№ 844
гр. Плевен, 11.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мариана К. Тодорова Досева
при участието на секретаря Станислава Т. Станева
като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело
№ 20244430106403 по описа за 2024 година
Искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от Б. Д.
М., ЕГН**********, *** против *** ЕООД, *******, със седалище и адрес на
управление: ***, в която твърди, че въз основа на влязла в сила заповед по ч.
гр. д. № 6488 /2010г. по описа на Районен съд - Плевен ищецът е осъден да
заплати на Райфайзенбанк, следните суми: 729.63 лв.- главница, 95.74 лв. -
просрочена лихва за забава начислена за периода от 05.12.2009г. до 19.09.2010
г., 23.67 лв. - просрочена наказателна лихва за периода от 05.01.2010 г. до
30.09. 2010 г. и законна лихва от дата 01.10. 2010 г. и 25 лв разноски по делото.
Твърди, че той е осъден също и с влязла в сила заповед по ч. гр. д. № 6496 /
2010г. на Районен съд - Плевен, за което е издаден изпълнителен лист от
05.10.2010 г. за следните суми: 9788.79лв.- главница, със законна лихва от
01.10. 2010 г., 1270.39 лв. -мораторна лихва за периода от 12.09.2010 г. до
19.09. 2010 г., 96.61 лв.-наказателна лихва от 5.04. 2010 г. до 30.09.2010 г.,
274.45 лв.-просрочена лихва от 05.07.2009 г . - 26.09. 2009 г. и 228.60 лв.
разноски по делото. Твърди, че вторият изпълнителн лист е присъединен към
вече образувано изп. дело № 1265 /2010 г. на *** Т. К. с първия изп. лист.
Твърди, че дължимите суми са цедирани с два отделни рамкови договори на
*** след 2016 г . Твърди, че със запорно съобщение в *** е наложен запор
върху трудовото възнаграждение на ищеца на 13.10.2015г. Твърди, че се
преместил на работа в фирма *** , където отново му е наложен запор върху
трудовата заплата на 19.01.2016 г. Твърди, че от тогава до днес няма никакви
принудителни изпълнителни действия по изп .дело от взискателя -ответник по
настоящето дело. Твърди, че на 23.05.2023 г. е изпратена спогодба от
1
ответника на ищеца за процесното вземане в размер на 24758.60лв., която той
не е подписал. Твърди, че към днешна дата след проверка на изп.дело
дължимата сума се е увеличила и той дължи по изп. дело -31 100лв. Счита в
тази връзка, че вземането срещу него е погасено по давност.
Моли да бъде прието за установено, че ищеца не дължи на ответника на
основание чл.439 от ГПК главница в размер на 9270.37лв , представляваща
част от главница в общ размер на 9788.79лв., описана в изпълнителен лист
издаден въз основа на заповед по ч. гр. д. № 6496 / 2010г. на Районен съд -
Плевен, поради изтекла погасителна давност.
Моли да бъде признато за установено, че ищецът не дължи на ответника
главница в размер на 729.63 лв., представляваща главница в размер на 729.63
лв., описана в изпълнителен лист издаден въз основа на заповед по ч. гр. д. №
6488 / 2010г. на Районен съд - Плевен, поради изтекла погасителна давност.
Претендира направените деловодни разноски
В законовия срок по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от
ответника., Счита исковете за недопустими поради липса на интерес.
Съгласно депозираната искова молба, ищцовата страна излага, че последното
изпълнително действие по образуваното изпълнително дело № 1265/2010 г. по
описа на *** Т. К., е извършено на 19.01.2016 г. В този смисъл,
изпълнителното производство е прекратено ех lege на 19.01.2018 г. След тази
дата не са приложени писмени доказателства, а и не се твърди от ищеца да са
извършени последващи действия, с които да бъдат засегнати правата на
длъжника в изпълнителното производство. Счита, че в настоящия случай,
ответникът е действал добросъвестно по смисъла на всеки един нормативен
акт. Оригиналите на процесиите изпълнителни листове към момента се
намират в кориците на изпълнително дело № 1265/2010 г. по описа на *** Т.
К., като от прекратяването на изпълнителното производство по силата на
закона, не са предриемани последващи действия, който да накърнят правата на
длъжника. С това счита, че е изразена ясно волята на кредитора за
дезинтересиране относно процесиите титули. Във връзка с изложеното, счита,
че между страните липсва спорно право, респективно за ищеца липсва правен
интерес от водене на настоящото производство, поради което исковете се
явяват недопустими. В случай, че съдът приемете исковете за допустими,
заявява, че признава предявените искове за недължимост на вземането за
главница, предмет на събиране по изпълнителен лист, издаден по ч. гр. д №
6496/2010 г. по описа на PC Плевен и изпълнителен лист, издаден по ч. гр. д
№ 6488/2010 г. по описа на PC Плевен, като погасени по давност. Счита, че не
дължи претендираните разноски, тъй като не е станал причина за завеждане
на делото и е признал иска.
Ищецът, чрез процесуалния си представител е направил искане за
постановяване на решение съобразно направеното признание на иска.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства и
2
съобрази доводите на страните, намира за установено следното:
Разпоредбата на чл. 237 от ГПК предвижда възможността ищецът да
поиска от съда да прекрати съдебното дирене и да поиска постановяването на
решение при признание на иска. В този случай съдът постановява решението
си, като в мотивите му е достатъчно да се укаже, че същото е постановено при
признание на иска.Съдът намира, че в конкретния случай са налице
предпоставките за произнасяне с решение по чл.237, ал.1 ГПК. Ответника е
направил изявление, че признава иска. Спазени са и изискванията на чл.237,
ал.3,т.1 и т.2 ГПК, тъй като признатото право не противоречи на закона или на
добрите нрави, както и е такова, с което страната може да се разпорежда. С
оглед направеното признание на иска, съдът намира предявените искове за
основателни и доказани и следва да бъдат уважени в предявения си размер за
вземането, установено в издадените изпълнителни листи.
Ето защо, съдът постановява настоящото решение при признание на иска,
като на основание чл.237, ал.2 ГПК не е необходимо да излага мотиви за това.
Срещу направеното искане за присъждане на разноски от страна на
ищеца, ответника е противопоставил възражение, че е признал иска и не е
станал причина за завеждането му, поради което разноските следва да бъдат
поставен в тежест на ищеца, а в случай, че това възражение не бъде уважено,
прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът
намира за неоснователно възражението на ответника, че не е станал причина
за завеждане на делото. Не се спори между страните, че към момента на
подаване на исковата молба и към датата на приключване на съдебното дирене
образуваното изпълнително дело е перемирано на основание чл.433, ал.1, т.8
ГПК. Факта, че не са правени искания за образуване на ново изпълнително
дело въз основа на процесните изпълнителни лист, както и че не са правени
искания за прилагане на нови изпълнителни способи за събиране на
вземанията, не води то извод, че ответника не е станал причина за завеждане
на делото, тъй като самото съществуване на изпълнителното основание, дава
възможност на кредитора да предприеме действия за събиране на вземането в
избран от него момент.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответника следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените деловодни разноски, които са в размер на
420,81 лв. за държавна такса, както и за адвокатско възнаграждение.
3
Своевременно е направено възражение с правно основание чл.78, ал.5 ГПК за
прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът намира, че нормата на
чл. 7, ал. 2 НМРАВ определя правила за изчисление на минималните размери
на адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като
сбор от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената на
отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение №
60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по
ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос,
съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за
определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не
броя на предявените искове и броя на ответниците.
Отделно от гореизложеното при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба №
1 МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне
до това становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно
горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски
съвет – на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитайки
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато той се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест ще
бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
4
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС – орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./
Съгласно Решение от 24.5.01.2024г. по дело C‑438/22 на СЕС е прието,
че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да
се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба
минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Като взе предвид всичко гореизложено, както и фактическата и правна
сложно на делото, съдът намира, че уговореното и заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 1300 лв. /въпреки че е определено в рамките на
5
минималния размер по Наредба № 1/ се явява прекомерно. По делото е
подадена искова молба и делото е разгледано в едно съдебно заседание без
ангажиране на доказателства в открито съдебно заседание поради
признанието на иска. Искът е с типичната правна сложност на претенция с
правно основание чл.124 ГПК, поради което съдът намира, че от заплатеното
адвокатко възнаграждение от 1300 лв., в тежест на ответника следва да бъде
възложена сумата от 800 лв. за адвокатско възнаграждение, както и ДТ от
420.81 лв. или общо 1220,81 лева.
Воден от горното и на основание чл.237 и сл. от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.124, ал.1 ГПК, по
отношение на *** ЕООД, *******, със седалище и адрес на управление: ***,
че Б. Д. М., ЕГН**********, *** не дължи сумата от 9270.37лв.,
представляваща част от главница в общ размер на 9788.79лв. по изпълнителен
лист, издаден въз основа на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 6496 / 2010г.
на Районен съд - Плевен като погасена по давност.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.124, ал.1 ГПК, по
отношение на *** ЕООД, *******, със седалище и адрес на управление: ***,
че Б. Д. М., ЕГН**********, *** не дължи сумата от 729.63 лв.,
представляваща главница в размер на 729.63 лв. по изпълнителен лист,
издаден въз основа на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 6488 / 2010г. на
Районен съд - Плевен като погасена по давност.
ОСЪЖДА *** ЕООД, *******, със седалище и адрес на управление:
*** да плати на Б. Д. М., ЕГН**********, *** направените деловодни
разноски в размер на 1220,81 лв. за държавна такса и адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ОС-Плевен в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
6