Р Е Ш
Е Н И Е
№ ….
гр. София, 11.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 5 състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети
ноември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДЕСИСЛАВА ЯНЕВА
и секретар Сн.Апостолова,
като разгледа докладваното от председателя гражданско дело № 1492 по описа за
2019 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са от „У.Б.1“ ЕООД против Република България
главен иск с правно основание чл.4, параграф 3 от ДЕС и при условията на
евентуалност искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр
чл.7 от Конституцията на Република България; с правно основание
чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.59 от ЗЗД. Предявени са и искове с правно
основание чл.84, ал.3 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че през периода м.01.2014 г. - м.08.2014
г. произвеждал енергия от възобновяеми източници. По силата на сключен договор
с „Е.ОН България Продажби“ АД /с ново наименование „Енерго-Про продажби“ АД/ продавал
произведената енергия от възобновяеми източници по преференциална цена. В
началото на 2014 г. с параграф 6, т. 2 и 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет
на Република България за 2014 г. били създадени чл. 35 а – 35 в и чл. 73 от
ЗЕВИ. Чрез цитираните правни норми била
въведена такса от 20 %, с която били облагани приходите от електроенергия,
произведена от слънчеви и вятърни централи. С решение по дело №1/2014 г. на
Конституционния съд били обявени за противоконнституционни измененията на ЗЕВИ,
които уреждали таксата от 20 %. Държавен
орган – Народното събрание, приело цитираните разпоредби в ЗЕВИ, които
противоречали на Конституцията. Съгласно чл.22, ал.4 от ЗКС, правоотношенията,
породени по време на действие на противоконституционните разпоредби, следвало
да бъдат преуредени от Народното събрание, но същото не изпълнило задължението
си да приеме нормативен акт, с който да уреди отношенията. През периода м.01.2014
г. – м.08.2014 г. ищецът заплатил такса
по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ в размер общо
на 133 404.22 лв. Твърди, че
разпоредбата на чл. 35 а ЗЕВИ, въвеждаща процесната такса, била приета в нарушение на
чл.107 от ДФЕС, чл.108 от ДФЕС, чл.63 от
ДФЕС, параграф 6 и параграф 4, чл.36, б. “а“, „б“ и „д“ от Директива 2009/72/ЕО
и в нарушение на Директива 2009/28/ЕО. Моли съда, на основание чл. 4, § 3 ДЕС, да осъди
Република България да заплати обезщетение за причинената вреда в посочения
размер от 133 404.22 лв., както и обезщетение за забава за периода 31.01.2016 г.
– 31.01.2019 г. в размер на 40 656.87 лв., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 31.01.2019 г. до окончателното изплащане.
При условията на евентуалност ищецът моли съда да
разгледа иск с правно основание чл.49 от ЗЗД, вр чл.7 от Конституцията. Твърди,
че поведението на народните представители, които приели цитираните противоконституционни разпоредби,
а в последствие бездействали и не приели нормативен акт, с който да преуредят
отношенията, било противоправно и причинило вреда на ищеца, изразила се в
заплащане на такса по чл.35а, ал.2 от ЗЕВИ за периода м.01.2014 г. – м.08.2014
г. в размер на 133 404.22 лв. Моли съда да осъди Република България да заплати
обезщетение за причинената вреда в посочения размер от 133 404.22 лв., както и
обезщетение за забава за периода 31.01.2016 г. – 31.01.2019 г. в размер на 40
656.87 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.01.2019
г. до окончателното изплащане.
В случай, че съдът не уважи предявения иск с правно
основание чл.49 от ЗЗД, вр чл. 7 от Конституцията, ищецът моли съда да разгледа иск с правно основание
чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 133 404.22 лв., получена
от ответника без основание, поради протиконоституционност на разпоредбите, въз
основа на които е заплатена таксата, ведно със сумата от 40 656.87 лв./обезщетение
за забава за периода 31.01.2016 г. – 31.01.2019 г./ и законната лихва върху
главницата, считано от 31.01.2019 г. до окончателното изплащане.
В случай, че съдът не уважи предявения иск с правно
основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, ищецът моли съда да разгледа иск с
правно основание чл.59 от ЗЗД за заплащане на сумата от 133 404.22 лв., с която
ответникът неоснователно се обогатил за
сметка на ищеца, в резултат на имуществено разместване на блага, без да има
правно основание за това и при липса на друго основание за защита. Обогатяването
на ответника и обедняването на ищеца се дължали на действието на
противоконституционните разпоредби на чл.35 а
- 35 в от ЗЕВИ и пасивното поведение на Народното събрание, което не
приело акт по чл.22, ал.4 от ЗКС. Ищецът не разполагал с друго основание за
защита, в случай, че бъдат отхвърлени главните искове. Претендира и обезщетение за забава в размер на 40 656.87
лв. за периода 31.01.2016 г. – 31.01.2019 г., както и законна лихва върху сумата от 133
404.22 лв., считано от 31.01.2019 г. до окончателното изплащане.
Ответникът – Държавата, чрез Министъра на финансиите, оспорва предявените искове по основание и размер. Позовава се на неподведомственост
на спора на гражданските съдилища, тъй като отношенията между страните били
публичноправни и предмет на вземането било публичноправно
задължение. Счита, че спорът следвало да се
разгледа по реда на ЗОДОВ. Поддържа
становището, че отговорността
на Народното събрание не можела да бъде ангажирана във връзка с осъществяваната
от него законодателна дейност. Счита, че
не бил
легитимиран по предявените
искове,
тъй като се твърдяли
вреди от деяния на физически лица от състава на друг държавен орган - Народното
събрание, което следвало
да бъде привлечено към отговорност. Оспорва да е възложител на работата на народните
представители. Поддържа
възражението, че съдилищата на държавите членки не били компетентни да се
произнасят по съвместимост/несъвместимост на държавни помощи с вътрешния пазар.
Оспорва да са допуснати нарушения на чл.107 от ДФЕС, 63 от ДФЕС, Директива
2009/28/ЕО, Директива 2009/72/ЕО. Твърди, че липсвали основни елементи от фактическия
състав на чл.49 от ЗЗД - вина и
вреди, както и причинно-следствена връзка между твърдяното действие, съответно
- бездействие и посочените от ищеца вреди. Позовава се на правомерност на
събирането на такси, считано от датата на въвеждането им до обявяването им за
противоконституционни. Оспорва в тежест на Народното събрание да е възникнало задължение,
съгласно чл. 22, ал. 4 ЗКС, да
приеме закон, с който да уреди последиците от противоконституционната норма.
Оспорва да е налице вземане на ищеца и по реда на чл. 55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, както и по чл.59 от ЗЗД, като твърди, че към момента на събиране на таксите,
същите били
дължими на валидно правно основание, а решенията на КС не действали с
обратна сила. Поддържа възражение за изтекла погасителна
давност. Оспорва исковете за мораторна лихва. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната взаимна връзка, приема за установено от фактическа
страна следното:
Видно от представените по делото договор № 104/26.08.2009
г. за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен
източник, и договор за присъединяване на обект на независим производител на
електрическа енергия от 14.11.2008 г. ищецът през периода м.01.2014 г.-
м.08.2014 г. е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници. Между
ищеца в качеството на производител и „Е.ОН България Продажби“ АД /с ново
наименование „Енерго-Про продажби“ АД/ в
качеството на купувач на 26.08.2009 г. е сключен договор за
изкупуване на електрическа енергия от независим производител. По силата
на договора ищецът произвежда електрическа енергия чрез вятърна централа, а
купувачът изкупува по преференциални цени цялото количество прозведена и
доставена от производителя активна електрическа енергия от възобновяеми
електрически източници, за което има издадена гаранция за произход, съгласно
чл.3 от Наредба № РД-16-1117/14.10.2011г.
С параграф 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния
бюджет на Република България за 2014г./отм/ е създаден
член 35а, ал. 1 и ал. 3 в ЗЕВИ, по силата на които за производството на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса от 20 %.
С решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на
Конституционния съд са обявени за противоконституционни разпоредбите на §
6, т. 2 и т. 3 от
Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г.(ДВ, бр.109/2013 г), с които са създадени чл. 35а,
ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1,
2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници.
Решението на КС е обнародвано в ДВ, бр.65/06.08.2014г.,
поради което е влязло в сила на 10.08.2014г./чл.14, ал.3 от ЗКС/.
Преди да бъде обявено решението на КС, а и след това, от
ищеца е събрана такса по чл. 35 а, ал.2
от ЗЕВИ за периода м.01.2014 г. – м.08.2014 г. в размер на 133 404.22 лв.,
което се установява от заключението на счетоводната експертиза. Според вещото лице, чието заключение съдът кредитира
като компетентно и обективно дадено, таксите са преведени по сметка на ДКЕВР от
„Енерго Про продажби“ АД, както следва: на 15.04.2014 г. – такса за първото
тримесечие на 2014 г., на 15.07.2014 г. – такса за второто тримесечие на 2014
г. и на 15.10.2014 г. – такса за третото тримесечие на 2014 г. Обезщетението за
забава за периода 31.01.2016 г. до 31.01.2019
г. е 40 619.81 лв.
При така събраните доказателства съдът достигна до
следните правни изводи:
По подведомствеността на спора:
Възражението за неподведомственост на спора на гражданския
съд е неоснователно. Два от исковете са с предмет вземане, произтичащо от деликт, а останалите два са за вземания, основани на различни хипотези на неоснователно обогатяване/по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД и по чл.59 от ЗЗД/,
поради което спорът между
страните е подведомствен на гражданските съдилища.
Твърденията за противоконституционност на процесните разпоредби изключват компетентността на административен орган по прилагане
на съществуващата
правна уредба. Ищецът
не е длъжен да претендира възстановяване на платената такса, какъвто
акт или мълчалив отказ за
издаването би бил основание за обжалване по реда на чл. 197 и сл. от АПК пред административен съд. Административният орган би
могъл доброволно да възстанови таксата, но в конокретния случай
това не е сторено, което обуславя
правния интерес от претенцията. В този смисъл е и практиката на ВКС
по сходни казуси, обективирана в определение № 86/31.01.2018 г. по ч.т.д. №
3001/2017 г. на ВКС, II т.о; определение № 634/12.12.2017 г. по ч.т.д. №
2496/2017г. на ВКС, I т.о и др.,
според която с обявяването на противоконституционността на чл. 35а и сл. ЗЕВИ отпада характерът
на публично държавно вземане на платените от ищците такси, поради което
претенциите за връщането им от държавата обуславя подсъдност на спора пред
гражданските съдилища.
По процесуалния ред на разглеждане на исковете:
Неоснователно е твърдението на ответника, че искът
следва да се разгледа по реда на ЗОДОВ. С § 6 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ /ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г./ е предвидено новата разпоредба на чл. 2в от закона да
се прилага за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила, а
неприключилите до влизането в сила на закона производства да се
довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително при последвало
въззивно и касационно обжалване. Производството по настоящото дело е образувано
на 31.01.2019 г. и следва да се довърши по общия ред, който се
е прилагал преди в приложното поле изрично да се включат искове за вреди от
нарушение на правото на ЕС. В цитирания закон до приемане на нормата на чл. 2в и към момента на
завеждане на делото не е предвидена отговорност за вреди от действие,
нарушаващо правото на ЕС,
или от действия по приемане на противоконституционна разпоредба. Когато
отговорността не може да бъде реализирана по ЗОДОВ, приложими са общите правила
на ЗЗД - чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД /решение № 133 от 29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014
г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение/. Извън
хипотезите на чл.1 и чл. 2 ЗОДОВ, отговорността за други
незаконни актове и действия на държавни органи може да се реализира по реда на
общото гражданско законодателство (чл. 49 ЗЗД), като допустимо е
отговорността по чл. 7 от Конституцията да се
осъществи по реда на чл. 49 ЗЗД, както срещу държавата, така и
срещу съответното държавно учреждение.
По
предявения главен иск с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС, вр. чл.7 от Конституцията на Република
България:
Искът е основан на
твърдението, че Народното събрание на Република
България е приело чл. 35 а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35 б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от
възобновяеми източници, които са в пряко нарушение на норми на
правото на ЕС - чл. 107 и чл. 108 ДФЕС, чл. 63 ДФЕС, §6 и §4 и чл. 36, б.
"а", "б. " и "д" от Директива 2009/72/ЕО,
разпоредбите на Директива 2009/28/ ЕО и въз основа на цитираните разпоредби в нарушение на общностното право на ищеца е причинена вреда в размер на 133
404.22 лв. – сума за такса, която е заплатил на Държавата.
Съгласно принципа за лоялно сътрудничество, закрепен
в чл. 4, § 3 от ДЕС, държавите-членки са длъжни да
вземат всички общи и специални мерки, необходими за гарантиране на
задълженията, произтичащи от правото на ЕС, да подпомагат общността за
постигане на нейните цели и да се въздържат от всякакви мерки, които могат да
застрашат тези цели.
От този общ принцип произтичат редица конкретни
задължения, в това число и за националните съдилища, някои от които са
закрепени в Договорите, а други са изведени в практиката на Съда на ЕС. От него
следва и института на отговорността на държавите-членки за вреди, настъпили
вследствие нарушения на общностното право /Francovich and others v. Italian
State, C-6/90, C9/90, § 33/. Фактическият състав на тази отговорност включва следните предпоставки: 1/нарушена общностна норма, която предоставя
права на частноправни субекти; 2/нарушението да
е достатъчно съществено; 3/да е претърпяна вреда; 4/да е налице причинно-следствена връзка между нарушението и вредата. Концепцията за извъндоговорната отговорност на
държавата за вреди е въведена постепенно с три знакови решения на Съда на ЕС
/Frankovich and others v.Italian Stare; Brasserie du Pecheur и Faactortame;
Kobler/, които установяват елементите на фактическия й състав и стандартите във
връзка с процесуалния ред за реализирането й.
Ищецът твърди, че е
претърпял вреди от нарушението на норми на правото на ЕС - чл. 107 и чл. 108 ДФЕС, чл. 63 ДФЕС, §6 и §4 и чл. 36, б.
"а", "б. " и "д" от Директива 2009/72/ЕО и
разпоредбите на Директива 2009/28/ ЕО
В настоящото производство не бе установено нарушение на
посочените от ищеца норми на Европейския съюз.
Разпоредбата на чл. 63 от ДФЕС установява
забрана ограниченията при движение на капитала. В тази връзка следва да се има
предвид, че договорът за
функционирането на ЕС относно свободата на установяване, свободното
предоставяне на услуги и свободното движение на капитали не се прилага при положение, което във всичките си аспекти спорът е
свързан само с една държава - членка / в този смисъл решение от 20.03.2014 г.
Caixa d’Estalvis i Pensions de Barcelona, C 139/12, решение от 30 юни 2016 г.,
Admiral Casinos & Entertainment, C 464/15/. Аналогично разрешение е дадено
и в решение от 15.11.2016 г. по дело C-268/15 /Голям състав/, съгласно което
режимът на извъндоговорната отговорност на държава - членка за вреди, причинени
в резултат от нарушение на това право, не
се прилага при наличието на
вреди, които частноправен субект твърди, че е претърпял поради това, че
предвидена в член 49 ДФЕС, 56 ДФЕС или 63 ДФЕС основна свобода се нарушава с национална правна уредба,
която се прилага еднакво към местните граждани и гражданите на други държави
членки, когато положението във всичките
си аспекти е свързано само с една държава членка.
В конкретния
случай се твърди нарушение спрямо търговско дружество, регистрирано в Република
България, което осъщестявва дейността си единствено на територията на страната,
като се твърдят вреди от българска правна уредба, която се прилага еднакво
спрямо всички адресати на нормите на чл. 35а -
35в от ЗЕВИ, поради което не може да бъде ангажирана отговорността на държавата
за вреди от нарушаване на чл. 49 и чл. 63 от ЗФЕС.
Неоснователно е и възражението за допуснато нарушение на чл. 107 от ДФЕС. Цитираната разпоредба
касае държавни помощи. Съгласно чл.107 от ДФЕС, освен
когато е предвидено друго в Договорите, всяка помощ, предоставена от държава – членка или чрез ресурси на
държава – членка, под каквато и да било
форма, която нарушава или заплашва да наруши конкуренцията чрез поставяне в
по-благоприятно положение на определени предприятия или производството на някои
стоки, доколкото засяга търговията между държавите – членки, е несъвместима с
вътрешния пазар. В разпоредбата е посочено кои държавни
помощи се считат за съвместими с вътрешния пазар. Оспорените от ищеца текстове
от ЗЕВИ уреждат заплащане на държавна такса, която постъпва в държавния бюджет.
Тя не представлява държавна помощ, поради което чл.107 от ДФЕС е неприложим към
конкретния казус.
По отношение на твърденията за нарушения на двете
директиви, посочени в ИМ – Директива 2009/28/ЕО от
23 април 2009 г.
за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и Директива 2009/72/ЕО
от 13 юли 2009 година относно общите правила за вътрешния пазар:
Ищецът се позовава на решение на Съда на
Европейските общности по делото Andrea Francovich et Danila Bonifaci и др.
срещу Италианската република (Дела С-6/90 и С-9/90), с което е изведен принцип за отговорност на държавата
за вреди, причинени на граждани, вследствие нарушения на норми от правото на
Европейския съюз, които не са
транспонирани. В конкретния случай няма основание за ангажиране на
отговорността на държавата на посоченото основание, тъй като двете директиви са
транспонирани в българското законодателство чрез Закона за енергията от
възобновяеми източници и Закона за енергетиката. С решение на Съда/първи състав/
20 септември 2017 година по съединени дела C‑215/16, C‑216/16, C‑220/16
и C‑221/16/ е прието, че държавите – членки разполагат с право на
преценка относно мерките, които считат
за подходящи за постигането на
задължителните общи национални цели, определени в член 3, параграфи 1 и 2 от
директивите. Предвидената в чл.3, параграф 3 от Директива 2009/28 възможност за
държави – членки да приложат схеми за подпомагане, с оглед насърчаване на
използването на енергия от възобновяеми източници не съдържа забрана за
облагане на предприятията, които разработват подобни източници на енергия,
поради което този довод на ищеца също е неоснователен.
С оглед приетото съдът намира, че с поведението си
Държавата, в лицето на Народното събрание, не е нарушила сочените от ищеца
разпоредби на правото на Европейския съюз, поради което искът с правно основание чл. 4, §3 ДЕС е неоснователен и следва да се
отхвърли.
Поради неоснователността на този иск, неоснователен е и
предявеният иск с правно основание чл.84, ал.3 от ЗЗД за заплащане на
обезщетение за забава за периода 31.01.2016 г. - 31.01.2019 г., който също
следва да бъде отхвърлен.
По предявения евентуален
иск с правно основание чл.7 от Конституцията на Република България, вр. чл. 49
от ЗЗД:
Съгласно чл. 7 от Конституцията, държавата отговаря за
вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни
лица. Когато отговорността на държавата не може да бъде реализирана по ЗОДОВ /специалния
закон, уреждащ отговорността на държавата, при участие в процеса на съответните
държавни органи, като нейни процесуални субституенти/, отговорността за вреди
се реализира по чл. 49 от ЗЗД./решение № 133 от 29.06.2016г. по гр.д. №
5002/2014г. на ВКС, трето гр. отделение/.
Съгласно чл. 49 от ЗЗД, този, който е възложил на друго
лице работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод
изпълнението на тази работа. Касае се за уреден случай на
гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго.
За да бъде уважен предявеният иск, трябва да е осъществен
следният ФС: 1/правоотношение по
възлагане на работа; 2/осъществен ФС по чл.45 от ЗЗД от ФЛ – пряк изпълнител на
работата с необходимите елементи/противоправно деяние, вреда – имуществена
и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност
и вина/, 3/вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването
на възложената работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на
възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които
произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работатата,
или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са
пряко сързани с нея/така ППВД № 9/1996г./. Във всички случаи на непозволено
увреждане, вината се предполага до доказване на противното / чл.45, ал.2 от ЗЗД/.
Държавата
съществува и осъществява функциите си чрез система от държавни органи. Те упражняват своите правомощия от името на Държавата, а
не отделно и независимо от нея. По тази причина в
случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат
причинени вреди на трети лица,
отговорността за тях се носи от Държавата. По силата на чл. 62 от Конституцията на
Народното събрание като държавен орган е възложено да осъществява държавни
функции – законодателната власт и парламентарен контрол, чрез включените в
членствения му състав народни представители, поради
което за причинени вреди от неговата дейност, материално легитимирана да
отговоря е именно Държавата.
С параграф 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния
бюджет на Република България за 2014г./отм/ е създаден
член 35а, ал. 1 и ал. 3 в ЗЕВИ, по силата на които за производството на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса от 20 %.
По
делото не се спори, а и се установява от представените писмени доказателства,
че ищецът е производител на електрическа енергия чрез вятърна електрическа
централа.
От заключението на счетоводната експертиза се установи,
че в периода м.01.2014 г. - м.08.2014г. от ищеца като производител на електрическа
енергия от възобновяем източник е събрана
такса общо в размер на 133 404.22 лв.
С решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на
Конституционния съд са обявени за противоконституционни разпоредбите на §
6, т. 2 и т. 3 от
Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г.(ДВ, бр.109/2013 г), с които са създадени чл. 35а,
ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1,
2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници.
Решението на КС е обнародвано в ДВ, бр.65/06.08.2014г.,
поради което е влязло в сила на 10.08.2014г./чл.14, ал.3 от ЗКС/. Съгласно
чл.151, ал.2 от Конституцията, актът,
обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението
в сила.
Съгласно чл.22, ал.4 от Закона за Конституционния съд, възникналите
правни последици от акта, който е обявен за противоконституционен, се
уреждат от органа, който го е постановил.
Преди да бъде обявено решението на КС, а и след неговото
обявяване, от ищеца е събрана такса по
чл. 35 а, ал.2 от ЗЕВИ за периода м.01.2014 г. – м.08.2014 г. в размер на 133
404.22 лв. Според вещото лице, чието заключение
съдът кредитира като компетентно и обективно дадено, таксите са удържани от
ищеца и преведени по сметка на ДКЕВР от „Енерго Про продажби“ АД, както следва:
на 15.04.2014 г. – такса за първото тримесечие на 2014 г., на 15.07.2014 г. –
такса за второто тримесечие на 2014 г. и на 15.10.2014 г. – такса за третото
тримесечие на 2014 г.
Спорен въпрос е дали е налице противоправно поведение от
страна на народните представители, изразило се в действие – приемане на
противоконституционни разпоредби и бездействие, изразило се в неизпълнение на
задължение по чл.22, ал.4 от ЗКС за уреждане на правните последици от акта, който е обявен за противоконституционен.
С решение №
3/28.04.2020 г. по к.д. № 5/2019 г.
Конституционният съд прие, че по отношение на заварени от решение на КС неприключили правоотношения и правоотношения, предмет на висящи съдебни
производства, противоконституционният закон не се прилага. Народното
събрание урежда правните последици от прилагането на противокононституционния
закон.
В мотивите към т.2 от решението е възприето
становището, че от конституционния принцип на правовата държава произтича
задължението на органа, предвидено в чл. 22, ал. 4 от ЗКС. То се
свързва и с чл. 7 от Конституцията, предвиждащ отговорност на
държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни
органи и длъжностни лица, което неминуемо обхваща и отговорността на органа,
издал противоконституционния акт. Уреждането на правните последици от
прилагането на противоконституционния акт до обявяването му за такъв не е в
правомощията на Конституционния съд, но неговото решение задължава органа,
постановил акта, да изпълни конституционното си задължение, което е и
смисълът му на елемент от цялостния конституционен механизъм за балансиране на
властите. Мерките, които органът следва да приеме, за да уреди правните
последици от прилагането на акта до влизане на решението на Конституционния съд
в сила, са иманентна част от процеса на осигуряване на върховенството на
Конституцията.
Решението на Конституционния съд е задължително за всички държавни органи, юридически лица и граждани/чл.14, ал.6 от ЗКС/. При така постановеното решение,
настоящият състав приема, че чл.22, ал.4 от ЗКС задължава Народното събрание,
постановило противоконституционния акт,
да приеме нормативен акт, с който да уреди възникналите правни последици. Това
негово задължение е част от цялостния конституционен механизъм за балансиране
на властите и осигуряване върховенство на закона и е от императивен характер/чл.22,
ал.4, вр ал.2 от ЗКС, решение № 3/28.04.2020г. по к.д. № 5/2019г. на Конституционния съд/.
Тъй като Народното
събрание не е изпълнило задължението си по чл.22, ал.4 от ЗКС да приеме закон,
с който да уреди последиците от противоконституционния акт, е причинило вреда
на ищеца под формата на такса, удържана въз основа на разпоредби, които след
събирането на таксата са обявени за противоконституционни, поради което следва
да бъде присъдено обезщетение в размер на удържаната за периода м.01.2014 г. –
м.08.2014 г. такса от 133 404.22 лв., колкото
претендира ищецът.
По възражението за изтекла погасителна давност:
Съгласно чл. 110
от ЗЗД, с
изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът
не предвижда друг срок. Съгласно
чл. 114, ал.1 от ЗЗД, за вземания от непозволено увреждане давността започва да
тече от откриването на дееца.
В конкретния случай разпоредбите са обявени за
противоконституционни на 10.08.2014 г.,
като Народното събрани е имало задължение по чл.22, ал. 4 от ЗКС да
уреди възникналите правни последици от акта,
обявен за противоконституционен. Съгласно чл. 81, ал. 4 от Правилника за дейността на Народното
събрание,
това задължение следва да се изпълни в двумесечен срок от влизането в сила на
решението на КС т.е. от 10.08.2014 г. или срокът за
уреждане на последиците е изтекъл
на 10.10.2014 г. От тази дата – 10.10.2014 г. е започнала да тече
погасителната давност, която изтича на 10.10.2019 г., а исковата молба е
подадена преди това на 31.01.2019
г., поради което възражението е неоснователно.
По иска с правно основание чл.84, ал.3 от ЗЗД за заплащане на
обезщетение за забава:
Съгласно чл. 84, ал.3 от ЗЗД лихва се дължи от датата на увреждането. Видно от заключението на
счетоводната експертиза, което съдът приема, таксите за процесния период м.01.2014
г.- м.08.2014 г. са преведени по сметка на ДКЕВР, както следва: на 15.04.2014
г. – такса за първото тримесечие на 2014 г., на 15.07.2014 г. – такса за
второто тримесечие на 2014 г. и на 15.10.2014 г. – такса за третото тримесечие
на 2014 г., поради което от тези дати държавата дължи законна лихва върху
внесените такси. Ищецът претендира
обезщетение за забава от по-късна дата – 31.01.2016 г. От заключението на
счетоводната експертиза, което съдът приема, се установи, че обезщетението за
забава за периода 31.01.2016 г. до 31.01.2019
г. е 40 619.81 лв., до който размер предявеният иск е основателен, а в
останалата част, до пълния предявен размер от 40 656.87 лв. следва да бъде
отхвърлен.
Поради уважаване на иска
с правно основание чл.7 от Конституцията на Република България, вр. чл.49 от ЗЗД, съдът не дължи произнасяне по евентуалните искове по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.59 от ЗЗД.
По разноските: Ответникът Република България следва
да бъде осъден да заплати на ищеца на основание чл.78, ал.1 от ГПК, направените
по делото разноски в размер на 8125.95 лв., съразмерно уважената част от
исковете.
Мотивиран така, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „У.Б.1“ ЕООД, ЕИК *******, представлявано от управителя Г.П.,
съдебен адрес:***, офис парк Експо 2000, сграда фаза 4, ет.1, против Република
България, представлявана от Министъра на финансиите, адрес за призоваване:
гр.София, ул.”*******, кумулативно
обективно съединени искове с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС, вр. чл.7
от Конституцията на Република България, и чл.84, ал.3 от ЗЗД: за заплащане на сумата от 133 404.22 лв./обезщетение
за вреда, изразила се в заплащане на такса от 20% за производство на електрическа
енергия през периода м.01.2014 г. – м.08.2014 г., въз основа на чл.
35а – чл. 35в и чл. 73 от ЗЕВИ, които разпоредби към датата на
приемането им противоречат на правото на Европейския съюз по чл. 107 и чл. 108 ДФЕС, чл. 63 ДФЕС, §6 и §4, чл. 36, б.
"а", "б." и "д" от Директива 2009/72/ЕО и
разпоредбите на Директива 2009/28/ ЕО/ и сумата от 40 656.87 лв./обезщетение за забава за
периода 31.01.2016 г. до 31.01.2019 г./,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.01.2019 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА
Република България, представлявана от Министъра на финансиите, с адрес за
призоваване: гр.София, ул.”*******, да заплати на „У.Б.1“ ЕООД, ЕИК *******,
представлявано от управителя Г.П., съдебен адрес:***, офис парк Експо 2000,
сграда фаза 4, ет.1, на основание чл.7 от Конституцията на Република България,
вр. чл.49 от ЗЗД, сумата от 133 404.22 лв./обезщетение
за имуществени вреди от противоправно поведение на лица от състава на държавен
орган, изразяващо се в неизпълнение на задължение по чл.22, ал.4 от Закон за
Конституционния съд, да уредят отношенията, възникнали от прилагане на нормативна
разпоредба след обявяването й за противоконституционна,
която вреда се е изразила в удържана такса по чл.35а, ал.2 от ЗЕВИ за периода м.01.2014
г. – м.08.2014 г./, на основание чл.84, ал.3 от ЗЗД, сумата от 40 619.81 лв./обезщетение за забава за периода 31.01.2016
г. до 31.01.2019 г./, ведно със
законната лиха върху главницата, считано от 31.01.2019 г. до окончателното
изплащане, като иска с правно основание
чл. 84, ал.3 от ЗЗД в частта за сумата над 40 619.81 лв. до 40 656.87 лв., като неоснователен ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от Министъра на
финансиите, да заплати на „У.Б.1“ЕООД, ЕИК
*******, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, направените по делото разноски в
размер на 8125.95 лв., съразмерно на уважената част от иска.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването на страните.
СЪДИЯ :