спрямо обезпечаваното задължение и излиза
извън присъщите функции, съгласно критериите, установени в т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Чрез клаузата за неустойка кредиторът фактически заобикаля ограничението на чл. 19,
ал. 4 ЗПК относно максималния допустим годишен процент на разходите. Макар формално
неустойката да е изключена от ГПР, нейното предварително планиране, разсрочване и
включване във всяка погасителна вноска показват, че тя представлява предвидим и сигурен
разход по кредита, който увеличава реалната му цена над декларираната.
По този начин потребителят е въведен в заблуждение относно действителната
икономическа тежест на договора, а защитната функция на ГПР като инструмент за
сравнение на кредитните продукти е обезсмислена.
Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК изрично ограничава правата на кредитора при забава
на потребителя до получаване на законна лихва. С процесната клауза се уговаря
допълнително плащане за неизпълнение на акцесорно задължение, което по същество
обезпечава същия риск – несъбираемост на вземането. Това води до недопустимо
кумулиране на санкции, което противоречи на защитната философия на закона.
Клаузата за неустойка не е индивидуално договорена, а е част от типови условия, върху
които потребителят не може да влияе. Тя създава значително неравновесие между правата и
задълженията на страните, като прехвърля изцяло върху потребителя риска от
неизпълнение, без насрещна еквивалентна престация от страна на кредитора. Поради това тя
попада в хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП и е нищожна на основание чл. 146 ЗЗП.
По предявения насрещен иск за заплащането на сума в размер на 650 лв.
При уважаване на иска за нищожност и на основание чл. 23 от Закона за потребителския
кредит, последицата е, че потребителят дължи само чистата стойност на кредита, без лихви,
неустойки и други разходи. Безспорно е установено, че кредитополучателят е получил
сумата 650 лв., както и че същата не е върната. Поради това насрещният иск на „Сити Кеш“
ООД е основателен за сумата 650 лв., представляваща чистата стойност на кредита, като за
разликата над този размер претенцията е неоснователна.
С оглед изхода на спора съдът намира, че следва да се произнесе и по отговорността за
разноските между страните, съобразно разпоредбите на чл. 78 ГПК.
По делото се установява, че ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50 лв. за
предявения установителен иск.
Еднолично адвокатско дружество „ДМ“ е поискало в Молба с вх. № 355775/30.10.2025 г.
присъждането на основание чл. 38, ал.1 , т. 2 ЗА на адвокатско възнаграждение в размер на
общо 960 лв. с ДДС. Представило е Договор за правна защита и съдействие, сключен на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Ответникът „Сити Кеш“ ООД е направил своевременно
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Съдът намира
възражението за основателно. Делото не се отличава с фактическа и правна сложност извън
типичната за този вид потребителски спорове, като предметът му е ограничен до
действителността на конкретна договорна клауза и последиците от недействителността на
договора. При съобразяване на извършените процесуални действия съдът определя
дължимото адвокатско възнаграждение в полза на Еднолично адвокатско дружество „ДМ“ в
размер на 200 лв. без ДДС, тъй като дружеството не е представило доказателства за
регистрацията си по ЗДДС.
От своя страна ответникът „Сити Кеш“ ООД е заплатил държавна такса в размер на 50
4
лв. за предявения насрещен иск и е направил разноски за адвокатско възнаграждение, които
съдът определя по справедливост и с оглед изхода на делото в размер на 300 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Е. Б. З., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к. „З
Б-5“, бл. 6, вх. А, ет. 14, ап. 56, срещу „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: ******, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „ЦШ“ № 115 Е, ет. 5, иск с правно основание чл. 26, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, нищожността на сключения между страните Договор за кредит № 9514583 от
17.12.2024 г., поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА Е. Б. З., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к. „З Б-5“, бл. 6, вх. А, ет.
14, ап. 56, да заплати на „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: ******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „ЦШ“ № 115 Е, ет. 5, сумата от 650 (шестстотин и петдесет)
лева, представляваща чистата стойност на предоставения потребителски кредит по Договор
за потребителски кредит № 1208436 от 17.12.2024 г., на основание чл. 23 Закон за
потребителския кредит, ведно със законната лихва, считано от 06.06.2025 г. /датата на
предявяване на насрещния иск/ до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „ЦШ“ № 115 Е, ет. 5 да заплати на Е. Б. З., с ЕГН: **********, с адрес: гр.
София, ж.к. „З Б-5“, бл. 6, вх. А, ет. 14, ап. 56 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер
на 50 лв. – държавна такса.
ОСЪЖДА Е. Б. З., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к. „З Б-5“, бл. 6, вх. А, ет.
14, ап. 56, да заплати на „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: ******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „ЦШ“ № 115 Е, ет. 5 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в
размер на 50 лв. – държавна такса.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „ЦШ“ № 115 Е, ет. 5 да заплати на Еднолично адвокатско дружество „ДМ“,
вписано в регистър Булстат под №*********, фирмено дело №24/2021г. по описа на СГС,
24-ти състав, представлявано от адв.ДМ - управител, с адрес на упражняване на дейността:
гр.София, бул.“Александър Стамболийски“ №125-2, ет.5, офис 5-3; на основание чл.38, ал.2
ЗАдв. сумата от 200 лв. – адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба от страните пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5