Решение по адм. дело №685/2025 на Административен съд - Русе

Производството е по чл.145 и сл. от АПК вр. чл.40, ал.1 от ЗДОИ.

Образувано е по жалба на С. Д. Б. от [населено място], обл.Русе против решение № 5/2025 г. на административния ръководител – районния прокурор на Районна прокуратура – Русе по пр. пр. № 6381/2025 г. по описа на Районна прокуратура – Русе, с което е отказано предоставянето на достъп до обществена информация по подаденото от жалбоподателката заявление с вх.№ 5/2025 г. в регистъра по ЗДОИ (вх. № 6381/25 г. от 08.10.2025 г.) в Районна прокуратура – Русе.

В жалбата и в съдебно заседание на 16.12.2025 г. жалбоподателката поддържа становище за незаконосъобразността на оспорения административен акт като постановен в нарушение на материалния закон. Твърди, че ответникът по жалбата неправилно е приел, че исканата със заявлението информация относно наличието на вътрешни документи, регламентиращи местата, на които служителите на прокуратурата следва да се хранят в обедната си почивка, не представлява обществена информация по смисъла на чл.2, ал.1 от ЗДОИ. Поддържа, че липсва основание за отказ и по чл.37, ал.1, т.1 от ЗДОИ, която разпоредба неправилно била посочена в оспореното решение, тъй като не се касае до класифицирана или друга защитена от закона информация. Сочи, че храненето не е дейност по оперативната подготовка на актовете на прокурорите от Районна прокуратура – Русе по смисъла на чл.13, ал.2, т.1 от ЗДОИ, поради което достъпът до исканата служебна информация не може да бъде ограничаван и на това основание. Моли съда да постанови решение, с което да отмени оспорения административен акт и да задължи административният ръководител – районният прокурор на Районна прокуратура – Русе да му предостави достъп до исканата обществена информация. Претендира присъждането на направените деловодни разноски.

Ответникът по жалбата – административният ръководител – районен прокурор на Районна прокуратура – Русе не е депозирал писмен отговор, в съдебно заседание не се явява, не изпраща представител и не взема становище по жалбата.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема следното:

Предмет на оспорване в настоящото производство е изричният отказ за предоставяне на достъп до обществена информация, обективиран в решение № 5/2025 г. на административния ръководител – районния прокурор на Районна прокуратура – Русе по пр. пр.№ 6381/2025 г. по описа на Районна прокуратура – Русе. Видно от приложената по преписката разписка (на л.4) този акт бил връчен лично на жалбоподателката на 27.10.2025 г. Жалбата срещу него била депозирана чрез органа още същия ден – на 27.10.2025 г. като била регистрирана с вх.№ 6381/25 г.

Следва да се приеме, че жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от него, в преклузивния срок и при наличие на правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество, тя се явява основателна.

Според чл.28, ал.2 от ЗДОИ компетентни да вземат решение за предоставяне или за отказ от предоставяне на достъп до исканата обществена информация са „органите или изрично определени от тях лица“. Тези органи, както изрично сочи чл.3, ал.1 от същия закон, са държавните органи, техните териториални звена и органите на местното самоуправление в Република България. Според чл.136, ал.1 от ЗСВ в състава на Прокуратурата на Република България влизат и районните прокуратури. Разпоредбата на чл.140, ал.1, т.1 от ЗСВ гласи, че административният ръководител на районна, окръжна, военно-окръжна, апелативна и военно-апелативната прокуратура организира и ръководи дейността на съответната прокуратура. Текстът на чл.2, ал.2, б.“б“ от Вътрешните правила за реда за предоставяне на достъп до обществена информация, и за повторно използване на информация от обществения сектор в Прокуратурата на Република България указва, че главният прокурор може да определи лице/лица за вземане на решения за предоставяне или за отказ от предоставяне на достъп до обществена информация, създавана и съхранявана в ПРБ, както следва: за информация, създавана и съхранявана в териториалните прокуратури - техните административни ръководители. Поради това, доколкото исканата информация се отнася изцяло до организацията на вътрешния трудов ред в Районна прокуратура – Русе съдът намира, че оспореното решение е издадено от материално и териториално компетентен орган.

Същото е в изискуемата писмена форма и формално съдържа реквизитите, предвидени в чл.38 от ЗДОИ и чл.59, ал.2 от АПК. Съдът не констатира в административното производство по неговото издаване да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Следва да се посочи, че ответникът по жалбата е нарушил задължението си да се произнесе в срока по чл.28, ал.2 вр. ал.1 от ЗДОИ. Според този текст в срока по ал. 1, т.е. не по-късно от 14 дни след датата на регистриране на заявлението за предоставяне на достъп до обществена информация, органите или изрично определени от тях лица вземат решение за предоставяне или за отказ от предоставяне на достъп до исканата обществена информация и уведомяват писмено заявителя за своето решение.

В случая заявлението на жалбоподателката е регистрирано на 08.10.2025 г., поради което и съгласно правилото за броене на сроковете по чл.60, ал.5 от ГПК вр. чл.144 от АПК, срокът за произнасяне от страна на органа е изтекъл на 22.10.2025 г. (сряда), а оспореното решение е издадено след изтичането му – на 24.10.2025 г. (петък). По преписката няма данни на жалбоподателката да са давани указания, за да се брои началото на срока от датата на уточняването на предмета на исканата обществена информация съгласно чл.29, ал.1, изр.второ от ЗДОИ. Както обаче се приема в константната съдебна практика, срокът по чл.28, ал.1 от ЗДОИ е инструктивен, а не преклузивен, поради което изтичането му не преклудира правомощието на административния орган да издаде съответния административен акт. Същевременно когато задълженият субект по чл.3, ал.1 от ЗДОИ не се произнесе в срок по отправено до него заявление за достъп до обществена информация с изтичане на срока се формира мълчалив отказ, който подлежи на съдебен контрол за законосъобразност и който би бил незаконосъобразен поради липсата на форма (законът допуска единствено изричния писмен отказ). Както се приема и в т.8 от Постановление № 4 от [интернет адрес] г. по гр. д. № 3/76 г., Пленум на ВС и както следва от чл.58, ал.3 от АПК, ако след формирания мълчалив отказ е последвал изричен отказ, както е и в случая, то предмет на оспорване е именно изричният отказ, а не мълчаливият такъв. В случая посочените постановки се прилагат с още по-голяма сила, тъй като изричният отказ е последвал преди още жалбоподателката да е оспорила пред съда мълчаливия такъв.

Оспореното решение противоречи на материалния закон.

В неговите мотиви, които съгласно чл.38 от ЗДОИ и чл.59, ал.2, т.4 от АПК следва да съдържат освен правните, но и фактическите основания за постановения отказ, са включени общи разсъждения относно функцията на производството по ЗДОИ, които не са конкретно свързани с исканата информация. Единственото конкретно обстоятелство, с което органът е мотивирал своя отказ, е изразеното от него разбиране, според което разпоредбата на чл.2, ал.1 от ЗДОИ не се отнася до действията на служителите на прокуратурата по време на законово регламентираните им почивки като е счетено, че искането на жалбоподателката не попада в легалната дефиниция за обществена информация по тази разпоредба. Това виждане на органа е неправилно и не може да бъде споделено.

Както се сочи в цитираната разпоредба, обществена информация по смисъла на ЗДОИ е всяка информация, свързана с обществения живот в Република България и даваща възможност на гражданите да си съставят собствено мнение относно дейността на задължените по закона субекти. Както основателно сочи жалбоподателката, сградата на съдебната палата, находяща се в [населено място], [улица], се ползва освен от окръжния и районния съд в града, но също така и от окръжната и районната прокуратура. Касае се до публична съдебна сграда, достъпът на гражданите до по-голямата част от помещенията в която е свободен.

Жалбоподателката поддържа, че конкретният случай, провокирал подаването на заявлението за достъп по чл.25 от ЗДОИ, касае нейно посещение на 08.10.2025 г., в обедната почивка, на деловодството на Районна прокуратура – Русе (стая № 3, ет.2), при което, докато била обслужвана на гише, била свидетел как друга служителка се храни на бюрото си, разположено в дъното на помещението вдясно, от кутия с храна около разположените на същото бюро служебни документи. Това обстоятелство станало повод тя да депозира заявление с вх.№ 6385/08.10.2025 г., с което поискала да ѝ бъде предоставена следната информация: копие или достъп до всички вътрешни правила, инструкции, наредби или указания, които уреждат правото на държавните служители в Районна прокуратура – Русе да се хранят в работните помещения, в това число на бюрата, на които изпълняват служебните си задължения.

Тъй като искането на жалбоподателката касае именно информация за помещение със свободен достъп – деловодството на Районна прокуратура – Русе, то очевидно е, че обстоятелството дали храненето на съдебните служители в същото помещение по време на ползване на нормативно установената почивка в присъствието на граждани, посещаващи деловодството на прокуратурата, безспорно би позволило на гражданите да си съставят собствено мнение относно дейността на този задължен съгласно закона субект и по-конкретно дали неговите служители спазват етичните правила. Така според чл.347 от ЗСВ при изпълнение на служебните си задължения и в обществения живот съдебният служител трябва да има поведение, което не уронва престижа на съдебната власт. От своя страна разпоредбата на чл.103, ал.2 от Правилника за администрацията на Прокуратурата на Република България (ПАПРБ) също предвижда, че служителите в администрацията на Прокуратурата на Република България са длъжни да не проявяват грубост, невъзпитание и неуважение към гражданите и адвокатите, които обслужват. Поради това, ако в Районна прокуратура – Русе съществува вътрешен документ, който забранява храненето на служителите в служебните помещения, то несъобразяването с така въведената забрана би съставлявало нарушение на правилата за етично поведение и поради това дисциплинарно нарушение. Следователно очевидно е, че поисканата от жалбоподателката информация – дали има приети такива вътрешни документи или не, би ѝ позволило, както беше посочено, да си състави мнение по въпроса дали поведението на хранещите се в помещението на деловодството на прокуратурата служители представлява такова нарушение, респ. по въпроса дали административният ръководител е положил дължимата грижа и е регламентирал местата за хранене по време на ползване на законоустановената почивка от тяхна страна.

При липсата в съдебната палата на служебна столова, предназначена за организирано хранене на магистратите и съдебните служители и предвид малката продължителност на обедната почивка на служителите (половин час), която не позволява пълноценен обяд в близките заведения за обществено хранене, тъй като е известно, че за това се изиска време за настаняване, вземане на поръчката, сервиране на храната, нейната консумация и заплащане, отговорност на административния ръководител е да определи такова място за хранене извън помещенията за обслужване на граждани, което да позволява пълноценното ползване на обедната почивка по предназначение.

Следва да се отбележи, че липсва нормативен акт, в който този въпрос да е разписан. Според чл.359 от ЗСВ за неуредените в тази глава (т.е. в глава осемнадесета „Администрация на органите на съдебната власт“) въпроси за съдебните служители се прилага Кодексът на труда. Съдебните служители, а такива са и служителите в прокуратурата, т.е. във всички органи на съдебната власт, се назначават по трудово правоотношение, а не по служебно такова. Същите не са държавни служители по смисъла на ЗДСл, както неправилно счита жалбоподателката. В чл.151, ал.1 от КТ е посочено, че работното време на работника или служителя се прекъсва с една или няколко почивки. Работодателят осигурява на работника или служителя почивка за хранене, която не може да бъде по-малко от 30 минути. Текстът на чл.151, ал.2 от КТ пояснява, че почивките не се включват в работното време, а ал.3 гласи, че в производства с непрекъсваем процес на работа и в предприятия, в които се работи непрекъснато, работодателят осигурява на работника или служителя време за хранене през работното време. В чл.102, ал.1 от ПАПРБ е предвидено, че работното време на съдебните служители е от 8,30 до 17,00 ч. с половин час обедна почивка. За службите от специализираната администрация, обслужващи граждани и адвокати, почивката е съобразно график, осигуряващ постоянно присъствие на служител в съответната канцелария.

Нито КТ, нито ПАПРБ обаче уреждат конкретното място, на което служителите следва да се хранят при ползване на обедната си почивка. Както поддържа жалбоподателката, такава регламентация би могло да се предвиди във вътрешния правилник за трудовия ред. Според чл.181, ал.1 от КТ работодателят е длъжен да издаде правилник за вътрешния трудов ред, в който определя правата и задълженията на работниците и служителите и на работодателя по трудовото правоотношение и урежда организацията на труда в предприятието съобразно особеностите на неговата дейност. Именно информация за наличието на такива вътрешни правила, в частта относно евентуално регламентираните в тях места за хранене на служителите, е поискала жалбоподателката (самата разпоредба на чл.181 от КТ е озаглавена „Правила за вътрешния трудов ред“). Освен това исканата информация дори не касае правилника в неговата цялост, а само тази част от него, която евентуално урежда правото на служителите в Районна прокуратура – Русе да се хранят в работните помещения. По изложените съображения съдът намира, че исканата информация изцяло попада в обхвата на понятието обществена информация по чл.2, ал.1 от ЗДОИ.

На следващо място, изцяло неоснователно е позоваването в оспореното решение на разпоредбата на чл.37, ал.1, т.1 от ЗДОИ. Макар тази норма да е посочена в заглавната част на решението като правно основание за неговото издаване, в мотивите на акта не се съдържат каквито и да било обстоятелства, които да обосновават защо органът счита, че информацията за това има ли определени места за хранене на неговите служители са класифицирана по смисъла на чл.9, ал.2 от ЗДОИ във връзка със ЗЗКИ или друга защитена от закона информация.

Както основателно сочи жалбоподателката, не са налице и основанията за отказ по чл.37, ал.1, т.1 вр. чл.13, ал.2, т.1 от ЗДОИ, тъй като информацията за местата за хранене на служителите в прокуратурата по никакъв начин не е свързана с оперативната подготовка на актовете на прокурорите от Районна прокуратура – Русе, т.е. със същинската прокурорска дейност, за да може да се постанови отказ на посоченото основание.

Макар тази разпоредба да не е посочена като основание за отказ, следва да се отбележи, че не е налице и хипотезата на чл.37, ал.1, т.2 от ЗДОИ, тъй като не може да се твърди, че самият достъп до исканата информация би засегнал интересите на трети лица – в случая на съдебните служители в Районна прокуратура – Русе. Доколкото същите дължат етично поведение на гражданите като имат и задължението по чл.113, ал.2 от ПАПРБ по време на изпълнение на служебните си задължения да носят знак по утвърден образец с името и длъжността си (т.нар. бадж, от badge, англ. език), те нямат защитим интерес тази информация да не бъде предоставена от работодателя им на обслужваните от тях граждани, които имат правото да знаят разрешено ли е храненето в съответното помещение и кои са служителите, които евентуално нарушават забраната за това, ако такава има въведена. В случая е налице и надделяващ обществен интерес по смисъла на § 1, т.6 от ДР на ЗДОИ. Според легалната дефиниция "надделяващ обществен интерес" е налице, когато чрез исканата информация се цели разкриване на корупция и на злоупотреба с власт, повишаване на прозрачността и отчетността на субектите по чл. 3 или чл. 3а. Доколкото исканата информация по своето естество е служебна такава по смисъла на чл.11 от ЗДОИ, достъпът до нея не може да бъде ограничаван съгласно изричната разпоредба на чл.13, ал.4 от ЗДОИ. По изложените съображения съдът намира, че жалбата е основателна и следва да бъде уважена.

Оспореният административен акт е материално незаконосъобразен и като такъв, на основание чл.172, ал.2 и чл.173, ал.2 от АПК и чл.41, ал.1 от ЗДОИ, следва да бъде отменен като преписката бъде изпратена на органа със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона като същият бъде задължен да предостави на жалбоподателката достъп до исканата обществена информация. Това следва да стане чрез издаване на решение във формата, срока и със съдържанието, предвидени в чл.28, ал.2 вр. ал.1 вр. чл.34 от ЗДОИ. В случай, че в Прокуратурата на Република България, респ. в Районна прокуратура – Русе липсват приети вътрешни правила или друг акт на работодателя, които да регламентират местата за хранене на служителите в Районна прокуратура – Русе, то това следва да бъде изрично посочено в решението за предоставяне на достъп до исканата информация. Информацията следва да бъде предоставена в исканата форма съгласно чл.26, ал.1, т.3 от ЗДОИ – в писмен вид със съответните копия на материален (хартиен) носител, доколкото в заявлението си жалбоподателката не е посочила адрес на електронна поща (арг. от чл.34, ал.3 и чл.35, ал.3 от ЗДОИ).

С оглед изхода на делото и на основание чл.143, ал.1 от АПК в полза на жалбоподателката следва да бъдат присъдени направените от нея деловодни разноски за заплатена държавна такса в размер на 10 лева. На основание § 1, т.6 от ДР на АПК деловодните разноски следва да бъдат възложени в тежест на Прокуратурата на Република България, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.137 от ЗСВ.

Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване – чл.40, ал.3 от ЗДОИ.

Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2, пр.второ и чл.173, ал.2 от АПК и чл.41, ал.1 от ЗДОИ, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ по жалба на С. Д. Б., с [ЕГН], от [населено място], обл. Русе, [улица], решение № 5/2025 г. на административния ръководител – районния прокурор на Районна прокуратура – Русе по пр. пр. № 6381/2025 г. по описа на Районна прокуратура – Русе, с което е отказано предоставянето на достъп до обществена информация по подаденото от жалбоподателката заявление с вх.№ 5/2025 г. в регистъра по ЗДОИ (вх. № 6381/25 г. от 08.10.2025 г.) в Районна прокуратура – Русе.

ИЗПРАЩА преписката на административния ръководител – районния прокурор на Районна прокуратура – Русе, за произнасяне по заявление с вх.№ 5/2025 г. в регистъра по ЗДОИ (вх. № 6381/25 г. от 08.10.2025 г.) в Районна прокуратура – Русе от С. Д. Б., с [ЕГН], при съобразяване на дадените с настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

ЗАДЪЛЖАВА административния ръководител – районния прокурор на Районна прокуратура – Русе, да предостави на С. Д. Б., с [ЕГН], обществената информация, поискана със заявление с вх.№ 5/2025 г. в регистъра по ЗДОИ (вх. № 6381/25 г. от 08.10.2025 г.) в Районна прокуратура – Русе.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на С. Д. Б., с [ЕГН], от [населено място], обл. Русе, [улица], сумата от 10 лева – деловодни разноски.

Решението не подлежи на обжалване.