№ 716
гр. София, 31.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20211100510451 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 78664 от 29.04.2020 г. по гр.д. № 24395/2019 г. по описа на СРС,
142 с-в е признато за установено, на основание чл. 124, ал. 1 , вр. чл. 439 , ал. 2 ГПК,
че ищеца В. Н. Л., ЕГН ********** не дължи на Ф.и.а. ЕООД, ЕИК ****, главница в
размер на 1000.00 лв.; лихва в размер на 490.81 лв., за които суми е издаден
изпълнителен лист по гр. д. № 8632/2010г. на СРС, послужил за образуване на ИД №
20108500400578 на ЧСИ А.Б., като погасени по давност.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника
Ф.и.а. ЕООД с изложени подробни доводи за неправилност. Заявява, че фактическата
обстановка не е била правилно установена от първата инстанция, доколкото не е
съобразено, че с подадената по образуваното изпълнително дело молба от взискателя
на 11.04.2014 г. ЧСИ не е извършла действия, поради което същата е създадена с оглед
целите на настоящето производство. Същевременно тази молба не е изключена от
доказателствата по делото и не е оспорена от ищеца по надлежния ред. Т.е. в
нарушение на процесуалните правила съдът не е съобразил същата при установяване
на фактите по делото. Същевременно, според въззивника в случая не е настъпило
прекратяване на образуваното изпълнително производство по силата на закона на
основание чл.433, ал.1, т. 8 ГПК. Неправилно СРС е приел, че вземанията срещу ищеца
са погасени по давност. Изложили са правни доводи за приложение на дадените
1
разяснения с т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС
както и за неправилно приложение на материалния закон, доколкото в случая се касае
за различни правни инстутитути- погасителна давност и перемпция, които са
разгледани в практиката на ВКС при подробно изложени съображения. Излага правни
доводи, че нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено
със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години и същата е
приложима в случаите на издадена заповед за изпълнение на парично задължение,
както и в настоящата хипотеза.
Отправя искане за отмяна на решението като неправилно и отхвърляне на
исковете. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивна жалба от ищеца В.
Н. Л., в който е изразено становище за нейната неоснователност. Заявява, че правилни
и законосъобразни са изложените от съда мотиви, за това че по молбата на взискателя
от 11.04.2014 г. за опис по изпълнителното дело не са извършени каквито и да е
действия от ЧСИ и същата не е годна да бъде отчетена като извършено същинско
валидно изпълнително действие по принудителния способ с оглед дадените разяснения
с с т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това и
са правилни и законосъобразни изводите на съда, че последното валидно изпълнително
действие годно за прекъсне давността е наложения запор на вземане на длъжника от
банковите сметки в Банка ДСК ЕАД на 06.04.2013 г. Така, изпълнителното дело е
прекратено по силата на закона на 06.04.2015 г. и погасителната давност за вземанията
е изтекла на 06.04.2018 г., т.е. преди подаване на исковата молба. Всички действия
извършени по изпълнителното дело след 06.04.2015 г. не са годни да прекъснат
давностния срок. По искане на длъжника с постановление от 19.02.2019 г. ЧСИ е
прекратил изпълнителното производство поради перемпция на основание чл.433, ал.1,
т. 8 ГПК. В отговор – взискателя – ответник не е обжалвал това постановление за
прекратяване, т.е. не е оспорил настъпването на изложените факти довели до
перемпция. Отправя искане за потвърждаване на решението на СРС. Претендира
разноски.
Софийски градски съд, след като съобрази доводите и твърденията на страните и
събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните основания във въззивната жалба.
Настоящият състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо.
Във връзка с доводите за неправилност изложени във въззивната жалба, съдът намира
2
следното:
Въз основа на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по
чл.417 от ГПК, депозирано от Централна кооперативна банка АД е било образувано
ч.гр.дело № 8632/2010 година по описа на Софийски районен съд, 62 с-в. Съдът е
уважил заявлението и е издал заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК на
05.03.2010 г. и изпълнителен лист на 30.06.2010 година срещу длъжника В. Н. Л. за
сумата 1000 лв.-главница и лихва в размер на 490.81 лв., които вземания произтичат от
договор за кредитна карта.
По изпълнителния лист въз основа на молба от 10.08.2010 г. е образувано на
изпълнително дело № 20108500400578 на ЧСИ А.Б. с рег.№ 850 на КЧСИ. Връчена е
покана за доброволно изпълнение заедно със заповедта за изпълнение на 28.08.2010 г.,
след която дата в продължение на две седмици до 11.09.2010 г. не е подадено
възражение от длъжника по реда на чл.414 ГПК и на тази дата заповедта за изпълнение
е влязла в законна сила.
С молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е поискал
извършване на сочените способи за принудително изпълнение – запор и възбрана и е
възложено на ЧСИ да проучи имущественото състояние на длъжника, като е посочено
съдебния изпълнител сам да определи начина на изпълнение по реда на чл.18, ал.1
ЗЧСИ.
Така по образуваното изпълнително дело с постановление от 30. 09.2010г. е
наложен запор на вземания за наем; наложена възбрана на недвижим имот от 24. 09.
2010 г., последвана от 23.06.2011г. с насрочен опис на недвижим имот, опис на
движими вещи находящи се на неопределен адрес, с датата на изх. съобщение 30. 05.
2012г. , последвано от наложени запори на трудовото възнаграждение на длъжника от
10.04.2013г.
На 12.06.2013 г. / с писмо от 29.05.2013 г./ ЦКБ АД уведомява ЧСИ, че по
откритите банкови сметки няма наличност и движение на парични средства, поради
което и сметките ще бъдат закрити служебно.
На 11.04.2014 г. взискателят е поискал извършване на опис на движими вещи на
длъжника.
На 11.06.2014 г. ЧСИ вдига наложената възбрана върху недвижимия имот
собственост на длъжника, тъй като по друго изпълнително дело на ЧСИ М.Б. е била
проведена публична продан за задължения на същия длъжник и е бил обявен за
купувач лицето С.П.М..
На 25.03.2016 г. взискателя е отправил искане за насрочване на опис на движими
вещи в имота на длъжника. В отговор е изпратено на 30.03.2016 г. съобщение до
длъжника. Изпратена е призовка за принудително изпълнение до длъжника на
28.03.2016 г., в която му е указано, че се насрочва дата за опис на движими вещи на
3
13.04.2016 г. Съобщението за това е връчено на длъжника чрез залепване на
уведомление на 30.03.2016 г. по реда на чл.47 ГПК.
С молба от 25.01.2019 г. длъжникът е поискал прекратяване на изпълнителното
дело поради перемпция.
С постановление от 19.02.2019 г. ЧСИ е прекратил изпълнителното дело на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
При така установеното, съдът намира следното от правна страна:
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след
като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното
основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008
г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за
разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм.). По тези
съображения разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти,
настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното
производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда
(определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО).
В случая ищецът основава исковата си претенция на обстоятелството, че е
изтекла давността за вземането, считано от влизане в сила заповедта за изпълнение. С
оглед на това следва да се приеме, че се позовава на юридически факт, настъпил след
влизане в сила на заповедта, което обуславя приложимост на защитата по реда на
чл.439 ГПК. Ето защо, спорът следва да се разгледа по същество. Ищецът се позовава
на изтичане на предвидения в разпоредбата на чл.433, ал. 1, т. 8 ГПК срок от
последното валидно изпълнително действие – 06.04.2013 г., и настъпила перемпция на
изпълнителното производство на 06.04.2015 г., както и на изтичане на давностния срок
за вземането, т. е. ищецът се позовава на нововъзникнали обстоятелства, поради което
искът се явява допустим и подлежи на разглеждане.
Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със
съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Заповедта за
изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при
оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали
вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК,
когато възражение не е подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо.
Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките
на установения в нормата на чл.414, ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок,
4
заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо,
тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с
правно основание чл.424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени
доказателства /в посочения смисъл – определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. №
2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО, постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК/. Извън
иска по чл.424 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита,
с която да оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да
оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение
на основание чл.423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.)
във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително
основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване искове – чл.252 ГПК
(отм.), чл.254 ГПК (отм.), чл.255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални
срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на
възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно
разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че не може да се прави
аналогия с вземания, за които е издаден изпълнителен лист въз основа не несъдебно
изпълнително основание по чл.237 ГПК (отм.). Въпреки съществуващите сходства
между уредбата на несъдебните изпълнителни основания по ГПК (отм.) и заповедното
производство, уредено в Глава XXXVII на действащия ГПК, последното има
съществени специфики, които правят недопустимо приравняването им. Стабилитетът
на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от
несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм). С оглед на това съдебната
практика, постановена по отношение на несъдебните изпълнителни основания, няма
отношение към процесния случай, като следва да намери приложение актуалната
задължителна съдебна практика, постановена във връзка с регламентираното в
действащия процесуален закон заповедно производство.
Съгласно т.14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и
затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се
прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл.422,
ал.1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по
чл.415, ал.1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока
по чл.415, ал.1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Неподаването
на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно,
поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава
изпълнителен лист, съгласно нормата на чл.416 ГПК.
По изложените съображения нормата на чл.117, ал.2 ГПК следва да намери
приложение и по отношение на вземане, за което е налице постановена заповед за
5
изпълнение по чл.410 ГПК/чл.417 ГПК, влязла в сила поради неподаване на
възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК.
Съдът приема, че в случая заповедта за изпълнение е влязла в сила на 11.09.2010
г., като срещу нея не е било подадено възражение от длъжника. От този момент, според
изложените доводи е започнала да тече давността по чл.117, ал.2 ЗЗД, която изтича на
11.09.2015 г.
Към момента на депозиране на молбата за образуване на изпълнителното дело –
10.08.2010 г., давността не е изтекла.
С ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 10, е прието, че когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано
или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на
същото тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива
на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1
ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и
извършването на продан и др. до постъпването на парични суми от проданта или на
плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не
прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на
покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на
длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.,
назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с
предявяването на иск и др. действия по чл.116 б. "б" ЗЗД и прекъсването на давността с
предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД са
уредени по различен начин, че законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б.
"в" ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе
правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези
правила са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия
за принудително изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД не защото ефектът на спирането в
този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността,
нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при изпълнителния
процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен
6
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен изпълнителен
способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но
по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Съгласно
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако вземането е
установено със съдебно решение.
Според даденото с ППВС № 3/1980 г. тълкуване образуването на
изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното
производство давност не тече. С т. 10 от горепосоченото Тълкувателно решение е
дадено противоположно разрешение като е прието, че в изпълнителното производство
давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента
на същото започва да тече нова давност, но давността не спира. С Решение № 170 от
17.09.2018 г. на ВКС по гр. дело № 2382/2017 г., IV г. о., ГК и Решение № 51 от
21.02.2019 г. на ВКС по гр. дело № 2917/2018 г., IV г. о., ГК, е прието, че прилагането
на даденото с посоченото Тълкувателно решение тълкуване за период преди
постановяването му би имало за последица погасяване по давност на дадени вземания,
които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са предприемани
действия за период по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се счита
изтекла със задна дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение, но
въз основа на даденото с него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на
действащото към този момент ППВС.Поради това даденото с отмененото
тълкувателно ППВС и Тълкувателното решение тълкуване на правната норма следва
да намери приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до
последиците от нормата, които са били реализирани за период преди отмяната на
тълкувателния акт, като новото Тълкувателно решение ще се прилага от този момент за
в бъдеще. С оглед на това извършената с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, отмяна на ППВС № 3 от
18.11.1980 г. поражда действие от датата на обявяването на Тълкувателното решение,
като даденото с т. 10 от Тълкувателното решение разрешение се прилага от тази дата и
то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производство, но не
и за тези, които са приключили преди това. В този смисъл е и постановеното Решение
№ 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о., ГК, докладчик
председателят Борислав Белазелков, което се споделя от настоящия състав. Поради
това и по време на образуваното изпълнително производство до 26.06.2015 г. за
вземанията по издадения срещу длъжника изпълнителен лист давност не е текла - така
по смисъла на ППВС № 3/1980 г. обявено за изгубило сила с ТР № 2/26.06.2015 г. по
тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, считано от 26.06.2015 година. В този смисъл е
7
постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. №
2382/2017 г., на ВКС, ГК, IV ГО, което се възприема от настоящия състав.
За заварените като висящи от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК производства
по принудително изпълнение и спрямо осъществените по тях факти до посочената дата
следва да намери приложимост задължителното тълкуване, дадено с ППВС №
3/18.11.1980 г., според което през времетраенето на изпълнителното производство - от
датата на образуването му, до датата на приемане на последващия тълкувателен акт
(придаващ различно обвързващо тълкуване на последиците на давността при
висящност на изпълнителния процес), погасителната давност е спряла. Както
доктрината, така и съдебната практика несъмнено са приемали, вкл. и преди ТР №
2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не е поискал извършването
на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство
се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т. нар. "перемпция" и то по
силата на закона, независимо дали съдебният изпълнител е издал постановление в този
смисъл, имащо декларативно, а не конститутивно действие. Различието е относно
датата, от която започва да тече новата погасителна давност за вземането в тези случаи
(според постановките по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК това е датата, на
която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие). Ако е
налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към дата, предхождаща датата
26.06.2015 г., новата погасителна давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да
тече от датата на изтичане на горния релевантен (двугодишен) срок, като при съдебно
установено вземане срокът й е всякога пет години (чл. 117, ал. 2 ГПК).
В случая, до 26.06.2015 година не е изтекъл период от две години, в който
взискателят да не е поискал извършването на изпълнителни действия и
изпълнителното производство не е било прекратено към тази дата на посоченото
основание - чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Съответно, според дадените разяснения до този
момент на ППВС № 3/18.11.1980 г. по време на изпълнителното дело давност не е
текла.
След 26.06.2015 година е изпратена до длъжника призовка за принудително
изпълнение от 28.03.2016 г., с която е насрочен опис на движими вещи в дома на
длъжника за 13.04.2016 г. Към този момент давността за вземанията не е изтекла. Не е
налице и прекратяване на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
поради перемпция, тъй като са извършвани изпълнителни действия по искане на
взискателя – обсъдените по-горе наложени запори на вземания на длъжника и възбрана
на недвижим имот заличена на 11.06.2014 г.
Преди това, както се установява с молба от 11.04.2014 г. взискателят е отправил
искане за насрочване на опис на движими вещи на длъжника. По последната не са
извършени действия от ЧСИ и не са налице данни за заплатени такси от взискателя.
8
Към този момент обаче, според настоящия състав не е налице период от две години на
бездействие на взискателя и ЧСИ, което да бъде възприето като период за настъпване
прекратяване на изпълнителното дело по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1,
т. 8 ГПК. Разясненията за това кои действия са същински изпълнителни действия,
както бе посочено са дадени с Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС, т.е.
не са приложими към 11.04.2014 г.
Както бе посочено 26.06.2015 г. е бил насрочен опис на движими вещи на
длъжника за 13.04.2016 г. Доколкото опис не е бил извършен с оглед дадените
разяснения в продължение на две години от 13.04.2016 г. до 13.04.2018 г. не са били
извършвани същински изпълнителни действия по образуваното дело, поради което е
настъпило прекратяване на изп.дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. От така
посочената дата обаче 13.04.2018 г. до датата на образуване на ново изпълнително дело
срещу длъжника за вземането на 13.03.2019 г. не е изтекла петгодишната погасителна
давност за вземанията.
Според изразените становища в Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д.
№ 1747/2020 г., IV г. о., ГК, постановеното по реда на чл.290 ГПК и Решение №
3/04.02.2022 г. по гр.д. № 1722 по описа за 2021 г. на ВКС, постановено по реда на
чл.290 ГПК, които се възприемат от настоящия състав, перемпцията е без правно
значение за прекъсването на давността. Както е посочено в тях, тя е имала значение
при действието на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, тъй като
до обявяването му за изгубило сила новата давност е започвала да тече от
прекратяването на изпълнителното дело и гражданите, съдът и всички други държавни
органи са били длъжни да съобразяват поведението си с него. Двугодишният срок за
перемпция започва да тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение
(включително доброволно, напр. по постигнато споразумение между страните), т.е.
осъществяването на всички поискани способи е приключило (успешно или
безуспешно) или поисканите не могат да се осъществяват по причина, за която
взискателят отговаря - след направеното искане не е внесъл такси, разноски, не е
оказал необходимото съдействие и така осуетява неговото прилагане.
Независимо от така възприеманото становище, в настоящето производство,
съдът намира че към датата на образуване на настоящето производство – 02.05.2019 г.,
давността за вземанията на кредитора /петгодишна/ по изпълнителния лист не е
изтекла. След тази дата не се установи да е изтекла давността за вземанията при
съобразяване образуваното ново изпълнително дело.
Според установената от ВКС константна съдебна практика по приложението на
чл. 116, б. „б“ ЗЗД погасителната давност се счита прекъсната с предявяването на иск
от носителя на спорното вземане – кредитора, чрез осъдителен иск (в това число и
насрещен осъдителен иск) или респ. чрез предявяване на притезанието в заповедно
9
производство. Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица
предвиденото в чл.116, б. „б“ ЗЗД и чл.115 б. „ж“ ЗЗД действие (решение № 235 от
21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., на ВКС, ГК, III ГО; решение № 57/27.06.2018
г.по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 99/23.10.2018 г. по гр. д. №
4991/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на
ВКС, ГК, І ГО; решение № 99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО,
постановени по реда на чл.290 ГПК и др.). Ето защо, според настоящия състав в случая
давността не се прекъсва с депозиране на исковата молба. Противното би означавало,
че с реализиране на защитата чрез оспорване на вземането от страна на длъжника по
изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза погасителна давност,
какъвто не е смисълът на разглежданите норми. Давността за вземането, която е
започнала да тече на 26.06.2015 г. не е изтекла в хода на висящия процес, тъй като
изпълнителни действия са били извършвани, с което давността е била прекъсната.
По изложените съображения въззивният съд счита, че вземанията, за които е
образувано изпълнителното производство не са погасени по давност и предявените
отрицателни установителни искове по чл.439 ГПК подлежат на отхвърляне.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции не съвпадат, обжалваното
решение следва да бъде отменено, като неправилно и подадената въззивна жалба
уважена.
По разноските:
С оглед изхода на спора в полза на въззиваемата страна следва да бъдат
присъдени разноски в размер на 300.00 лв.-възнаграждение за юрисконсулт - разноски
за първата инстанция и сумата 375.00 лв.- разноски за въззивната инстанция.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 78664 от 29.04.2020 г. по гр.д. № 24395/2019 г. по описа на
СРС, 142 с-в, с което е признато за установено, на основание чл. 124, ал. 1 , вр. чл. 439
, ал. 2 ГПК, че ищеца В. Н. Л., ЕГН ********** не дължи на Ф.и.а. ЕООД, ЕИК ****,
главница в размер на 1000.00 лв.; лихва в размер на 490.81 лв., за които суми е
издаден изпълнителен лист по гр. д. № 8632/2010г. на СРС, послужил за образуване на
ИД № 20108500400578 на ЧСИ А.Б., като погасени по давност и ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от В. Н. Л., ЕГН **********
срещу Ф.и.а. ЕООД, ЕИК ****, искове по чл. 439 , ал. 2 ГПК за признаване за
установено, че не дължи на Ф.и.а. ЕООД паричните суми: главница в размер на
1000.00 лв.; лихва в размер на 490.81 лв., за които суми е издаден изпълнителен лист
10
по гр. д. № 8632/2010г. на СРС, послужил за образуване на ИД № 20108500400578 на
ЧСИ А.Б., като погасени по давност.
ОСЪЖДА В. Н. Л., ЕГН ********** да заплати на Ф.и.а. ЕООД, ЕИК ****, на
основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 300.00 лв.-възнаграждение за юрисконсулт –
разноски за първата инстанция и сумата 375.00 лв.- разноски за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11