№ 769
гр. София, 05.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Кристина Филипова Въззивно гражданско
дело № 20241000503416 по описа за 2024 година
С решение № 4627 от 1.08.2024 г., по гр.д. № 9932/23 г., СГС, І-13 с-в,
ПРИЗНАВА по иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК вр. чл. 124 ГПК, че в
полза на Б. А. М. не съществува вземане от „Джамбо ЕС.Б.“ ЕООД за сумата
от 98 000 лв., съставляваща главница по изп.д. № 4776/2019 г. по описа на
ЧСИ М. Б., както и начислена върху нея лихва, разноски и такси поради
погасяване на вземането (чрез приспадането му от платено обезщетение на
ответника от ЗД „ЕИГ РЕ“ ЕАД в размер на 115 304,68 лв.), като ОТХВЪРЛЯ
иска за сумата над 98 000 лв. до сумата от 100 000 лв. като неоснователен.
Със същото решение се осъжда Б. А. М. да заплати на „Джамбо ЕС.Б“
ЕООД на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД платената от последния на
20.07.2023 г. по изп.д. № 4776/2019 г., сума от 102 024,85 лв., като тази сума
включва главница, лихви и разноски по изпълнителното дело.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от Б. А. М.. Счита акта на
СГС за недопустим и немотивиран, тъй като в същия не са изложени
фактически констатации, нито правни изводи. Подчертава, че искът по чл. 439,
ал. 2 от ГПК може да бъде основан само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
1
изпълнителното основание, а настоящият казус не е такъв – в тази връзка
сочи, че застрахователят е платил на М. сумата от 67 304,68 лв. на 19.06.2018
г., и сумата от 48 000 лв. на 26.10.2019 г. като твърди, че само последната сума
попада в хипотезата на чл. 439, ал. 2 ГПК, тъй като последното заседание пред
СГС, като въззивен съд по спора по чл. 200 КТ, е било на 21.06.2019 г. (а
самият изпълнителен лист е издаден на 25.09.2019 г.). Счита, че се касае до две
отделни плащания, по две отделни решения, на различни основания, като нито
едно от тях не е отменено. Твърди още, че не се касае до иск по чл. 55, ал. 1
ЗЗД, а до претенция по чл. 59 ЗЗД. Подчертава, че липсва и елемент от
фактическия състав на неоснователното обогатяване, тъй като макар сумата
да е излязла от сметка на „Джамбо ЕС.Б“ ЕООД и да е постъпила по сметка на
ЧСИ, тя не е преведена на М. и той не я е получавал, поради което не следва и
да я връща. Оспорва, че се дължат главници, такси и разноски по
изпълнителното дело, така както е присъдил СГС. На последно място изтъква,
че полученото обезщетение от застрахователя не покрива търпените вреди от
М. от настъпилото през 2014 г. ПТП, поради което квалифицира
обезщетението от работодателя като допълнително плащане за постигане на
пълна обезвреда. Именно в тази връзка твърди, че е било направено намаление
на исковата претенция срещу работодателя от 200 000 лв. на 100 000 лв., тъй
като вече е било осъдено застрахователното дружество да заплати
застрахователното обезщетение. Настоява, че съдът в производството по чл.
200 КТ всъщност е присъдил допълнително 100 000 лв. за обезщетяване.
Моли да се обезсили или отмени решението, като се присъдят разноски.
Ответникът „Джамбо ЕС.Б“ ЕООД оспорва въззивната жалба изцяло.
Твърди, че погасяването на задължението към М. не е настъпило преди
21.06.2019 г., тъй като към тази дата няма влязло в сила съдебно решение,
което да подлежи на изпълнение. Според ответника погасяването на
задължението е настъпило като факт на 23.10.2019 г., когато е влязло в сила
съдебното решение на ВКС, с което е присъдена сумата от 98 000 лв. като
застрахователно обезщетение. Твърди, че според Писмо от 17.04.2024 г. на ЗД
„Еиг Ре“ АД плащанията с погасителен ефект спрямо М. са извършени след
издаването на изпълнителния лист срещу „Джамбо ЕС.Б“ ЕООД– на
29.10.2019, 14.11.2019 г. и 3.06.2020 г. Възразява срещу тезата във въззивната
жалба, според която обезщетенията от застрахователя и работодателя са
независими едно от друго. Позовава се на тълкувателно решение № 2 от
2
06.06.2012 г. по тълк. д. № 1/2010 г., ОСТК на ВКС, и твърди, че след
обезщетяването на пострадалия от застрахователя във връзка с ПТП, той не
може да получи заплащане на обезвреда и от работодателя си. Цитира
практика на ВКС – решение № 230 от 12.07.2011 г. по гр.д. № 1907/09 г., ІV
ГО, според която пострадалият може да получи само веднъж обезщетение, а
работодателя или респ. застрахователят ще се освободят от отговорност само с
плащане на същото от един от тях. Счита, че искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е
правилно разгледан, тъй като с уважаването на отрицателния установителен
иск отпада основанието за събиране на вземането от работодателя и възниква
интересът на последния да претендира връщане на излезлите от
патримониума му парични суми, събрани в изпълнителното дело. Твърди, че
следва да бъде установено единствено даването от страна на работодателя.
Оспорва и тезата, че се касае до несправедлив размер на присъденото
обезщетение на М. и че същият има право да получи плащане и от
работодателя си. Моли да се потвърди решението и да се присъдят разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу валидно и допустимо
съдебно решение, преценено като такова в съответствие с чл. 269 ГПК.
Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и
доказателствата по делото намира следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 439 ГПК и чл. 55, ал. 1, пр.
3 ЗЗД.
Ищецът „Джамбо ЕС.Б“ ЕООД твърди, че негов работник Б. А. М.
претърпял през 2014 г. трудова злополука (ПТП, настъпило на път от
работното място към вкъщи). М. осъдил работодателя си да му заплати
обезщетение в размер на 100 000 лв. В същото време обаче бил предявен иск и
срещу застрахователя на виновния за инцидента водач – ЗД „ЕИГ Ре“ ЕАД, и
съдилищата присъдили на М. обезщетение в размер на 98 000 лв. Ответникът
М. образувал изпълнително производство срещу работодателя-ищец за
събиране на присъдената сума, но в същото време заявил, че получил плащане
от застрахователя, без обаче да уведоми ЧСИ в какъв размер е то. Ищецът
сочи, че пострадалият има право да избере дали да получи едно от двете
обезщетения, но не може да ги кумулира. Дружеството твърди, че плащането
от застрахователя е новонастъпил факт по смисъла на чл. 439 ГПК, след
датата на приключване на съдебното дирене в производството в което
3
работодателят е бил осъден, и има правен интерес да претендира да се
установи, че ответникът М. няма вземане срещу „Джамбо ЕС.Б“ ЕООД и
последното не му дължи сумата от 100 000 лв. Моли да се осъди ответникът
М. да му върне събраните по изпълнението суми в общ размер на 102 024,85
лв., включващ както обезщетението, така и всички събрани на отпаднало
основание суми, в това число лихви, такси и разноски.
Ответникът Б. А. М. оспорва исковете. Счита, че не са налице
предпоставките на чл. 439 ГПК, тъй като плащането от ЗД „Еиг Ре“ ЕАД е
преди приключване на съдебното дирене в последното заседание в СГС, II - Е
с-в, гр. д. № 7638/2018 г., по което е издадено изпълнителното основание.
Счита, че работодателят и застрахователят имат самостоятелна отговорност и
има право да получи обезщетение за неимуществени вреди от всеки един от
тях по отделно. Евентуално счита, че се дължи разликата между
обезщетенията – 2000 лв.
От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на
страните във въззивното производство, се установява следната фактическа
обстановка:
Фактическата обстановка по делото не е спорна. Установява се, че през
2014 г. Б. М., работник при ищеца „Джамбо ЕС.Б“ ЕООД, претърпял като
пешеходец трудова злополука на път от работа към дома. Същата година той
предявил иск за обезщетение срещу работодателя си по чл. 200 КТ като с
решение (влязло в сила на 20.06.2023 г.), дружеството било осъдено да плати
обезщетение на неимуществени вреди в размер на 100 000 лв. (150 000 лв. с
1/3 принос), видно от актове на л. 10 и сл. на СРС, СГС и ВКС. На 25.09.2019
г. бил издаден изпълнителен лист от въззивната инстанция (л. 34), преди
произнасянето на ВКС с окончателния му акт. Последното заседание пред
въззивната инстанция е било проведено на 21.06.2019 г.
Междувременно през 2015 г. Б. М. предявил претенция и срещу
застрахователя ЗД „Еиг Ре“ ЕАД за същите вреди – травмите на главата,
гръдния кош, двете подбедрици и всички последвали от това физически и
психически страдания. С решение на ВКС № 94 от 23.10.2019 г., т.д. № 2711
от 2018 г. окончателно е прието, че дължимият размер на обезщетението е на
стойност от 98 000 лв. (140 000 лв. с 30 % принос).
На л. 97 и 98 са представени в табличен вид данни за банкови
4
трансфери, без да е ясно извадка от каква информационна система са те, нито
да е посочено, кой е издателя на документа.
Видно от писмо изх. № ЕИГ-Ре-550/15 от 17.04.2024 г., издадено от ЗД
„Еиг Ре“ ЕАД, неоспорено от ответника, дружеството е изплатило на Б. М.
обща сума от 170 825,76 лв., на различни дати –19.06.2018 г. , 7.03.2019 г.,
29.10.2019 г, 14.11.2019 и 3.06.2020 г. (л. 164).
Видно от удостоверение на л. 163, издадено от ЧСИ Б. на 12.04.2024 г.,
пред него е образувано изп.д. № 4776 от 2019 г. с взискател Б. М. и длъжник
„Джамбо ЕС.Б“ ЕООД, въз основа на посочения по-горе изпълнителен лист от
25.09.2019 г., за заплащане на главница от 100 000 лв. От удостоверението се
установява, че дружеството е превело по сметка на ЧСИ сумата от 102 645,44
лв., която сума все още не е предадена на взискателя.
При така очертаната фактическа обстановка по спорните въпроси се
налагат следните правни изводи:
В условията на чл. 439, ал. 2 ГПК дружеството-ищец се домогва да
докаже, че вземането на Б. М. срещу него не съществува понастоящем, тъй
като претенцията за обезщетение на неимуществени вреди на физическото
лице е била удовлетворена от застрахователя. Съдът приема, че така
предявеният иск е допустим, тъй като ищецът (длъжник във висящо
изпълнително производство) поддържа, че след приключването на съдебното
дирене в производството по чл. 200 КТ, по което е издаден изпълнителния
лист, е настъпил нов факт – а именно – удовлетворяване на вредите на
взискателя. Дали фактът е настъпил в указания в закона срок е предмет на
проверка по съществото на правния спор.
Данните по делото установяват, че искът по чл. 200 КТ е предявен през
2014 г., но спорът е приключил едва с влизане в сила на осъдителното решение
на ВКС на 20.06.2023 г. с присъждане на обезщетение в размер на 100 000 лв.
Междувременно обаче е бил издаден изпълнителен лист от въззивния съд и Б.
М., като взискател, е образувал изпълнително производство през 2019 г., по
което от длъжника „Джамбо ЕС.Б“ ЕООД е събрана сумата от 102 645,44 лв.
За да се уважи искът по чл. 439 ГПК следва да се установи, че след
последното по делото заседание е настъпил факт, който е с погасителен ефект
относно претенцията на взискателя. Настоящият състав приема, че влизането в
сила на решението по иска с правно основание чл. 226 КЗ (отм.) е именно
5
фактът, обхванат от хипотезата на чл. 439 ГПК и доколкото това е станало на
23.10.2019 г., т.е. след приключването на съдебното дирене по иска с правно
основание чл. 200 КТ (във въззивната инстанция – на 21.06.2019 г.), този факт
е новонастъпил и следва да се цени като такъв. До този момент работодателят
не е можел валидно да противопостави на своя работник възражение, че
вредите му са били обезщетени, тъй като не е било налице яснота дали
претенцията на работника, в качеството му на ползващо се от застраховка
„Гражданска отговорност“ лице ще бъде уважена. В момента, в който със сила
на присъдено нещо обаче тази претенция е била призната и респ.
удовлетворена, то работодателят е можел да релевира възражение за
неоснователност на иска по чл. 200 КТ, тъй като вече липсват вреди, които да
бъдат репарирани. Производството по чл. 200 КТ обаче вече е било
приключило, поради което правата на работодателя са можели да бъдат
защитени само по пътя на предявения в настоящото производство иск.
Настоящият състав приема, че е ирелевантно, че фактическото плащане
в полза на пострадалото лице от застрахователното дружество е станало преди
приключването на съдебното дирене на 21.06.2019 г. Не простото плащане на
паричната сума е фактът, релевантен за иска по чл. 439 ГПК, а влизането в
сила на съдебното решение по иска с правно основание чл. 226 КЗ (отм.). Това
е така, тъй като ако последният иск бъде отхвърлен като неоснователен,
плащането ще бъде лишено от основание и то ще подлежи на връщане т.е.
погасителният му ефект няма да може да бъде зачетен в условията на чл. 439
ГПК (доколкото се касае до спор за дължимостта на престацията, а не до
доброволно плащане).
По въпроса дали плащането от застрахователя освобождава от
задължение работодателя да обезщети в условията на чл. 200 КТ
неимуществените вреди на работника си, съдът споделя практиката на ВКС,
на която се основава ответникът-въззиваем. По смисъла на решение №
354/03.08.2010 г., гр. д. № 714/2009 г., ВКС, ГК, ІІІ г. о., отнесено към
спецификата на настоящия казус, следва да се приеме, че пострадалият при
ПТП работник има законово призната възможност за избор срещу кого да
насочи претенцията си за обезвреда-срещу прекия причинител (респ. неговия
застраховател) или срещу работодателя си. И с двете претенции обаче
пострадалият ще цели обезщетяване на едни и същи вреди, поради което той
не може да бъде обезщетен два пъти. Ето защо, когато с влязъл в сила съдебен
6
акт е уважен искът, основан на виновната деликтна отговорност (чл. 45 от ЗЗД
вр. с чл. 226 КТ отм.) срещу застрахователя на причинителя на ПТП и вредите,
не може да бъде ангажирана едновременно с това и отговорността на
работодателя по чл. 200 от КТ за същите вреди. Според върховните съдии
работодателят може да бъде осъден да заплати обезщетение само за вреди, за
които не е присъдено обезщетение на пострадалия. В настоящия казус е видно
от всички приложени решения, че работникът е претендирал обезвреда на
едни и същи вреди – травмите в главата, гръдния кош, двата долни крайника,
и всички последвали от това физически и психически болки и страдания. След
като застрахователят е бил осъден за сумата от 98 000 лв. (и няма спор, че е
платил същата), то работодателят вече няма задължение да плаща тази сума.
В настоящият случай „Джамбо Ес.Б“ ЕООД е останал задължен само за
горницата от 2000 лв., тъй като в искът по чл. 200 КТ срещу него е присъдено
обезщетение от 100 000 лв.
Въззивният съд не споделя твърденията на жалбоподателя, че съвкупно с
двете плащания – от застрахователя и от работодателя, се репарира целият
обем на търпени от пострадалото лице вреди. Видно от приложените решения
не се касае нито до частично предявени претенции в различни обеми срещу
различните ответници, нито до иск, предявен в условията на ексцес. И в двете
искови производства, макар и от различни ответници, е претендирано
обезщетение за едни и същи увреждания и не може да се счете, че едното от
тях съставлява допълнително обезщетение.
Предвид казаното отрицателния установителен иск следва да бъде
уважен, така както е постановено решението на СГС, само за сумата от 98 000
лв., и отхвърлен за остатъка от 2000 лв.
Що се касае до осъдителния иск, въззивният съд намира, че същият е
надлежно квалифициран по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Сочената разпоредба гласи,
че който е получил нещо с оглед на отпаднало основание, е длъжен да го
върне. Тази правна норма е съответна на твърденията на ищеца, че негови
средства са постъпили по изпълнителното дело, образувано срещу него, но
основанието на което те са били преведени (обезщетяване на вреди), вече не
съществува, т.е. то е било реализирано, но вече е отпаднало. Няма спор между
страните, че ищецът е превел по изпълнителното производство и по сметка на
ЧСИ общо сумата от 102 024,85 лв. От тях следва да му бъдат възстановени
7
98 000 лв. като платена главница, и сумата от 4645,44 лв., като събрани на
отпаднало основание лихви, такси и разноски. За остатъка, който се дължи от
работодателя към работника в размер на 2000 лв., следва да бъдат начислени
отделно в изпълнението лихви, такси и разноски.
Съдът приема, че макар исковата сума, да не е постъпила фактически по
сметка на Б. М., а да се намери по служебната сметка на ЧСИ, няма пречка тя
да бъде присъдена за връщане в полза на ищцовото дружество, като съдът
изрично разпореди връщането да е от блокираната сума, визирана в
удостоверението на л. 163.
Настоящият състав приема, че следва да бъде отбелязано и следното:
Средствата, постъпили по сметка на ЧСИ, като резултат от проведено
принудително изпълнение, стават собственост на взискателя-кредитор от
момента на тяхното внасяне по сметката на съдебния изпълнител, който ги
събира за погасяване на задължението към кредитора. Тези средства се
съхраняват по специалната набирателна сметка на съдебния изпълнител и се
изплащат за удовлетворяване на кредитора. Моментът, в който средствата
постъпват по сметката на ЧСИ, бележи прехода на собствеността на
паричните суми към взискателя-кредитор, тъй като ЧСИ действа като
посредник, който събира и разпределя сумите по изпълнителното дело в полза
на правоимащите взискатели.
На последно място, за уважаването на иска по чл. 55 ЗЗД (както е
посочено напр. и в решение № 10 от 13.01.2025 г., по гр.д. № 19/24 г., ВКС) е
необходимо да се докаже от ищеца факта на даването на средствата от негова
страна (което е сторено в процеса). В тежест на ответника е да докаже, че има
право да задържи средствата, което не е установено.
Предвид казаното въззивната жалба е неоснователна и обжалваното
решение следва да се потвърди.
При този изход на спора на ответната страна се следват разноски за
адвокат, но същите следва да бъдат редуцирани с оглед обема на извършените
действия и да се присъдят в размер на половината от тези, визирани в
първоинстанционното решение, а именно – поисканите 10 476 лв. следва да се
намалят до 4000 лв.
Воден от горните мотиви съдът
8
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4627 от 1.08.2024 г., по гр.д. № 9932/23 г.,
СГС, І-13 с-в, в частта, в която се ПРИЗНАВА по иск с правно основание чл.
439, ал. 1 ГПК вр. чл. 124 ГПК, че в полза на Б. А. М. не съществува вземане
от „Джамбо ЕС.Б.“ ЕООД за сумата от 98 000 лв., съставляваща главница по
изп.д. № 4776/2019 г. по описа на ЧСИ М. Б., както и начислена върху нея
лихва, разноски и такси поради погасяване на вземането (чрез приспадането
му от платено обезщетение на ответника от ЗД „ЕИГ РЕ“ ЕАД в размер на 115
304,68 лв.).
ПОТВЪРЖДАВА решение в частта, в която се ОСЪЖДА Б. А. М. да
възстанови на „Джамбо ЕС.Б“ ЕООД, сумата от 102 024,85 лв. (включваща
главница, лихви и разноски по изпълнителното дело), чрез освобождаване и
връщане в полза на Б. А. М. на намиращите се средства в служебна сметка на
ЧСИ М. Б. по изп.д. № 20198380404776, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
В останалата част решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА Б. А. М., ЕГН **********, да заплати на „Джамбо ЕС.Б.“
ЕООД, ЕИК *********, разноски за въззивната инастнация в размер на 4000
лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в месечен срок от
съобщението до страните, че е изготвено.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9