Определение по дело №221/2020 на Окръжен съд - Ловеч

О  П  Р  Е  Д  Е  Л   Е   Н  И   Е

 

№

 

гр. ЛОВЕЧ, 18.05.2020 г.

 

Окръжен съд-Ловеч, граждански състав, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди и двадесета година в състав:

 

          ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ТАТЯНА МИТЕВА

                   ЧЛЕНОВЕ:      1. ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА

                                               2. КРИСТИАН ГЮРЧЕВ-мл.съдия

 

като разгледа докладваното от мл. съдия Гюрчев в.ч.гр.д. № 221 по описа за 2020 г. на Окръжен съд - Ловеч, и за да се произнесе съобрази:

Производството е по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, срещу Разпореждане № 370 от 18.02.2020 г., постановено по ч.гр.д. № 70 по описа за 2020 г. на Районен съд – Тетевен в частта, с която съдът оставил без уважение заявлението за издаване на заповед за изпълнение по отношение на вземанията за възнаграждение за закупени пакети от допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ и за такси по Тарифата за извънсъдебно събиране на задължението. Счита, че същото е незаконосъобразно, тъй като при постановяването му съдът не е приложил правилно разпоредбите на ЗПК и ЗПП. Релевира, че претендираното възнаграждение за допълнителни услуги е начислено в следствие от предоставени и използвани от длъжника услуги. Твърди, че ползването на допълнителните услуги предоставя на длъжника възможност да влияе върху съществените характеристики на договора, като например да намалява вноски, да отлага вноски и др., в замяна на което същият реципрочно следва да заплати и уговореното възнаграждение. Сочи, че съдът не е съобразил, че сключването на споразумението за предоставяне на допълнителни услуги не е задължително, както и че кредитополучателят доброволно е заявил желанието си последното да стане неизменна част от договора. Счита, че начислените такси за извънсъдебно събиране на вземането не противоречат на ЗПК, доколкото представляват такси по усвояването и управлението на кредита и са начислени съгласно постигнатото съгласие между страните. С оглед на посоченото счита изводите на първоинстанционния съд за недействителност на договорните клаузи за неоснователни и моли обжалваното разпореждане да се отмени, като бъде издадена заповед за изпълнение за посочените в заявлението вземания.

Частната жалба е допустима, тъй като същата е подадена в срок-разпореждането е получено от заявителя на 27.02.2020 г., а жалбата е подадена на 05.03.2020 г. /видно от п. кл., намиращо се на л. 11 от делото/, против подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, за което е налице правен интерес от обжалване, доколкото с нея частично е отхвърлено подаденото от него заявление за издаване на заповед за изпълнение (чл. 413, ал. 2 от ГПК).

Настоящата инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата и приложеното ч.гр.д. № 70/2020 г. по описа на Районен съд – Тетевен, намира за установено следното:

Със заявление с вх. № 677/03.02.2020 г., по което е образувано производството пред Районен съд – Тетевен, заявителят „Профи Кредит България“ ЕООД е поискал издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу Д.В.Х. за следните суми: 350 лв., представляваща главница; 46,02 лв. – договорно възнаграждение за периода 25.07.2019 г. – 25.01.2020 г.; 105 лв. – възнаграждение за закупен пакет за допълнителни услуги „Фаст“; 175 лв. - възнаграждение за закупен пакет за допълнителни услуги „Флекси“; 30 лв. – такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането; и 50,52 лв. – лихва за забава за периода 26.07.2019 г.-25.01.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането, както и направените в заповедното производство съдебно-деловодни разноски – 25 лв. за държавна такса и 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение. 

В обстоятелствената част на заявлението е посочено, че вземанията произтичат от неизпълненено задължение по Договор за потребителски кредит с № 30037742992 от 27.06.2019 г., по силата на който на Д.Х., в качеството му на кредитополучател, му е била отпусната сума, като последният се задължил да върне ведно с договорената лихва и възнаграждение за допълнителни услуги, неизменна част от договора, на 7 равни месечни вноски с размер на 96,57 лв. всяка. В изпълнение на договора на 27.06.2019 г. заявителят е превел по банкова сметка *** Х. така договорената сума. Сочи, че падежът на последната погасителна вноска е настъпил на 25.01.2020 г., като до този момент кредитополучателят не е погасил нито една от дължимите вноски. Твърди, че във връзка със забавеното изпълнение е направил допълнителни разходи за извънсъдебно събиране на вземането, както и че се дължи лихва за забава за периода 26.07.2019 г.-25.01.2020 г.

С Разпореждане № 370 от 18.02.2020 г. първоинстанционният съд е уважил заявлението по отношение на следните суми: 350 лв., представляваща главница; 46,02 лв. – договорно възнаграждение за периода 25.07.2019 г. – 25.01.2020 г.; 50,52 лв. – лихва за забава за периода 26.07.2019 г.-25.01.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането, както и направените в заповедното производство съдебно-деловодни разноски – 25 лв. за държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение, като по отношение на сумите 105 лв. – възнаграждение за закупен пакет за допълнителни услуги „Фаст“; 175 лв. - възнаграждение за закупен пакет за допълнителни услуги „Флекси“; 30 лв. – такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането; и разноски над уважената част от 75 лв., го оставил без уважение. В мотивите си районният съд приел, че клаузите, на основание на които са начислени вземанията за допълнителни услуги и за такси за извънсъдебно събиране се явяват нищожни поради противоречие със закона и добрите нрави.

Настоящият съдебен състав изцяло се солидаризира с мотивите на проверяваната инстанция, поради което разгледана по същество жалбата се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение по следните съображения:  

Въззивната инстанция счита, че районният съд правилно е приел, че с оглед качеството на заемателя е налице договор с потребител по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП, като спрямо конкретния договор - договор за паричен заем, във връзка с който е възникнало процесното вземане, обект на заповедта за изпълнение, е приложим Законът за потребителския кредит /ЗПК/. Настоящият съдебен състав изцяло се съгласява със съждението на проверяваната инстанция, че клаузите, неизменна част от сключения договор за потребителски кредит, уреждащи допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, се явяват нищожни поради противоречие със закона и добрите нрави. Претендираното възнаграждение по тях е уговорено във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор, а не на база реално потребено благо-услуга, което изключва възможността същото да бъде разглеждано като предоставена допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Но дори да се възприеме подобна теза уговарянето му по този начин е в колизия с нормата на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, в която е предвидено, че видът, размерът и действията, за които е начислена сумата, следва да са ясно и точно конкретизирани в договора, а не зададени под обща формулировка с пожелателен характер, както е процесният случай. На следващо място предвидените услуги в пакети „Фаст“ и „Флекси“ - „намаляване на вноски, отлагане на плащане на вноски и др.“, по своят същност представляват действия по управлението на кредита. Това е в противоречие с чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, в който е предвидена изрична забрана за кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Посочените пакети противоречат и на добрите нрави, доколкото уговореното възнаграждение за допълнителните услуги е в размер съответстващ на повече от ½ от главницата и близо четири пъти стойността на възнаградителната лихва.

Съдебният състав счита за правилни и съжденията на проверяваната инстанция касателно нищожността на клаузата, на база която е начислено вземането за такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземанията. В чл. 33, ал. 1 от ЗПК е предвидено, че при забава на кредитополучателя-потребител кредиторът има право единствено на лихва за времето на забавата. В същия момент съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК възстановяването на разходите по събиране на дълга от неизправен длъжник не следва да се включва в ГПР именно защото размерът им зависи от конкретните (а не абстрактно предвидени при сключване на договора) разноски, направени поради неизпълнението (напр. извънсъдебно обявяване на кредита за предсрочно изискуем, разноски в заповедно или исково производство, или в производство по принудително изпълнение). Видно от твърденията в заявлението възникването на вземането за такси за извънсъдебно събиране на вземането е обусловено единствено от изпадането в забава на длъжника, поради което същото не може да се разглежда като реално направен разход във връзка с неизпълнението на длъжника и следва да се характеризира като обезщетение за забавено изпълнение. Ето защо уговорката, от която произтича същото, противоречи на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор, може да се разглежда и в светлината на неравноправните клаузи, доколкото представлява заобикаляне на императивно предвидено ограничение – чл. 21, ал. 1 от ЗПК.

С оглед изводите за нищожност на уговорките за вземанията за възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ и за такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането поради противоречие с добрите нрави и закона съдът намира, че за произтичащите от тях вземания следва да се откаже издаване на заповед за изпълнение (чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК). В този случай заявителят има възможност да претендира вземането си чрез осъдителен иск в общото исково производство, гарантиращо състезателност и равнопоставеност на страните. При тази преценка заповедният съд правилно и в съответствие с чл. 411, ал. 2, т. 2 и от ГПК е отказал издаване на заповед за изпълнение за вземанията за възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги и за такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането. В този смисъл обжалваното разпореждане е правилно и следва да се потвърди.

Водим от гореизложеното, съдът

 

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  И  :

             

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 370 от 18.02.2020 г., постановено по ч.гр.д. № 70 по описа за 2020 г. на Районен съд – Тетевен.

Определението не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:……………………       ЧЛЕНОВЕ: 1………………………….

                                                                                                                                                                                                                                                    2…………………………..