РЕШЕНИЕ
№ 1519
гр. Пловдив, 01.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Въззивно гражданско дело №
20225300502516 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на В. В. В. от гр. Пловдив,
ул. ***, ЕГН **********, чрез пълномощника й по делото адв.Д. Б.,
против Решение №2700 от 27.07.2022г., постановено по гр.д. №19052/2021г.
по описа на Районен съд- Пловдив, 22-ри гр.с., в частта му, с която е
бил отхвърлен предявения от нея против „Профи кредит България“ ЕООД
иск за заплащане на разликата над уважения размер от 50 лв. до пълния
предявен размер от 427,67 лв.- недължимо платена сума за
възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит №***г.,
ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата
молба- 30.11.2021г. до окончателното й заплащане. В жалбата се излагат
доводи за неправилност на решението в посочената му обжалвана част,
като се иска отмяната му и уважаване на претенцията в пълния й
предявен размер.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от ответната страна по
1
нея- „Профи кредит България“ ЕООД, с който същата се оспорва и се
иска потвърждаване на обжалваното решение.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че
същото е валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно
разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена
правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при
служебна проверка за допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по
правния спор между страните.
В обжалваната част на решението първоинстанционният съд е бил
сезиран с иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, като ищцата В. В.
В. иска постановяване на решение, с което ответникът „Профи кредит
България“ ЕООД да бъде осъден да й заплати сумата от 427,67 лв.-
недължимо платена сума за възнаградителна лихва по договор за
потребителски кредит №***г. В исковата молба ищцата е изложила
твърдения, че договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен поради противоречието му с разпоредбите на чл.11, ал.1,
т.9, 10 и 12 от ЗПК /непосочване на условията за прилагане на лихвения
процент, годишния процент на разходите и правото на потребителя да
получи извлечение под формата на погасителен план за извършените и
предстоящи плащания по договора/, а отделна от това клаузата за
възнаградителна лихва в договора била нищожна и на самостоятелно
основание поради противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишавала
трикратния размер на законната лихва.С обжалваното решение съдът е
приел, че доводите на ищцата за цялостна недействителност на договора
2
за кредит, както и за недействителност на клаузата за възнаградителна
лихва, са неоснователни. Доколкото обаче ответникът е признал частично-
до размера от 50 лв. претенцията за връщане на недължимо платена
възнаградителна лихва, то съдът е уважил иска до посочения размер.
От фактическа страна по делото се установява от писмените
доказателства, че на 15.11.2016г. между ответното дружество, като
кредитор, и ищцата, в качеството й на кредитополучател, е бил сключен
договор за потребителски кредит №***, съгласно който ответникът е
предоставил на ищцата кредит в размер на 3000 лв. за срок от 24 месеца,
при посочени в договора годишен лихвен процент- 41,17%, годишен
процент на разходите- 49,89%, дължима сума по кредита- 4451,04 лв. и
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги- 3000 лв.
Според настоящия състав на съда доводите на ищцата за цялостна
недействителност на договора за кредит са основателни.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато не са спазени
изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за посочване на годишния процент на
разходите по кредита, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
В случая, видно от договора, в него е посочен годишен процент на
разходите /ГПР/- 49,90%, като в чл.5.2 от общите условия към договора,
подписани от страните, са посочени взетите предвид допускания при
изчисляването му, поради което договорът формално отговаря на
изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Размерът на посочения в
договора ГПР обаче не съответства на действителния такъв съобразно
поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл.19,
ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1,
т.1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
3
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит. Видно от представения по делото
договор за кредит, кредитополучателят се е задължил да заплати
възнаграждение за пакет допълнителни услуги /приоритетно разглеждане
и изплащане на кредита, възможност за отлагане или намаляване на
определен брой погасителни вноски и за смяна на дата на падеж, улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства/, което се
начислява и заплаща заедно с месечните вноски по кредита. По делото се
установява от съдържанието на договора, а и по това няма спор между
страните, че размерът на посоченото възнаграждение не е включен в
посочения в договора годишен процент на разходите по кредита, въпреки
че разходите за заплащането му са пряко свързани с договора за кредит и
съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от
ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляването му. Предвид
горното посоченият в договора годишен процент на разходите не
съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от
ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в
договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в
резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно
действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в
договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от
действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не
съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не
отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно
разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност. В този
смисъл е налице и формирана съдебна практика- Определение № 50685 от
30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о.
Не могат да бъдат споделени съображенията на първоинстанционния
съд, че неправилното посочване на размера на ГПР в договора не водело
до неговата цялостна недействителност предвид разпоредбата на чл.19,
ал.4 от ЗПК. Разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК предвижда, че
4
годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по- висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а
съгласно ал.5 от същата разпоредба клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни. Според настоящия състав на
съда посочените разпоредби не могат да бъдат тълкувани по възприетия
в обжалваното решение начин, тъй като подобно тълкуване противоречи
на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити, която е
транспонирана в българското право посредством Закона за
потребителския кредит. Съгласно съображение 19 от същата „За да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за
фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед
осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията
за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално
годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв
начин навсякъде в Общността.“. От изложеното е видно, че целта на
директивата е посредством посочване на ГПР на потребителите за бъде
предоставена ясна и точна информация за цената на кредита, за да могат да
сравнят отделните предложения и да направят информиран избор.
Посочената цел очевидно не може да бъде постигната в случаите, в които в
договора за кредит е посочен ГПР, по- малък от действителния такъв, с което
потребителят е въведен в заблуждение относно реалната цена на кредита.
В тази ситуация и доколкото ГПР е част от същественото съдържание на
договора неправилното му посочване съставлява основание за
недействителност на целия договор съгласно чл.22 във връзка с чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, тъй като на практика на потребителя не е била предоставена
необходимата му информация. Разпоредбите на чл.19, ал.5 и 6 от ЗПК,
обсъждани от първоинстанционния съд, регламентират правните последици
на клаузи от договори за кредит, в които е налице коректно посочен
годишен процент на разходите, който надвишава петкратния размер на
законната лихва, предвиден като максимален размер на ГПР в чл.19, ал.4
от ЗПК, като предвиждат нищожност на посочените клаузи. Настоящият
случай обаче не е такъв, тъй като посоченият в договора ГПР не
съответства на действителния такъв, което следва да води до
5
недействителност на целия договор.
Съгласно разпоредбата на чл.23
от ЗПК при недействителност на договора за потребителски кредит
потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. От представеното от
ответника извлечение по сметка към договора за кредит /л.43 от
първоинстанционното дело/ е видно, че ищцата му е заплатила
възнаградителна лихва по договора в размер на 427,67 лв. Доколкото
договорът за кредит е недействителен по изложените по- горе
съображения, то съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК така заплатената
сума е била получена недължимо от ответника. Ето защо искът за
връщането й е изцяло основателен и следва да се уважи, което налага
отмяна на обжалваното решение в частта му за отхвърляне на посочената
претенция за разликата над уважения размер от 50 лв. до пълния й
предявен размер от 427,67 лв. и постановяване на ново решение за
уважаването й.
С оглед изхода на делото в полза на ищцата следва да се присъди
пълния размер на направените по първоинстанционното и въззивното
производство разноски. По първоинстанционното производство ищцата е
направила разноски в размер на 100 лв., от които с обжалваното
решение са й били присъдени 55,85 лв., поради което с настоящото
решение следва да й се присъдят още 44,15 лв. За въззивното
производство ищцата е направила разноски за държавна такса в размер
на 25 лв., която сума следва да й се присъди. На ответника не се
дължат разноски, поради което постановеното от първоинстанционния
съд Определение №8971 от 21.08.2022г., с което е било допълнено
решението и В. В. В. е била осъдена да заплати на „Профи кредит
България“ ЕООД сумата от 88,31 лв.- юрисконсултско възнаграждение
следва да бъде отменено.
С оглед уважаването на въззивната жалба в полза на Адвокатско
дружество „Г.“, което е оказало безплатна правна помощ на ищцата
съгласно чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата следва да се присъди
адвокатско възнаграждение за възвивната инстанция в размер на 360 лв. с
ДДС.
6
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №2700 от 27.07.2022г., постановено по гр.д.
№19052/2021г. по описа на Районен съд- Пловдив, 22-ри гр.с., в частта
му, с която е бил отхвърлен предявения от В. В. В., ЕГН **********,
против „Профи кредит България“ ЕООД иск за заплащане на разликата
над уважения размер от 50 лв. до пълния предявен размер от 427,67 лв.-
недължимо платена сума за възнаградителна лихва по договор за
потребителски кредит №***г., ведно със законната лихва върху нея от
датата на подаване на исковата молба- 30.11.2021г. до окончателното й
заплащане, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ ЕООД, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „България“ №49, бл.53Е, вх.В, ЕИК
*********, да заплати на В. В. В. от гр. Пловдив, ул. ***, ЕГН
**********, разликата над уважения размер от 50 лв. до пълния
предявен размер от 427,67 лв.- недължимо платена сума за
възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит №***г.,
ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата
молба- 30.11.2021г. до окончателното й заплащане, както и сумата от
44,15 лв.- разноски за първоинстанционното производство и сумата от
25 лв.- разноски за въззивното производство.
ОТМЕНЯ Определение №8971 от 21.08.2022г., постановено по гр.д.
№19052/2021г. по описа на Районен съд- Пловдив, 22-ри гр.с., с което е
било допълнено Решение №2700 от 27.07.2022г., като В. В. В. е била
осъдена да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД сумата от 88,31
лв.- юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ ЕООД, със седалище и адрес
на управление гр. София, бул. „България“ №49, бл.53Е, вх.В, ЕИК
*********,, да заплати на основание чл.38, ал.2 от ЗА на Адвокатско
дружество „Г.“ сумата от 360 лв. с ДДС- адвокатско възнаграждение за
въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8