№ 20234
гр. С., 09.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:БОГДАН Р. РУСЕВ
при участието на секретаря ВЕНКА ХР. КАЛЪПЧИЕВА
като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело №
20241110158410 по описа за 2024 година
Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.
Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 78570/10.07.2024г. на СГС, подадена
от А. С. А. срещу Л. И. С., по която е образувано гр.д. № 7969/2024г. на СГС. С определение
от 13.08.2024г. същото е прекратено, като делото е изпратено по подсъдност на СРС, където
е образувано като гр.д. № 58410/2024г. на СРС.
Ищецът А. С. А. чрез адв. Т. Б. е предявил срещу ответницата Л. И. С. иск с правно
основание по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 3 ЗС за признаване за установено между
страните, че учреденото пожизнено и безвъзмездно в полза на ответницата с
Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 62/25.11.1997г., т. 194, дело №
38016/1997г. на Нотариуса при Софийската нотариална служба, вещно право на
ползване върху недвижим имот – апартамент в град С., ж.к. „*********“, бл. 26, вх. А,
ет. 3, ап. 7, идентификатор **************, ведно със зимнично помещение, с описани
площ и съседи, е погасено поради неупражняването му за период, по-дълъг от пет
години, а именно между 1997г. и 2024г. Прави се искане да бъде отменен по реда на чл. 537,
ал. 2 ГПК нотариалният акт в частта му, съдържаща учредяване на правото на ползване на
ответницата.
Ищецът твърди, че ответницата е негова майка, като живее постоянно в Руската
федерация – в град Москва. На 25.11.1997г. тя му дарила описания по-горе недвижим имот,
като си запазила вещно право на ползване върху него. След дарението имотът не се ползвал
от никого. С. много рядко идвала в страната, като при посещенията си отсядала при свои
близки на друг адрес, а през 2005г. закупила друг имот в град С., ул. „*********“, бл. 26Е,
вх. Б, ет. 5, ап. 36, който обитавала след 2005г. при редките си посещения в България. От
1997г. ищецът, като „гол“ собственик, заплащал всички консумативи за имота– ток, вода,
парно, някои ремонти. С. никога не била живяла в имота, не го била отдавала под наем, не е
плащала никакви суми за поддръжката му. Неотдавна преди подаването на исковата молба
ищецът помолил майка си да позволи в имота да се нанесе дъщерята на ищеца и нейна
внучка, която била пълнолетна и имала нужда от самостоятелно жилище, но последвал
категоричен отказ. На 26.02.2024г. научил, че са сменени и ключалките, като така А. вече
нямал достъп до имота. Обосновава че, тъй като С. не била упражнявала правото си на
ползване в продължение на повече от пет години, то същото се било погасило на основание
чл. 59, ал. 3 ЗС. В насрочените по делото публични съдебни заседания ищецът се явява
лично или не се явява, като се представлява от адв. Б., който поддържа предявения иск,
1
включително в хода на устните състезания. Допълнителни съображения излага в Писмени
бележки, вх. № 353573/29.10.2025г. на СРС.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата Л. И. С. чрез адв. Г. е депозирала Отговор
на исковата молба, вх. № 59957/19.02.2025г. на СРС, с който оспорва предявения иск като
неоснователен. Твърди, че иск по чл. 537, ал. 2 ГПК е недопустим, поради което моли
производството да бъде частично прекратено. Оспорва всички фактически твърдения на
ищеца, изложени в исковата му молба. Изтъква, че през 1980г. заминала да работи в Алжир,
като синът ú отишъл с нея, но се върнал в България през 1985г. и заживял с баща си. През
1994г. се наложило да напусне дома му, като се установил под наем в ж.к. „Люлин“, а
наемът бил заплащан от С.. През юни 1997г. С. закупила процесния апартамент, за да има
къде да отсяда при прибиранията си в България, както и поради това, че през 1996г. синът ú
се оженил и нямало къде да живее със съпругата си. Закупеният апартамент бил ремонтиран
основно и обзаведен от ответницата. След това тя го предоставила на сина си – ищеца въз
основа на устен договор за заем за послужване, за да има къде той да живее със семейството
си. Когато се връщала в страната, С. отсядала заедно със съпруга си в апартамента,
ползвайки една от спалните, кухнята и сервизните помещения. С мотив да подсигури сина
си, ако нещо се случи с нея в рамките на опасната обстановка в Алжир, ответницата му
подарила апартамента през ноември 1997г., като си запазила право на ползване върху него.
Допуснала ищеца и семейството му по силата на договор за заем за послужване да живеят в
апартамента при условие, че ответницата и съпругът ú французин ще ползват спалня, кухня
и сервизни помещения, когато се прибират в България. През 2005г. купила апартамента на
бул. „*********“ за себе си и за съпруга си, но синът ú поискал той и семейството му да
отидат да живеят там. Опасявайки се от негативна реакция на съпруга си и за да са доволни
всички, С. дала на сина си пари да си купи друг апартамент, където той живеел и към
момента, като ответницата платила ремонта и обзавеждането му. Заявява, че от 1973г. не е
живяла в Русия, като само за кратки периоди пътувала до град Москва, за да помага на
майка си. При посещенията си в България не е отсядала при близки. Купила на сина си кола
за над 50000 евро, като той искал да се купи такава и на жена му. Ищецът никога и нищо не
е плащал за процесния апартамент. Всички разноски се плащали от ответницата пряко или
косвено, като тя му давала пари да плати. В апартамента имало само нейни вещи – цялото
обзавеждане, електроуреди, лични вещи. През януари 2024г. синът ú отказал да върне ключа
от апартамента, даден му, за да има достъп докато майка му я няма. Това наложило и
смяната на патроните. От март 2024г. С. давала апартамента под наем, за да може да си
помага финансово. В насрочените по делото публични съдебни заседания ответницата се
явява лично или не се явява, като се представлява от адв. В.. Предявеният иск се оспорва,
включително в хода на устните състезания. Допълнителни съображения излага в Писмена
защита, вх. № 347495/24.10.2025г. на СРС.
Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и
предявения с нея иск, становището и възражения на ответника в отговора ú,
съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните
правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:
Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен
интерес, като предявеният с нея иск е допустим и следва да бъде разгледан по същество.
Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или
решение при признание на иска.
Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по предявения иск
с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 3 ГПК, е и за двете страни. Ищецът
следва да установи, че е собственик на имота и че в полза на ответницата е учредено
безвъзмездно и пожизнено право на ползване върху него. В тежест на ответницата е да
докаже, че е реализирала /лично или чрез другиго/ правото си на ползване върху имота по
начините, описани от нея в отговора на исковата молба, като по този начин е осуетено
погасяване на правото на ползване чрез неупражняване в течение на повече от пет години.
Видно от представеното заверено копие, с Нотариален акт № 62/25.11.1997г., т. 194,
дело № 38016/1997г. на Нотариуса при Софийската нотариална служба, Л. И. Р., с каквато
фамилия тогава е била ответницата, е подарила на А. С. А. недвижим имот – апартамент в
град С., ж.к. „*********“, ул. „***********“, бл. 26, ет. 3, ап. 7, ведно с припадащите му се
площи, права и зимнично помещение. С посочения нотариален акт дарителката си е
запазила безвъзмездно и пожизнено правото на ползване върху имота.
По реда на чл. 176 ГПК ответницата е отговорила на поставени ú въпроси. Доколкото
2
отговорите не съдържат съобщени обстоятелства в нейна вреда, същите нямат
доказателствена стойност по делото, още повече, че в голямата си част поставените въпроси
и отговорите им нямат връзка с предмета на спора.
По делото като свидетели са разпитани Г.С., К.Д., Р.П. и В.С.. Проведена е и очна
ставка между ищеца и свидетелката П.. Показанията на свидетелите съдът, като прецени
внимателно, като цяло кредитира като помежду си и вътрешно непротиворечиви, в съзвучие
с останалия събран по делото доказателствен материал и без данни да са дадени
целенасочено пристрастно.
Свидетелят С. е съсед на процесния апартамент, като е касиер на етажната
собственост. Живее в сградата от 59 години, като познава живущите в апартамента от 10-15
години, тъй като минавал да събира таксите. Винаги имало някого в апартамента, когато
минавал. Първо там живеел „Наско“ със семейството си. После нямало никого. Тогава никой
не плащал. След това имало квартиранти. Не е виждал майка му там. Видял я за пръв път
преди година: Слизал по стълбището и я видял с двама мъже, единият от които ключар,
който „ровел“ по вратата. Попитал какво се случва, а жената му обяснила, че е „майката на
Наско“. Свидетелят се свързал с домоуправителя, който от своя страна се обадил на ищеца,
тъй като той трябвало да знае за това.
Свидетелят Д. е бивш наемател на апартамента в периода м.09.2021г.-м.09.2022г.
Ответницата не познава и никога не я е виждал. За А. знае, че е собственик на апартамента,
като наем плащал по сметката на А., предоставена му по договора. Докато били в
апартамента, никой не е идвал да проявява интерес към имота. Не знае някой друг да има
ключ. Когато свидетелят се нанесъл, с разрешение на наемодателя сменили ключалката на
вратата. Преди да наеме имота го огледал – бил празен, необитаван. Налице било обичайно
имущество – легло, шкаф, скрин, и т.н., които били празни. Нямало никакви лични вещи.
Единствено имало оставена за ползване кухненска посуда и комплект чаршафи в детската
стая, но семейството на свидетеля ползвало свои такива. Наемодател бил А. и само с него е
комуникирал свидетелят. От него знае, че е собственик на имота, но не му е показван
нотариален акт.
Свидетелката П. е приятелка на ответницата, като я познава от 50 години. През 1997г.
ответницата ú се обадила по телефона и ú казала, че е взела жилище, тъй като след развода
си нямало къде да живее. После отишла да работи в чужбина. Това жилище било на ул.
„***********“, на четвъртия етаж, ъглов апартамент с две стаи, кухня, баня и тоалетна.
Свидетелката го е посещавала многократно. Когато го купила, апартаментът бил напълно
празен и в него нямало нищо. После го обзавела и всеки път, когато се връщала в България,
канела свидетелката и други приятелки там на кафе. Последно миналата година отишли, но
металната врата била затворена и не успели да влязат. После влезли – вече имало наематели
и само огледали какво има. Ищецът преди това също бил давал апартамента под наем със
съгласието на С.. Тя си идвала всяка година, когато имала възможност за това. Всичко в
апартамента – и ремонтът, и мебелите, било набавено от С.. Лично свидетелката е носила
пари от С. от Франция и Алжир и ги е давала на А.. Докато бил направен ремонт на новия
апартамент на А. той живеел в процесния такъв. Свидетелката и ответницата ходели там
следобед, когато „младите“ били на работа, за да не им пречат. Уточнява, че Л. разрешила на
сина си и семейството му да живеят в този апартамент при условие да има възможност да
ползва една от стаите, за да отсяда, когато е в България. А. живеел в имота до към 2010-
2012г. Той имал пълномощно за всичко от С.. Тя му дала и ключове, за да може да се грижи
за имота, когато я няма. Тогава, когато не успели да влязат, С. имала ключ от входа и от
другите брави. Защо точно не успяла да отвори металната врата свидетелката не знае, но
ответницата решила, че ще доведе ключар, за да подмени бравата на металната врата.
Разпитана повторно относно вещите в имота, свидетелката сочи, че към 1997г. А. получавал
малка заплата и с нея никакви ремонти и обзавеждане не можел да осигури. Майка му му
пращала пари от Алжир. Потвърждава, че всички мебели и уреди в жилището, разпознати на
наличните по делото снимки, са купени от С.. Пералнята била друга, като старата пералня
била в мазето на свидетелката. След 1997г. документите на С. били у свидетелката, после си
ги взела и ги оставила в апартамента. Оттам те останали у ищеца, от който майка му не
можела да си ги вземе. Не е виждала документи за закупени мебели, но знае, че са купували
такива от „Айко“.
Свидетелят С. е приятел на ищеца. За пръв път е ходил в процесния апартамент през
1997г., когато А. го придобил – да го види. Описва жилището като апартамент с две спални,
хол, кухня и два балкона. Ходил е да помага при носенето на мебели. Спомня си за диван,
3
който взели от магазин около Сточна гара. Мебели носили и от жилище в ж.к. „Люлин“,
наето от ищеца. За конкретна мебел от там също посочва дивана. После уточнява, че
диванът е от магазин при Сточна гара, а от „Люлин“ са носили етажерки, може би и шкаф.
Присъствал е на закупуване и монтаж на електроуреди към 1997-1998г. Посещавал ищеца в
апартамента по различни поводи – рождени дни, Нова година и т.н. Към 2014-2015г. свързал
ищеца с майстори за ремонт. Познава майката на А., но никога не я е виждал в апартамента.
Разпознава мебелите по наличните по делото снимки.
Съгласно разпоредбата на чл. 56 ЗС ограниченото вещно право на ползване на
недвижим имот включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и право
да се получават добивите, без тя да се променя съществено. Ограниченото вещно право на
ползване е противопоставимо като абсолютно субективно материално право на всеки,
включително на собственика на имота. Когато собственикът на един недвижим имот учреди
в полза на друго лице ограниченото вещно право на ползване по предвидения за това ред,
той се лишава от всяка възможност да ползва вещта. Аналогично е положението, когато
собственикът на недвижим имот се разпорежда със собствеността по силата на надлежно
сключена разпоредителна сделка в полза на трето лице, но запазва правото си на ползване за
себе си и/или за друг член на семейството си. Запазеното право на ползване изключва
изцяло или отчасти възможността на новия собственик да упражнява правомощието си да
ползва собствеността и предполага от страна на новия собственик поведение, с което да се
съобрази с онези форми на ползване на имота, който не влизат в противоречие с закона и
добрите нрави. Законодателят е уредил хипотезите на прекратяване на правото на ползване
на чужд имот с разпоредбите на чл. 59 ЗС –правото на ползване се погасява със смъртта на
ползвателя - физическо лице или с прекратяването на ползвателя - юридическо лице, с
изтичането на срока, ако такъв е уговорен, при погиване на вещта или при сливане в едно
лице на качествата на ползвател и собственик, както и ако то не се упражнява за период, по-
дълъг от пет години. По съдържание упражняването на вещното право на ползване от
ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото, и следва да се
разбира не само като постоянно обитаване на имота, а като всяка форма на фактическото
и/или правното му използване, например за постоянно или временно пребиваване, за
съхранение на вещи, за ежедневни битови дейности, за стопанска дейност. Ползвателят няма
пречка да предостави ползването на имота на друго лице – под наем или като заем за
послужване, както и да упражнява правата си чрез другиго, включително чрез „голия“
собственик на имота. Когато ползвателят твърди, че упражнява чрез другиго правата си
върху имота, той следва да докаже, че е допуснал в имота лицето, чрез което упражнява
правото си на ползване. Неизползването на имота в продължение на пет години е основание
за погасяване правото на ползване по чл. 59, ал. 2 ЗС. Началният момент на този срок не
съвпада с деня на учредяване на правото на ползване, а започва да тече от момента, в който
ползвателят е получил възможността да започне упражняване правото на ползване върху
обременената вещ /имот/. Предаването на имота във вид за използване по предназначение е
условия за започване на неговото упражняване. Така: р.14/20.03.2015г.-гр.д.5426/2014г.-
ВКС,ІІг.о., р.60143/24.11.2021г.-гр.д.1217/2021г.-ВКС,Іг.о., р.335/15.01.2014г.-гр.д.1369/2012г.-
ВКС,ІVг.о., р.60143/24.11.2021г.-гр.д.1217/2021г.-ВКС,Іг.о., опр.1983/05.07.2023г.-
гр.д.3561/2022г.-ВКС,ІІг.о., р.306/06.06.2025г.-гр.д.665/2024г.-ВКС,Іг.о. и др.
Страните не спорят, че ищецът е „гол“ собственик на процесния имот, подарен му от
ответницата през 1997г., която при дарението си е запазила пожизнено и безвъзмездно
вещното право на ползване върху него. Събраните по делото доказателства обаче не могат да
подкрепят извод, че С. се е дезинтересирала от имота и не е упражнявала правото си на
ползване върху него. Показанията на свидетелите П., С. и С. установяват, че ищецът е живял
в процесния имот, правен е ремонт, закупувани са уреди и мебели. Това се подкрепя и от
събраните по делото писмени доказателства – разписки, квитанции, договори за покупка на
стоки, във връзка с някои от които е необходимо да се отбележи, че касаят плащане на
задължения по партиди, открити на името на ответницата. Имайки предвид, че за дълъг
период от време ответницата е живеела и работила в чужбина, логично е същата да не
пребивава непрестанно в процесния имот, още повече, че се установи, че в последствие е
придобила и друго жилище. Липсва необходимост титулярят на правото на ползване да го
упражнява единствено и непременно като лично живее в имота, нито това, че той живее в
друго жилище или пребивава в чужбина, означава че се е дезинтересирал от имота и не
упражнява правото си на ползване върху него. Следва да се отчита, че страните са най-
близки роднини по права линия – майка и син, което житейски оправдава ниската
юридическа формализация на отношенията, свързани с ползването на процесния имот.
4
Съдът приема, че, допускайки сина си и семейството му да живее в имота за определен
период от време, тя не е изоставила правото си на ползване, а напротив – упражнявала го е,
допускайки собственика на имота – сина си, да го обитава, юридически прецизно посочено –
на основание на договор за заем за послужване. Нещо повече – показанията на свид. П.
установяват, че С. регулярно е посещавала в имота и е пребивавала в него, докато синът ú е
живеел там. Този факт не е оборен от събраните по делото доказателства, доколкото
житейски е възможно посещенията ú да не са били отчетени от свидетеля С., а свидетелят Д.
е наел имота в последствие. Именно той е сменил ключалката на вратата, поради което от
този момент ответницата обективно не е можела да влезе и по-късно се е наложило да търси
ключар, но не защото не ползва имота, а защото ключалката е сменена. Свид. П. сочи, че С.
е имала ключове за останалите врати към входа и апартамента. Наличните по делото
пълномощни и справки-удостоверения за упълномощителни сделки подкрепят застъпваната
от ответницата позиция, че всички действия, осъществявани в и във връзка с процесния
имот, включително от сина ú, са израз на притежаваните от нея вещни права върху него.
Посочването в пълномощните, че се касае за „собствените ми“ имоти, според съда следва да
бъде тълкувано в смисъл, че касае всички имоти, върху които ответницата притежава вещни
права, съдържащи елементи от правото на собственост, каквото е и вещното право на
ползване. Упълномощаването на ищеца да стопанисва, управлява и представлява
ответницата където е необходимо в тази насока, включително чрез отдаването под наем на
имотите, чрез заплащането на дължимите за тях, данъци, такси и разноски /л. 38/ според
настоящия съдебен състав демонстрира съзнание у С., че по този начин активно и обективно
реализира правото си на ползване. Затова и отдаването под наем на апартамента с договори,
сключени от А. като наемодател следва да се разглежда и като реализация на правото на
ползване на С., тъй като тя като негов носител е упълномощила „голия“ собственик /ищеца/
да сключва договори за наем. Свидетелката П. съобщава, че многократно е носила дадени ú
от ответницата пари от чужбина на ищеца, че той е плащал разноски по апартамента, но
винаги с пари, предоставени от майка му. Тези показания се потвърждават от банковото
извлечение на л. 40-42 от делото, според което С. е превеждала на А. суми в немалък
размер, което в съвкупност обосновава и позицията, че ползвателката е поддържала активно,
упражнявала и демонстрирала правата си върху имота.
Ирелевантно за същината на спора е това доколко ответницата е добра майка и баба,
съответно какви са синовните качества на ищеца. Показателно обаче е, че начинът, по който
се ползва и стопанисва имотът, започва да се разглежда от ищеца като неупражняване на
правото на ползване едва след искането от негова страна там да се настани дъщеря му,
внучка на ответницата. Към 2024г., когато се наложило да вика ключар, за да влезе в
апартамента, ответницата не е имала достъп до него не защото се е дезинтересирала, а тъй
като през 2021г. ключалката е била сменена от наемател. Именно около 2024г., видно от
изпратената от ищеца нотариална покана и отговора на същата /л. 13-14 от гр.д. №
7969/2024г. на СГС и л. 31 от настоящото дело/, между страните е възникнал спор относно
ползването и стопанисването на имота. Дори и към 2024г. С. да не е ползвала имота, то не е
било равносилно на неупражняване на правото на ползване по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗС,
тъй като не е имала обективна възможност да го стори, дори и да иска.
С оглед изложеното съдът намира, че събраните по делото доказателства не могат да
обосноват извод, че ответницата не е упражнявала правото си на ползване върху процесния
имот за период от повече от пет години, поради което същото да е погасено по давност. В
останалата си част ангажираните от страните доказателства не разколебават това
заключение, поради което е безпредметно да бъдат обсъждани.
Предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Тъй като предявеният иск се отхвърля, то не са налице предпоставки за произнасяне
на съда по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК, още повече, че същият не е издаден по реда на
обстоятелствена проверка, а обективира в себе си правна сделка – договор за дарение и
учредяване на вещно право на ползване, поради което и изобщо отмяната му по този ред,
дори и при уважаване на иска, е недопустима /ТР 3/2012-2012-ОСГК/.
По разноските:
С оглед изхода от спора и съобразно нормата на чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски
има само ответната страна, която своевременно е заявила претенция в тази насока, като е
представен и списък по чл. 80 ГПК. Доказани са сторени разноски за заплатен адвокатски
хонорар от 3300,00 лева, който следва да бъде присъден в полза на ответницата.
Водим от горното, съдът
5
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. С. А., ЕГН **********, от град С., срещу Л. И. С.,
ЕГН **********, от град С., иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 3
ЗС за признаване за установено между страните, че учреденото пожизнено и
безвъзмездно в полза на Л. И. С. /Р./ с Нотариален акт за дарение на недвижим имот №
62/25.11.1997г., т. 194, дело № 38016/1997г. на Нотариуса при Софийската нотариална
служба, вещно право на ползване върху недвижим имот – апартамент в град С., ж.к.
„*********“, бл. 26, вх. А, ет. 3, ап. 7, идентификатор **************, ведно със
зимнично помещение, с описани площ, прилежащи права и съседи, е погасено поради
неупражняването му за период, по-дълъг от пет години, а именно между 1997г. и 2024г.
ОСЪЖДА А. С. А., ЕГН **********, от град С., да заплати на Л. И. С., ЕГН
**********, от град С., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 3300,00 лева,
представляваща разноски по делото в първоинстанционното производство /гр.д. №
58410/2024г. на СРС/.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба,
подадена чрез Софийския районен съд в двуседмичен срок от съобщението.
Решението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.
Този съдебен акт е издаден в електронна форма и е подписан
електронно /чл. 102а, ал. 1 ГПК/, поради което не носи саморъчен
подпис на съдията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6