№ 1143
гр. Стара Загора, 17.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Таня Илкова
при участието на секретаря Анастасия П. Балабанова
като разгледа докладваното от Таня Илкова Гражданско дело №
20255530102167 по описа за 2025 година
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във
връзка с чл. 22 ЗПК за обявяване на недействителност на Договор за
потребителски кредит *************, съединен в условията на евентуалност
за обявяване на нищожност на клаузите, предвидени в чл. 3, ал. 2, т. 6 и чл. 18
от Договор за потребителски кредит № *************
Ищцата Р. С. И., чрез пълномощника си, твърди в исковата си молба, че
между нея, в качеството й на кредитополучател, и "Кредирект" ЕООД, гр.
София, в качеството му на кредитор, бил сключен Договор за потребителски
кредит № *************дина. По силата на този договор, последният
следвало да предостави заемни средства, в размер на 2000 лева. Съгласно чл.
3, ал. 2, т. 6. от Договора - годишният лихвен процент на заема бил 47 %, а
годишният процент на разходите бил 58.26 % . Уговорени били 17 месечни
погасителни вноски.
Действително приложеният в кредитното правоотношение годишен
процент на разходите обаче, бил различен от този, който бил посочен в
договора за кредит. Това било така, защото съгласно договора се дължала
„неустойка” по смисъла на чл. 18 от Договора за кредит в случай, че ищцата
не предоставила в двудневен срок от подписване на съглашението поръчител
или банкова гаранция или предоставеното обезпечение не отговаряло на
поставените от кредитодателя условия.
Кредитодателят, залагайки като клауза на чл. 18 в договора за
потребителски кредит всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба
за себе си. Ответникът, използвайки заблуждаваща търговска практика създал
неравноправност, която благоприятствала кредитодателя и увреждала
1
кредитополучателя. С такава клауза в договора „Кредирект“ ЕООД, целял да
заблуди кредитополучателя в частта, относно действителния годишен процент
на разходите, като това обстоятелство пораждало недействителност на целия
договор, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във
връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на
договора за потребителски кредит водела до нищожност на договора. Това
било така, защото годишният процент на разходите по кредита включвал в
себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора.
Това се подкрепяло и от факта, че съгласно чл. 6, ал. 2 от договора за
потребителски кредит, ищцата следвало да предостави в двудневен срок от
сключването на съглашението, обезпечение, на което обезпечение да била
извършена предварителна проверка от страна на кредитора и едва след нея, и
след като отговаряло на посочените от кредитора условия, обезпечението под
формата на банкова гаранция или договор за поръчителство във връзка с
процесния договор за кредит, можело да се ползва или в противен случай,
съгласно чл. 18 от договора се дължала неустойка в размер на 3671,93 лева,
която неустойка се дължала пропорционално към всяка вноска по кредита и
била отразена в погасителния план и представлявала неразделна част от
договора за кредит.
Ищцата изброява поставените в чл. 6 от договора условия, които
задължително трябвало да се изпълнят, за да не се дължи неустойка.
Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ било разход
по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР -
индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2
от ЗГЖ. Поради невключването на това възнаграждение в посочения от
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на
действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение.
Посочването в Договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в
отношенията между страните представлявало „заблуждаваща търговска
практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това
процесният договор за потребителски кредит № *************дина бил
нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11,
ал. 11, т. 20 от ЗПК.
Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП,
която дава легалната дефиниция на нелоялна търговска практика, която се
използвала в настоящия случай, с цел свръхпечалба на Кредитора. Такава
практика от страна на търговец към потребител се извършвала ако
противоречала на изискването за добросъвестност и професионална
компетентност и било възможно да промени съществено икономическото
поведение на средния потребител. Член 68д от същия закон гласял, че
заблуждаваща била такава търговска практика, при която се съдържала
невярна информация и следователно била подвеждаща или когато по някакъв
начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждавала или била в
2
състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако
представената информация била фактически точна и имала за резултат или
било възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той
нямало да вземе, без използването на търговската практика. Така в чл. 6, ал. 1
от Договора било уговорено заемът да бъде обезпечен с банкова гаранция или
поръчителство, отговарящи на конкретни условия. В случай на неизпълнение
от страна на кредитополучателя на критериите, визирани в чл. 6 от договора,
същият дължал „неустойка“, която се начислявала пропорционално към всяка
вноска по кредита. Тоест се кумулирала месечната вноска за „неустойка“, с
която неустойка падежните вземания нараствали значително. Иначе казано,
вноската по кредита ставала значително по-голяма. Същото това кумулиране
на неустойката към погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на
кредита и създавало предпоставка за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителя.
„Неизпълнението“ на задължението от ищцата да представи банкова
гаранция или да посочи поръчител/и, отговарящ/и на конкретни условия
вдигало лихвения процент на кредита на месец няколкократно, тъй като тази
„неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва. Това се
потвърждавало и от факта, че тази „неустойка“ била уговорена и в
погасителния план по договора. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК, договорът за кредит бил
недействителен, като съгласно чл. 23 ЗПК ищцата дължала само чистата
стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита.
Цитира член 8, параграф 1 от Директива 2008/48, съгласно който преди
сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка
на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение можело да включва да се направи справка в съответната база
данни. Развива подробни доводи по съображение 26 от Директивата, като
цитира и практика на СЕС.
Счита, че посоченият лихвен процент в размер на 47 % не отговарял на
действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“
представлявала добавък към договорната лихва и не била добавена в ГПР като
разход по кредита, въпреки че несъмнено била такъв. Поради по-високия
лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите,
доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият
не бил обявен на потребителя и не бил посочен в чл. 3, ал. 2, т. 4 от договора в
действителния му размер, а това било в нарушение на изискванията на чл. 5 и
чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин се нарушавали добрите нрави и се внасяло
неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на
финансова услуга, което било в разрез с изискванията на добросъвестността и
в негов ущърб, като това обстоятелство водело до нищожност на договорното
съглашение.
В случай, че съдът прецени, че договорът за кредит не е изцяло
нищожен и в условията на евентуалност, ищцата моли съда да постанови, че
договорната лихва противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД.
3
Видно от съдържанието на договора, страните уговорили заплащането на
възнаградителна лихва в размер на 47 % годишно. Съгласно чл. 10, ал. 2 от
ЗЗД, лихви можели да се уговарят до размер, определен от Министерски
съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на договаряне,
доколкото съдържанието на договора не трябвало да противоречи на
повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите
нрави определяли максималния размер, до които можела да се уговаря
възнаградителна парична лихва. Уговореният лихвен процент на
възнаградителната лихва следвала да компенсира заемодателя за това, че се
лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето
лице /кредитополучателя/, но да не водела до неоснователното му обогатяване
за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се
правела с оглед момента на сключване на договора и като се съобразели
всички относими обстоятелства.
Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на
ВКС, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва,
а когато възнаградителната лихва била уговорена по обезпечено задължение -
надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на
Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай задълженията по
договора за кредит били необезпечени, но договорената лихва надхвърляла
значително трикратния размер на законната лихва за претендирания период,
което правело клаузата, уговаряща размера й - нищожна.
Посоченият по-горе критерий не можел да бъде възприет за абсолютен,
тъй като противоречието на добрите нрави следвало да се прецени съобразно
всеки конкретен случай. Поради това следвало да се вземе предвид
съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва
наред с останалите условия и характеристики на договора, а именно:
обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава за всеки
просрочен ден, считано от датата на настъпване на просрочието до неговото
пълно погасяване /чл. 13, ал. 1/, при липса на предоставено обезпечение,
неустойката, уговорката, че всички съдебни и извънсъдебни разходи са за
сметка на кредитополучателя. Отчитайки, че договорната лихва била цена за
предоставеното ползване на заетата сума, размерът на лихвата от 47 % по
договора за кредит, противоречал на добрите нрави.
В случай, че съдът прецени, че договорът не е изцяло нищожен и в
условията на евентуалност, ищцата моли съда да постанови, че уговорената
неустойка в чл. 18 от процесния Договор за потребителски кредит №
************* е нищожна. С така уговорената неустойка се целяло
единствено да се постигане неоснователно обогатяване, като с тази
разпоредба се излизало извън присъщите функции на неустойката, посочени в
т. 3 от Тълкувателно дело № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Последната по
никакъв начин не обезщетявала кредитора за претърпените от него вреди,
нито служела за обезпечение на задълженията по договора за кредит, а още
по-малко го санкционирала, предвид факта, че нямало увреждащо действие за
4
кредитора към момента на реализиране на фактическия състав по въпросната
клауза. Единствената цел, която се преследвала с тази разпоредба била
свръхпечалба на Кредитора.
Процесната неустойка също така била и неравноправна по смисъла на
чл. 145 от ЗЗП и съответно била нищожна на основание чл. 146 от Закона за
защита на потребителите. Потребителят не можел да влияе върху
съдържанието й, тъй като била предварително изготвена от дружеството -
кредитор и съответно не е индивидуално уговорена. Уговорената в чл. 18 от
процесния договор за потребителски кредит, неустойката била неравноправна,
тъй като представлявала уговорка във вреда на потребителя, не отговаряла на
изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, поради
обстоятелството, че задължавала потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
С така уговорената неустойка се целяло заобикаляне на закона, тъй като
императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава се
дължало само обезщетение в размера на законната лихва.
Ищцата не погасила всички претендирани суми от ответника по
Договор за потребителски кредит № *************дина, но платила сума,
еквивалентна на получения заем. Съществувала трайна съдебна практика, с
която се приемало, че когато бил предявен иск за нищожност, то повод за
завеждането на иска съставлявал фактът на самото сключване на договора,
съответно на съдържащите се в него клаузи. Фактът на съществуването на
нищожната уговорка за заплащане на лихви, неустойки и/или такси,
обуславял интересът на ищеца да претендира нищожността на клаузата,
алтернативно договора по съдебен ред
Ищцата моли съда да постанови съдебно решение, с което да признае за
установено, че Договор за потребителски кредит № *************дина,
сключен между "Кредирект" ЕООД и Р. С. И. е изцяло недействителен, поради
противоречие с императивните разпоредби на чл. 11 от ЗПК във вр. с чл. 22 от
ЗПК.
В хипотезата на евентуалност, в случай, че съдът отхвърли като
неоснователен предявения главен иск за недействителност на Договор за
потребителски кредит № *************дина, моли съда да постанови
съдебно решение, с което да признае за установено, че следните клаузи по
сключения между "Кредирект" ЕООД, с и Р. С. И., Договор за потребителски
кредит № *************дина, са нищожни, а именно:
- чл. 3, ал. 2, т. 6 от Договор за потребителски кредит №
*************дина, съгласно който се дължи възнаградителна лихва в размер
от 47 % върху главницата, поради противоречие на добрите нрави по смисъла
на чл. 26 от ЗЗД;
- чл. 18 от Договор за потребителски кредит № *************дина,
съгласно който се дължи неустойка, в случай че не се предостави обезпечение
по договора в двудневен срок от сключването му, поради неравноправност на
5
клаузата по смисъла на чл. 145 от ЗЗП.
Претендира сторените по делото разноски.
Ответникът „Кредирект” ЕООД, гр.София, чрез пълномощника си, в
депозирания писмен отговор, взема становище за неоснователност на
предявените искове. Навежда доводи, че не е налице недействителност, по
смисъла на ЗПК. Валидността на договора за кредит произтичала от това, че
основните му параметри - главница и лихва, били валидно уговорени в
изискуемата от закона форма. Отделно от това били покрити всички
изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и
ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние (ЗПФУР), по реда на който бил сключен процесния договор.
Ответникът прилага Лог файл по договор за паричен заем № *************,
който проследявал в хронологичен ред всички настъпили събития в
кредитното правоотношение. Заедно с лог файла прилага и попълненото от
кредитополучателя Искане за сключване на договор за кредит, както и
изпратения на посочения от него имейл адрес rs.ivanova@abv. bg Стандартен
европейски формуляр (СЕФ).
С гореописаните документи се опровергавало твърдението, че клаузите
в договора били в противоречие с принципа за добросъвестност и
справедливост, респективно добрите нрави. Още преди подписване на
договора за заем кредитополучателят бил наясно с всички условия по
договора, като сам избрал параметрите и условията му. Договорът бил
сключен при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество и
при спазване на изискванията на ЗПК.
Клаузата, с която била определена приложимата лихва по кредита, била
индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. С нея страните
договорили фиксиран лихвен процент, което напълно изключвало
възможността потребителят да не бил наясно с размера на задължението си за
плащане на възнаградителна лихва. С клаузата за неустойка не се заобикаляла
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а по отношение на формирането на годишния
процент на разходите /ГПР/ били спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9
и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в
издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителски кредити ясно било посочено какъв бил размерът на ГПР и по
какъв начин се формирал същият, а именно от посочените в разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не можел да
бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ. При
нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от
68.2% и ГПР определен в процесния договор в размер на 58.26%, било видно,
че в случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера
на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл.
19, ал. 4 ЗПК.
Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включена в ГПР.
Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
6
сключване на договора. От своя страна, неустойката била проявление на
свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай била
уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигурил
обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на
договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.
ГПР бил сбор от разходите, които представлявали цената за
предоставената на потребителя услуга. За да било информирано решението на
кредитополучателя, то същият следвало да е наясно предварително за размера
на тази цена. Именно поради това законодателят установил императивното
задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да
посочват сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива
2008/48/ЕО за целите на изчисляването на годишния процент на разходите се
определяли общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на
сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му
според договора за кредит. Неустойката, от своя страна, обслужвала
неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения
договор. Тя представлявала право на изправната страна и подлежала на
договаряне между страните. В настоящия случай, освен че неустойката била
дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора,
тя била уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно
със стойността й още преди да настъпил фактът на неизпълнение на
задължението, което обезпечавала. Разходите по кредита и неустойката не
бивало да се смесват като понятия, те нямали обща, дори близка правна
характеристика и функция.
Разходите, които се включвали в ГПР били такива, с които кредиторът
бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай
неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата
била напълно ясна и разбираема - такава щяла да бъде дължима след
сключване на договора само в случай че заемополучателят не предложил
обезпечение на задължението си. Т. е. към датата на сключване на договора
кредиторът не знаел дали щяло да възникне основание за плащане на
неустоечната сума. Неустойката била уговорена като фиксирана сума и
изцяло в полза на потребителя била разсрочена на вноски, които можел да
изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж.
Търговецът внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния
план към договора, била посочена възможната вноска за неустойка за целия
период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължала само при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение било
недвусмислено уговорено в чл. 18, ал. 2 и ал. 3 от договора. В цитираните
клаузи било направено и ясно разграничение между задълженията за
главница, лихва и неустойка и изрично било посочено, че неустойката не се
включвала в ГПР. В погасителния план ясно и точно били посочени размерите
на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлявала лихва и
главница към всеки един падеж. Смисълът да бъдат посочени сумите била
именно пълна и изчерпателна информираност на потребителя за
7
задължението му към търговеца при всяко възможно развитие на
правоотношението им.
Неверни били твърденията, че неустойката представлявала „добавък
към договорната лихва“. Лихвата по кредита била възнаграждение за
кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс. Същата
представлявала задължителен и основен компонент от договора за кредит по
дефиниция и страните я уговаряли още преди сключването на договора за
кредит. Обстоятелството, че страните се били договорили, в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката
да била изплащана на части, а не еднократно, и, че всяка част от нея щяла да
се плаща на падежите по договора, не водело до превръщането й в лихва. Тази
уговорка била изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределяла задължението
му във времето с падежни дати същите като за главница и лихва.
Клаузата, с която била определена и приложимата лихва по кредита
била индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. Нещо
повече, ясно изразеният размер на лихвения разход върху предоставената сума
не изисквал преценка за неравноправен характер на договорната клауза, тъй
като бил част от основния предмет на договора. В процесния договор лихвата
била уговорена като фиксирана за целия срок и била посочена, както в
проценти, така и с цифрова стойност, а частта лихва във всяка една анюитетна
вноска била изрично описана в Погасителния план. От това било ясно, че
лихвата била ясно и изрично посочена в договора и за потребителя не се
създавало никакво съмнение каква била конкретната стойност на цената, която
се задължавал да плати по кредита.
Възнаградителната лихва била възнаграждение/цена, която се дължала
за ползването за определено време на предоставени от страна на
заемодателя/кредитодателя по договор парична сума или други заместими
вещи. В настоящия случай лихвата по кредита била фиксирано уговорена за
целия срок на договора, като при това обстоятелство „КРЕДИРЕКТ" ЕООД,
не си запазило правото да променя едностранно същата. Между страните било
уговорено, че договорената лихва щяла да се разпределя във всяка една от
вноските по кредита, а нямало да се заплаща на кредитодателя еднократно в
пълен размер. По този начин се целяло поставяне на кредитополучателя в по-
благоприятно положение, тъй като не бил ангажиран от връщане на суми в
пълен размер в кратки срокове. В Част II от европейския формуляр били
посочени размерът на заемната сума, размерът на фиксираната
възнаградителна лихва и размерът на общата сума, която следвало да бъде
изплатена на кредитодателя, като по този начин кредитополучателят бил
напълно информиран за условията, преди да сключи съответния договор.
Погасителният план, който бил неразделна част от Договора включвал пълна
и точна информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, както и каква част от вноската представлявала
главница и каква лихва.
Твърденията, че уговореният фиксиран лихвен процент по договора бил
в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишавал три пъти размера на
8
законната лихва били неправилни и необосновани. Доводът, че конкретно
съотношение между възнаграждението по договора и трикратния размер на
законната лихва противоречи на закона и основополагащи правни принципи,
без подобен лимит да бил законодателно уреден, и при ясно и недвусмислено
определен лихвен процент за целия срок на договора, не можел да намери
основание нито в закона, нито в правната доктрина. Наличието на
противоречие с добрите нрави се преценявало за всеки отделен случай като
меродавна за преценката била конкретната фактическа обстановка. Те не
представлявали конкретни правила, а морални принципи, поради това
изводът, че били нарушени не можел да бъде изведен като императив за всеки
случай, в който договорно задължение имало една конкретна стойност.
Възнаградителната лихва била част от ГПР, в същото време в закона бил
установен максималният размер на ГПР, който към датата на сключване на
договора бил 68.2%. От това следвало, че максималният възможен размер на
договорната лихва бил нормативно регулиран, макар и опосредено. В същия
смисъл била и актуалната съдебна практика.
При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало
ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за
всички възможни суми, с които можел да се задължи към кредитодателя при
всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това било
постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, за които
потребителят бил наясно предварително, като имал възможността да се
откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му,
както и след това. Изложеното оборвало и твърдението за заблуждаваща
търговска практика от страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл.
ГПР бил ясно посочен в договора, неустойката не била част от него и това
недвусмислено било уговорено между страните. От договора и от
Стандартния европейски формуляр било видно, че преди сключването и при
подписването му кредитополучателят бил наясно, че ГПР не включвал
неустойката и, че последната щяла да се дължи, ако не се предоставело
обезпечение на кредита. Текстовете на процесния договор не съдържали
никаква заблуда относно размера на ГПР и оспорената клауза - потребителят
бил наясно още преди сключването на договора, че освен главница и лихва,
ако не обезпечал кредита щял да дължи и неустойка.
Неоснователни били и аргументите за нищожност поради липса на
направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Такава проверка
била извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна
на кредитополучателя. Нещо повече, ЗПК предвиждал единствено
административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не бил
извършил такава проверка на кредитополучателите си. Последица от липсата
й не можела да бъде нищожност на клауза, с която се уговаряла неустойка.
Цитираният наднационален акт бил транспониран в българското
законодателство в посочения от ответника смисъл. Дори и в самата Директива
нищожността на клауза като процесната не била изведена като последица,
която националното законодателство следвало да предвиди в случаите, в които
кредитодателите не извършвали проверка на кредитоспособността на
9
клиентите си.
Оспорената от ищеца неустойка била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълнил поетия с
подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне
едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ
на посочените в договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето
на обезпечения при потребителското кредитиране била съобразена със закона
практика, която не водела задължително до неравновесие в правата и
задълженията на страните: ответникът предоставил паричен заем срещу
обезпечение, а кредитополучателят се задължил да върне заетата сума и
договорената лихва. Процесният договор за потребителски кредит бил
сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за сключване на
договор за кредит, получил подробна информация за желания от него
кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и имал
пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да
предложи различни формулировки. Дори да не можела да обмисли достатъчно
добре ангажимента, който поемала по силата на клаузата от договора,
задължаваща я да предостави обезпечение по кредита, ищцата разполагала с
цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на
чл. 29 ЗПК, информация за което получила още със Стандартния европейски
формуляр, без да била обвързана по никакъв начин от оспорената в
настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни
последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността
за отказ от договора се гарантирали в най-пълна степен правата на
потребителя, в случай че последният решил, че бил сключил договор при
недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за
кредитополучателя било удължаването на срока за предоставяне на
обезпечение чрез нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на
различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед
например. В случая ищецът не се възползвал от нито едно от договорно и
законоустановените си права. Всъщност от фактическата обстановка на казуса
и процесуалното поведение на ищеца ставало ясно, че потребителят изобщо
нямал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето
на кредита целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като
впоследствие заведял максимален брой неоснователни искове срещу своя
кредитор. Очевидно било, че същият договарял недобросъвестно в нарушение
на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой
не можел да черпи права от неправомерното си поведение.
Нямало как в случая да се твърди противоречие на договорната
неустойка с добрите нрави, поради изброените по-горе причини и
възможността кредитополучателят да можел да въздейства върху
обстоятелствата, водещи до начисляването и, респективно върху цялостното и
отпадане. Неустойката имала предварително определен начален и краен
момент, също така била с фиксирани параметри за срока на договора. И
доколкото преценката за нищожност на неустойката на това основание се
правела за всеки конкретен случай, както задължавало Тълкувателно решение
10
№ 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на ВКС. В разглеждания случай
такова противоречие с добрите нрави не било налице, още повече, доколкото
при изследването на този въпрос се правела проверка за наличие и на
допълнителни критерии, които също отсъствали, като например този дали
изпълнението на задължението било обезпечено с други правни способи като
поръчителство, залог или ипотека, както и дали неустойката била в
прекомерно съотношение с очакваните от неизпълнението вреди. При
сключване на процесния договор кредитополучателят не предоставил
обезпечение, което да гарантирало интереса на кредитора от връщането на
предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът
направил предварителна оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в
хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната
неустойка, като дал възможност и допълнителен срок на клиента да
предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. В
практиката на ВКС се приемало, че кредиторът имал право на неустойка, само
ако било налице формата на неизпълнение на длъжника, за която същата е
била уговорена. В този смисъл, когато договорената неустойка била
компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79,
ал. 1 ЗЗД било да иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение за
вредите по общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника
компенсаторна неустойка. Във връзка с това, напълно неоснователно ищецът
се позовавал на чл. 33, ал. 1 ЗПК, доколкото цитираната разпоредба уреждала
правило при забава на погасяванията на потребителя. В настоящия случай
неустойката била уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение, не при забавено изпълнение на потребителя.
Всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка,
изложени в исковата молба, били неоснователни. Клаузите на договора,
включително оспорените не били във вреда на потребителя, отговаряли на
изискването за добросъвестност и не водели до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая, не било
налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това
клаузите били уговорени индивидуално с потребителя, същите били ясно и
точно описани, като давали на потребителя яснота и предвидимост за всички
аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца
била налице както преди сключване на договора, така и при подписването му.
В Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити били посочени разходите по кредита, размера на
договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена
впоследствие в договора за кредит. В Погасителния план към договора били
изчерпателно посочени компонентите на всяка една възможна вноска, както
при предоставяне на обезпечение, така и в случай че такова не било дадено. В
самия договор били посочени условията за предоставяне на обезпечение и
сроковете за това. И лихвата и неустойката били фиксирани и ясно описани в
договора, така че клаузите им нямали нужда от допълнително тълкуване с цел
потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължавал.
Стойността на неустойката била посочена в общ конкретен размер чрез
11
цифрова стойност, не в процент, предпоставките при които се дължала били
точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане - срок и размер
на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора.
Така кредитополучателят бил информиран за условията за ползване на
продукта на търговеца предварително - да върнел главницата и лихвата, да
представил обезпечение, като имал право на избор какво да било то, в случай
че не го направил, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално
определен размер. Предвид това било изключено ищецът да не бил
предварително наясно с икономическите последици от сключването на
договора за кредит, респективно да било налице нарушение на чл. 143 ЗЗП.
Всички твърдения за липса на информация за разходите по връщане на
предоставения кредит били неоснователни, предвид факта, че клаузите на
договора били съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП.
Значението и последиците от обвързването с тях били недвусмислено
посочени в договора, който съдържал и погасителен план на вноските за целия
период на кредита. Изложеното изключвало възможността потребителят да не
бил предварително наясно с икономическите последици от сключването
договора за кредит, респективно да било налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и
чл. 146 ЗЗП.
Процесните клаузи напълно отговаряли на изискванията на ЗЗП и
Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори,
многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава
на националния съд по въпроса кога била налице действителност на клаузата,
уговорена с потребител, а именно: да била индивидуално договорена и
съставена по прозрачен начин. Изискването договорните клаузи да били
изразени на ясен и разбираем език, следвало да се схваща като налагащо
задължение не само договорните клаузи да били ясни и разбираеми за
потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да бил прозрачно
изложен точният механизъм за отпускане и издължаване на заемната сума,
така че потребителят да можел да предвиди въз основа на ясни и разбираеми
критерии произтичащите за него икономически последици.
На самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност
на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че в периода 2022 г. -
2023 г. ищецът сключил общо шест договора, които съдържали уговорка за
плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита.
Договорите били сключени с две от дружествата - финансови институции от
групата на ЕМ ВИ ФАЙНЕНС. Последното било собственик на „СИТИ КЕШ“
ООД и „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД. Наличието на шест договора за идентични
кредитни продукти, всеки от който съдържал оспорената в настоящото
производство уговорка, опровергавала твърденията на ищеца.
В случая вместо да упражни някое от договорно и законоустановените
си права още при сключване на първия договор - да прекрати договора, да
поиска удължаване на срока за предоставяне на обезпечение или за замяната
му с друг вид, кредитополучателят по своя инициатива сключил още пет
договора с уговорка за плащане на неустойка, респективно при идентични
12
условия. Очевидно било, че при сключването на всеки следващ договор
потребителят бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за
плащането на неустойка, в случай че обезпечение не било осигурено, но
въпреки това изтеглил заемните суми и се ползвал от тях. От тази фактическа
постановка ставало ясно, че ищецът сключил договорите с единствената цел
да се обогати за сметка на ответника, като ползвал кредитите, а след това
предявил искове за недействителност. Това било в пряко противоречие с
добросъвестността, която страните си дължали в преддоговорните отношения
по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой не можел да черпи права от
неправомерното си поведение. Ако целта не била такава, то потребителят щял
да се откаже още от първия договор или просто нямало да сключи шест при
същите условия, в който случай щял да върне само чистата стойност на
кредита на кредитора си. И точно това, че не го сторил, а впоследствие
образувал съдебно дело, водело до пълна неоснователност на претенциите за
нищожност.
Отделно от недобросъвестността на кредитополучателя,
гореизложените факти водели и до явния извод, че било налице индивидуално
договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като в
продължение на една година ищецът ползвал многократно един вид кредитен
продукт, респективно многократно се запознавал с условията му, като по
всеки отделен кредит получавал преддоговорна информация и сам избирал да
се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за
икономическите последици на тези уговорки. В същия смисъл била и
съдебната практика, постановена при идентична фактическа обстановка, в
която потребител оспорвал клауза, с която се задължил повече от един път.
Това опровергавало твърденията за недобросъвестност, нарушение на
принципа за справедливост и добрите нрави от страна на кредитодателя.
Счита, че не е налице заблуждаваща търговска практика, като
Кредитополучателят, по своя инициатива се задължил шест пъти с уговорката
за плащане на неустойка, в случай че не предостави обезпечение на кредитите,
а договорите били сключвани след като клаузата за неустойка от предходния
била породила действието си.
Настоящият договор следвало да се тълкува в контекста на трайните
отношения между страните, създадени на база шестте договора за кредит,
които съдържали една и съща уговорка и предоставяли идентични кредитни
продукти при идентични условия. Това било необходимо, тъй като преценката
за неравноправност на клаузи, сключени с потребител на първо място винаги
започвали от въпроса налице ли било индивидуално договаряне на
конкретното условие. А след това дали клаузите, с които се обвързвал
потребителят, му давали достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди
конкретните параметри на финансовите си задължения за целия период на
обвързаността си с търговеца. Именно на тази основа СЕС правил преценка за
равноправност на клаузите от потребителските договори, тяхното
противоречие с добрите нрави и добросъвестността.
В случая не можело да е налице липса на индивидуално договаряне на
13
процесните клаузи, както и липса на информираност с условията и
последиците от тях, доколкото потребителят се запознавал с тях многократно
и всеки път е имал възможност да не се задължава с тях, но сам избирал да
направи обратното. Още при сключване на първия договор потребителят бил
информиран за условията за ползване на продукта предварително - да връща
заемната сума при фиксирана лихва, да представи обезпечение в уговорения
срок, като имал право на избор какво да било то, а в случай че не го направил,
да платил и неустойка в точен и индивидуално определен размер.
Впоследствие и след еднократно задължаване с тези условия, потребителят
отново избрал същите условия и повторно се задължил с тях, като това
поведение било повтаряно до сключването на шест идентични договора. От
тук било явно, че в случая било налице индивидуално договаряне, което
изключвало неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно
информация за финансовите задължения, които се поемали с тях.
Ответникът моли съда да отхвърли предявените претенции като
неоснователни. Претендира извършените в хода производството разноски от
ответното дружество.
В съдебно заседание ищцата не се явява, като се представлява от
упълномощен представител, който моли съда да уважи предявения иск.
Претендира разноски.
В съдебно заседание ответното дружество редовно не изпраща
представител. С депозирана молба, упълномощеният му представител, моли
съда да отхвърли предявените искове като неоснователни.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установено
следното:
По делото не се спори, че на 17.10.2023 г. страните са сключили договор за
потребителски кредит № *************. Видно от същия, ответникът се е
задължил да предостави на ищцата потребителски кредит под формата на
паричен заем в общ размер на 2000 лв., която сума ищецът се е задължил да
върне на 17 месечни вноски при фиксиран лихвен процент по кредита - 47%,
и годишен процент на разходите - 58,26%, при обезпечение - поръчител или
банкова гаранция.
Видно от чл. 6, ал. 1 от договора, страните са се споразумели, че договорът
за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения: 1.
Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска
банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца
след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и
обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по
договора за кредит, включващата договорената главница и лихва или 2.
Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно
на следните условия: При един поръчител - осигурителният доход да е в
размер на не по-малко от 3 пъти размера на минималната работна заплата за
14
страната, при двама поръчители - размерът на осигурителния доход на всеки
един от тях следва да е в размер на непо-малко от 2 пъти минималната работна
заплата за страната; Да не е/са поръчители по други договори за кредит,
сключен/и с кредитора; Да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит,
сключени с кредитора, по които да е налице неизпълнение; Да нямат кредити
към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“,
както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни
на ЦКР към БНБ; Да предоставят служебна бележка от работодателя си или
друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях
доход.
Съгласно чл. 18, ал.1 от договора, кредитополучателят се съгласява, че
ако не предостави договореното в чл. 6 от договора обезпечение, в двудневен
срок от сключването му, или представеното обезпечение не отговаря на
условията, посочени в договора за кредит, ще дължи на кредитора неустойка в
размер на 3671,93 лева. Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора - погасителен план,
вноските за неустойка се дължат заедно /на същите дати/ с вноските за
погасяване на кредита.
Видно от заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна
експертиза, изцяло възприето от съда, се установява, че по договор за
потребителски кредит № *************/ 17.10.2023г. ГПР е 58.26 % като в
него е включена само възнаградителната лихва. В случай, че неустойката бъде
прибавена по чл. 18 от договора за потребителски кредит, ГПР следва да се
равнява на 521.48 % / отговор на въпрос 3 от ССЕ/.
При така установената фактическа обстановка, съдът стига до
следните правни изводи:
Спорното материално правоотношение попада в легалната дефиниция на
договора за потребителски кредит, дадена в чл. 9, ал. 1 ЗПК, според която това
е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. С оглед на това по
отношение на процесния договор намират приложение разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон, договорът
за потребителски кредит е недействителен. Следователно нарушаването на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последицицата по чл. 22 ЗПК - недействителност на договора за кредит.
От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
15
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите
следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. Спазването на това изискване дава информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата дължима сума по
договора.
В процесния договор кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче
ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по
кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посоченият размер 58,26%/. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Следователно, в посочената величина,
представляваща обобщен израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да бъдат включени всички разходи, които
заемодателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В случая, в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства - например не е посочено дали при определяне на ГПР е
включена неустойката при непредставяне на обезпечение, която представлява
значителна част от месечните вноски по погасителния план. Следва да се
отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК,
и приемането на методика, регулираща изчисляването на разходите по кредита
по начин, различен от законовия, е недопустимо. В случая тези съставни
елементи са неизвестни и не става ясно какво се включва в общите разходи за
потребителя при формиране на ГПР. Следователно неясни остават както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира
годишното оскъпяване на заема.
В случая очевидно при определяне на размера на ГПР не е включена
неустойката по чл. 18 от договора, тъй като размерът на неустойката възлиза
на 3671, 93 лв. и е почти двойна на главното задължение на
кредитополучателя. потребителя. Така посочения размер на ГПР не
съответства на действителния, съобразно поетите от потребителя задължения,
тъй като съгласно заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна
експертиза, при включване на неустойката в ГПР размърт възлиза на 521. 48
%, т.е., в двата случая посочения в договора ГПР надвишава 50 %. Така на
практика се стига до заобикаляне на императивното изискване на чл. 19, ал. 4
от ЗПК за максималния размер на ГПР по потребителски кредити, който в
случая ще надхвърли допустимия петкратен размер на законната лихва.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договор за потребителски
кредит № *************/17.10.2023 г., сключен между страните, се явява
недействителен, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не поражда
целените правни последици. Предявеният иск се явява основателен и като
такъв следва да бъде уважен.
16
Предвид уважаването на главния иск, съдът не следва да се произнася по
евентуалния иск за нищожност на посочени клаузи в договора.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да бъде осъден ответникът да
заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на общо 566,14лв.,
от които за държавна такса 116,14 лв., и за възнаграждение за вещо лице 450
лв.
По делото от страна на ищеца е представен договор за правна защита и
съдействие от 18.09.2025 г., видно от който процесуалният представител на
същия - адв. М., се е съгласил да окаже правна защита и съдействие по реда на
чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.
В тези случаи съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско
възнаграждение. Съдът определя възнаграждението и осъжда другата страна
да го заплати. Въведеното с посочената разпоредба правило, че съдът
присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер
- този с Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа,
не е приложимо, предвид даденото тълкуване в решението на СЕС по дело C-
438/22. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от
съда с оглед цената на предоставените услуги (която трябва да е справедлива и
обоснована), като от значение са: видът на спора, интересът, видът и
количеството на извършената работа и преди всичко - фактическата и правна
сложност на делото. В случая са предявени два установителни иска, в
условията на евентуалност, като предвид несбъдването на отрицателното
вътрешно-процесуално условие съдът е разгледал и се е произнесъл само по
главния такъв с цена 2903,57 лв. Адвокатът на ищеца е присъствал в
проведеното открито съдебно заседание, фактическата и правна сложност на
спора не е по-висока от типичната за подобен вид дела, доколкото липсват
усложнения с оглед премета и страните.
При така изяснените параметри на релевантните за цената на адвокатската
услуга обстоятелства, съдът намира, че възнаграждението на адвоката на
ищеца следва да бъде определено, като се изхожда от минималното такова по
чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска
работа, при а именно 590,30 лв. По делото е представено удостоверение за
регистрация по ЗДДС, поради което следва адвокатското възнаграждение да се
присъди с включено ДДС към него. В този смисъл, съдът е взел предвид
направеното от ответника възражение за прекомерност на адв.
възнаграждение за ищеца, като определеният хонорар е в размер към
минималния, посочен в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, следва да бъде
17
осъден ответникът „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД гр. София да заплати на адвокат М.,
вписан в АК – Стара Загора адвокатско възнаграждение в размер на 708, 36
лв., с вкл. ДДС.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за недействителен, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, Договор за потребителски кредит № *************/17.10.2023 г.,
сключен между Р. С. И., **********, с постоянен адрес: *************, и
„КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5,
представлявано от Николай Пенчев Пенчев.
ОСЪЖДА „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ №115 Е, ет. 5,
представлявано от Николай Пенчев Пенчев, да заплати на Р. С. И., с ЕГН
**********, с постоянен адрес: *************, сумата 566,14 лева,
представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ №115Е, ет.5,
представлявано от Николай Пенчев Пенчев, да заплати на адв. М. В. М., АК –
Стара Загора, със служебен адрес: гр. Стара Загора, ул. Александър Батенберг
№28, ет. 5, офис 42, сумата 708,36 лв. с вкл. ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му
пред Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
18