РЕШЕНИЕ
№ 2041
гр. Плевен, 22.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет
и пета година в следния състав:
Председател:Ана Ив. И.
при участието на секретаря Надежда Д. Кузманова
като разгледа докладваното от Ана Ив. И. Гражданско дело №
20254430104916 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по повод на предявени от П. Т. С.,
ЕГН ********** с постоянен адрес: *****, против „ИЗИФИНАНС“ ЕООД, с
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.София, представлявано
от Б.Н. искове с правно основание: чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК за прогласяване за нищожността на чл. 3, ал. 1 от Договор за
потребителски кредит № ***** от дата 13.12.2023 г. сключен с „Изи Финанс"
ЕООД, ЕИК: ******, поради това, че е нищожен на основание чл.26, ал.1 пр.З
от ЗЗД, като противоречащ на добрите нрави и поради това, че е сключен при
неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП.; за прогласяване
нищожността на чл. 3, ал. 2 от Договор за потребителски кредит № ***** от
дата 13.12.2023 г. сключен с „Изи Финанс" ЕООД, ЕИК: ****** поради това,
че е нищожен на основание чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД, като противоречащ на
добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на
чл.143, ал.1 и чл.14б, ал.1 от ЗЗП.
Твърди се в обстоятелствената част на ИМ, че страните са сключили
Договор за паричен заем No *****, по силата на който ответникът е
предоставил на ищеца сума в размер на 1 500 лева, която е следвало да бъде
върната на 24 месечни вноски. Сочи се, че по процесния договор е следвало да
бъде заплатена неустойка по чл. 3 ал. 1 в размер на 610,38 лева, като по този
начин общото задължение по договора с включена главница, лихва и
неустойка е в размер на 2 728,98 лева. Счита се, че начислената неустойка е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.с чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ал. 1 от
ЗЗП, както и поради нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр.с чл. 21 ал. 1 от
1
ЗПК. Навеждат се доводи, че начислената неустойка накърнява добрите нрави
по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3, ЗЗД. Излага се, че поради накърняването на
принципа на „добри нрави" се достига до значителна нееквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора.
Твърди се и, че претендираната неустойка е неравноправна по смисъла на чл.
143, т. 19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се търси чрез нея в размер на 610,38
лева, е в прекомерно голям размер спрямо получената сума по отпуснатия
кредит. Излага се, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на
кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. Сочи се, че този смисъл е съображение 26 от
Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Счита, че
разгледана в този аспект, търсената неустойка по Договор за паричен заем №
*****, според който се дължи неустойка в размер на 610,38 лева, се намира в
пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК
директива. Сочи се, че подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. Твърди се, че
неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение е пример за неустойка,
която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване.Излага се, че така се заобикаля чл. 33, ал. 1 от
ЗПК. Счита се, че неустойката по съществото си е добавък, към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Сочи се,
че основната цел на така уговорените клаузи е да доведат до неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от
предоставената главница.Твърди се, че процесната неустойка е нищожна на
основание чл. 146 ал. 1 от ЗЗП; вр. с чл. 24 от ЗПК, тъй като не е уговорена
индивидуално. Излага се, че търсената неустойка е част от едни стандартни и
бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите
нямат възможност да влияят върху съдържанието към момента на сключване
на договора. Навеждат се доводи, че с процесната неустойка се заобикаля и
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че същата е част от дейността по
управление на кредита и следва да са включени в годишния процент на
разходите. Твърди се, че с процесната неустойка се нарушава изискването ГПР
да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута определена ПМС N 426/2014 г. Счита се, че
поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният
не съответства действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение. Сочи се, че посочването в договора на размер на ГПР, който
2
не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 т. 1 от
ЗЗЗП. Твърди се, че преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че
използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР
представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл.
ЗЗП. Навежда доводи, че въведените от ответника изисквания в процесния
договор за вида обезпечение и срока за представянето му, създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се
възпрепятства. Сочи се, че преценката за действителността на клауза за
неустойката и за нейния обоснован размер следва да бъде извършена с оглед
претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите, заложени
в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09. Твърди се, че неустойката за
неизпълнението на задължението за осигуряване на лично и реално
обезпечение е загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция,
тъй като чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни
неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха
настъпили евентуално при възникнала фактическа неплатежоспособност на
длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не
заради неизвършена договорна престация. Счита се, че вредите, компенсирани
с процесната неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито с
конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано
кредитиране на неплатежоспособно лице. Твърди се, че преценката за
обоснования размер на неустойката следва да бъде извършена с оглед
претърпените вреди, тъй като съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката
представлявала предварително определено обезщетение за вредите от
неизпълнението. Сочи се, че неустойката е загубила и обезпечителната си
функция, тъй като заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си по
договора за кредит, поради това, че неустойката не служи за обезпечаване на
изпълнение на основната престация, а за неизпълнено условие за отпускане на
кредита.Излага се, че предвиждането в процесния договор, че при
неосигуряване в тридневен срок на обезпечение по заема, кредиторът има
право на обезщетение, надхвърлящо значително размера на дължимата при
пълно неизпълнение мораторна лихва не защитава негов легитимен интерес и
внася неравноправност в договорното съдържание с цел неговото
облагодетелстване в ущърб на потребителя. Сочи се, че чрез уговорената в
договора неустойка се въвежда още един сигурен източник на доход на
икономически по-силната страна. Навеждат се доводи, че вземането за
неустойка от потребителския договор няма характера на неустойка, тъй като
макар и да е именувано така, това вземане изначално е уговорено без да
притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава
обезщетителна и обезпечителна функции. Поради изложеното моли съда да
уважи предявения иск и да му присъди разноски.
3
В депозирания отговор на ИМ ответникът сочи, че исковата молба е
редовна, но предявеният иск е недопустим. Навежда доводи, че по делото не
се съдържат данни някога да е претендирана или погасявана неустойка от
ищцата. Сочи, че по делото не се съдържат и доказателства, че сумата е била
усвоена. Излага, че процесната клауза е счетена за неравноправна клауза след
проверка от КЗП, които са им предоставили срок да уточнят дали признават
това обстоятелство, като в случай че го признаят, да я премахнат със задна
дата.Твърди се, че дружеството е признало клаузата за неравноправна, поради
което е премахната от договорите. Излага, че ищцата е заплатила сумата,
колкото да покрие главницата по договора. Сочи се, че с премахването на
неустойката, ищецът не следва да получи възстановяване на такава, тъй като
дори след премахване на вземането се дължи договорна лихва и главница.
Твърди се, че ищцата е платила сумата от 419,00 лева. Поради изложеното
моли съда да прекрати делото, поради липса на правен интерес. Излага се, че
исковата молба е основателна и признава иска, тъй като процесната клауза за
неустойка е премахната от договора. Ако съдът не приеме признанието на
иска оспорва иска като неоснователен, тъй като в договора вече не съществува
такава клауза. Моли съда да не присъжда разноски на ищеца, тъй като не е
станал повод за водене на делото. Прави възражение за прихващане на
основание чл.103 ЗЗД между заплатената сума за неустойка по договора и част
от непогасените взеамания за главница. Излага, че по договора е погасена
главница в размер на 193.46 лв., с която сума изцяло се погасява остатъка от
дължимата вноска за 12.03.2024г., целите вноски за главница за 11.04.2024г. и
11.05.2024г., като от вноската за главница за 11.06.2024г. е погасена сума в
размер на 9.58 лв. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение в размер на 200.00 лв.
Ответникът по първоначалния иск е депозирал насрещна искова молба с
правно основание чл.79 ЗЗД за осъждане на ответника по насрещната искова
молба да му заплати сумата от 50.00 лв., представляващи част от вноската с
падежна дата на вноската 07.11.2024г., при общ размер на вноската за
падежната дата - 62.50 лв., ведно със законната лихва върху претендиралата
сума от датата на входиране на исковата молба до окончателно изплащане на
задължението и на основание чл.55 ЗЗД, вр.23, вр.22 ЗПК да осъди
ответницата да заплати сумата от 50,00 лева, платена без основание.Твърди се
в обстоятелствената част на ИМ, че страните са сключили Договор за паричен
заем No *****, като договорът е сключен при условията на ЗПФУР. Излага се,
че сключването на самия договор се извършва въз основа на подробна
информация, достъпна на уеб адрес:********, където са публикувани и
общите условия за предоставяне на кредит от разстояние. Сочи се, че
сключването на договора става след регистрация на клиента в сайта и
попълване на въпросник, както и маркиране на полето “Съгласен съм с
общите условия”, с което кандидатът безусловно приема същите, като след
това кандидатът получава и-мейл, в който се съдържа преддоговорна
информация за условията на договора. Твърди се, че ако кандидатът бъде
4
одобрен, той получава на личния си е-mail Договор и общи условия за писмено
потвърждаване. Излага се: че потвърждаването става по следния начин:
клиента получава чрез съобщение по телефон на предоставения от него
телефонен номер четири цифрен, уникален, код; че той получава втори е-mail,
в който се съдържа специален линк, като след отварянето му следва да въведе
получения от него код; че преди извършване на паричния превод клиента
получава обаждане на посочен от него телефонен номер, като разговора се
записва; че по този начин той отново потвърждава сключването на договора за
предоставяне на финансови услуги от разстояние; че в случая запис не е
извършван, а при кандидатстване ответникът е посочил следния телефонен
номер: ***** и следният имейл: *****. Активиращият код е ****. Твърди, че
сключването на договора чрез електронната платформа и последващото
потвърждаване на сключването по време на телефонния разговор е годно
доказателство по смисъла на чл. 10 от 3ПК, във вр. с чл. 9 от ЗПФУР и чл. 18,
ал. 2 от ЗПФУР. Навеждат се доводи, че процедурата по сключване на
договора е изпълнена и на ответницата по насрещния иск е предоставен заем в
размер на 1500 лева, която й е преведна по касово на каса на „Изи пей“ АД.
Сочи се, че ответницата не е заплатила процесната вноска за главница, която е
падежирала, поради което моли съда да уважи иска и да му присъди разноски.
В предвидения за това срок е постъпил отговор на насрещната ИМ. Сочи
се, че съгласно чл. 33 от ЗПК при забавено изпълнение на задълженията по
договор за потребителски кредит дължимото обезщетение е в размер на
законната лихва върху непогасената част от дълга. Счита, че именно това е
обезщетението, което може да претендира ищеца по НИ. Моли съда служебно
да извърши проверка за действителността на кредитното правоотношение и да
прецени дали не са осъществени и други хипотези на нищожност, както и
недействителността на целия договор, които не са въведени в предмета на
правния спор. Претенидра присъждане на разноски.
В проведеното по делото о.с.з. ищцата по първоначалния иск не се
явява и не се представлява.
В нарочна писмена молба процесуалния представител на ищцата по
първоначалния иск моли съда да уважи предявения иск като основателен и
доказан, както и да отхвърли насрещния такъв, като неоснователен, доколкото
процесната сума е платена. Претендира присъждане на разноски, за което
развива подробни съображения.
В проведеното по делото о.с.з. ответникът по насрещния иск не
изпраща представител.
В нарочна писмена молба процесуалния представител на ответника по
насрещния иск моли съда да уважи насрещния иск. Сочи, че по ответницата
по насрещния иск е направила плащане в размер на 419,00 лева по кредита,
поради което като неплатена сума от главницата остава сумата от 1081,00
лева.
Съдът, като съобрази становищата на страните и представените по делото
5
писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна
следното:
От представения по делото договор за предоставяне на кредит
№*****/13.12.2023 г. се установява, че страните са уговорили предоставяне на
кредит в размер на 1500,00 лева, при общо дължима сума в размер на кредита
2118,60 лева, или при непредставяне на обезпечение - общо дължима сума в
размер на 2698,98 лева; с фиксиран годишен лихвен процент в размер на
40,15%; ГПР - 48,44%; начин на връщане: 24 месечни погасителни вноски, с
краен срок на погасяване – 02.12.2056 г. В погасителния план към договора са
посочени падежите на отделните вноски и техния общ размер, както и
размерите на главницата и договорната лихва. В чл.3, ал.1 от договора е
уговорено задължение на потребителя да представи обезпечение в тридневен
срок, като при неизпълнение на това задължение е предвидена неустойка в
размер на 580,38 лева /чл.3, ал.2 от договора/. В чл.4, ал.3, т.2 от Договора е
посочен и погасителен план с начислена неустойка по чл.3, ал.2 от договора.
Установява се от приложената по делото разписка, че сумата от 1500,00
лева е преведена на иещцата по първоначалния иск.
Видно е от представеното писмо от КЗП до ответника по пъвочаналния
иск, че същите уведомяват Изи Финанс ЕООД, че клаузата на чл.3, ал.2 от
Договорите им е неравноправна.
От представеното по делото извлечение от счетоводството на ищеца по
насрещния иск се установява, че сумата, която е платила ответницата по
насрещния иск е в общ размер на 419,00 лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки
становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:
Ответникът по първоначалната искова молба „ИЗИ ФИНАНС” ЕООД,
ЕИК ******, представлява финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 от
ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, което
е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор по смисъла на
чл.9, ал.4 от ЗПК.
Въз основа на събраните писмени доказателства съдът приема за
доказани твърденията на ищеца, че между него и ответника е налице
облигационна връзка, възникнала по силата на сключен между тях договор за
предоставяне на кредит от разстояние №***** от 13.12.2023 г., по силата на
които ответникът по насрещния иск, като кредитор, е предоставил на ищеца,
като потребител, кредит в размер на 1500,00 лева, със срок на кредита - 24
месечни погасителни вноски, с краен срок на погасяване – 05.12.2025 г. В тази
връзка от представеното по делото преводно нареждане, от което настоящият
съд намира за установен по делото и факта, че кредиторът е изпълнил
задължението си да предаде на ищеца предоставения от него потребителски
6
кредит.
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение между ищеца и кредитополучателя - ищец, предоставяне на
заемната сума в размер на 1500,00 лева, следва да се прецени дали този
договор е действителен в изпълнение на служебните задължения на съда за
преценка на действителността на договор /или клаузи от него/, сключен с
потребител, както и въз основа на наведените от проц. Представител на ищеца
твърдения за нищожност на клаузи. Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20, и ал.2, и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 от ЗПК -
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл.23 от ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит, съдът следва служебно да провери съответствието на договора със
същите. Това е така, защото ответника има качеството потребител по смисъла
на §13, т.1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. В случая с отпускането на кредит в размер на 1500,00 лева в полза на
ответника като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на §13, т.12 от ДР на ЗЗП. Като потребител, ищецът разполага със
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които съдът следи служебно. По отношение задължението на националния
съд да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори, следва в допълнение на гореказаното
да се добави, че е налице категорично установена съдебна практика /например
решение №23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №3686/2014 г., I т.о./, която
задължава първоинстанционния и въззивния съд да следят служебно за
наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят,
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на
договора са нищожни /т.1 и т.3 от Тълкувателно решение №1/09.12.2013 г. по
7
тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение №384/02.11.2011 г. на ВКС по
гр.д. №1450/2010 г., I г.о. и определение №751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д.
№2022/2009 г., I г.о. /. В този смисъл е и чл.24 от ЗПК, която разпоредба, във
връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл.143 - 148 от ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни - чл.26, ал.1, пр.1
и пр.2 от ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение №1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. №1/2020 г.,
ОСГТК, и с разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл.146,
ал.1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл.411, ал.2,
т.3 от ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение.
Съдът, счита, че процесният договор за кредит е нищожен на следните
самостоятелни основания: Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК сочи, че
договорът трябва да съдържа годишният процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение №1 начин. От систематичното тълкуване на тази
разпоредба с чл.19, ал.1 и Приложение №1 към ЗПК се достига до извода, че
годишният процент на разходите следва да бъде посочен в договора за
потребителски кредит като числова стойност, както и следва да бъде посочен
начина на неговото формиране, т. е. какво се включва в годишния процент на
разходите. Тази величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19,12,2019 г.
по дело №С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на
основание член 267 ДФЕС от Окръжен съд Търнава, Словакия. Това разбиране
трябва да се тълкува в смисъл, че не се допуска в договор за потребителски
кредит годишният процент на разходите да бъде посочен не като една-
единствена ставка, а като диапазон между минимална и максимална ставка.
Посочените изисквания на закона да се посочат взетите предвид допускания
при изчисляване на ГПР не са самоцелни, необходимо е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи, като в този смисъл е и
изискването на чл.10, параграф 1, б.“ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се
посочат всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. В
процесния договор ГПР е определен в размер на 48,44% като абсолютна
процентна стойност. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е
8
изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като изрично е посочено, че
единствения показател, включен при формиране на ГПР е възнаградителната
лихва по т.3 от договора. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита
за потребителя“ са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая
ГПР е посочен единствено като процентна стойност в цифри. Поради липсата
на яснота относно начина, по който е формиран посочения ГПР, се препятства
възможността на потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит
при определените условия за връщане на заетата сума и обуславя нарушение
на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем за
потребителя начин /чл.10, ал.1 от ЗПК/. Поради това, че не са посочени взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин, не е спазено изискването
на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен
съгласно чл.22 от ЗПК, поради което и съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК
кредитополучателят дължи чистата стойност на кредита, но не и лихва или
други разходи по кредита. Тази разпоредба от една страна е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне
на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите
ни на двете страни. В случая липсва ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора по смисъла на чл.11, т.10 от ЗПК, което не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти на защита.
Тук следва да се отбележи, че при изчисление с общодостъпен ел.
калкулатор, при определяне на ГПР, ако се приеме стойност на кредита
1500,00 лева и освен възнаградителната лихва се включи и неустойката /която
неминуемо е било предварително ясно, че ще бъде начислена с оглед
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му, които създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства/, се получава ГПР
9
от над 50% а в договора е посочен ГПР 48,44%. Посочването в договора за
кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна и
следователно измамна информация относно общите разходи по кредита,
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл.6, §1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски
практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би
взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на
чл.4, §1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в
неговата цялост. Съгласно така посочената разпоредба договорът следва да
съдържа ГПР не само като краен израз в цифрово изражение в процент, но и
да посочва взетите предвид допускания, използвани при неговото изчисляване
по определения в Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК начин - което
приложение съдържа формулите за изчисляване, общите положения и
допълнителните допускания, на база които се извършва изчисляването, като се
вземат предвид задължителните за потребителя разходи по кредита. Както се
посочи, процесният договор съдържа единствено посочване на ГПР като
абсолютна стойност в проценти - 48,44%, без да сочи допусканията,
използвани за неговото изчисляване. Бланкетното препращане към казаното
Приложение №1 /съдържащо различни видове положения и допускания,
включително и такива, неприложими към процесния кредит/, не е равнозначно
и не съставлява в случая посочване на допусканията по смисъла на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК. Следователно тази императивна досежно съдържанието на
договора правна норма е нарушена, което е самостоятелно основание за
недействителност на целия договор. Освен това, във връзка с изложеното е
нарушена и императивната норма на чл.10, ал.1 във връзка с възведеното от
нея изискване договорът да е написан по ясен и разбираем начин досежно
всички негови съществени елементи - също самостоятелно основание за
недействителност. Липсата на каквато и да е яснота за начина по който е
формиран ГПР прави невъзможна и преценката дали той е действителния
такъв, съответно дали общата, дължима от потребителя сума е действително в
посочения размер от 2118,60 лева, респективно 2698,98 лева при
непредставяне на обезпечение.
Отделно от дотук изложеното, съдът счита, че в конкретния случай
уговорената в процесния договор неустойка е разход по кредита, който следва
да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите, но
отделно от главницата - като допълнителен разход - чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК
поради следното: съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони и други, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, тоест годишният процент на разходите включва
10
лихвеният процент по кредита, както и всички останали разходи, които следва
да бъдат заплатени към момента на сключване на договора или в бъдеще.
Следователно се налага извода, че неустойката е следвало да бъде включена в
годишният процент на разходите по кредита. Този извод следва и от
обстоятелството, че в случая неустойката представлява част от месечната
погасителна вноска по кредита. В Решение от 15,03,2012 г. по дело С-453/10
на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6,
параграф 1, буква „г“ от Директива 2005/29. След като посочването на такъв
ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва
да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6,
параграф 1 от тази директива. Това от своя страна означава, че клаузата за
общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна
по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост. Установяването на
нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от
елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13
компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер
на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит,
като тази констатация не се отразява непосредствено на преценката за
действителността на сключения договор за кредит, от гледна точка на член 6,
параграф 1 от Директива 93/13. В частност общото задължение на ищеца е
съответно на вписаното в погасителния план - неразделна част от договора за
кредит, сборно плащане, в което се включва и задължението за плащане на
неустойка в общ размер на 580,38 лева. Плащането на неустойката обаче не е
отразено като разход при формирането на оповестения ГПР от 48,44%
въпреки, че е включена в общия дълг и месечните вноски. Този начин на
оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл.19, ал.1 от
ЗПК. При отчитането на застрахователната премия като несъмнен разход, не
към главницата, действителният ГПР би бил значително завишен - повече от
50%, което означава, че процесният договор е в противоречие и с разпоредбата
на чл.19, ал.4 от ЗПК. Според същата, която предвижда, че годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България, т. е. повече от 50 %, а според
чл.19, ал.5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4
размери, се считат за нищожни/, съгласно приетото и неоспорено от страните
заключение на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът възприема като
пълно и обективно. При това положение и въз основа на съвкупната преценка
на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесният
договор да покрива изискуеми реквизити по чл.11, ал.1 от ЗПК, вписаните
параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т.10 - годишния
11
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл.22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не
може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва
да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и/или други
разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК /така определение
№531/10,06,2022 г. на ВКС по гр.д.№2589/2021 г., III г. о., Решение
№359/21,03,2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д.№81/2023 г., Решение
№195/08,03,2022 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. №118/2022 г., Решение
№71/04,07,2022 г. на Русенски окръжен съд по в.т.д.№126/2022 г., Решение
№1748/05,07,2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д.№10210/2021 г./.
С цел пълнота на изложението съдът намира, че следва да отбележи и,
че клаузата на чл.3 от Договора за предоставяне на кредит от разстояние е
нищожна, факт, който несе оспорва, а и се признава от ответника от
първоначания иск. Предвидено изискване на обезпечение на задължението с
поемане на поръчителство от две физически лица, които да отговарят на
изисквания създават значителни затруднения за изпълнението им, вкл. и
банкова гаранция. Предвиденото, че при неизпълнение на задължението за
осигуряване на обезпечение, кредитополучателя ще дължи неустойка, съдът
намира, че противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойка. Поради горното, съдът приема, че
цитираната клауза е нищожна и като такава не поражда претендираното
право на неустойка. Същевременно посочената клауза е неравноправна, по
смисъла на чл. 143 ал. 2 т. 5 от ЗЗП, т.к. задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка.
С оглед всичко гореизложено, съдът приема, че процесният договор е
недействителен на основание чл.22, вр.с чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и
чл.10а от ЗПК. Съгласно чл.23 от ЗПК, в случай че договорът потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Поради
изложеното съдът намира, че предявения първоначален иск е основателен и
като такъв следва да се уважи.
По предявения насрещен иск:
Ищецът претендира плащане на сумата от 50.00 лв., представляващи
12
част от вноската по процесния договор с падежна дата на вноската
07.11.2024г., при общ размер на вноската за падежната дата - 62.50 лв., ведно
със законната лихва върху претендиралата сума от датата на входиране на
исковата молба до окончателно изплащане на задължението и на основание
чл.55 ЗЗД, вр.23, вр.22 ЗПК сумата от 50,00 лева, платена без основание по
нищожен договор.
Съдът намира с оглед изразеното от ищеца по насрещения иск
становище, че искът по чл.55 ЗЗД е предявен в условията на евентуалност с
този по чл.79 ЗЗД, тъй като в първия случай се претендира връщане на сумата
без основание по обявен за недействителен договор за кредит.
Доколкото съдът е формирал мотиви, че процесния договор за кредит е
нищожен, то претендираната от ищеца по нарещния иск сума се явява
претенедирана такава по чл.55 ЗЗД.
Съобразно нормата на чл. 55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, който е получил
нещо без основание, е длъжен да го върне. Ответикът, чиято е
доказателствената тежест да докаже, че е платил процесните суми, не е
представил доказателства в тази насока. С оглед на установената по- горе
нищожност на договора за заем, то исковата претенция по чл. 55 ал. 1 предл. 1
от ЗЗД се явява основателна и доказана, и следва да бъде изцяло уважена, като
ответникът по насрещния иск следва да заплати на ищеца по насрещния
сумата от 50,00 лева, представляваща дадена без правно основание сума,
ведно със законната лихва върху същата, считано от датата на насрещната
искова молба до окончателното плащане.
По възражението за прихващане:
Заплатените от ищеца по насрещния иск суми за договорна лихва и
неустойка, по арт. чл. 23 от ЗПК, действително си явяват заплатени без
основание. Доколкото обаче по делото е предявен не осъдителен иск, а иск по
чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК съдът намира, че със
същия не може да се прави прихващане, поради което прихващане на следва
да бъде извършвано. Такова би могло да се извърши, ако ищецът по
насрещната искова молба беще направил искане за връщане на недължимо
платените суми.
По разноските.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът
дължи на ищеца сторените разноски за държавна такса в размер на 50,00 лева.
Процесуалният представител на ищеца претендира разноски за предоставена
безплатна правна помощ. Съдът споделя съдебната практика, приемаща, че
принципно не е необходимо да се провежда нарочно доказване на
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ, но ако
противната страна твърди, че предпоставките за предоставяне на безплатна
адвокатска помощ не са налице и че страните по договора за адвокатска услуга
са договорили предоставяне на адвокатска помощ без насрещно заплащане по
други съображения, различни от посочените в чл.38 от ЗА, тя следва да
13
представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение, като опровергае
наличието на поддържаното основание /Определение №163 от 13,06,2016 г. по
ч.гр.д. №2266/2016 г. на ВКС, I г.о./. Съдът счита, че в случая наличието на
поддържаното основание за предоставяне на безплатна правна помощ е
налице. Съдът не изследва дали действително клиента е материално затруднен
при преценка на имотно и парично състояние към датата на иницииране на
настоящото производство, а в случая е налице и декларация на ищеца за липса
на доходи и имущество, от което да се издържа. Относно размерът на
възнаграждението, което е дължимо на адвоката, съдът приема, че то следва
да се определи с оглед на фактическата и правна сложност на делото, като не
се счита обвързан от опредените с Наредба №1 за адвокатската работа, в
каквато насока е тълкуването на Съюзното право, дадено с решение от
24.01.2024 г. на Съда на Европейския съюз по дело C-438/22 г.
Възнаграждението на осъществилия безплатна правна помощ адвокат следва
да се определи като се отчете единствено спецификата на конкретния случай и
действителната фактическа и правна сложност на делото. Съдът намира, че
спорът не се отличава с фактическа и правна помощ. Отчитайки горното,
съдът счита, че на осъществилия безплатна правна помощ адвокат е дължимо
възнаграждение в размер на 400,00 лева.
С оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по
първоначалния иск се дължат разноски в размер на 150,00 лева, от които 50
лева за д.т. и 100 лева за юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, Съдът
РЕШИ:
На основание чл. 26, ал.1, предл. първо от ЗЗД, вр. чл. 11, ал.1, т. 10,
вр. чл. 19, ал.5 от ЗПК, ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на клазята на
чл. 3, ал. 1 и чл.3, ал.2 от Договор за потребителски кредит № ***** от дата
13.12.2023 г., сключен между П. Т. С., ЕГН ********** с постоянен адрес:
*****- като заемател и „ИЗИФИНАНС“ ЕООД, с ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление: гр.София, представлявано от Б.Н., - като заемодател.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД П. Т. С., ЕГН
********** с постоянен адрес: *****, ДА ЗАПЛАТИ НА „ИЗИФИНАНС“
ЕООД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.София,
представлявано от Б.Н., сумата от 50,00лв, представляваща част от платена
без основание сума по нищожен Договор за потребителски кредит
№*****/13.12.2023г, ведно със законната лихва, считано от датата на НИМ-
12.12.2024г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, „ИЗИФИНАНС“ ЕООД, с
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.София, представлявано
от Б.Н., ДА ЗАПЛАТИ НА П. Т. С., ЕГН ********** с постоянен адрес:
*****, сумата от 50лв.- деловодни разноски.
14
ОСЪЖДА „ИЗИФИНАНС“ ЕООД, с ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление: гр.София, представлявано от Б.Н., ДА ЗАПЛАТИ НА адвокат
П. П. от АК Хасково сумата от 400лв., за оказана безплатна адвокатска
помощ.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 ГПК, П. Т. С., ЕГН ********** с
постоянен адрес: *****, ДА ЗАПЛАТИ НА „ИЗИФИНАНС“ ЕООД, с ЕИК
******, със седалище и адрес на управление: гр.София, представлявано от
Б.Н., сумата от 150лв.- деловодни разноски.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба, пред Плевенски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
15