Р
Е Ш Е
Н И Е
№ .....
Гр. С., 28.06.2019 г.
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - Д състав, в публично заседание на двадесет
и осми март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка И.
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Боряна Петрова
при секретаря Поля Г., като разгледа
докладваното от съдия И. гр. д. № 7831/2018
г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
С решение № 359498/13.03.2018 г., 32 с –
в на СРС, по гр. д. № 75440/2017 г. е отхвърлен
предявения главен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК от М.Н.С.
срещу Й.Г.С., Ж.К.Ж., И.К.Ж., Х.М.Й., М.М.Г., Г.М.Г.,
М.М.Г. и Н.Т.Б., за признаване за установено по отношение
на ответниците, че ищцата е собственик на следния недвижим имот: празно дворно
място, с площ 810 кв.м. находящо се в гр. С.,***, съставляващо парцел XI-1751, от
кв. 30 по плана на гр. С., вилна зона II част, при съседи: улица, парцел VIII,
парцел XIV, парцел VI и парцел VII, с идентификатор № 68134.2043.99, находящ се
в гр. С.,***, при съседи: 68134.2043.153, 68134.2043.913, 68134.2043.152, 68134.2043.100,
68134.2043.911, 68134.2043.1009, 68134.2043.98, с площ от 878 кв. м. съгласно
скица № 15-188659-19.04.2016 г., издадена от АГКК С., на основание договор за
дарение по нотариален акт № 124,
т. XXVI, д. № 4084/26.10.1981 г. на
I нотариус при СРС.
Със
същото решение съдът е признал за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, по
отношение на ответниците Й.Г.С., Ж.К.Ж., И.К.Ж., Х.М.Й.,
М.М.Г., Г.М.Г., М.М.Г. и Н.Т.Б.,
че ищцата М.Н.С. е собственик на горепосочения поземлен имот с идентификатор №
68134.2043.99 на основание изтекло в нейна полза давностно владение в периода
14.06.2001 г. - 14.06.2011 г.
Въззивното
производство е образувано по жалба на ищцата М.Н.С. срещу първоинстанционното
решение в частта, с която е отхвърлен предявения от нея иск за установяване
спрямо ответниците, че притежава правото на собственост върху гореописаното
дворно място на основание договор за дарение по нот.
акт № 124, т. XXVI, д. №4084/26.10.1981 г. на I нотариус при СРС. В жалбата се
поддържа, че заключението на приетата пред СРС съдебно-техническа експертиза е
неправилно относно извода на вещото лице за идентичност между имота, закупен от
наследодателя на ответниците и възстановен им по силата на Решение от
14.06.2001 г. на поземлената комисия и процесния имот. Предвид необсъждането на
това възражение от СРС, счита решението в отхвърлителната му част за
необосновано, поради което моли същото да бъде отменено, а предявеният главен
иск – уважен. Претендира разноски в производството. Не възразява за
прекомерност на разноските на насрещните страни.
Срещу
тази въззивна жалба е постъпил отговор от
ответниците, в който оспорват същата по подробно изложени съображения. Поддържат,
че изводът на СТЕ и на съда за наличието на идентичност между процесния имот и
този, възстановен на ответниците по силата на земеделска реституция, е правилен.
Сочат, че имотът е незастроен и не е налице хипотезата на чл. 10, ал. 7 от
ЗСПЗЗ, поради което по силата на чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ е отнет
вещнопрехвърлителния ефект на извършеното в полза на ищцата дарение и съдът правилно
е отхвърлил предявения от нея главен положителен установителен
иск за собственост. Молят жалбата да се остави без уважение.
От своя страна, ответниците
Й.Г.С., Ж.К.Ж., И.К.Ж., Х.М.Й., М.М.Г., Г.М.Г., М.М.Г. и Н.Т.Б., чрез процесуалния им представител, също са
депозирали въззивна жалба срещу решението на СРС в частта, с която е уважен предявения
при условията на евентуалност положителен установителен
иск и М.Н.С. е призната за собственик на процесното празно дворно място на
основание изтекла в нейна полза придобивна давност в периода 14.06.2001 г. -
14.06.2011 г. В жалбата се излагат доводи, че решението е незаконосъобразно,
неправилно и необосновано в тази част, като е постановено при съществени
нарушения на процесуалния закон и събраните по делото доказателства. Ответниците
оспорват извода на СРС, че ищцата е установила владение върху имота в своя
полза, като твърдят, че в тази връзка не са ангажирани гласни или писмени
доказателства. Поддържат освен това, че в първоинстанционното
производство е установено, че имотът се владее от наследниците на Й.С. А.от
влизане в сила на решение № 6240/14.06.2001 г. на ПК - Община Витоша, област С.
*** до настоящия момент. СРС не е обсъдил факта, че след възстановяването на
имота в полза на ответниците те са прекъснали владението на трети лица,
включително на ищцата. След възстановяването ответниците владеят имота повече
от 10 години. Обстоятелството, че имотът
е дарен на ищцата на 26.10.1981 г. не означава, че тя го е владяла от този
момент явно, спокойно и непрекъснато и в нейна полза е текла придобивна давност. Сочат още, че показанията на ищцовия свидетел К., че през 2012 г. е започнал да се грижи
за имота, както и че ищцата живее в Канада от около 15 – 20 години,
опровергават извода на съда, че ищцата е владяла имота в периода 14.06.2001 г.
- 14.06.2011 г., дори чрез упълномощено лице. Излагат оплаквания, че в
решението си първоинстанционният съд не е обсъдил всички писмени доказателства,
включително представеното по делото писмо УРИ 328200-1236/17.07.2017 г. от
Главна дирекция „Гранична полиция” при МВР, според което М.Н.С. е с друго
гражданство - в Канада. По тези съображения считат, че ищцата не е могла лично
да упражнява фактическата власт върху имота, а показанията на свидетеля К. касаят
посещаването на имота от 2012 г. Поддържат още, че в нарушение на процесуалния
закон, СРС не е разглеждал възражението на ответниците, че са прекъснали
давността на ищцата като са се афиширали като собственици на процесния имот от възстановяването му през 2001 г. по ЗСПЗЗ,
стопанисвали са имота, като различни наследници са го облагородявали -
подкастряли дървета, храсти и др.; един от наследниците е искал да строи къща;
в имота са ги виждали съседи, включително и разпитаните свидетели Какачев и П.. Сочат, че при изготвяне на кадастралната
карта за този район са представили решението на ПК и пред СГКК - С. ***, като при посещението на имота не са
заварили друго лице, а дворното място е било на места с паднала телена ограда.
Считат, че представените квитанции за заплатени данъци, предприетите действия
по вадене на скица и данъчна оценка за процесния имот през 2012 г. и
удостоверение за тежести за този имот от ищцата, не са доказателство за
упражнявано владение от нея и не установяват право на собственост. Съдът не е отчел
и приетата по делото молба от 2003 г. от един от наследниците до ПК-Симеоново
за въвод във владение на имота, която установявала упражняваната от ответниците
фактическа власт върху имота. По тези и допълнителни съображения молят решението
да са отвени в обжалваната от тях част, а предявеният при условията на
евентуалност иск да са отхвърли. Претендират разноски за двете инстанции, като
не възразяват по разноските на насрещната страна.
Ищцата М.Н.С. също е подала отговор на въззивната жалба на ответниците, в който се излагат
подробни съображения за нейната неоснователност. Счита за правилен извода на
СРС за упражнявана от нея фактическа власт върху процесния имот за периода 14.06.2001
г. - 14.06.2011 г. Твърди, че ответниците не са предприели никакви действия, с
които да оповестят, че са получили възстановената собственост или да са
прекъснали давностното ѝ владение, поради което ищцата е владяла имота от
придобИ.ето му през 1981 г. В тази връзка излага, че
от показанията на свидетеля К., се установявало, че към 2012 г. М.С. се е
считала за собственик на имота, поради което му е предоставила пълномощно.
Позовава се на ТР № 10/05.12.2012 г., по тълк. д. № 10/2012 на ОСГК, като
поддържа, че в нейна полза е изтекла както 10 - годишната, така и кратката 5 - годишна
придобивна давност. Оспорва идентичността на
процесния имот и този, закупен от наследодателя на ответниците и възстановен им
по силата на Решение от 14.06.2001 г. на поземлената комисия. Моли да се остави
въззивната жалба на ответниците без уважение.
Софийският градски съд, като прецени доводите на
страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното :
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение,
по допустимостта в обжалваната част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно
и процесуално допустимо.
Двете въззивни
жалби са подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване акт и от легитимирани за
това страни и са допустими за разглеждане.
СРС се е произнесъл по обективно
съединени, при условията на евентуалност, искове с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК, за признаване за установено, че ищцата е собственик на празно дворно
място, с площ 810 кв. м. находящо се в гр. С.,***-север, съставляващо парцел
XI-1751, кв. 30 по плана на гр. С., вилна зона II част, с идентификатор №
68134.2043.99, находящ се в гр. С.,***, на основание договор за дарение,
обективиран в нотариален акт за дарение на недвижим имот № 124, т. XXVI, д. № 4084/26.10.1981
г. на I нотариус при СРС, а при
условията на евентуалност, че е собственик въз основа на изтекла в нейна
полза десетгодишна придобивна давност.
За основателността на предявените
положителни установителни искове в доказателствена тежест на ищцата е да докаже,
пълно и главно, наличието на твърдяното правно основание, годно да я направи
собственик – дарение и евентуално, при липсата на такова – да установи фактическия
състав на изтекла в нейна полза придобивна давност, включващ
упражняване на фактическа власт върху имота в определен период от време и
демонстрирано явно, непрекъснато и
недвусмислено намерение да владее имота като свой собствен.
Още с доклада в първоинстанционното
производство съдът е отделил за безспорни следните обстоятелства:
Процесният недвижим имот XI-1751, от кв. 30, по план на гр. С., е дарен
на ищцата от майка ѝ К.А.К.по силата на нотариален акт за дарение на
недвижим имот №124, т. XXVI, д. № 4084/26.10.1981 г. на I нотариус при СРС.
Дарителката К.А.К.е придобила имота на
основание съдебна спогодба за подялба, като същият е поставен в неин дял след
постигната с В.А.В.спогодба, обективирана в протокол
от 20.02.1976 г., по гр. д. № 4396/1975 г. на СРС, 6 състав, вписан в АВ на 25.02.1976
г., вх. № 2882, т. № 3.
К.А.К.и В.А.В.са придобили имота от
родителите си - А.В.А.и М.З.А.- К., по силата на договор за дарение на недвижим
имот, обективиран в нотариален акт № 54, т. XVII, д. № 2910/19.06.1971 г., на I
нотариус при СНС.
От своя страна, А.В.А.е придобил
дворното място чрез закупуването му от ТКЗС, въз основа на нотариален акт за
собственост на придобит имот по реда на прехвърляне на вещни права върху
недвижими имоти № 147, т. XII, д. №1899/02.06.1964 г., на I нотариус при СНС.
Според представеното пред СРС, влязло в
сила на 02.07.2001 г., решение на поземлена комисия - община Витоша № 6240/14.06.2001
г., вписано с акт 104, т. 4, вх. рег. № 61880 от 29.8.2007 г., се възстановява
собствеността в стари реални граници на наследниците на Й.С. А., на ливада от
0, 844 дка, четвърта категория, находяща се в строителните граници на с.
Симеоново, в. м. „Ридо“, представляваща имот № 1751, к.л. № 720/737 от кад.
план от 1950 г., при граници: наследници Ф.М., , И. А.и път, който имот е
възстановен, както следва: 844 кв. м. - парцел XI- 99, кв. 30 по ЗРП на в.з.
Симеоново-север.
Съгласно издаденото от техническа служба
при р-н „Витоша“ удостоверение изх. № СТ-92-00-2016/06.06.2001 г.
възстановените 844 кв. м., от парцел XI- 99, кв. 30 по ЗРП на в. з.
Симеоново-север са собственост на М.Н.С. по силата на горепосочените договор за
дарение от 1981 г., спогодителен протокол от 1975 г., нотариален акт за дарение
от 1971 г. и нотариален акт от 1966 г. за продажба от ТКЗС - Витоша.
Не е спорно по делото и от представеното
с исковата молба удостоверение от 30.11.2016 г. се установява, че ответниците са наследници по закон на Й.С. А..
Пред СРС е прието заключението на съдебно
- техническа експертиза, което съдът намира за обективно и съобразено с
приетите писмени доказателства от двете страни. Изследвайки промените в кадастралния
и регулационния статут на имот XI-1751, от кв. 30,
по плана на гр. С., вилна зона II част, вещото
лице е дало заключение, че процесният имот, за който ищцата претендира да е
собственик, е идентичен с възстановения по реда на ЗСПЗЗ имот на ответниците – парцел
XI-99, кв. 30 по сега действащия регулационен план на гр.
С., м-ст в.з. „Симеоново - север“, одобрен със Заповед №
РД-50-09-202/30.07.1989 г., както и с имот с идентификатор 68134.2043.99.
Ищцата е оспорила по принцип заключението липсвала техническа ориентация в
заключението относно установената от вещото лице идентичност, без да ангажира доказателства
във връзка с оспорването си.
От приетото пред СРС удостоверение УРИ №
328200-1236/17.07.2017 г. от Главна дирекция „Гранична полиция” при МВР (лист
151 от делото на СРС), се установява, че за лицето М.Н.С. в автоматизираната
информационна система „Български документи за самоличност“ (АИС „БДС“), в графа
друго гражданско е отбелязано Канада – стари данни от 13.04.2009 г. и в графа
настоящ адрес последни два записа: Канада – актуални данни от ГРАО от
14.10.2008 г. и Канада Монреал – неактуални данни от АИС „БДС“ от 13.04.2009 г.
Доведеният от ищцата свидетел Е. Христов
К., братовчед на нейния съпруг, заявява, че през 2012 г. е получил пълномощно
от М. С. и е започнал да се грижи за процесния имот, като го е разчиствал от
порасналата растителност. Посещавал е имота около два пъти месечно, в различни
периоди. След получаване на пълномощното е платил данъците в общината, снабдил
се е с данъчна оценка и кадастрална скица, както и удостоверение за тежести от
Служба по вписванията. Оказвал е съдействие при прекарването на газопровод и електричество.
Твърди, че никой не е заявявал претенции за имота и не е имало индикация някой
да е влизал в него, като не е намирал разбит катинарът, с който е заключвал
вратата. Сочи, че съседите познавали ищцата и не са му съобщавали друго лице да
е посещавало имота. Заявява, че М. С. живее от 15-20 години в Монреал, Канада,
като му е известно, че се е връщала в България два пъти. Твърди, че имотът е
оградени от всички страни с телена ограда.
По искане на ответниците, пред СРС са
изслушани двама свидетели. Н. Л.К.твърди, че живее в Симеоново от 50 г., като
по молба на ответника Й.С., който му е споделил, че мястото е наследствено,
през 2004-2005 г. е посещавал процесния имот. Сочи, че оградата е била паднала,
като намиращата се в него барака била с разковани дъски. Вратата е била с
катинар, за който нямали ключ.
Свидетелят В.Г. П., колега на ответника Ж.Ж., излага, че след възстановяването на имота (след 2000 г.)
и до момента е посещавал мястото 3-4 пъти. Същото било оградено с метална врата
и телена ограда, която била паднала. При първото му посещение установили, че
имотът е бил обрасъл с растителност, като няколко пъти е давал трион на
ответника Ж., който е почиствал мястото. Твърди, че ответникът е имал желание
да построи къща на това място, но се е отказал, тъй като не е могъл да постигне
съгласие с останалите наследници. Сочи, че често е разхождал в близост до имота
кучето си, но не е забелязал вътре други хора.
По
въззивната жалба, подадена от ищцата М.Н.С., съдът намира следното:
По главния иск ищцата е основала правото
си на собственост върху процесния имот на дарение от 1981 г. в нейна полза,
извършено от майка й К. А.а К.. Последната се легитимира като собственик въз
основа на спогодителен протокол и предхождащи го две прехвърлителни сделки, с
първата от която А.В.А.е придобил дворното място от ТКЗС – Витоша през 1964 г.
по Закона за реда за прехвърляне на вещни права върху някои недвижими имоти.
От своя страна ответниците противопоставят
на иска право на собственост, придобито въз основа на валидно проведена реституционна
процедура, приключила с влязло в сила на 02.07.2001 г. решение № 6240/14.06.2001
г., на Поземлена комисия, община Витоша, с което им е възстановена
собствеността върху 0, 844 дка от ливада, върху която попада имот № XI -
99, кв. 30 по ЗРП на в. з. „Симеоново север“.
Съдът намира за неоснователно релевираното във въззивната жалба
от ищцата С. възражение за липса на идентичност между процесния имот и този,
който е възстановен на ответниците. От една страна, с исковата молба ищцата не
е оспорвала обстоятелството, че притежавания от нея имот е идентичен с
възстановения по реда на ЗСПЗЗ, напротив. (възражение в този смисъл е въведено,
но от ответниците в отговора на исковата молба). От друга страна, от приетата
пред СРС съдебно - техническа експертиза еднозначно и непротиворечиво се
установя идентичността на имота по документите, въз основа на които се
легитимира ищцата и тези въз основа на които се легитимират ответниците -
изброени по - горе. Във връзка с оспорването на заключението ищцата не е
ангажирала никакви конкретни доказателства, нито е поискала назначаване на нова
експертиза.
На следващо място въззивният съд намира,
че в случая е налице
хипотезата на чл.
10, ал. 13
ЗСПЗЗ и конкуренцията
на правата на двете страни се
решава в полза на първоначалните (преди образуване на ТКЗС) собственици, каквито са ответниците по иска и на
които имотът е възстановен по
реда на ЗСПЗЗ. Разпоредбата на чл. 10, ал.
13 ЗСПЗЗ ще
намери приложение
не само спрямо
първите, но и спрямо всеки следващ
приобретател на такъв имот.
С нормата на
чл. 10,
ал. 13 ЗСПЗЗ, се отнема вещнопрехвърлителният ефект на сделките
на разпореждане със земеделски земи в полза на
трети лица, извършени от трудовокооперативни земеделски стопанства,
държавни земеделски стопанства или други, образувани въз основа на
тях селскостопански организации или от други държавни
или общински органи с изключение на случаите по
чл. 10, ал.
7 ЗСПЗЗ. Разпоредбата на
чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ въвежда като пречка за реституирането на подобни имоти
наличието на изградени, при спазване на всички нормативни изисквания, сгради от
трети лица или ако е отстъпено право на строеж и законно разрешеният строеж към
01.03.1991 г. е започнал.
В тази насока
са и разрешенията, дадени с Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по т. гр. дело № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които в понятието "предоставяне на трети лица"
по смисъла на цитираната правна
норма се включват всички гражданскоправни сделки и административни актове с вещноправни последици, като актове на
разпореждане, извършени от посочените селскостопански
организации или от други държавни
и общински органи, с незастроени земеделски земи в строителните граници на населените
места. (в този смисъл решение № 110 от
16.03.2012 г. по гр. д. № 174/2011 г., Г. К., І Г. О. На ВКС). В чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ е предвидено освен това, че приобретателите на такива имоти не
могат да се позовават на
изтекла в тяхна полза придобивна давност.
Визираните норми, преценени в съвкупност
с безспорно установеното по делото обстоятелство, че процесният имот не е бил застрояван,
водят до извод, че по силата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, е отнет вещнопрехвърлителния
ефект на сделката, обективирана в нотариален акт № 147, т. XII, д.
№1899/2.6.1964 г., на I нотариус при СНС, по силата на който А.В.А.е придобил процесното дворно място чрез закупуването му от ТКЗС. При
това положение и последващите сделки с този имот, които имат за основание
собственическите права на А.В.А., също не пораждат вещно-транслативно действие,
включително и соченото от ищцата дарение от 1981 г., от което извежда правото
си на собственост. Настоящият състав споделя възраженията на ответниците в
посочения смисъл.
Предвид изложеното, правилно районният
съд е отхвърлил предявения от М.С. главен положителен установителен
иск за признаването ѝ спрямо ответниците за собственик на дворното място,
по силата на придобивна сделка, обективирана в нотариален акт за дарение на
недвижим имот №124, т. XXVI, д. №4084/26.10.1981 г. на I нотариус при СРС,
поради което подадената от ищцата въззивна жалба настоящият състав намира за
неоснователна.
По
въззивната жалба, подадена от ответниците, съдът намира следното:
Поради отхвърлянето на предявения от
ищцата главен иск, СРС е разгледал и уважил заявената при условията на евентуалност
претенция за признаването на М.С. като собственик на дворното място, въз основа
на изтекла в нейна полза десетгодишна придобивна давност. Съдът е приел за
осъществен фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, тъй като ищцата е
упражнявала фактическа власт върху имота в периода 14.06.2001 г. - 14.06.2011
г.
На първо място, настоящият състав намира
за нужно да отбележи, че съгласно чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ, изтеклата придобивна
давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон или
по ЗСПЗЗ не се зачита - заличава се и започва да тече нова давност от деня на
влизане на посочената норма в сила - т. е. от 27.11.1997 г. По изрична
разпоредба на закона нормата се прилага за възстановяването по ЗВСОНИ, ЗСПЗЗ и
ЗАВОИ, към което съдебната практика трайно се придържа. В този смисъл е
възприетото становище в ТР № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС.
Необходимият за придобИ.е на
такива имоти давностен срок е винаги 10 – годишен, дори когато владелецът на имота
е установил добросъвестно владение върху него преди тази
27.11.1997
г., тъй като в тези случаи владението придобива правна значимост по силата
на закона, а не защото е установено
при условията на чл. 70, ал. 1 от
ЗС, даващ характеристиката на добросъвестното владение. В този
смисъл -
решение № 28 от 04.05.2010
г. по гр. д. № 844 от 2009 г. на ВКС, І ГО, решение № 373 от
21.05.2011 г. по гр. д. №
396/2009 г., ГК, І ГО на ВКС.
На следващо място решението на
поземлената комисия има конститутивно действие и легитимира лицата в полза на
които е издадено (в случая ответниците), като собственици на конкретния
недвижим имот. До приключване на реституционното производство бившите
собственици на земеделски имоти не разполагат с правен способ да се
противопоставят на владението, упражнявано от трети лица върху заявените за
възстановяване имоти. Доколкото материалноправната им легитимация на
собственици формално е предпоставена от влязъл в сила позитивен акт за
реституиране на имота, следва че преди приключване на административната
процедура по възстановяване на собствеността, те не могат да защитят правата си
чрез предявяване на положителен установителен иск за собственост или
ревандикационен иск, чрез който да спрат течението на придобивната давност. Като изхожда от разбирането,
че преди окончателното приключване на административната процедура по възстановяване
на собствеността върху земеделски земи, собствениците не могат да
предявят иск за защита на
правото си на собственост върху притежаваните от тях до
образуване на ТКЗС земи, в своята практика ВКС последователно приема, че докато
трае реституцията, придобивна давност не може да
тече. Предвид това се приема, че началният
момент на придобивната давност за имоти, за които към момента на влизане в сила
на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ (22.11.1997 г.) реституционното производство по ЗСПЗЗ не
е приключило, какъвто е процесния случай, започва да
тече от съвпада с датата на постановяване на административния акт за
възстановяване на имота – т.е. на решението на поземлената комисия за
възстановяване - в случая 14.06.2001 г. Давността започва да тече
от момента, в който обекта на
собственост, за който се провежда
реституционната процедура,
е надлежно индивидуализиран
в съответния индивидуален административен акт (в този смисъл решение № 204/15.07.2011
г. по гр. д. № 99/2011 г. на ІІ ГО на ВКС; решение № 373/21.05.2010 г. по гр. д. № 396/2009 г. на І ГО на ВКС и решение № 547/12.01.2011
г. по гр. д. № 660/2010 г. на ІІ ГО на ВКС, решение № 288
от 18.03.2014 г. по гр. д. № 2058/2013 г., І ГО на ВКС и др.). Разпоредбата на
чл. 10, ал. 13, изр. второ от ЗСПЗЗ, също предвижда, че приобретателите на
възстановени по тази алинея имоти не могат да се позовават на изтекла в тяхна
полза придобивна давност.
С оглед гореизложеното следва извод, че
в полза на ищцата е било възможно да тече придобивна
давност най - рано от 14.06.2001 г. - датата на възстановяване имота на
ответниците.
Съгласно чл. 68 ЗС, владението представлява упражняване на фактическа власт
върху вещ, която владелецът държи лично или
чрез другиго, като своя. От
своя страна владението следва да е постоянно - т. е. владелецът
да изразява трайна воля да държи вещта
за себе си; да е непрекъснато - т. е. владението да не е изгубено
в продължение на 6 месеца по смисъла
на чл. 81 от ЗС, съответно владението да не е изоставяно
или да е било отнето от
трето лице; да е спокойно и явно - да не е установено или поддържано по насилствен
или по скрит
начин.
Следователно,
при позоваване на оригинерното придобивно
основание давност, на доказване подлежи упражняване в определен период от време, по
-
дълъг от 10 години, на фактическа
власт върху имота (corpus), без противопоставяне
от страна на титуляра на
правото на собственост, при демонстриране на поведение на
собственик (animus). В ТР №
4/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че обективният елемент
на владението - упражняването на фактическа власт - съвпада с този при държането. Субективният елемент е този,
който определя упражняването
на фактическа власт върху имот
като владение.
Доколкото се касае за положителен
установителен иск, в тежест на ищцата е да докаже, че реализиране на
предпоставките за придобИ.е на имота по давност – т.
е., че е упражнявала постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно
фактическата власт върху имота за период десет години, с намерение да го държи
като свой собствен. При анализа на свидетелските показания и на останалите
събрани по делото писмени доказателства, настоящият състав намира за
необоснован извода на СРС, че М.С. е владяла имота за период от десет години -
от 14.06.2001 г. до 14.06.2011 г.
Ищцовият свидетел Е. К.
заявява, че едва през 2012 г. е започнал да се грижи за имота, когато М. С. му е
дала пълномощно и когато е разбрал, че ответниците имат претенции върху имота.
Не са ангажирани доказателства обаче, че до този момент (2012 г.) ищцата лично
или чрез другиго е упражнявала фактическа власт върху имота. Следва да се
отбележи, че нейният свидетел К. признава, че ищцата от 15 - 20 г. живее в
Канада и му е известно да се е прибирала в България два пъти. Тези показания се
подкрепят и от данните по удостоверение УРИ № 328200-1236/17.07.2017 г. от
Главна дирекция „Гранична полиция” при МВР, цитирани по – горе.
В този смисъл са и показанията на двамата
свидетели на ответниците, които са посещавали имота и същият е бил обрасъл с
растителност, а намиращата се там дървена барака е разкована, т. е. видимо е
бил в състояние, което не сочи, че друго лице го владее. Независимо от
поставения на вратата катинар, свидетелите сочат, че телената ограда е била
паднала и достъпът до парцела е бил безпрепятствен. Извадените от ищцата
удостоверения за тежести през 2005 г. и 2012 г., данъчна оценка и скица, както
и заплащането на данъци през 2012 г. и 2014 г. – 2016 г. не доказват другата
кумулативна предпоставка за придобИ.е на имота по
давност – упражнявана фактическа власт, която да е явна и непрекъсната, ясно
насочена спрямо собствениците на имота – ответниците, с намерение за своене на имота.
Предвид изложеното, за разлика от СРС,
настоящият състав намира, че по делото не е установено ищцата да е упражнявала
непрекъснато фактическа власт до изтичането на десет години от момента на
реституирането в полза на ответниците на дворното място.
По отношение позоваването на кратката придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС едва в отговора на въззивната жалба, следва да се отбележи, както се посочи и
по – горе, че необходимостта от изтичане
на десетгодишния срок за
придобИ.е по давност на реституиран имот произтича от това, че
в подобни случаи след 22.11.1997 г. владението
придобива правна значимост по силата
на закона, а не защото е получено
при условията на чл. 70, ал. 1 ЗС, даващ
характеристиката на добросъвестното владение. По изрично разпореждане на закона след посочената
дата започва да тече нова
давност, при което собствеността може да се
придобие след изтичане на десетгодишния
срок по чл.
79 ЗС, а не по
кратката придобивна давност.
При
тези изводи претенциите за придобИ.е имота, както въз
основа на договор за дарение, така и евентуално по давност, се явяват недоказани
и от там – неоснователни и подрежат изцяло на отхвърляне.
Доколкото
решаващите изводи на настоящият състав частично не съвпадат с тези на СРС, решението
в частта, в която ищцата е призната за собственик на процесния
имот на основание давностно владение е постановено при
допуснати нарушения на материалния закон и следва да се отмени, а искът да се
отхвърли.
В
останала обжалвана част, в която е отхвърлен предявения от М.С. установителен иска за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК на
основание договор за извършено в нейна полза дарение, изводите на СРС са
правилни и решението следва да бъде потвърдено.
По разноските пред СРС :
Предвид че ищцовите претенции се отхвърлят
изцяло, на ответниците следва да се присъдят разноски за адвокатско
възнаграждение и в производството пред СРС, в претендирания размер от 1 600 лв.
Направеното от процесуалния представител на ищцата възражение за прекомерност
по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, съобразено с нормата на чл. 7, ал. 2 НМРАВ и
предвид броя на ответниците и обстоятелството, че делото не е с ниска правна и
фактическа сложност, мотивира въззивният съд да приеме, че не е налице
основание за намаляването му.
По разноските пред СГС :
С оглед изхода от спора и направеното
искане, право на разноски имат ответниците, на които следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение в размер на 1 400 лв. и държавна такса по въззивната жалба в размер на 172 лв.
Така мотивиран Софийският градски съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ
решение
№ 359498/13.03.2018 г., 32 с – в на СРС, по гр. д. № 75440/2017 г. в частта, с която е признато за
установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, по отношение на Й.Г.С., Ж.К.Ж., И.К.Ж.,
Х.М.Й., М.М.Г., Г.М.Г., М.М.Г.
и Н.Т.Б., че М.Н.С. е собственик на основание изтекло в нейна полза давностно
владение в периода 14.06.2001 г. - 14.06.2011 г. на следния недвижим имот: Празно
дворно място, с площ 810 кв.м. находящо се в гр. С.,***, съставляващо парцел
XI-1751, от кв. 30 по плана на гр. С., вилна зона II част, при съседи: улица,
парцел VIII, парцел XIV, парцел VI и парцел VII, с идентификатор №
68134.2043.99, находящ се в гр. С.,***, при съседи: 68134.2043.153,
68134.2043.913, 68134.2043.152, 68134.2043.100, 68134.2043.911,
68134.2043.1009, 68134.2043.98, с площ от 878 кв.м. съгласно скица №
15-188659-19.04.2016 г., издадена от АГКК С., и вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените
от М.Н.С., ЕГН **********, с адрес ***, чрез адв. П. евентуални искове с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК срещу Й.Г.С., ЕГН **********, Ж.К.Ж., ЕГН **********, И.К.Ж.,
ЕГН **********, Х.М.Й., ЕГН **********, М.М.Г., ЕГН **********,
Г.М.Г., ЕГН **********, М.М.Г., ЕГН ********** и Н.Т.Б.,
ЕГН **********, всичките със съдебен адрес ***, чрез адв.
Н. И. - А., за признаване за установено, че ищцата е собственик на недвижимия
имот, подробно индивидуализиран по-горе и представляващ празно дворно място, с
площ 810 кв.м., находящо се в гр. С.,***-север, съставляващо парцел XI-1751, от
кв. 30 по плана на гр. С., вилна зона II част, с идентификатор № 68134.2043.99,
с административен адрес: гр. С.,***.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 359498/13.03.2018 г., 32 с – в на
СРС, по гр. д. № 75440/2017 г., в останалата обжалвана част, в която са отхвърлени
главните искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, предявени от искове
от М.Н.С. срещу Й.Г.С., Ж.К.Ж., И.К.Ж., Х.М.Й., М.М.Г.,
Г.М.Г., М.М.Г. и Н.Т.Б., за признаване за установено,
по отношение на ответниците, че ищцата е собственик на основание договор за
дарение, обективиран в нотариален акт за дарение на недвижим имот №124, т.
XXVI, д. №4084/26.10.1981г. на I нотариус при СРС, на горепосоченото празно
дворно място, с площ 810 кв. м. находящо се в гр. С.,***-север, съставляващо
парцел XI-17-51, кв. 30 по плана на гр. С., вилна зона II част, с идентификатор
№ 68134.2043.99.
ОСЪЖДА М.Н.С.,
ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, чрез адв. К.П.,
да заплати на Й.Г.С., ЕГН **********, Ж.К.Ж., ЕГН **********, И.К.Ж., ЕГН **********,
Х.М.Й., ЕГН **********, М.М.Г., ЕГН **********, Г.М.Г.,
ЕГН **********, М.М.Г., ЕГН **********, Н.Т.Б., ЕГН **********,
всичките със съдебен адрес ***, чрез адв. Н. И.-А.,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК съдебни разноски както следва: 1 600 лв. за адвокатско възнаграждение
за производството пред СРС и за производството пред СГС – общо 1 572 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от получаване на
съобщенията до страните, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
` 2.