№ 8515
гр. София, 12.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Гражданско дело
№ 20241110161781 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени от ищеца М. А. Т., ЕГН **********, с
адрес гр. София, ****** чрез ЕАД Е. И., БУЛСТАТ *********, със съдебен адрес *****
срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Джавахарлар Неру“ № 28, ет. 2, офис 40-46 и „Файненшъл България“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Джавахарлар
Неру“ № 28, ет. 2, офис 40-46, обективно съединени установителни искове, както следва:
срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с
чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и т.11 ЗПК, чл. 19 ЗПК за прогласяване нищожността на
Договор за паричен заем № **** от 31.10.2023 г., поради противоречие със закона;
срещу „Файненшъл България“ ЕООД с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД, чл.
26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 146 ЗЗП вр. чл. 143 ЗЗП и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване
нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № **** от 31.10.2023 г., поради липса
на основание, поради противоречие със закона и добрите нрави.
Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърдения, че с
първия ответник е сключил договор за паричен заем № **** част от съдържанието на който е
клауза регламентираща размера на ГЛП 35,00 %, който размер ищецът счита, че накърнява
добрите нрави. Развива съображения в насока, че клаузата е неравноправна. Позовава се на
съдебна практика според която при необезпечени заеми възнаградителната лихва следва да
не надхвърля повече от три пъти законната лихва. Счита, че клаузата уреждаща
възнаградителна лихва е част от същественото съдържание на договора и аргументира, че
нищожността влече нищожност на целия договор. Твърди, че са нарушени чл. 11, ал. 1, т. 10
и т. 11 ЗПК, като в тази връзка сочи, че в договора не е посочен действителният размер на
ГПР. Посочването на грешен размер на ГПР излага, че представлява заблуждаваща
търговска практика. Нищожността на клаузата регламентираща размера на ГПР, счита, че
води до нищожност на целия договор. Поддържа, че уговореното възнаграждение за
фирмата – поръчител, също представлява разход по кредита, както и че следва да се включи
в размера на ГПР. Излага, че са нарушени изискванията на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Твърди, че
не му е било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5
1
от ЗПК, преди сключване на договора какъв е размерът на всички разходи, които следва да
заплати, като сочи, че тази информация не може да бъде извлечена и от договорите. Излага,
че в предоставения СЕФ за кредит в размер на 2500 лв. е бил посочен лихвен процент от 35
% и ГПР 40,69 %, с общ размер на всички плащания 2777,70 лв. Счита, че поради
непредоставянето на вярна информация, е бил лишен от възможността да вземе
информирано решение при сключването на договорите. Оспорва като нищожен и договора
за предоставяне на гаранция. Аргументира, че изискването за заплащане на възнаграждение
при непредоставяне на обезпечение на практика прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника, върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. Оспорва клаузата предвиждаща заплащане на възнаграждение като
неравноправна. Доколкото договорът за гаранция е с акцесорен характер, счита, че
нищожността на главната сделка, води до нищожност и на договора за гаранция. При тези
твърдения моли съда да уважи предявените искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника
„Изи Асет Мениджмънт“ АД. Ответникът оспорва предявения иск като недопустим при
твърдения, че за ищеца липсва правен интерес от предявяването му. Оспорва иска и като
неоснователен. Развива подробни съображения в насока, че договорът за кредит е сключен
при спазване на нормативните изисквания. Излага, че евентуалната нищожност на клаузата
регламентираща размера на ГПР, не води до нищожност на целия договор. Подробно
аргументира, че възнаградителната лихва съответства на изискванията на ЗПК. Сочи, че
размерът на ГПР включва всички разходи по кредита в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Твърди, че предоставянето на обезпечение не е задължително условие за отпускане на
заемната сума. Излага, че разходите за обезпечаване на вземането са изключени от разходите
по кредита, т.к. не били известни на заемодателя към момента на сключване на договора.
Подробно излага, че ищецът е имал възможност да предостави и друг вид обезпечение,
включително и безвъзмездно поръчителство. Твърди, че преди сключване на договора е
предоставил цялата необходима и изискуема информация. Моли съда да отхвърли
предявените искове. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника
„Файненшъл България“ ЕООД. Ответникът оспорва предявения иск като недопустим и
неоснователен, като счита и исковата молба за нередовна по отношение на предявения
срещу него иск. Аргументира подробно, че за ищеца липсва правен интерес от
предявяването на установителен иск, т.к. разполагал с по-засилена защита. Подробно излага,
че договорът за предоставяне на гаранция е сключен при спазване на нормативните
изисквания. Развива съображения в насока, че уговореното възнаграждение е дължимо
срещу поетото задължение за обезпечаване на кредита. Излага, че ищецът е имал
възможност да предостави и друг вид обезпечение. Сочи, че клаузите в договора са ясни и
разбираеми, както и че ищецът е могъл да прецени икономическите последици от
сключването на договора. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, а и от представения по делото Договор за паричен заем
№ **** от 31.10.2023 г. се установява, че ищецът и ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД
са сключили договор за потребителски кредит, въз основа на който на ищеца е предоставен
кредит в размер на 2 500 лв., със срок на погасяване 30 седмици, последната вноска с падеж
28.05.2024 г., с размер на двуседмичната погасителна вноска 185,18 лв., с уговорена годишна
лихва 35,00 %, ГПР 41,72 % и общо задължение 2 777,70 лв., състоящо се от размера на
заетата сума и лихвата за целия срок на договора.
В чл. 4 от договора страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок от три
дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от
2
следните обезпечения: 1) две физически лица – поръчители, които да отговарят на следните
изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото
възнаграждение, като нетният им осигурителен доход е в размер над 1000 лв.; да работят по
трудов договор без определен срок; да не са заемател или поръчители по друг договор за
паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“; да нямат неплатени осигуровки за
последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции
или ако имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не
по-лош от „Редовен“; да подпишат договор за поръчителство; 2) банкова гаранция в полза
на кредитора за дължимите суми по договора със срок на валидност 30 дни след крайния
срок на плащане на задълженията по договора; 3) одобрен от дружеството гарант, което
предоставя гаранционни сделки.
От представения по делото Договор за предоставяне на гаранция № **** се
установява, че на 31.10.2023 г. между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД е
сключен договор, по силата на който ответникът „Файненшъл България“ ЕООД, като гарант,
се е задължил да издаде гаранция за плащане в полза на ответника „Изи Асет Мениджмънт“
АД, с цел гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали
съгласно Договор за паричен заем № ****, както и за всички последици от неизпълнението
на задълженията на потребителя, със сума покриваща главница, възнаградителна и законна
лихва.
В чл. 3 от договора страните са уговорили възнаграждение в размер на 1362,30 лв.,
което е платимо разсрочено заедно с вноските по договора за заем с размер на всяка вноска
90,82 лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
На първо място съдът следва да отбележи, че предявените искове на нищожност на
договора за кредит и договора за предоставяне на гаранция са допустими, доколкото
кредитополучателят винаги разполага с интерес да предяви иск за прогласяване на
нищожността на договор, страна по който е същият, доколкото уважаването на предявените
искове ще внесе правна сигурност в отношенията между страните, ще избегне бъдещото
неоснователно разместване на имуществени блага (плащането на недължими суми по
нищожен договор) и/или ще бъде предпоставка за връщане на платеното по нищожните
договори. За наличието на правен интерес, респективно за да е допустим предявен иск за
прогласяване нищожността на определен договор, е достатъчно ищецът да е страна по
договора, или по друг начин да е засегнат от договора, какъвто несъмнено е настоящият
случай. Съдебната практика, на която се позовават ответниците е неотносима към настоящия
спор, доколкото предявените искове не са такива за установяване недължимост на сумите по
договорите, чиято нищожност се иска да бъде прогласена, и от друга страна никоя от
страните не твърди да са налице погашения по договорите.
По предявения иск за прогласяване на нищожност на договора за кредит, съдът
намира следното:
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният
3
договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно.
Основният довод на ищеца за нищожността на процесния договор за кредит се
свежда до това, че във връзка със задължението му да предостави гаранция - в случая
посредством сключения договор за предоставяне на гаранция с ответника „Файненшъл
България“ ЕООД, при изчисляване на размера на ГПР следва да наМ. отражение дължимото
възнаграждение по гаранционната сделка, доколкото същото представлява разход, свързан с
договора за кредит, а включването му в ГПР ще доведе до разход по-голям от максимално
предвидения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК размер, и същевременно непосочването на действителния
размер на ГПР е равносилно на липса на посочен ГПР.
Законът за потребителския кредит въвежда изискване за форма по отношение на
договора за потребителски кредит, както и задължително минимално съдържание на същия
– чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от задължителните реквизити в договора влече
неговата недействителност според чл. 22 ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Не веднъж СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите
за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от
22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно със ЗПК.
Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява, че „общи
разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва,
комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати
във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-
специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това
сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или
получаването му при предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“
означава сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С
оглед разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по
смисъла на чл. 3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите
разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на
кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.
Съобразно конкретиката на казуса може да се обоснове извод, че процесното
възнаграждение по гаранционна сделка представлява именно разход за допълнителна
услуга, свързана с договора за кредит, като предвид съдържанието на договора за
предоставяне на гаранция, същият в максимална степен се доближава по съдържание и
последици на застрахователния договор. Същевременно са налице и другите допълнителни
изисквания, а именно сключването на този договор за допълнителна услуга да е
задължително условие за получаване на кредита и същевременно да е бил известен на
кредитора. От съдържанието на договора за кредит несъмнено може да се обоснове извод, че
предоставянето на гаранция е условие за получаване на сумите по кредита, доколкото
гаранционен договор се сключва в деня на сключването на договора за заем и то със
свързано с кредитора дружество (дружеството кредитор е едноличен собственик на капитала
на дружеството гарант, видно от данните в ТРРЮЛНЦ). Съдът намира, че алтернативното
посочване на видовете обезпечения е единствено с цел да се създаде впечатление, че
кредитополучателят има право на избор какво конкретно обезпечение да предостави, но на
практика този избор е напълно привиден. Това е така, защото осигуряването на
поръчителството на 2 физически лица, които допълнително да отговарят на изключително
завишените условия или банкова гаранция в рамките на 3 дни от датата на подписване на
договора, е изначално непосилно за кредитополучателя. Именно поради тази причина,
4
единствената възможност да изпълни задължението си по чл. 4 от договора за заем, е като
сключи гаранционен договор с предварително одобреното от кредитодателя дружество –
гарант, за което следва отново да се подчертае, че е свързано лице. Не случайно е и
обстоятелството, че договорът за предоставяне на гаранция е подписан в деня на сключване
на договора за кредит. При тези данни, за съда липсват каквито и да било съмнения, че
сключването на гаранционния договор е условие за сключването на договора за заем и
усвояването му. Въз основа на всичко изложено, съдът намира, че дължимото
възнаграждение по гаранционната сделка следва да бъде включено като разход по кредита
при изчисляването на ГПР, както и да бъде отразено при посочване на общата сума,
дължима от потребителя. В случая това не е сторено, като видно от информацията, посочена
в чл. 2.7 от договора общата сума, дължима от заемателя като се вземат предвид
допусканията в т. 8 е 2 777,70 лв. и се състои от размера на заемната сума и размера на
възнаградителната лихва за целия срок на договора и е изчислена към момента на неговото
сключване, следователно в нея не е включено възнаграждението по гаранционната сделка.
Този разход не е взет предвид и при посочване размера на годишния процент на разходите,
видно от разпоредбата на чл. 2.8 от договора, а при допълнително въвеждане на дължимото
възнаграждение по гаранционния договор при изчисляване на ГПР, наред с уговорената
лихва и съобразено с размера на кредита и неговия срок, размерът на ГПР многократно
надвишава размера, посочен в договора.
Основното съображение за приемане на Директива №2008/48/ЕО е именно да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите,
поради което те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността
на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит,
която те могат да вземат със себе си и да обмислят, както и че с оглед осигуряване на
възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор,
тази информация следва да включва поспециално годишния процент на разходите,
приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Европейския съюз.
Следователно размерът на годишния процент на разходите е основният показател, който
оказва влияние върху решението на потребителя да сключи определен договор за кредит или
не, който му позволява да извърши реална преценка за цената, която ще плати за да полза
заетата сума. Прикривайки даден разход по кредита като не е посочен изрично в договора за
кредит и не е взет предвид при посочване размера на ГПР, кредиторът на практика е въвел в
заблуждение потребителя и същият не е бил наясно за риска, който поема, респ. цената,
която трябва да плати преди да бъде обвързан от договора. Поради всичко изложено съдът
намира, че като не е посочен действителният размер на ГПР в процесния договор за кредит,
не е спазено изискването на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК за задължително посочване на ГПР в
договора за кредит. Същото се отнася и до изискването за задължително посочване на
общата сума, която кредитополучателят следва да върне, въведено със същата разпоредба,
съображения за което бяха изложени по-горе.
Както беше посочено по-горе, съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Следователно договорът за заем е нищожен поради противоречието му с императивните
разпоредби на ЗПК.
По предявения иск за прогласяване на нищожност на договора за предоставяне на
гаранция, съдът намира следното:
Настоящият съдебен състав счита, че и договорът за предоставяне на гаранция също
се явява нищожен. Така сключеният договор за предоставяне на гаранция с юридическо
лице, което е свързано с кредитодателя и се намира в облигационни отношения с него,
обуславя извод, че на длъжника не е предоставено право на избор и възможност за
индивидуално договаряне, респективно че сключването на въпросния договор не отговаря
на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата между
потребителя и търговеца. При горните обстоятелства възниква обосновано съмнение за
типично неравноправно договаряне чрез използване на предварително фиксирани клаузи и
5
договори, върху чието съдържание потребителят не може да влияе. Предварителното
одобряване от кредитодателя на евентуалния поръчител и отправянето на предложение към
него за сключване на договор за поръчителство, обвързването на падежа на
възнаграждението по този договор с падежа на задълженията по договора за заем,
плащането на това възнаграждение съгласно погасителния план в полза на кредитодателя и
свързаността между двете дружества поражда сериозни съмнения относно
добросъвестността при сключване на договорите за заем и за предоставяне на
поръчителство, които очевидно се намират във взаимна връзка. Може да се направи
обосновано предположение, че със сключването на договора за предоставяне на
поръчителство не се преследва легитимна цел, а единствено оскъпяване на договора за
кредит и заобикаляне на императивните правила на Закона за потребителския кредит
относно максимално допустимите разМ. на ГПР. Тоест, чрез формално законни средства се
преследва забранена от закона цел. Също така, поставянето като условие за отпускането на
заема предоставяне на поръчителство от предварително одобрено дружество, сочи на
възползване от икономически слаби участници в оборота, изпитващи недостиг на
материални средства, за облагодетелстване на други правни субекти. Свободата на
договарянето не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по
правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни
принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията следва да се възникват при
спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност. До нарушаване на този
принцип се стига, когато икономически по-силната страна упражнява репресия спрямо
икономически по-слабата страна, поставяйки „допълнителни условия“ за сключване на
договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно право на избор. Така
чрез поставяне на практически неизпълними условия за обезпечаване чрез поръчителство
посредством две физически лица с безсрочни трудови договори и доход от поне 1000лв. или
банкова гаранция, длъжникът на практика бива задължен да се ползва от опция за възмездно
поръчителство - сключване на договор за поръчителство със свързано с кредитора лице, за
възнаграждението на което се сключва друг договор, за сума, близка или дори надвишаваща
тази по договора за кредит. Отделно от това, не може да бъде пренебрегнато, че
възнаграждението се дължи само за евентуалната и абсолютно несигурна възможност някога
имуществото на поръчителя да бъде обременено със задълженията на длъжника, което
зависи единствено от дружеството – кредитодател, доколкото дали да насочи претенциите си
и спрямо поръчителя или да търси изпълнение само от главния длъжник е негова преценка.
Но дори това хипотетично да се случи някога, това лице има право на регресни вземания
спрямо длъжника за всички платени суми, ведно със законната лихва. По изложените
съображения, съдът намира, че този договор влиза в пряко противоречие с изискванията за
добросъвестност, нарушава принципа за съответствие на договорите с добрите нрави и като
такъв се явява нищожен.
Въз основа на изложеното предявените искове се явяват основателни, поради което
следва да бъдат уважени.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът, който не е строил такива, тъй
като е освободен от такси и разноски по делото.
Процесуалният представител на ищеца е направил своевременно искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставената на ищеца безплатна правна
помощ. По делото е представен договор за правна защита и съдействие /л.11/, в който е
уговорено, че услугата се предоставя безплатно, в която хипотеза съдът определя размера на
адвокатско възнаграждение. Съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, броя
проведени о.с.з., както и процесуалната активност на процесуалния представител на ищеца,
съдът определя адвокатско възнаграждение в общ размер на 800 лв. /по 400 лв. за всеки иск/,
като при определянето на размера съдът е взел предвид, че адвокатското дружество е
регистрирано по ДДС. За пълнота съдът намира за необходимо да посочи, че съгласно
практиката на СЕС, обективирана в решения постановени по дела С-427/16 и С-428/16,
6
съдът, след като съобрази фактическата и правна сложност на делото, може да присъди
възнаграждение под определения минимален размер по Наредба № 1 за минималните
адвокатски възнаграждения. ДДС в случая не следва да се прибавя към адвокатското
въднаграждение, доколкото по делото не са налице данни адв. Е. Г. И. да е регистрирана по
ДДС, а същевременно адвокатското възнаграждение следва да се присъди на адвоката,
реализирал представителството, а не на адвокатското дружество. С оглед изложеното всеки
ответник следва да заплати на адв. Е. Г. И., с адрес на упражняване на дейността: ***** ап.
57, по 400 лв. – адв. възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищеца.
Съгласно чл. 78, ал. 6 от ГПК, когато делото е решено в полза на лице, освободено от
държавна такса или разноски по производството, осъденото лице е длъжно да заплати
всички дължащи се такси и разноски, които суми се присъждат в полза на съда.
Следователно и доколкото ищецът е освободен от държавна такса, ответникът „Изи Асет
Мениджмънт“, АД следва да бъде осъден да заплати по сметка на СРС сумата от 111,11 лв., а
ответникът „Файненшъл България“ ЕООД – сумата от 54,49 лв.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД Договор за
паричен заем № **** от 31.10.2023 г., по предявения от ищеца М. А. Т., ЕГН **********, с
адрес гр. София, ****** срещу ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, офис 40-46,
представлявано от Галин Тодоров, иск.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД Договор за
предоставяне на гаранция № **** от 31.10.2023 г. по предявения от ищеца М. А. Т., ЕГН
**********, с адрес гр. София, ****** срещу ответника „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28,
ет. 2, офис 40-46, представлявано от Петър Дамянов, иск.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, офис 40-46, представлявано от
Галин Тодоров да заплати на адв. Е. Г. И., с адрес на упражняване на дейността: ***** ап.
57, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв. сумата от 400 лв. – адвокатско възнаграждение за
предоставена на ищеца безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, офис 40-46, представлявано от
Галин Тодоров, да заплати по сметка на Софийски районен съд, на основание чл. 78, ал. 6
ГПК сумата от 111,11 лв. – дължима държавна такса за производството.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, офис 40-46, представлявано от
Петър Дамянов да заплати на адв. Е. Г. И., с адрес на упражняване на дейността: ***** ап.
57, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв. сумата от 400 лв. – адвокатско възнаграждение за
предоставена на ищеца безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, офис 40-46, представлявано от
Петър Дамянов да заплати по сметка на Софийски районен съд, на основание чл. 78, ал. 6
ГПК сумата от 54,49 лв. – дължима държавна такса за производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
7
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8