№ 7350
гр. София, 04.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Димитър Ковачев
Йоанна Н. Станева
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно гражданско дело
№ 20241100512265 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 14380 от 22.07.2024г., постановено по гр. дело № 24863/2023г. по описа
на СРС, 70-ти състав са отхвърлени предявените от "Юробанк България" АД в качеството на
правоприемник на "БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А., клон България" срещу Т. Я. С.
установителни искове с правно основание чл. 422, ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено съществуването на
парично задължение в размер на сумата от 5332,78 лева, представляваща главница по
договор за потребителски паричен кредит PLUS-17301834 от 03.10.2019г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 11.11.2022г., до
окончателното плащане и сумата от 200,78 лева – обезщетение за забава за период от
05.09.2021г. до 28.10.2022г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по ч.гр.д.
61480/2022 г. на СРС, 148 състав. С решението е осъден на основание чл.78, ал. 3 ГПК
„Юробанк България“ АД да заплати на Т. Я. С. сумата от 200 лева, деловодни разноски,
както и на адв. В.Т. сумата 300 лева, възнаграждение за осъществено процесуално
представителство по чл. 38 от ЗАдв. на Т. Я. С..
Срещу така постановеното решение в законоустановения срок е постъпила въззивна
жалба от „Юробанк България“ АД, с която се обжалва решението изцяло. Изложени са
съображения, че била спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК като в договора били
посочени лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му, както и че кредитът
бил отпуснат при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора. Фиксираният ГЛП
1
бил в размер на 16,83 %. Считат за неправилен извода на СРС, че процесният договор бил в
разрез с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърдят, че в началната страница на
процесния договор били посочени годишния процент на разходите- 21,21 %, и общата сума,
дължима от потребителя- 17000,28 лева, като в чл. 3 от договора били обективирани и взети
предвид следните допускания- „Началната дата за изчисляване на ГПР е датата на
подписване на договора, като се приема че годината има 365 дни, независимо дали е
високосна и договорът е валиден за целия срок като страните изпълняват точно
задълженията си по него“. Предвид което всички изисквания по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК били
изпълнени. По отношение на сключването на договора за застраховка между страните е
посочено, че фактът на сключването на договора не е бил оспорен с отговора на исковата
молба. Искането към съда е да отмени решението и да уважи изцяло предявения иск.
Претендират разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Т. Я. С., с
който се оспорва същата. Изложени са съображения, че правилно първоинстанционният съд
бил приел, че процесният договор за кредит не отговарял на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9
и т. 10 ЗПК, тъй като в договора не се посочвало по какъв начин се начислявал лихвения
процент спрямо главницата по договора, нито пък бил посочен общият размер на дължимата
за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита.
Съдът бил обсъдил и възраженията на ответника, че в договора не се посочвали
допусканията за определяне на ГПР. Правилно съдът бил приел, че не се установявало за
какво поведение се дължало заплащане на такса ангажимент. Не споделя извода на
въззивника, че не било налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поради
което при несъответствие на договора за кредит с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК сделката се явявала
недействителна и потребителят дължал само чистата стойност на кредита, без да заплаща
лихва или други разходи по кредита на основание чл. 23 ЗПК. В хода на производството
било установено, че бил извършил плащания за погасяване на процесния кредит като
общият размер на платените суми надвишавал размера на отпуснатата заемна сума от 12000
лева, поради което бил върнал чистата стойност на кредита и не бил налице неплатен
остатък от главницата. Искането към съда е да потвърди обжалваното решение. Претендира
разноски.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми. По
правилността на решението намира следното:
СРС е бил сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК
2
обективно кумулативно съединени искове за установяване дължимост на суми, за които е
била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 06.01.2023г.
по ч.гр. дело № 61480/2022г. по описа на СРС, 148-ми състав. Исковете са допустими като
предявени в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК и в предметните и субективни предели на
заявлението и издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
По предявените искове в доказателствена тежест на ищеца е да установи следните
обстоятелства: сключен с ответника договор за заем със съдържанието, посочено в исковата
молба, по който е предоставил на ответника сумата от 12 000 лева; възникнало по силата на
договора задължение за кредитополучателя да заплаща възнаградителна лихва в размера,
посочен от ищеца; изискуемост на вземането; изпадане на ответника в забава; размера на
обезщетението за забава.
В доказателствена тежест на ответника е при установяване на посочените
обстоятелства да докаже плащане на вземането.
В конкретния случай между страните не е спорно наличието на облигационно
правоотношение, основано на процесния договор за кредит, както и предаването на заемната
сума на ответника. Горните обстоятелства се установяват и от приетия препис от Договор за
потребителски паричен кредит PLUS-17301834, оторизационен код а175072х от 03.10.2019г.,
както и от приетата ССчЕ.
По делото е прието и Споразумение за отсрочване на погасителни вноски по Договор
за потребителски кредит номер PLUS-17301834 от 03.06.2020г., с което страните са
постигнали съгласие заплащането на месечни погасителни вноски по договора за кредит
/главница, лихва и ако са приложими застрахователни премии/ с № 8, 9, 10 да се отложи за
срок от 3 месеца. Вследствие на отлагането по т. 1 срокът на кредита се удължава със срока
на гратисния период съгласно посоченото в погасителния план. Общата дължима сума по
кредита в размер на 17000,28 лева е променена на 17426,29 лева, а ГПР е останал
непроменен.
От приетата ССчЕ се установява, че по представени към делото данни, а именно
извлечение по кредит № PLUS-17301834, реално извършените плащания по процесния
договор за кредит от кредитополучателя са в размер на 12070,17 лева. С извършените
плащания били погасени следните задължения по компоненти: погасена главница в размер
на общо 6847,22 лева; погасена застраховка в размер на 900 лева; платени вноски за
застраховка за 1-та година в размер на 540 лева; погасена възнаградителна лихва в размер на
3806,22 лева; погасена наказателна /мораторна лихва за забава/ в размер на общо 516,73
лева. Вещото лице е посочило, че размерът на платената еднократна такса за ангажимент от
420 лева представлява 3,50 % от размера на отпуснатия кредит /12 000 лева/, платена чрез
прихващане /удържане/ при усвояване на кредита. Експертът е посочил, че изчисленият
размер на ГПР по процесния кредит при включване на реално платените задължения по
кредита за възнаградителна лихва, застраховка, такса ангажимент и наказателна лихва е в
размер на 31,21 %. Уточнил е, че в договора за кредит посоченият ГПР от 21,21 % включва
дължимата възнаградителна лихва, такса ангажимент и застраховка по кредита.
3
Във въззивното производство са приети Договор за застрахователно посредничество,
сключен между БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А, клон България и Т. Я. С., с предмет
възлагане срещу възнаграждение на застрахователния посредник да му посредничи за
сключването на застрахователен договор със застрахователите „Кардиф
Животозастраховане, клон България“ и „Кардиф Общо Застраховане, клон България“. Приет
е и кратък медицински въпросник за приемане за застраховане и Сертификат №
PLUS-17301834, удостоверяващ, че застрахователят Cardif Assurances vie SA, FRANCE чрез
клона си Кардиф Животозастраховане, клон България и застрахователят СARDIF
ASSURANCES PISQUES DIVERS SA, FRANCE чрез клона си „Кардиф Общо застраховане,
клон България“ срещу заплащане на застрахователна премия се съгласяват да застраховат
съгласно приложените Общи условия на застраховка „Защита на плащанията“ на
кредитополучателите на потребителски паричен кредит, предоставен от „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А, клон България“.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит "договорът
за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни реквизити, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по договор за
потребителски кредит и не действа в рамките на своята професионална или търговска
дейност, а "кредитор" е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя
потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност.
Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което по
отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2013 год., ОСГТК, според които
при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да
приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено
като основание за обжалване, т.е. въззивната инстанция може служебно да се произнесе по
действителността на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице за това
правни или фактически обстоятелства.
В настоящия случай от съдържанието на процесния договор се установява, че същият
представлява именно договор за потребителски кредит по смисъла на цитираната норма и
следва да отговаря на изискванията, предвидени в ЗПК. На основание чл. 22 ЗПК, когато не
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 -
9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
В конкретния случай договорът за потребителски кредит е сключен в изискуемата от
чл. 10, ал. 1 ЗПК форма – писмена форма на хартиен носител, по ясен и разбираем начин.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК договорът следва да съдържа
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
4
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
В конкретния договор е посочен брой на погасителните вноски /36/, както и че
същите са месечни и размерът на месечната вноска /472,23 лева/. Размерът на месечната
вноска е променен на сумата от 486,92 лева със Споразумение за отсрочване на погасителни
вноски от 03.06.2020г. На следващо място, в самия договор, както и в приложението към
споразумението, е обективиран погасителен план с посочване на падеж на всяка вноска,
размер на вноската и оставаща главница. В частта „Параметри и условия“ е посочен и
размер на т.нар. „такса ангажимент“ /420 лева/ и на застрахователната премия за покупка на
застраховка „Защита на плащанията“ /1620 лева/. В този смисъл съдът приема, че договорът
съдържа предвидената в закона информация и кредитополучателят е имал предвидимост
относно разпределението във времето на поетото от него задължение за връщане на
получената сума. С оглед на което не е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 6 и т. 11 ЗПК.
На следващо място съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът следва да съдържа
годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия.
В конкретния случай в договора е посочен размер на годишен процент на разходите
/21,21 %/, но не са описани компонентите, от които е формиран. Съдът намира, че липсата
им води до невъзможност да се прецени дали в посочения ГПР са включени такса
ангажимент и застрахователната премия, както и води до невъзможност да се прецени дали е
нарушен предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК праг. Следва да бъде посочено, че в самия договор
за потребителски кредит е предвидена покупка на застраховка „Защита на плащанията“,
която е посочена в частта „Параметри и условия“. Едновременно с подписване на договора
за кредит кредитополучателят подписва и медицински въпросник за приемане на
застраховане, застрахователен сертификат и ОУ към застраховката. Самото включване на
застрахователната премия в предварително изготвения от кредитора формуляр съдът
5
намира, че установява обстоятелството, че сключването на застраховката е условие за
получаване на кредита. Изрично в чл. 2 от договора е посочено, че посочената сума в поле
„застрахователна премия“ е разделена на равен брой вноски, съответстващи на месечни
погасителни вноски и е част от всяка месечна погасителна вноска. Т.е. задължението за
заплащане на застрахователна премия макар и дължимо на трето лице- застрахователен
агент, е включено в погасителните вноски по кредита.
С оглед на което съдът намира, че получаването на кредита при така посочените
условия и параметри включва и заплащането на застрахователна премия за покупка на
застраховка „Защита на плащанията“ и удържане на „такса ангажимент“, поради което
следва да се приеме, че те представляват разход, който е следвало да бъде включен в ГПР.
Съгласно приетото и неоспорено заключение по ССчЕ изчисленият размер на ГПР по
процесния договор за кредит при включване на реално платените задължения по договора за
кредит за възнаградителна лихва, застраховка, такса ангажимент и наказателна лихва е в
размер на 31,21 %. Настоящият съдебен състав след извършено изчисление на ГПР при
включени „такса ангажимент“ и застрахователна премия намира, че посоченият в договора
ГПР е незаконосъобразно изчислен единствено на база отпуснатата кредитна сума,
продължителността на договора, уговорената фиксирана лихва от 16,83 % и еднократна
такса ангажимент, удържана съгласно общите условия при усвояване на кредита.
Настоящият съдебен състав не кредитира заключението на вещото лице в частта, с която е
изчислил ГПР при включена наказателна лихва, доколкото същата не представлява разход,
който следва да бъде изчислен към датата на сключване на договора. Напротив, същата се
начислява впоследствие при евентуално неизпълнение на задължения на кредитополучателя.
На следващо място, при включване на гореописаните критерии, а именно отпуснатата
кредитна сума, продължителността на договора, уговорената фиксирана лихва от 16,83 % се
получава ГПР в размер на 21,21 %, а при включване на такса ангажимент и при включване
на застрахователната премия от 1620 лева, ГПР става 33,01% /по-висок от изчисления от
вещото лице-счетоводител/. Т.е. при правилно изчисляване на ГПР с включени всички
разходи се получава различаващ се с над 10 процента от посочения в договора ГПР.
При това положение въззивният съд намира, че посоченият в договора годишен
процент на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на сделката, каквото именно е предназначението му, а ГПР, който изначално не
е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Следва да бъде допълнено,
че изискването за посочване на годишен процент на разходите в договора съгласно чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК е нарушено не само когато такъв изобщо не е посочен, но и когато
посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния, тъй като не включва всички
предвидени в закона разходи /каквато е настоящата хипотеза/. Това е така, защото функцията
на годишния процент на разходите е да позволи на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на сделката, а ГПР, който не отговаря на тази функция и
заблуждава потребителя, се приравнява на несъществуващ такъв. Ето защо в случая е
налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на
6
разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК. В този смисъл е и
практиката на съдилищата по идентични спорове, намерила отражение в Решение № 2643 от
22.05.2023г. на СГС, IV- A въззивен състав, постановено по гр. дело № 5772/2022г.; Решение
№ 50056 от 29.05.2023г. на ВКС по т.дело № 2024/2022г. на Първо ТО; Решение № 2199 от
11.08.2022г., постановено по гр. дело № 12160/2021г. по описа на СГС, IV- Б въззивен
състав; Решение № 3869 от 13.07.2023г., постановено по гр. дело № 8634/2022г. по описа на
СГС, II -Е въззивен състав; Решение № 1749 от 05.04.2023г., постановено по гр. дело №
12443/2021г. по описа на СГС, II -Е въззивен състав, Решение № 4404 от 22.07.2024г.,
постановено по в.гр. дело № 12420/2022г. по описа на СГС, II -Е въззивен състав, Решение
№ 1624 от 18.03.2025г., постановено по в.гр. дело № 5148/2024г. по описа на СГС, II -Е
въззивен състав, Решение № 3326 от 30.05.2025г., постановено по в.гр. дело № 14175/2021г.
по описа на СГС, II -А въззивен състав, Определение № 1991/16.07.2024г. по т.д. №
510/2024г. на ВКС, I ТО, Определение № 1369/27.05.2024г. по т.д. № 333/2024г. на ВКС, II
ТО.
Съгласно чл. 23 ЗПК ако договорът е недействителен, то потребителят дължи да
върне единствено чистата стойност на отпуснатия кредит, като не се дължат лихви или
други разходи по кредита, т.е. чистата стойност на кредита обхваща единствено сумата,
която е била пряко предоставена на разположение на кредитополучателя, като в настоящия
случай тя възлиза на 12000 лева. С оглед установената недействителност на договора за
кредита на основание чл. 22 ЗПК, всички плащания, извършени от длъжника към кредитора,
следва да се отнесат към погасяването на усвоената главница. На етапа на въззивното
производство не е спорно, че ответникът Т. С. е извършил плащания в общ размер на
12070,17 лева, които надвишават размера на чистата стойност на кредита. Предвид което
правилно СРС е приел, че предвид извършените от ответника плащания е погасил изцяло
главничното си задължение и е отхвърлил предявените искове като неоснователни.
Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционнното
решение следва да бъде потвърдено изцяло.
По разноските:
Предвид изхода от спора, право на разноски в настоящата инстанция има
въззиваемата страна- Т. Я. С., който не е сторил разноски в настоящото производство.
Същият е бил представляван безплатно от адв. Р. Р. по реда на чл. 36 ЗАдвокатурата
съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 15.10.2024г. С оглед на
което в полза на адв. Р. следва да се присъди възнаграждение за осъществената безплатна
правна помощ във въззивното производство. Предвид ниската фактическата и правна
сложност на делото и обстоятелството, че производството във въззивната инстанция е
приключило в две съдебни заседания без изслушване на експертизи и свидетели настоящият
съдебен състав намира, че в полза на адв. Р. следва да се присъди адвокатско възнаграждение
в размер на 300 лева.
Така мотивиран, съдът
7
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 14380 от 22.07.2024г., постановено по гр. дело №
24863/2023г. по описа на СРС, 70-ти състав.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Околовръстен път“ № 260, да заплати на адв. Р. К. Р., ЕГН
**********, с адрес на упражняване на дейността: гр. ****, офис- партер, на основание чл.
38 ЗАдв. сумата от 300 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено
безплатно процесуално представителство на Т. Я. С. във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8