РЕШЕНИЕ
№ 1869
гр. Велико Търново, 17.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, IX СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ
при участието на секретаря ПАВЛИНА ХР. ПАВЛОВА
като разгледа докладваното от ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ Гражданско дело
№ 20254110101220 по описа за 2025 година
За да се произнесе взе предвид :
Предявени са установителен иск за нищожност на договор за паричен заем с твърдения за
наличие на обстоятелства, попадащи в хипотезите на чл. 22, вр. с чл.11, ал.1, т.7, т.10 от
ЗПК,чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД, както и осъдителен иск за връщане на платените по договора
суми над главницата с правна квалификация , изведена от нормата на чл.55, ал.1, пр.1-во от
ЗЗД.
Ищецът Д. К. Д. , с ЕГН: ********** от гр. ***, ул. “***“ № **, вх. *, ет. *, ап. *
чрез пълномощника си адвокат П.-М. Б. от *АК, твърди, че на **.**.**** г. е сключил с
ответното дружество „Кредирект“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление :
гр.София , р-н Младост , бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, договор за потребителски кредит
№ ******, въз основа на който му е предоставен паричен заем за потребление в размер на 2200
лева , при годишен лихвен процент в размер на 47 %, лихва за периода на потребление в размер
на 437,44 лева, ГПР в размер на 57,83 %, със срок за погасяване , включващ 7 месечни
погасителни вноски , с общ размер на плащанията – 2637,44 лева , съдържащ в чл. 6, ал.1, ал.2
уговорката , че заемателят се задължава в срок от два дни от сключването на договора да
предостави обезпечение , отговарящо на условията , предвидени в т.1, т.2 : поръчителство на едно
или две лица или банкова гаранция и ако задължението не бъде изпълнено в срока , дължи
неустойка в размер на 1653,56 лева/ чл.18, ал.1 от договора/ , платима на части , заедно с всяка
една погасителна вноска . В изпълнение на договора твърди да е платил сумата от 2091 лева над
главницата .
Излага възражения /доводи / за недействителност на договора и моли съда да го
обяви за такъв въз основа на положения/ обстоятелства на опороченост , поставящи го в
нарушение на повелителните изисквания на нормите на чл.11, ал.1, т.7, т.10 от ЗПК, чл.19, ал.1
от ЗПК и чл. 26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД : посочените общ размер на кредита и ГПР не са
1
действителните, тъй-като не включват размера на неустойката, представляваща по същество
„скрито възнаграждение“ за кредитора , за което потребителя не е предварително информиран , не
изпълнява типичните й по закон обезпечителна и обезщетителна функции, понеже е свързана със
санкция за неизпълнение, не на основно, а на вторично задължение и непредоставянето на
обезпечение не може да доведе до вреди за първия, който е бил длъжен преди да сключи договора
да оцени кредитоспособността на втория /чл.16 от ЗПК/ ;не е посочено в ГПР кои разходи са
включени/ всичко това е заблуждаваща практика по смисъла на чл. 6 параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО/; клаузата за определения годишен лихвен процент е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави, тъй-като годишният лихвен процент надхвърля повече от три
пъти законната лихва с това нарушава принципа на справедливостта и за недопустимостта на
облагодетелстването на кредитора за сметка на потребителя.
В резултат на установяване на недействителността на договора , моли съда да
постанови решение , с което да осъди ответното дружество да му върне сумата от 2091 лева ,
като недължимо платена над главницата , заедно със обезщетение за забава в размер на законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, както и
направените по производството разноски .
Ответникът чрез пълномощника си Адвокатско дружество „***“- гр. *** , действащо чрез
адвокат Х. М. от *АК, оспорва исковете и моли да бъдат отхвърлени с възражения / доводи/ за
съответствие на договора за потребителски кредит с всички изисквания и ограничения на
съответните приложими повелителни норми на ЗПК, с добрите нрави и несъществуване на
твърдените основания за нищожност на оспорените клаузи.
Претендира присъждане на направените по производството разноски .
Съдът след като прецени събраните по делото доказателства , приема за
установено и обосновава следните правни изводи:
Юридическият факт на сключен между страните договор за потребителски кредит
във вид на паричен заем по смисъла на чл. 9, чл.10 ЗПК, вр. с чл.240, ал.1, ал.2 ЗЗД/ с
оспорената част от съдържанието му е признат и документиран .
Договорът напълно съответства на повелителната норма на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК, въвеждаща изисквания каква минимална информация за потребителя задължително
трябва да съдържа, като в нея не попада какви точно разходи се включват в обхвата на годишния
процент на разходите, а какъв е той и общата сума, дължима от потребителя, с посочване на
взетите предвид допускания , използвани при изчисляването му по определения в приложение №
1 начин – и двата елемента безспорно ги има в договора.
Невключването на размера на неустойката в общия размер на кредита и в годишния процент
на разходите не е нарушение на нормите на чл.11, ал.1, т.7 и чл.19, ал.1 от ЗПК , нито заобикаля
забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК, защото тя, наречена така, е по начало вземане с определеност на
обезщетение за имуществени вреди, и то без да e необходимо да се доказват/ чл.92, ал.1 от ЗЗД/,
предвидено да се дължи при неизпълнение на задължението на потребителя да осигури
обезпечението по т.6.1 от договора , а такъв вид разход правилото на чл.19, ал.3, т.2 от ЗПК
изрично указва, че не елемент от ГПР в съответствие с указанието – предмет на чл.19, т.2 от
Директива 2008/48/ЕО, като при това особено съществено е обстоятелството , че не уточнява , че
в приложното му поле попадат само разходи, свързани с неизпълнение на основни задължения , а
не и на аксесорни / добавъчни /.
Поради липсата на разграничение между тях в закона , недопустимо е да се прави такова от
страните и съда и да се „стеснява“ приложното поле на нормата съобразно изложеното в исковата
молба.
Не е може да бъде и елемент на понятието общ размер на кредита , защото законодателят го
е определил като максималният размер/ лимит/ или общата сума , предоставена по договора за
кредит- параграф 1 , т.3 от ДР на ЗПК.
2
Но ако и да би се приело хипотетично , че този вид вземане като друг разход за
потребителя, трябва да се включи в обхвата на ГПК при изчисляването му , невключването му
няма да води до недействителност на целия договор, а до нищожност на самата клауза , щом
именно с добавянето й би се надвишил максимално допустимия му размер от 5 пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и валута – извод, произтичащ от
тълкувателния прочит на специалните правила на чл.19, ал.5 и ал.6 от ЗПК/ първата предвижда ,
че клаузи в договори , надвишаващи определения в чл.19, ал.4 от ЗПК праг на ГПР са нищожни
, а втората , че надвзетите средства над прага по ал.4 се удържат при последващи плащания по
кредита, т.е. юридическата съдба на самия договор за потребителски кредит не е тази по чл. 22
ЗПК/, както и от прочита на чл.22 от същия закон, в който текст сред всички изчерпателно
изредени нарушения на норми , не попада тази на чл.19, ал. 4 от ЗПК.
Иск за нищожност на клаузата за неустойка няма предявен, поради което съдът не
може да се занимава с обсъждане на горния въпрос/ чл.6, ал.2 от ГПК/
По начало по общо правило , щом е допустимо договаряне между кредитора и длъжника ,
вторият да предостави на първия обезпечение за изпълнение на поетите по договора задължения/
чл. 71 от ЗЗД/ и такова договаряне не само не е забранено от ЗПК, а е допустимо / вж. чл.29, ал.1
чл.11, ал.1, т.18 от ЗПК/ , правно логически е очевидно, че е допустимо и уговаряне на неустойка
за непредоставяне на обещаното обезпечение, тъй-като правилото на чл.92, ал.1 от ЗЗД дава
свобода за прилагане при всякакъв вид неизпълнение на договорно задължение, без да прави
разлика дали е основно или допълнително.
Възражението, че неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва ,
т.е. по своята действителна цел представлявала допълнителна печалба на ответника/ „скрито
възнаграждение“/, като с нея се постигало заобикаляне на максимално допустимия праг на ГПР
и тази й цел е основание да бъде отречена валидността й , не може да бъде споделено.
Щом това вземане изрично е предвидено да изпълнява функцията на неустойка , която според
модела на обезпечението не би могло да има друго обезщетително покритие , освен риска от
вреди във вид на допълнителни разходи, свързани със събирането на всички дължими суми ,
които би могло да настъпят, тогава когато потребителят не изпълни задължението си да го
осигури и предостави, неговото съществуване/ на вземането/ от гледна точка на действителността/
недействителността на оспорената клауза, трябва да се прецени на „собствено“ основание , т.е.
отделно от клаузата за възнаградителната лихва.
И това е така, поради изричното им разграничение в договора по вид и
предназначение, което не позволява тяхното „обединение“, т.е. първата клауза с „прикритото си
предназначение“ да се „влее“ във втората с явното й предназначение.
По този начин би се стигнало до опасни прецеденти на обезсмисляне на
външното, облечено в изискуемата писмена форма изявление на волята, заради субективни
схващания по логически предположения за несъответствие с „истинското й“/ вътрешно/
съдържание и би се стигнало до подкопаване на всякаква правна сигурност.
Не може по силата на едно предположение да се направи категорично
заключение, че щом плащането на неустойката е предвидено да става заедно с погасителните
вноски , то това е направено не с цел за обезщети вреди , а с цел да доведе и води единствено до
скрито „оскъпяване“ на кредита и неоснователно обогатяване на кредитора.
По общо начало законът гледа на прекомерността на размера на вземането за
неустойка като на правно явление, представляващо основание за неговото намаляване чрез
упражнено от длъжника субективно преобразуващо право за това/ чл.92, ал.2 от ЗЗД/ , стига този
размер да не е свръх неморален/ отвъд всякакви естествени граници на нормалност и
справедливост/ и затова - особено и всеобщо нетърпим от гледна точка на здравия обществен
разум, в който случай би било оправдано неустойката да бъде направо отречена като нищожна
поради накърняване на добрите нрави, изразено в грубо погазване на принципа за недопустимост
на неоснователното обогатяване от позицията на икономически по силната страна - чл.26, ал.1,
3
пр.3-то от ЗЗД.
Тук размерът на неустойката/ 1653,56 лева / е по- нисък с почти 700 лева от получената в
заем сума /2200 лева/ и само по този показател на съпоставяне очевидно не попада в тази
категория на свръхогромност , неморалност и обществена нетърпимост .
Има за цел обезпечаване на вреди, които могат да възникнат като допълнителни разходи при
събиране на неизпълнение на необезпечените кредитни парични вземания за главница и лихва и
няма никакъв конфликт с ограничението на чл.33, ал.2 от ЗПК, отнасящо се до максимално
допустимия размер/ законната лихва / на правото на мораторна лихва при неизпълнение на
паричните задължения по договора за потребителски кредит .
Ищецът е имал право на избор на свободния финансов пазар на кредитиране и съгласно
предоставения му стандартен европейски формуляр за потребителските кредити/ безспорно
обстоятелство/ е придобил изчерпателна предварителна информираност за задълженията си към
ответното дружество/ каквато подробно се съдържа и в самия договор/ при всяко възможно
развитие на правоотношението им, т.е. бил е наясно при какви условия и последици на
неизпълнение се сключва договора, включително и за неустойката / вж.4.3 , част III на формуляра
/, както и за предоставеното му право и да се откаже от него в 14 –дневен срок от сключването му
, щом е преценил, че няма възможност в предвидения 2- дневен срок да осигури обезпечение чрез
поръчител в изпълнение на поетото за това задължение, както и точно какви суми ще трябва да
плати .
Неговата добра информираност е извод, основан и на факта/ служебно известен на съда
поради заведените дела от негово име / на опита му, състоящ се в множество сключени
договори за потребителски кредит със същата и други небанкова/ небанкови финансова/ ви
институция/ институции за периода от **** г. до **** г. с еднакво съдържание относно
оспорената му част.
Доводът , че било реално невъзможно да се осигури обезпечение на кредитора в
предвидения 2- дневен срок от подписването на договора за потребителски кредит също не може
да бъде споделен. Няма нищо невъзможно в това , щом дадено лице желае да получи пари в
заем срещу лихва от небанкова финансова институция , да проучи предварително при какви
условия и обезпечителни тежести може да ги получи и още преди да сключи договора да уговори
някого да поръчителства пред кредитора в негова полза, а и дори да не е взел предварително
съгласие на такъв , да потърси и намери поръчител след сключването му.
Няма нищо непозволено от закона и морала да поеме подобен неустоечен риск,
който би настъпил, ако не намери поръчител в предвидения срок- това е въпрос на собствен
избор.
Без желаната от пълномощника на ищеца правна стойност са възражението и
извода му , че щом непредставянето на обезпечение не е неизпълнение на основно, а на
вторично задължение по договора, то неизпълнението му не можело да доведе до претърпяване
на вреди от кредитора във връзка с неизпълнението на основното му задължение , който в тази
връзка е бил длъжен да оцени неговата кредитоспособност съгласно чл.16 от ЗПК , а не да я
санкционира с такава неустойка .
Неизпълнението на задължението на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя не е предвидено в закона обстоятелство, водещо до
недействителност на договора, или поне до недействителност на клаузата за неустойка.
Какво друго е могъл да направи той , вместо да предвижда неустойка /
предсрочна изискуемост , отлагане на даването на паричните средства/ е без всякаква правна
стойност относно преценката дали съществува недействителността , за чиято наличност настоява-
това са изборни правни възможности в собствен интерес.
Съвсем друг е въпросът дали размерът на неустойката, макар и очевидно да не е
свръхогромен /и затова обществено морално нетърпим/ , все пак не е необосновано висок по
смисъла на 143, ал.2, т.5 от ЗПП , чийто положителен отговор би довел до заключението за
неравноправен характер на клаузата и нищожността й/ тази снизходителна към недомислието
защитна законова уредба на потребителите , идейно оправдана, задето са „икономически по
слабата страна“ по договора , приемайки от някаква житейска нужда предварително установени
от кредитора – търговец условия , неподатливи на преговорна промяна, всъщност е удобно да се
4
обясни като частен случай на накърняване на добрите нрави – чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД/ -
чл.146 от ЗПП.
Както бе казано по-горе обаче , иск за нищожност на клаузата за неустойка няма
предявен и затова съдът няма право да се произнася в изненада на страните по този въпрос с
решението си / чл.6, ал.2 от ГПК/.
Уговорката за годишен лихвен процент от 47 %, който е постоянна/ параграф 1, т.5 на ДР
на ЗПК/, а не референтна/ променлива/ величина и се явява основа за определяне на лихвата като
неотменно присъщ елемент от типичното съдържание на договора за потребителски кредит/ чл.9,
ал.1 ЗПК/ , изпълняваща функцията на периодично платима цена на потреблението на
предоставената в заем парична сума/ чл.240, ал.2 ЗЗД / за срока на връщането й на части/ вноски/
и включена в тях/ чл.11, т.11 ЗПК/, която кредиторът трябва да получи , е умозрително валидна.
Без нея договорът е немислим/ не би бил сключен/ , доколкото лихвата е
средство за печалба за търговеца- кредитор , а при липса на печалба неговото съществуване на
финансовия пазар е лишено от логика.
Да се отрече правната й валидност би означавало да се отрече действието на
целия договор- аргумент за обратното от чл.26, ал.4 накрая ЗЗД, тъй-като е очевидно ясно , че
търговецът- кредитор въобще не би имал намерение да го сключва като безвъзмезден по смисъла
на чл.240, ал.1 ЗЗД.
Затова когато се породи нагласа на отричане правната валидност на тази основна
договорна клауза, приписвайки й порока накърняване на добрите нрави, трябва изключително
сериозно да се помисли дали той съществува и оправдано ли е да се изнамира по начин , който е
чиста проба „правотворчески“ опит за въвеждане на прекалено разширено съдържание на това
твърде абстрактно основание в името на цел , която не заслужава „правно уважение“ от самия
закон/ чл.20а, чл.9 ЗЗД/: да се „спаси“ изпадналата в неизправност икономически по- слаба страна
по договора / така наречения потребител на кредитна/ финансова/ услуга /, освен ако няма
неудържимо оправдана причина за това.
В случая изложената причина за такава отрицателна квалификация на
оспорената уговорка за възнаградителната лихва - превишаване на трикратния размер на
законната лихва по просрочени задължения , определена с Постановление на МС на РБ , при
положение , че в годишния лихвен процент е трябвало да се добави и „скритото“
възнаграждение, наречено неустойка , категорично не е неудържимо оправдана и съответно
липсва основанието за нищожност , на което се позовава страната.
Накърняване на добрите нрави ще има, когато сделката/ уговорката дотолкова влиза в
непримирим конфликт с трайно установените, възприети в обществото неписани морални
норми на поведение, призвани да бъдат осъзнато средство и потребност за запазване на
обективно достигнатото ценностно ниво на цивилизация на определен етап от развитието му, без
които било немислимо запазването му, защото то почива на добродетелна, почтена и порядъчна
нравственост, на която би трябвало да се гради правото като регулатор на отношенията, че буди от
етична, просветна и вътрешно естествена у всеки нормален, цивилизован човек, гледна точка,
възмущение, накърняване на чувството за справедливост, непоносимост и в крайна сметка -
духовно/ морално/ осъждане с пълно отрицание, понеже е „непочтена“, „непорядъчна“ изява на
„лоша“ нравственост. Разбира се обяснението на явлението „накърняване на добрите нрави“ е
трудно, понеже, освен че е неделимо от субективизма, самият закон не посочва какво е „правното“
съдържание на това абстрактно понятие.
Това би било така, например , когато сделката/ уговорката/ се основава на факт на
престъпно деяние / например вземания от подкуп, за изпълнено физическо насилие , лихварство,
„покупка“ на дете и др./ или на факт/ поведение, който/ което е от гледище на религиозните
морални повели обществено силно нетърпим/нетърпимо, когато засяга , отнема или прекалено
ограничава правно защитени с конституцията основни човешки права и свободи/ примерно някой
да поеме „задължение“ да не издава своя творба в продължение на две години , да не упражнява
професията си за някакъв период от време по трудов договор при друг работодател, да не сключва
5
брак , да не ражда деца и т.н./ или грубо погазва вековни принципи на правото / за недопустимост
на неоснователното обогатяване, за добросъвестност и т.н./.
Там , където законодателят е преценил, че потребителят/ тук се има предвид
ЗПК, в чийто приложно поле попада разглеждания по делото договор/ е оправдано да бъде
защитен срещу явлението прекомерност по размер на вземанията на кредитора/ т.е. на първия да не
се възлагат несъразмерно високи с оглед насрещните му права, тежести/ , изрично е въвел за тях/
вж. чл.19, ал.4 ,чл.21, ал.2 , чл.32, ал.4, чл.33, ал.2 от ЗПК/ горен праг/ максимално допустим
размер/ , чието надхвърляне влече нищожност/ пълна или частична/ поради противоречие със
закона/ чл. 19, ал.5, чл.33, ал.2, чл.1, ал.2, вр. с чл.26, ал.1, пр.1-во, чл.26, ал.4 от ЗЗД/.
За възнаградителната лихва/ годишния лихвен процент/ такъв горен/ максимално
допустим праг/ пряко и изрично не е въведен.
Фактът, че след отмяната на Разпореждане на МС от 25.06.1951 г. за определяне
на максималния процент на договорените лихви / обнародвано във вестник „Известия“,
бр.52/1952 г./ с параграф 1 на ЗР на ПМС № 72/1994 г. , и досега не е определен с нов акт на МС
горен праг за уговаряне на лихви по силата на делегираното му правомощие с нормата на чл.10,
ал.2 ЗЗД, може да се приеме за показател в подкрепа на това каква е идеята за неопределянето на
такъв, а тя е да се позволи по- пълноценно развитие на финансовия пазар на кредитиране в
съгласие с принципа за свободната стопанска инициатива/ чл.19, ал.1 от КРБ/.
Разбира се в областта на законовото правно регулиране на отношенията
„кредитор- потребител на финансова услуга “, такъв максимално допустим горен праг на размера
на възнаградителната лихва/ лихвения процент/, все пак косвено се счита за въведен с
повелителната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК, ограничаваща годишния процент на разходите по
кредита до размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения , определена с Постановление на МС на РБ/ такова е приемано три пъти : ПМС №
72/08.04.1994 г. , ПМС № 100/29.05.2012 г. и ПМС № 426/18.12.2014 г./
Размерът й към датата на сключване на договора е основния лихвен процент на
БНБ -3,64 % плюс 10 % , общо- 13.64 %, или петкратното й увеличение възлиза на 68,20 , % .
Тъй-като годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита, а те включват на
първо място като най- обемен и значим/ за интереса на кредитора и в тежест на плащане на
длъжника/ елемент- лихвите / чл. 19, ал.1, параграф 1, т.1 ДР на ЗПК/, то в конкретния случай е
очевидно , че уговореният лихвен процент, приложим на годишна основа към реално усвоената от
ищеца сума по кредита/ 2900 лева/, изчислително сочещ , че лихвата възлиза в размер на 437,44
лева за целия срок на погашенията далеч не надхвърля горния максимално допустим праг/ 68,20
%/ на годишния процент на разходите, предвиден да е в размер на 57,83 % .
Тогава е немислимо и юридически неудържимо да се говори въобще за
накърняване на добрите нрави с оспорената договорна клауза, от която се извежда размера на
възнаградителната лихва, защото не може да бъде проява и резултат на „лоши“ нрави уговаряне на
нещо, чийто размер е под горния допустим от закона праг за уговаряне на друго нещо, в чието
съдържание влиза първото. С позволението на по-голямото, е ясно, че е позволено и по-малкото,
включено в по-голямото като елементно- съвкупна величина.
А позволеното от самия закон , дори и да изглежда „социално несправедливо и
непоносимо“, не може да е неправомерно, а щом не е , значи не може да накърнява никакви добри
нрави, тъй-като по идея самото накърняване се приема за неправомерно явление, иначе би било
напълно неоправдано да води до юридически най- тежката последица – нищожност. Да се мисли по
начин различен и противен от/на гореказаното, би значело да се позволи субективен произвол в
правораздаването. Мощен правен аргумент за несъвместимост на оспорената договорна клауза с
погрешно вмененото й основание за нищожност по чл.26, ал.1, пр.3-то ЗЗД се извежда от нормата
на чл. 18, ал.1 на Наредбата за дейността на заложните къщи, повелително въвеждаща горен праг
на уговаряне на месечна лихва по отпусканите срещу обезпечение със залог парични заеми не
повече от 3 %. След като нормотворецът допуска такъв немалък максимално висок лихвен
процент в полза на тази категория търговци – кредитори / 36 % на година !/ при винаги
обезпечено кредитиране във формата на паричен заем , нима е съвместимо с разума на закона да
се каже , че при по често срещаното необезпечено кредитиране по ЗПК, уговорен лихвен процент в
същия размер на годишна основа върху усвоената от потребителя сума накърнява добрите нрави
6
?!
Отговорът е очевидно отрицателен.
Щом стопанският риск от несъбираемост и финансови загуби при категорията необезпечени
кредитодатели, чиято дейност по кредитиране е регулирана от нормите на ЗПК, е далеч по-голям от
този при обезпечените, тогава напълно нормално е на тях да се позволи уговаряне на висок лихвен
процент. Още повече , че оспорената договорна клауза не е нещо необичайно и невиждано, а е
продукт на съществуващата по време на сключване на договора масова обичайна търговска
практика.
По изложените съображения да се отрича валидността на целия договор , би било чужда
на истинското правно мислене/ което трябва да е съвместимо на точния смисъл на закона – чл.5 от
ГПК/ проява, поради което исковете подлежат на отхвърляне като неоснователни . Следва да се
добави и обстоятелството , че според представената от ответното дружество справка за
погасителни плащания / погрешно приложена по гр.д. № 1223/2025 г. на ВТРС , заведено между
същите страни ,на еднакво основание и еднакво искане / платеното от ищеца над главницата
възлиза не са сумата от 2091 лева , а на 106,75 лева.
При този изход на делото , ответникът има право на разноски / чл.78, ал.3 от ГПК/ ,
представил е списък по чл.80 от ГПК и съдът следва да го удовлетвори с осъдителна санкция за
сумата от 480 лева- документално установено заплатено адвокатско възнаграждение.
Предвид горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.7, т.10 от
ЗПК, чл.26 пр.3-то от ЗЗД и чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД от Д. К. Д. , с ЕГН: ********** от гр.
***, ул. “***“ № **, вх. *, ет. *, ап. * против „КРЕДИРЕКТ “ ЕООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление : гр.София , р-н Младост , бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е,
ет.5, искове да бъде прието за установено, че договор за потребителски кредит № ******
във вид на предоставен паричен заем в размер на 2200 лева, сключен на **.**.**** г. е
недействителен, както и да бъде осъдено дружеството да му върне сумата от 2091 лева ,
представена да е недължимо платена над главницата , заедно със обезщетение за забава в
размер на законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане, като неоснователни .
ОСЪЖДА на основание чл.78, а.3 от ГПК Д. К. Д. , с ЕГН: ********** от гр.
***, ул. “***“ № **, вх. *, ет. *, ап. * да заплати на „КРЕДИРЕКТ “ ЕООД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление : гр.София , р-н Младост , бул.“Цариградско шосе“ № 115
Е, ет.5, сумата от 480 лева, представляваща направени по производството разноски.
Решението може да се обжалва пред ВТОС в двуседмичен срок от
връчването му на страните .
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
7