№ 4563
гр. Варна, 15.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 7 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Александър В. Цветков
при участието на секретаря ИВ. Ат. Атанасова
като разгледа докладваното от Александър В. Цветков Гражданско дело №
20253110106509 по описа за 2025 година
Производството е образувано по подадена искова молба от М. С. Т., ЕГН
**********, представлявана от адвокат Д., с която срещу „СКАЙ ФУД
СЪРВИСИЗ" ООД, ЕИК *********, е предявен осъдителен иск за
ОСЪЖДАНЕ на ответника да заплати на ищцата сумата от 9 672 лв. (девет
хиляди шестстотин седемдесет и два лева), представляваща обезщетение при
прекратяване на трудовото правоотношение след като ищцата е придобила
право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, на основание чл. 222, ал. 3 от
Кодекса на труда, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба – 19.05.2025 г., до окончателното изплащане на
обезщетението.
В исковата молба ищцата М. С. Т. твърди, че по силата на трудов договор
от 01.05.2002 г. е работила при ответника на длъжност „Организатор
кетъринг". Съгласно последното допълнително споразумение, основното
трудово възнаграждение е било в размер на 1 300 лв., с допълнително
възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 312 лв.,
формиращи брутно трудово възнаграждение в размер на 1 612 лв. Трудовото
правоотношение е прекратено на 12.04.2024 г. на основание чл. 325, ал. 1, т.
1 от КТ, като към този момент вече е била придобила право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, което е упражнила на 17.07.2019 г. Поради това
твърди, че се дължи обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на шест
брутни трудови възнаграждения, възлизащо на 9 672 лв. Твърди, че до
момента обезщетението не е изплатено. Претендира присъждане на
разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата
молба и уточнителна молба, в които не оспорва, че за ищцата са налице
1
условията на чл. 222, ал. 3 от КТ за изплащане на обезщетение в размер на 6
брутни работни заплати, нито размера на брутната работна заплата от 1 612
лв. Твърди обаче, че на 30.06.2025 г. е превел на ищцата сумата от 9 672 лв., с
което главният иск е станал неоснователен. С отговора и уточнението
ответникът прави възражение за прихващане на претендираната от ищцата
законна лихва за периода от 19.05.2025 г. до датата на плащането (30.06.2025
г.) в размер на 157,46 лв., срещу свое вземане към ищцата в размер на 1 086
лв., представляващо недължимо платено брутно трудово възнаграждение за
месец март 2024 г., тъй като през този месец ищцата е била в неплатен отпуск
от 01.03.2024 г. до 12.03.2024 г. и не се е явявала на работа до края на месеца.
В съдебно заседание на 21.11.2025 г. адвокат Д., в качеството си на
процесуален представител на ищцата, поддържа исковата молба. Уточнява, че
исковата претенция е за сумата от 9 672 лв., представляваща обезщетение на
основание чл. 222, ал. 3 КТ, формирана на база брутното трудово
възнаграждение на ищцата от 1 612 лв. за последния обработен месец,
умножено по шест. Потвърждава, че на 30.06.2024 г. ответникът е превел по
банкова сметка на доверителката претендираната сума, с която е погасена
главницата, но не е погасена законната лихва. Оспорва възражението за
прихващане, като посочва, че с представения с отговора на исковата молба
фиш за заплати ответникът е начислил във ведомост за заплати за месец март
2024 г. работни дни от ищцата, както и основно трудово възнаграждение за
обработените дни, поради което твърдението, че доверителката не е била на
работа, не се установява от представените неизгодни за ответника писмени
доказателства. След приканване към спогодба адвокат Д. заявява, че оттегля
претенцията за заплащане на законна лихва от 157,46 лв.
Процесуалният представител на ответника адв. П., заявява, че не
поддържа направеното възражение за прихващане и няма да ангажира
доказателства в тази насока. По разноските заявява, че те са прекомерни с
оглед конкретния случай. Сочи, че Наредбата за определяне на минималните
възнаграждения не е обвързваща за съда. Освен това конкретният спор е един
от три идентични срещу същия ответник, водени от колегата, като спорът
приключва без ангажиране на експертизи или гласни доказателства, а исковата
молба е "копи пейст" с исковите молби по другите дела. По отношение на
изхода на делото адвокат П. заявява, че счита, че производството следва да
бъде прекратено при извършено плащане на главницата, тъй като правният
интерес на ищцата е отпаднал в хода на делото, като правният интерес е
процесуална предпоставка, за което съдът следи в целия ход на делото, и при
отпадане на интереса производството следва да бъде прекратено. Сочи в този
смисъл Решение № 197 от 14.07.2025 г. по дело № 1251/2024 г. на ВКС, както
и Определение № 2733 от 25.10.2024 г. на Софийски апелативен съд по
в.ч.гр.д. № 1766/2024 г. Излага, че ако съдът прецени, че трябва да се
произнесе по същество, моли да отхвърли иска поради погасяване на
вземането, без присъждане на разноски в тежест на ответника, който не е
станал причина за завеждане на делото. Посочва, че безспорно е, че при
придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст служител, който
прекратява трудовия си договор, има право на претендираното обезщетение,
2
но обстоятелството на придобито право на пенсия се установява с
разпореждане на орган в системата на НОИ и е извън компетентността на
работодателя да прецени има или няма уволненият служител право на пенсия.
Възрастта се констатира лесно, но какъв трудов стаж би бил признат за
осигурителен е в компетентността на органите на НОИ. Сочи, че в първия
момент, в който ответникът е получил доказателство за придобито от ищцата
право на пенсия, той е заплатил сумата доброволно.
С Определение, постановено в съдебното заседание на 21.11.2025 г., на
основание чл. 232 от ГПК съдът е прекратил производството по настоящото
гражданско дело № 6509/2025 г. на ВРС в частта, в която се иска присъждане
на законна лихва, на основание чл. 232 от ГПК, както и в частта, с която е
прието за съвместно разглеждане възражение за прихващане, на основание чл.
232 от ГПК.
Настоящият състав на съда, въз основа на твърденията и
възраженията на страните, с оглед събраните по делото доказателства и
по вътрешно убеждение, формира следните фактически и правни изводи:
Предявен е осъдителен иск за заплащане на обезщетение при
пенсиониране с правно основание чл. 222, ал. 3 от Кодекса на труда.
Съобразно разпределената в процеса доказателствена тежест ищцата е
следвало да докаже, че между страните е съществувало валидно трудово
правоотношение, прекратено на годно правно основание, че към момента на
прекратяването му е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст, че е работила при същия работодател през последните 10 години от
трудовия си стаж, както и размера на претендираното обезщетение.
Ответникът е следвало да докаже, че е изпълнил задължението си да заплати
обезщетението.
Прието за безспорно между страните, че ищцата е работила при
ответника на посочената длъжност до 12.04.2024 г., след което трудовото
правоотношение е било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. Не
се оспорва, че ищцата е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст на 17.07.2019 г., като към момента на прекратяване на трудовото
правоотношение е имала право на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ. Не се
оспорва и размерът на брутното трудово възнаграждение от 1 612 лв.,
респективно размерът на обезщетението от 9 672 лв.
От представените по делото писмени доказателства се установява по
безспорен начин, че ищцата е придобила право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст. Това обстоятелство се установява от приложеното
Разпореждане № ********** и Удостоверение за декларирани данни.
Установява се също, че ищцата е работила при ответника по трудов договор от
01.05.2002 г. до 12.04.2024 г., т.е. над 10 години при един и същи работодател,
като към момента на прекратяване на трудовото правоотношение е била
пенсионер.
Ответникът не оспорва, че не е изплатил на ищцата обезщетението при
настъпване на неговия падеж. В отговора на исковата молба и в съдебното
заседание обаче ответникът твърди и представя доказателства, че е заплатил
3
претендираната сума от 9 672 лв. в хода на процеса, а именно на 30.06.2025 г.
Този факт се потвърждава от изявлението на процесуалния представител на
ищцата в съдебното заседание и не се оспорва от последната.
По въпроса за наличието на правен интерес и необходимостта от
произнасяне по същество:
Процесуалният представител на ответника е релевирал възражение, че
производството следва да бъде прекратено при извършено плащане на
главницата, тъй като правният интерес на ищцата е отпаднал в хода на делото.
Съдът намира това възражение за неоснователно по следните съображения.
Правният интерес по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ГПК е процесуална
предпоставка за допустимостта на иска, за наличието на която съдът следи
служебно през цялото производство. Правният интерес има три измерения –
практическо (необходимостта от съдебна защита), правно (защитата да се
търси по исков, а не по друг ред) и актуално (да е налице към момента на
предявяване на иска). Липсата на правен интерес води до недопустимост на
иска и до прекратяване на производството.
В настоящия случай към момента на предявяване на иска на 19.05.2025 г.
несъмнено е налице правен интерес на ищцата да предяви иск за осъждане на
ответника да заплати обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ, тъй като въпреки
настъпването на падежа на задължението ответникът не е изпълнил своето
задължение доброволно. Обстоятелството, че ответникът е заплатил
дължимата сума едва на 30.06.2025 г., т.е. след подаване на исковата молба и в
рамките на срока за отговор по чл. 131 от ГПК, не води до отпадане на
правния интерес на ищцата от постановяване на решение по същество на
спора.
Съгласно константната практика на Върховния касационен съд, когато
ответникът изпълни задължението си за плащане след предявяването на иска,
но преди приключване на устните състезания, това не води до отпадане на
правния интерес, а до промяна във фактическата обстановка, която съдът
следва да отчете при постановяване на решението си. Съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 3 от ГПК съдът взема предвид само онези факти, които са
настъпили след предявяването на иска, ако са от значение за спорното право.
Плащането на дължимата сума в хода на процеса е именно такъв факт, който е
от значение за спорното право, но не води до прекратяване на производството,
а до отхвърляне на иска като станал неоснователен поради погасяване на
вземането чрез плащане.
Правният интерес на ищцата да получи решение по същество на спора е
налице, независимо от извършеното плащане в хода на процеса. Този интерес
се изразява преди всичко в необходимостта от установяване на
обстоятелството, че вземането е съществувало и е било дължимо към момента
на предявяване на иска, както и в правото на ищцата да получи
възстановяване на направените разноски за защита на правата си в съдебното
производство. Следователно при установената фактическа обстановка съдът
следва да постанови решение по същество, като отхвърли иска поради
настъпилото плащане в хода на процеса, което е погасило вземането, но
4
същевременно следва да се произнесе и по въпроса за разноските, които са
направени от ищцата за защита на правата си.
Установява се от събраните по делото доказателства, че между страните е
съществувало валидно трудово правоотношение, прекратено на годно правно
основание. Ищцата е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст преди прекратяването на трудовото правоотношение и е работила при
същия работодател повече от 10 години. При тези обстоятелства ищцата има
право на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на 6 брутни трудови
възнаграждения, което възлиза на 9 672 лв. Това обстоятелство не се оспорва
от ответника.
Сумата в размер от 9 672 лв. е заплатена от ответника по банкова сметка
на ищцата на 30.06.2025 г., т.е. в хода на съдебното производство. Този факт не
се оспорва от ищцата, като нейният процесуален представител изрично е
потвърдил, че главницата е била платена, но не и законната лихва. След като
обаче ищцата е оттеглила претенцията за законна лихва, производството по
тази част е прекратено с определение по чл. 232 от ГПК. Тя е в точния размер
на претендираното обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, поради което е
погасила напълно задължението на ответника. Съдът е длъжен да вземе
предвид фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за
спорното право, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК. След като е
установено, че вземането е било дължимо към момента на предявяване на
иска, но впоследствие е било погасено чрез плащане, съдът следва да
отхвърли иска като станал неоснователен поради настъпилото погасяване.
Съобразно изхода на спора в тежест на ответника следва да се възложат
сторените от ищцата разноски, доколкото чрез неизпълнението на
задължението си да заплати претендираната сума при настъпването на нейния
падеж ответникът е станал причина за образуване на делото. Съгласно
константната съдебна практика на Върховния касационен съд, когато
ответникът изпълни задължението си едва след предявяването на иска, това не
освобождава ответника от отговорност за разноските, тъй като ищецът е бил
принуден да предяви иск, за да защити правата си. Неизпълнението на
задължението в срок е създало необходимостта от предявяване на иск, поради
което разноските за воденето на делото следва да се възложат върху ответника
независимо от обстоятелството, че е изпълнил задължението си в хода на
процеса.
В конкретния случай обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ е станало
дължимо при прекратяване на трудовото правоотношение на 12.04.2024 г. От
този момент до подаване на исковата молба на 19.05.2025 г. е изтекъл повече
от една година, през която ответникът не е изпълнил задължението си,
въпреки че то е било безспорно и изискуемо. Едва след получаване на
исковата молба и в рамките на срока за отговор ответникът е извършил
плащането на 30.06.2025 г. Това обстоятелство потвърждава, че ищцата е била
принудена да предяви иск, за да реализира своето право, и че ответникът е
станал причина за образуване на делото. При тези обстоятелства ответникът
следва да понесе отговорност за разноските, направени от ищцата за защита
на правата си.
5
Съдът намира възражението за прекомерност за основателно по следните
съображения. С решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на Съда на
Европейския съюз е прието, че ако се установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по
член 101, параграф 1 от Договора за функционирането на Европейския съюз,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В същото време със
съображение т. 54 се приема задължително тълкуване, че член 101, параграф 1
ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от Договора за Европейския съюз
трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която,
от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба,
приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет,
и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. При
наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните
цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за
да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101,
параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и
практики.
Поради това съдът намира, че минималните размери на дължимите
адвокатски възнаграждения съобразно Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения не са обвързващи при
определяне на подлежащия за присъждане хонорар. В този смисъл е и
актуалната съдебна практика, обективирана например в Определение № 343
от 15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г. на ВКС, II т.о., и Определение № 50015
от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т.о.
Предвид посоченото действие на решение C-438/22, което е
задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в
държавите членки, съдът не може да определи следващото се възнаграждение
съгласно размерите, определени в посочената Наредба на Висшия адвокатски
съвет. Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на
възнаграждението следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 78,
ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 36, ал. 2, изр. 2 от Закона за адвокатурата, с
изключение на частта, с която се препраща към наредба на Висшия
адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските
възнаграждения. В разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 във връзка с ал. 1 от
Закона за адвокатурата се посочва, че възнаграждението на адвоката е за
положения от него труд и по размер следва да е справедливо и обосновано.
В конкретния случай съдът следва да вземе предвид редица
обстоятелства при определяне на справедливия и обоснован размер на
адвокатското възнаграждение. На първо място, делото не се отличава с
фактическа и правна сложност. Правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ
6
е ясно регламентирано в закона, а фактическите обстоятелства не са били
спорни между страните. На второ място, не са ангажирани съдебни
експертизи или разпит на свидетели, което съществено намалява обема на
процесуалната дейност на адвоката. На трето място, производството
приключва след едно съдебно заседание, като основният иск е отхвърлен
поради плащане в хода на процеса, а производството по претенцията за
законна лихва и възражението за прихващане е прекратено на основание чл.
232 от ГПК.
От друга страна, съдът взема предвид, че ищцата има право на разноски,
тъй като ответникът е станал причина за образуване на делото чрез
неизпълнението на задължението си в продължение на повече от една година
след настъпване на падежа. Адвокатът е изготвил искова молба, е
представлявал ищцата в съдебно заседание и е защитавал правата , като в
резултат на предявения иск ответникът е бил принуден да изпълни
задължението си. Въпреки че делото не е отличава с особена сложност,
адвокатският труд следва да бъде възнаградено справедливо, като се отчете и
материалния интерес на производството.
Като взе предвид всички посочени обстоятелства, както и необходимостта
от определяне на справедливо и обосновано възнаграждение, съобразено с
конкретния случай, съдът намира, че подходящият размер на адвокатското
възнаграждение е 1 000 лв. Този размер отчита обстоятелството, че делото е
образувано поради неизпълнение на задължението от страна на ответника, но
същевременно отразява липсата на фактическа и правна сложност, липсата на
проведени доказателствени действия, обстоятелството че производството е
приключило след едно съдебно заседание, като част от претенциите са
прекратени по чл. 232 от ГПК. Определеното възнаграждение в размер на 1
000 лв. представлява справедлив баланс между правото на ищцата на
възстановяване на разноските и необходимостта от съобразяване на размера на
възнаграждението с действително положения труд и сложността на делото.
Съдът определя обща държавна такса по предявения иск в размер на
386,88 лв., изчислена като 2% върху цената на иска от 9 672 лв, за която
ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съда на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, тъй като ищцата е била освободена от
заплащане на държавна такса.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявения от М. С. Т., ЕГН **********, срещу
„СКАЙ ФУД СЪРВИСИЗ" ООД, ЕИК *********, осъдителен иск за
ОСЪЖДАНЕ на ответника да заплати на ищцата сумата от 9 672 лв. (девет
хиляди шестстотин седемдесет и два лева), представляваща обезщетение при
прекратяване на трудовото правоотношение след като ищцата е придобила
право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, на основание чл. 222, ал. 3 от
Кодекса на труда.
7
ОСЪЖДА „СКАЙ ФУД СЪРВИСИЗ" ООД, ЕИК *********, ДА
ЗАПЛАТИ на М. С. Т., ЕГН **********, сумата от 1 000 лв. (хиляда лева),
представляваща сторените в настоящото производство съдебно-деловодни
разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 от
Гражданския процесуален кодекс.
ОСЪЖДА „СКАЙ ФУД СЪРВИСИЗ" ООД, ЕИК *********, ДА
ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на Варненски районен съд сумата от 386,88
лв. (триста осемдесет и шест лева и осемдесет и осем стотинки),
представляваща държавна такса, на основание чл. 78, ал. 6 от Гражданския
процесуален кодекс.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
8