№ 15454
гр. София, 12.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20251110112975 по описа за 2025 година
Предявен е установителен иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от
ЗПК, от К. И. С. срещу „И.А.М.“ АД за прогласяване на нищожност на Договор
за паричен заем №4515143/20.06.2022 г., под евентуалност иск по чл. 26, ал. 4,
вр. ал. 1 от ЗЗД на клаузата за лихвен процент по кредита от 40 %.
Предявен е установителен иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от
ЗПК, от К. И. С. срещу „Ф.Б.“ ЕООД за прогласяване на нищожност на Договор
за предоставяне на гаранция №4515143/20.06.2022 г., под евентуалност иск по
чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1 от ЗЗД на клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора.
В искова молба са изложени твърдения, че между ищеца и „И.А.М.“ АД е
сключен договора за паричен заем, а с „Ф.Б.“ ЕООД, което е дъщерно дружество
на заемодателя, договора за предоставяне на гаранция. Договорът за кредит е
недействителен като сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 6 от ЗПК – не е
посочен срок, а погасителният план не съответствал на изискванията по ЗПК; чл.
11, ал. 1, т. 9а от ЗПК – не е посочена методология за изчисляване на
референтния лихвен процент; чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК – неясно е какви суми са
включени в месечните вноски и е обявен ГПР, който не съответства на
действителни общи разходи по кредита. Уговорено е възнаграждение по
договора за предоставяне на гаранция – 404,24 лв., което ищецът счита за скрита
възнаградителна лихва. Ищецът твърди, че договорът за паричен заем е
нищожен и на осн. чл.11, ал.1, т. 20, 23 и 24 от ЗПК, в т.ч. не е посочен размер на
лихвения процент на ден; общите условия към кредита не са предоставени и не
са подписвани от потребителя. Твърди се, че уговорена от 40 % възнаградителна
лихва е в противоречие с добрите нрави; ГПР, съответно уговорката е нищожна,
както и тази ГПР и за предоставяне на гаранция. Посочва, че договора за
предоставяне на гаранция е недействителен като сключен при заобикаляне на
ЗПК и в противоречие с добрите нрави.
Ответното „И.А.М.“ АД намира, че не е надлежна страна по спора –
задълженията на ищцата по договора за кредит са заплатени от „Ф.Б.“ ЕООД и е
встъпило в правата на удовлетворения кредитор, който е прехвърлил спорното
1
материално право на трето лице, с договор за цесия, съобщена на ищеца. Не
спори по сключването на договора за заем, който настоява, че е действителен и
сключен в съответствие с изискванията на ЗПК, за което излага подробни
съображения, в т.ч. е посочен срок, т.9а не е относима, доколкото не се прилага
референтен лихвен процент, а фиксиран, ГПР е изчислен към момента на
сключване на договора. Счита, че с оглед на съдържанието на отделните
уговорки договорът за предоставяне на гаранция е второ, акцесорно,
облигационно правоотношение и възнаграждението по него не би могло да се
включи в ГПР по договора за заем, а изпълнението по двата договора не е
обвързано. По клаузата на чл. 4 пояснява, че е предоставена за нея
предварително информация с СЕФ на ищеца и е индивидуално уговорена.
Уговорката за възнаградителна лихва е в съотвествие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която
е нормативно определена граница, а съдебната практика за размер над 2 или 3
пъти този на законната лихва е неотносима.
Ответното „Ф.Б.“ ЕООД намира, че не е надлежна страна по спора –
задълженията на ищцата по договора за кредит са заплатени от него, встъпило в
правата на удовлетворения кредитор и прехвърлило спорното материално право
на трето лице, с договор за цесия, съобщена на ищеца. Договорът за
предоставяне на гаранция е сключен по възлагане на ищеца, при условията на
договорна свобода, престациите не са явно нееквивалентни по твърдението за
накърняване на добрите нрави, а договорът е възмезден за услуга. Оспорва
наличието на представки по чл. 38, ал.1 от ЗА.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Предявените искове са допустими – ищецът определя обема на съдебна
защита и срещу кого да упражни правото на иск – дали срещу цедентът или
цесионера. Оспорените договори са сключени с ответниците, а въпросът за
обвързващата сила на решението спрямо частните правоприемници на ответната
страна в случая е ирелевантен за правото на иск.
Не се спори, а и от Договор за паричен заем № 4515143/20.06.2022 г.,
сключен между ищцата, като заемател, и „И.А.М.“ АД, като заемодател, се
установява, че е предоставена заемна сума 1000 лв., която ищцата трябва да
върне на ответника, ведно с договорна (възнаградителна) лихва при фиксиран
годишен лихвен процент от 40 %, на 8 вноски, всяка в размер на 144,47 лв., при
ГПР от 48,14 % и обща сума за връщане от заемателя в размер на 1155,76 лв.,
която се състои от размера на заемната сума и договорната лихва (155,76 лв.). За
правилното решаване на спора е допусната съдебна счетоводна експертиза,
неоспорена от страните и преценена от съда по реда на чл. 202 от ГПК, с която се
установява, че обявения в договора ГПР включва само стойността на
възнаградителната лихва,а в случай че се включи като разход и
възнаграждението на гаранта неговата стойност възлиза на 83,31 %.
Според клаузата на чл. 4 от договора, заемателят се задължава в срок от
три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: 1) две физически лица-поръчители,
всяко от които да отговаря на изискванията: да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудово възнаграждение, нетния размер на трудовия му
доход да е в размер на 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е
заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с кредитора,
да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения
към други банкови и финансови институции или ако има кредитната му история
в ЦКР към БНБ една година назад да е статус не по-лош от „Редовен“,
2
поръчителят подписва договор за поръчителство; 2) банкова гаранция с
бенефициер-заемодателя; 3) одобрено от заемодателя дружество-гарант, което
предоставя гаранционни сделки.
За изпълнението на посочената клауза заемателят е сключил с втория
ответник - „Ф.Б.“ ЕООД, Договор за предоставяне на гаранция
№4515143/20.06.2022 г., с който ищцата е възложила, а ответникът, като гарант,
се задължил да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични
задължения) в полза на „И.А.М.“ АД, с наредител потребителят, с цел
гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя,
възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от
неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем,
както и в случай, че не е изпълнено задължението по чл.4,т.1 или чл.4,т.2 от
договора за заем, за което потребителят дължи възнаграждение на гаранта –
сумата 404,24 лв., платимо на вноски от по 50,53 лв., на дати, съответни на
падежните дати по договора за паричен заем. Според чл. 3, ал. 3, заемодателят е
овластен да приема вместо гаранта изпълнение на задължението за плащане на
възнаграждение, както и че при поискване от заемодателя гарантът да плати
всички изискуеми задължения на потребителя по договора за заем.
Сключеният между ищцта и ответното „И.А.М.“ АД договор по своята
правна същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК.
Страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП и небанкова
финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната
дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-
потребител да върне предоставената парична сума. Не се твърди сумата по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, и следва да се приеме, че средствата,
предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите. Ето защо договорът се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, респ. забраната за неравноправни клаузи за наличието, на които съдът следи
служебно.
Законът за потребителския кредит въвежда изискване за форма по
отношение на договора за потребителски кредит, както и за задължително
минимално съдържание на същия – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от
реквизитите в договора влече неговата недействителност според чл. 22 ЗПК.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №
1 начин.
Съдът намира, че договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен като сключен в нарушение на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК. От
обявените и общоизвестни обстоятелства в Търговски регистър на Република
България се установява, че „И.А.М.“ АД е едноличен собственик на капитала на
„Ф.Б.“ ЕООД, поради което те са свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на
ТЗ. Това дава основание да се приеме, че търговската им дейност се контролира
пряко от едно и също лице, двете дружества упражняват дейността си при общи
икономически интереси и ползи и се презумира наличието на знание у лицата,
участващи в управлението им, респ. представителство, досежно търговските
3
дела на другото дружество. Това се потвърждава от чл. 3, ал. 3 от договора за
предоставяне на гаранция, като „И.А.М.“ АД е овластено да приема вместо
гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази
свързаност между двете дружествва обуславя категоричен извод, че разходът за
възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, последният може
да го получи като одобри гаранта. Договорът за заем и договорът за
предоставяне на гаранция съдът счита за сключен от потребителя с един и същ
търговец („И.А.М.“ АД), от една страна, а от друга – договорът за предоставяне
на гаранция представлява допълнителна уговорка между потребителя и
заемодателя, сключена в противоречие с чл. 16 от ЗПК. Това е така, защото
договорът за предоставяне на гаранция няма самостоятелен характер, неговия
предмет и уговорените права и задължения могат да бъдат предоставени във
връзка с усвояване и управление на договора за кредит; условията и сумата по
гаранцията зависят изцяло от главното задължение по заема. Договорът за
потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на който
длъжникът сключва договора за предоставяне на гаранция. Обвързаността между
двете съглашения се установява от уговорката за необходимост от предоставяне
на обезпечение, без всякаква друга обективно възможна алтернатива, чрез
сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от
кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на договора за гаранция в
деня, в който е сключен самият договор за кредит, с изричната уговорка за
изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция с основното
задължение по кредита, както и че самостоятелен отказ от договора за
предоставяне на гаранция не е предвиден. Не може да се приеме, че чл. 4 от
договора за заем касае доброволен и информиран избор на потребителя за
предоставяне на обезпечение. От начина на уговаряне на задължението на
потребителя следва да се счита, че е предвидено допълнително условие за
отпускане на кредита, а именно да предостави обезпечение, при условия-
обективно неизпълними за посочения срок от всеки средно информиран
потребител на финансови услуги, които изрично зависят от преценката на
кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното обезпечение.
Клаузата на чл. 4 от договора е уговорена изцяло в противоречие с чл. 16 от ЗПК,
тъй като чрез нея кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата
професионална грижа по чл.16 от ЗПК на потребителя. Възнаграждението на
гаранта обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение
на заемодателя за правилната преценка за кредитиране.
По арг. § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя
обхваща всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси.
Съгласно тази разпоредба посочените разходи включват и разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, ако сключването на
договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или
получаването му при предлаганите условия. Дали действително става въпрос за
допълнителни услуги, а не за конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит, е въпрос на конкретен анализ и
преценка на условията по повод и при които е сключен договора за кредит.
Според Решение от 21.03.2024 г. по д. № C‑714/22 на СЕС, проверката не може
да се основе единствено на обстоятелството, че допълнителните услуги са били
поискани свободно при сключването на този договор; а да се вземат предвид
всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, както и
правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор,
за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на
съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези
4
разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и дали в
действителност с договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата
сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки
относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в
посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“; и по този
начин да се заобиколи закона – чл.19,ал.5 от ЗПК. Прието е, ако в договора за
потребителски кредит не е посочен ГПР, в контекста на българското
законодателство - включващ всички предвидени разходи по § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, договорът се счита за освободен от лихви и разноски, съответно води до
неговата нищожност и връщане от страна на потребителя само на
предоставената в заем главница, на основание чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК.
Съдът, като взе предвид изложеното, приема, че кредитният продукт е
предоставен при предварително изготвен договор, с бланково съдържание, без
реален избор за потребителя относно уговорката за гаранция. Тъй като са
свързани лица двете ответни дружества и сключването на договора за
предоставяне на гаранция се явява единственото изпълнимо условие по чл. 4 от
договора за заем, следва да се приеме, че разходите, които потребителя трябва да
заплати по договора за предоставяне на гаранция са пряко свързани с основната
му престация по договора за заем и отговарят на дефиницията за разход по
кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което следва да бъде обявен
в общия му размер. Има характер на допълнително възнаграждение за ползване
на заемните средства и следва да бъде включена изначално при формирането на
ГПР, като разход пряко свързан с договора за потребителски кредит и който
потребителят трябва да заплати. Уговорената в договора престация на
потребителя, чието основание е с цел да получи или да продължи да ползва
заемните средства и предвид обстоятелствата, при които възниква паричното
задължение – обезпечаване на правилната преценка за даване на заемните
средства или дължима от потребителя сума за предоставяне на заемните
средства, следва да се приеме, че дори изведено извън договора като уговорка за
плащане на възнаграждение на привидно трето лице за кредитното
правоотношение, касае плащане на скрито възнаграждение на кредитора за
времето, през което ще е лишен от паричния си ресурс. В настоящия случай е
налице хипотезата на договорна конструкция, чиято цел е възнаграждението за
заетата сума да бъде изведено извън рамките на уговорките за основните
престации по договора. Ето защо договорът само формално покрива изискването
за посочване на ГПР, но реалната му стойност, доколкото и вземането за
възнаграждение на гарант следва да се включи като разход по кредита, не
съответства на заявеното от кредитора. Годишният процент на разходите е част
от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да
може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран
избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички
участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за
потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до нищожност на целия договор, на
основание чл. 22 от ЗПК, а като правна последица от това се явява
недействителността на договора за предоставяне на гаранция, доколкото клаузата
за обезпечение в договора за заем е нищожна и същият е сключен без основание,
в т.ч. при заобикаляне на закона. С тези съображения съдът приема предявените
искове за основателни.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответниците
5
трябва да заплатят на ищцата сторените деловодни разноски за платена държавна
такса и възнаграждение на вещо лице, като всеки един дължи по 175 лв., а на
процесуалния представител – адв. Б., на осн. чл. 38, ал.2, вр.ал. 1, т. 2 от ЗА,
съдът определя възнаграждение за защита в производството срещу всеки
ответник по 400 лв. Съдът отчете, че търговецът е предложил финансови услуги
във вреда на потребителя, в нарушение на изискването за добросъвестност, което
е довело до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Договаряйки с тези условия търговецът винаги става
повод за водене на дело от потребителя за защита на правата и интересите му в
съответствие със ЗПК и ЗЗП. Съдът, като взе предвид защитавания материален
интерес по всеки иск, фактическата и правна сложност на спора, очакваните
процесуални действия, които е било необходимо да бъдат извършени от
адвоката, намира, че необходимата и разумна разноска за правна помощ по всеки
иск сумата 400 лв.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от К. И. С., с ЕГН:**********,
срещу „И.А.М.“ АД, с ЕИК:***********, иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл.
22 от ЗПК, на Договор за паричен заем №4515143/20.06.2022 г.
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от К. И. С., с ЕГН:**********,
срещу „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:*********, иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22
от ЗПК, на Договор за предоставяне на гаранция №4515143/20.06.2022 г.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, с ЕИК:***********, и „Ф.Б.“ ЕООД, с
ЕИК:*********, да заплатят на К. И. С., с ЕГН:**********, на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК, сумата 350,00 лева или всяко едно по 175,00 лева – съдебни
разноски.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, с ЕИК:***********, и „Ф.Б.“ ЕООД, с
ЕИК:*********, да заплатят на адвокат К. И. Б. при АК-Русе, с личен
№**********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2, във вр.
ал.1, т.2 от ЗА, сумата 800,00 лева или всяко едно по 400,00 лева – адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по гр. дело №12975/2025 г.
по описа на СРС.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6