Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 07.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесети октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. СИЛВИЯ ТАЧЕВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №4593 по описа на СГС за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника Р.В.К.-И.срещу решение от 03.11.2020 г. по гр.д. №67262/2018 г. на
Софийския районен съд, 175 състав, в частта, в която е осъдена да заплати на С.И.И. на основание чл.45 ЗЗД сумата от 5500,00 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на клеветнически
твърдения, разпространени от Р.В.К.-И.в електронно съобщение, изпратено на
04.09.2018 г., адресирано до Н.К., Л.П.и О.П., и тримата служители на
Централното управление на Coca-Cola и Coca-Cola – Югоизточна Европа, ведно със
законната лихва от 18.10.2018 г. до окончателното заплащане, както и разноски
по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, незаконосъобразно, постановено в нарушение на императивни
правни норми. Поддържа, че ищецът не е претърпял сочените неимуществени вреди,
както и че процесното електронно съобщение не съдържа факти и обстоятелства,
които могат да се възприемат като обидни и клеветнически, а представлява мнение
и оценъчно съждение за определени постъпки на ищеца. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част и
да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна С.И.И. в срока за отговор по чл.263 ал.3 ГПК
оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Решението не е обжалвано от ищеца в
частта, в която предявеният иск е отхвърлен за разликата над посочения по-горе
размер, поради което е влязло в законна сила в тази му част.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е
подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР
№1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно, допустимо и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му,
поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка
доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и
следното:
Фактическият състав на непозволеното
увреждане по чл.45 ал.1 ЗЗД включва противоправно поведение, вреда,
причинно-следствена връзка между деянието и вредоносния резултат и вина, която
по аргумент от чл.45 ал.2 ЗЗД се предполага. Съгласно константната съдебна
практика, отговорността по чл.45 ЗЗД може да се ангажира за вреди, причинени от
обидни изявления, както и от изявления, съдържащи твърдения за неверни факти,
които накърняват личните права и интереси на ищеца.
Разпоредбата на чл.39 ал.1
КРБ прокламира правото на всеки да
изрази мнение и свободно да го
разпространи - писмено или устно, чрез
звук или изображение. Ако това право не
се използва, за да се
увреди доброто име на другиго
/ал.2/, изразяването и разпространяването на мнение не е противоправно.
Поради това всякакви твърдения и оценки за дадена
личност могат да се разпространяват
свободно, ако не засягат честта
и достойнството и. Ако са разпространени оценъчни съждения, те не подлежат
на проверка за вярност - такива
съждения съставляват коментар на фактите,
а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да бъдат
проверявани само твърденията за конкретни факти, доколкото позорят адресата. Но и в този случай авторът
не носи отговорност, ако позорящите факти са верни.
Възможната колизия на прокламирани права - в случая между свободата на словото, от
една страна и засягане чрез упражняването
и на правата
и доброто име на гражданите, от друга страна,
е уредена с чл.39 ал.2 и чл.41 ал.2 КРБ. С
посочените разпоредби изрично е предвидено, че свободата на
словото не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след които вече се
засягат други конституционно защитени ценности - каквито са правата и доброто име на гражданите.
В нейното съдържание, обаче, не се
включва предоставена възможност за разпространяване
на неверни данни, нито на
данни с негативен подтекст, засягащи лични граждански и човешки права. Въпросът за баланса
на посочените конституционно защитени ценности /свободата на словото и доброто
име на гражданите/
се решава конкретно въз основа
на обстоятелствата на всеки отделен
случай.
Според решение
№62/06.03.2012 г. по гр.д.
№1376/2011 г. на ІV ГО на
ВКС, оценъчните съждения не могат да
се проверяват за тяхната вярност
- те представляват коментар на фактите,
а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да
бъдат проверявани само фактическите твърдения, но не
и оценката на фактите. Не е противоправно
поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено
засягащи конкретно лице, когато името
му се коментира
или се предполага
във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или
занятие. Такива оценки не могат
да ангажират отговорността на автора им за
обезщетяване на причинени неимуществени вреди на адресата,
ако не засягат
достойнството на личността, т.е. ако не съставляват
обида.
ЕСПЧ също прави разграничение между фактическо твърдение и оценъчно съждение като оценката не
подлежи на доказване /решение от 08.07.1986 г. по делото Лингенс срещу Австрия/.
Настоящият въззивен
състав споделя изцяло решаващия извод на първоинстанционния съд, че
употребените от ответника в
процесното електронно писмо изрази: „С. многократно се
опитва да ме изнудва, като се възползва от режима на спешност, в който се
намирам, предвид предстоящата начална дата на назначаването ми в Холандия, вкл.
в присъствието на моите адвокати, внушавайки ми да подпиша бракоразводни
документи, съдържащи изключително неблагоприятни условия по отношение на
синовете ми и мен, за да предостави възможност и да декларира съгласие те да
пътуват в чужбина“, „своята временна секретарка М.А.С.която на по-късен етап
той повиши в ПР на Coca-Cola
през есента на 2017 г.“ и „С. незаконно е прехвърлил
собствеността на семейното ни жилище в полза на майка си – г-жа М.П.П.“ не представляват
оценъчна дейност на ответника, противно на твърденията му във въззивната жалба. Съобщението съдържа посочените вече
изрази. По делото не са представени каквито и да било доказателства за истинността,
на което и да е от тези твърдения, а в същото време тези твърдения приписват на
ищеца и извършване на престъпление, поради което по съществото си също
представляват клевета по смисъла на чл.147 НК. Те не могат да се окачествят
като оценъчно съждение /оценка на факт/, нито като изразяване на мнение,
доколкото не представляват коментар на конкретните факти, а възпроизвеждат обстоятелства от обективната действителност /с употребените изрази “С. многократно се опитва да ме
изнудва….“, „… на по-късен етап той повиши….“, „С. незаконно е прехвърлил….“ не
се коментират каквито и да конкретни факти, а директно се въвеждат обективни
обстоятелства/. Когато това
твърдение е невярно - лицето не е извършило престъплението, което му е
приписано, а то може да бъде установено единствено с влязла в сила присъда или
по реда на чл.124 ал.5 ГПК, то изявлението е клеветническо - накърняващо честта
и достойнството на лицето и оттам - противоправно по смисъла на чл.45 ЗЗД.
Публичното разпространяване на такова клеветническо изявление, с което някому
се приписва престъпление, което той не е извършил, винаги излиза извън
границите на добросъвестното упражняване на правото на изразяване и
разпространяване на мнение и на свободата на словото, прокламирани в чл.39 от КРБ
и чл.10 ЕКЗПЧОС /в този смисъл решение №164/30.06.2016 г. по гр.д. №5255/2015
г. на IV ГО на ВКС/.
Неоснователни
са доводите на въззивника, че процесното писмо не съдържа клеветнически
твърдения, тъй като се е възползвал от правото си на информация. Ирелевантен е
поводът за изпращане на писмото, като за ангажиране отговорността на автора по
чл.45 ЗЗД е достатъчно да се установи клеветническия характер изявленията.
Предвид
гореизложеното, съдът намира, че са налице всички елементи от фактическия
състав на чл.45 ЗЗД, необходими за ангажиране отговорността на ответника.
Причинените вреди и причинно-следствената им връзка с деянието се установяват
от показанията на разпитаните по делото свидетели и от приетото заключение на
СПЕ, което и настоящият въззивен състав кредитира
напълно.
Съгласно
чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението се определя по справедливост, като
преценката следва да се извърши въз основа обективни и доказани по делото
факти. Съдебната практика приема като критерии
за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в
практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай.
При
определяне на обезщетението настоящият съдебен състав съобразява естеството на извършеното деяние – съобщение
до ръководителите на ищеца в компанията, в която работи, станало достояние на немалък кръг от хора, възрастта
на пострадалото лице, това, че заемал ръководна позиция в компанията, негативното
отражение на извършеното в психо-емоционален план резултат от извършения деликт,
отражението в личен и особено в професионален план – ищецът е преминал на
по-ниска в йерархията на компанията длъжност. Същевременно съдът отчита и
фактът, че разпространената клеветническа информация е засегнала и личното
усещане за чест, достойнство и справедливост на лицето и като цяло няма данни
да е с дълготраен характер. При определяне размера на обезщетението съдът
отчита обстоятелствата, че липсват доказателства
изживените нервно-психическо напрежение и притеснения да са в значителна
степен, тъй като не са довели до болестни изменения в психиката на ищеца, а са
преживени само негативни усещания и неудобства. Липсват категорични
доказателства за обективни прояви на психическия тормоз и стрес. При определяне
размера на обезщетението следва да бъде съобразена и социално
икономическата обстановка в страната и
условията на живот за определяне на справедливо обезщетение, тъй като в
противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване, каквато не е целта
на закона. С оглед на изложеното, съдът счита, че справедливото обезщетение за
претърпените от ищеца неимуществени вреди е в размер на сумата от 3500,00 лв.
Поради изложеното и поради
съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС
следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 600,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 03.11.2020 г., постановено по гр.д.
№67262/2018 г. по описа на СРС, ГО, 175 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Р.В.К.,
ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на С.И.И.,
ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78
ал.3 ГПК сумата от 600,00 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.