РЕШЕНИЕ
№ 1350
гр. Пазарджик, 06.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Ани Харизанова
при участието на секретаря Наталия Димитрова
като разгледа докладваното от Ани Харизанова Гражданско дело №
20255220101803 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по искова молба от Н. С. Д. с ЕГН
********** от село ..............., община Белово, ул............ срещу „............. с ЕИК ******* със
седалище и адрес на управление град Хасково, бул................, представлявано от управителя
В.М. И., в обстоятелствената част на която се твърди, че на 29.11.2021г.страните са
сключили договор за паричен заем №870755 за сумата от 1 500лв. с размер на погасителната
вноска 153.68лв., брой вноски 12, ГПР-48.156%, ГЛП-39.96%, обща сума за плащане 1
844.12лв., обезпечен с гарант/и, отговарящи на конкретни условия, както и с едно от
следните обезпечения: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо
имущество, банкова гаранция или ценна книга , издаден в полза на заемодателя. В случай,
че заемателят не предостави договореното обезпечение в тридневен срок от сключване на
договора или предоставеното обезпечение не отговаря на предвидените условие, е
предвидено, че заемателят дължи неустойка в размер на 1 167.88лв. Твърди се, че въпреки
предоставения срок за осигуряване на обезпечение още със сключване договора била
начислена неустойка и същата била включена в погасителния план. Твърди се ,че
поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение е нелогично и
икономически необосновано , което заедно със завишените изисквания , но които трябва да
отговарят обезпеченията, показва, че единствената цел на неустойката е различна от
присъщата и по закон функция да обезпечи изпълнението и обезщети и санкционира
неизпълнението, а действителната и цел е да породи допълнително парично задължение
зазаемателя , наред с това да върне главницата и да заплати възнаградителна лихва. Твърди
,че неустойката представлява скрита лихва и е следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР, а
невключването и заобикаля изискването за максимален размер на ГПР и я прави
недействителна.Твърди се, че посочения в процесния договор ГПР не отговаря на
действителните разходи , които заемателят ще направи във връзка с кредита , тъй като не е
включена дължимата неустойка , а това противоречи на чл.11, ал.1т.10 от ЗПК и води до
недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл.22 от ЗПК.Твърди
1
се, че в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР , но изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране
на ГПР , както и да бъде описана методиката на изчисляване на ГПР. Твърди се, че
посочването в процесния договорна по-нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика , съгласно чл.68г, ал.4 от ЗЗП, във връзка с чл.68д, ал.1 от ЗЗП. Твърди
се, че договорът за потребителски кредит противоречи на добрите нрави предвид размера на
уговорения лихвен процент. Сочи се практика на ВКС според която противоречаща на
добрите нрави е уговорка предвиждаща възнаградителна лихва надвишаваща трикратния
размер на законната лихва при необезпечените кредити, при обезпечените кредити-
двукратния размер на законната лихва.
Твърди се също така, че неустоечната клауза заобикаля изискването за максимален
размер съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК , противоречи на добрите нрави, тъй като нарушава
основни принципи на справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и
кредитор и е неравноправна по смисъла на чл.143, ал.2,т.5 от ЗЗП, тъй като задължава
потребителя да плати необосновано висока неустойка.
Ищецът твърди ,че е заплатил по процесния договор сума в общ размер от 2
139.21лв. ,в която се включва също част от нищожна клауза за неустойка, поради което
сумата от 295.09лв. е платена по нищожна клауза за неустойка.
Моли се съда да постанови решение, с което да бъде обявена недействителността на
договора за паричен заем №870755 ,сключен на 29.11.2021г.поради противоречие със закона
и конкретно чл.11, ал.1т.10 от ГПК , както и да бъде осъден ответника да заплати на ищеца
сумата от 639.21лв. като недължимо платена по недействителен договор за паричен
заем.При условията на евентуалност в случай, че не бъде уважен иска за недействителност
на договора за паричен заем, моли да бъде обявена за нищожна клаузата на чл.8 от договора
за паричен заем №870755 от 29.11.2021г., предвиждаща заплащане на неустойка при
непредставяне на уговореното в договора обезпечение в тридневен срок от сключване на
договора поради заобикаляне на закона, противоречие с добрите нрави и
неравноправност.При условията на евентуалност предявява осъдителен иск за заплащане на
сумата от 295.09лв., недължимо платена по нищожна клауза за неустойка.
Претендират се сторените по делото разноски. В подкрепа на твърденията си ищецът
сочи доказателства.
В срока по чл.131 от ГПК от ответното дружество е подаден писмен отговор, с който
се оспорва предявените искове. Твърди се, че процесният договор за кредит е сключен след
като ищецът е подал искане за отпускане на паричен заем. Предоставена му е необходимата
преддовогорна информация/ СЕФ/ и същият е взел информирано решение да сключи
договор с ответното дружество.Договорът е сключен при Общи условия, с които ищецът е
бил запознат и се е съгласил , за което свидетелства положения подпис на всяка от
страниците. Поддържа се ,че заемателят е бил запознат с погасителния план към договора,
видно то положения подпис под същия и собственоръчно изписани имена, поради което
според ответникът процесният договор е валидно сключен. Заемателят лично е участвал,
запознал се е с клаузите на договора и е подписал както договора, така и всички приложения
към него. Ответникът признава факта, че по процесния договор ищецът е заплатил сумата от
1 910.54лв. Твърди се, че ГПР от 48.156% отговаря на изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК,
според която норма ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в лева и във валута или 50% Според ответника при изчисляване
на ГПР не следва да се включва неустойката , която по своята същност представлява разход,
който потребителят следва да заплати ако не изпълни задължението за предоставяне на
обезпечение по договора за заем посочено в чл.6 от договора. В разпоредбата на чл.3.3 от
2
договора по ясен и разбираем начин е посочено как точно се изчислява ГПР , предвид което
твърденията на ищец в тази връзка са неоснователни.Според ответника неустойката няма
характер на лихва, такса или друг разход по кредита. Твърди се, че клаузата на чл.8 от
договора е индивидуално уговорена. С договорения точно определен размер на неустойката
потребителя е преценил икономическите последици за себе си ако се наложи да заплати
тази неустойка, както и впоследствие е предприел действия по заплащането и. Твърди се, че
процесната неустойка не излиза извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Прекомерността на неустойката не я прави априори нищожна поради
накърняване на добрите нрави.В конкретния случай неустойката не притежава правна
характеристика на лихва или на лихвоносно изчислимо задължение.Правопораждащият
факт, който служи като основание за възникване на вземането за неустойка и този, от който
възниква вземането за лихва по чл.86 от ЗЗД са различни и кумулирането на двете санкции
не е нарушение на правилото non bis in idem, тъй като вземането за неустойка произтича от
неспазване на главното задължение, чието изпълнение тя обезпечава и обезщетява , а
вземането за лихва по чл.86 от ЗЗД произтича от неизпълнение на задължението за плащане
в срок.Моли се съда за отхвърли предявения иск като неоснователен. Претендират се
разноски.
В съдебно заседание ищецът, чрез пълномощника си, поддържа предявените искове.
Подробни съображения по съществото на спора са развити в хода на устните състезания.
В съдебно заседание ответникът не изпраща представител. От същия е постъпило
писмено становище, с което се поддържа направеното с отговора оспорване.
Пазарджишкият районен съд след като се запозна с изложените в исковата молба
фактически твърдения, след като съобрази доводите на страните и след анализ на
доказателствата, при спазване разпоредбите на чл.12 и чл.235 от ГПК прие за установено
следното от фактическа страна:
Не е спорно по делото, а и от приобщените по делото писмени доказателства се
установява, че на 29.11.2021г. между „Креди Йес“ООД в качеството на кредитор/
заемодател/ и ищеца Н. Д. в качеството на кредитополучател/ заемател/ е сключен договор
за паричен заем №870755, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца
в заем сумата от 1500лв. при следните параметри месечен лихвен процент 3.330%/
фиксиран за целия срок на договора/ , годишен процент на разходите 48.156%, срок на
договора 12 месеца, месечна погасителна вноска в размер на 153.68лв., всяка от която
платима на 29- то число на съответния месец, падеж на първа вноска 29.12.2021г и падеж на
последната вноска 29.11.2022г. Общата сума, която заемодателя е следвало да върне е
1 844.12лв. В чл.6 от процесното писмено съглашение е уговорено договорът да бъде
обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл.10, ал.2,т.1 от ОУ към договора, а
именно: две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат
осигурителен доход над 1000лв., да работят по безсрочен трудов договор, да не са заематели
по договор за заем , да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да нямат
кредити към банки или финансови институции. В чл.6 наред с това обезпечение са
предвидени и други : ипотека върху недвижим имот, банкова гаранция, ценна книга,
издадена в полза на заемодателя, залог върху движимо имущество. Съгласно чл.8 от
договора при непредставяне договореното в чл.6 от договора обезпечение в тридневен срок
от сключване на договора или ако представеното обезпечение не отговаря на условията,
посочени в чл.10, ал.2 т.1 и т.4 от ОУ заемателят дължи на заемодател неустойка в размер на
1 167.88лв. По делото са представени Общи условия към договора. Между страните не е
било спорно, че процесният договор е сключен при общи условия като в чл.12 от договора
е визирано, че страните са се съгласили за изпълнението на договора да се прилагат общите
условия към договора за заем, с които заемателят подробно се е запознал и от които е
получил екземпляр при сключване на договора.
3
С исковата молба са представени, респективно приети като писмени доказателства
четири броя приходно касови ордери, съответно с номера №1202/29.11.2021г,
№1204/29.11.2021г, №101831.01.2022г и №102/31.01.2022г., които не са били оспорени от
ответника.От същите се установява, че ищецът е направил вноска по кредита, включително и
предсрочно погасяване в общ размер от 2 139.21лв. Факт е, че в ордерите като основание не
е индивидуализиран договора п окойто са извършвани плащанията, но при липса на спор
съдът приема, че погасяванията са по процесния договор за паричен заем.
Въз основа на така очертаната по делото фактическа обстановка от правна страна
съдът прави следните изводи:
Предявени са в условията на обективно кумулативно съединяване установителен
иск с правно основание чл.22 във вр.с чл.11, ал.1,т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК за прогласяване
недействителност на договор за паричен заем №870755 от 29.11.2021г.и осъдителен иск по
чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД ГПК за заплащане на сумата от 639.21лв. като недължимо платена по
недействителен договор за паричен заем.При условията на евентуалност са предявени
установителен иск за обявене за нищожна клаузата на чл.8 от договора за паричен заем
№870755 от 29.11.2021г., предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на
уговореното в договора обезпечение в тридневен срок от сключване на договора поради
заобикаляне на закона, противоречие с добрите нрави и неравноправност и осъдителен иск
за заплащане на сумата от 295.09лв, недължимо платена по нищожна клауза за неустойка.
По главните искове и конкретно по обуславящия установителен иск за прогласяване
на недействителност на процесния договор за паричен заем съдът намира следното:
Предявеният иск е допустим, тъй като е предявен между страни по договорно
правоотношение и при наличие на правен интерес за ищеца от търсената защита доколкото
при положително съдебно решение неговите правни последици ще рефлектират
благоприятно върху неговия патримониум. Обстоятелството , че ищецът е предявил и
осъдителен иск по чл.55 от ЗЗД за защита на засегнато материално право не изключва
наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск, за обявяване
недействителност на договора, на който се позовава ответника като основание да задължи
получените от ищеца суми В пълна дискреция на ищеца е да наведе основанията за
нищожност на договора или чрез предявяване на установителен иск или чрез възражение
като процесуално средство за защита.
За да бъде уважен предявения установителен иск ищецът следва да установи
наличието на договор за заем, който не отговаря на твърдените законови изисквания, при
което са налице пороци, водещи до неговата недействителност, наличието на предпоставки
за нищожност на договора поради включване на клауза за неустойка, която противоречи на
добрите нрави и нарушава материалния закон.
В тежест на ответника е да проведе обратно насрещно доказване за валидност на
правоотношението и оспорените клаузи, който е сключен съобразно изискванията на ЗПК и
при спазване на правата и интересите на потребителя.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „......." е финансова
институция по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ , поради което може да отпуска заеми със
средства , които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Това означава, че ответното дружество предоставя кредити, което го
определя като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 от ЗПК.Безспорно е, че ищецът е физическо
лице, което при сключване на договора е действало именно като такова и има качеството на
потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК.
Процесният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит , поради което за неговата валидност и
последици са приложими изискванията на специалния закон – Закона за потребителския
4
кредит/ЗПК/, както и нормите на Закона за защита на потребителите- съгласно чл.24 от ЗПК
във вр. с чл.143-148 от ЗЗП.
Според чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1т.7-
12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Спорният предмет на делото въведен от ищеца е недействителност на целия договор
поради нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22
ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК,
съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и
за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в
действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед
постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.Съгласно съображение 19 от
Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при
пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за
кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на
възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор,
тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите,
приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.В съображение
24 от същата Директива пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави
изчерпателна информация, преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в
маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или не.Според съображение 31 от
Директивата, за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения
по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по
ясен и кратък начин.
Предвид целите на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК ще е налице не само,
когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не
позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини,
както и когато формално е налице такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР
не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице
еднотипно нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото потребителят се явява реално
лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право
Директивата и ЗПК му признават и гарантират.
В контекста на изложените съображения в настоящия случай ищцовата страна
навеждайки твърдения, че процесният договор е сключен в нарушение на императивната
норма на чл.11, ал.11, т.10 от ЗПК е фокусирала спора върху третата хипотеза, очертана в
Директивата, а именно – посоченият в договора годишен процент на разходите в размер на
48.156% не отговаря на действително прилагания.
Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК сочи, че договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение №1 начин.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
5
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставяния кредит. Съобразно пар.1,т.1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни , такси ,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.Общият
разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В този смисъл е и
съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи по кредита за
потребителя следва да включват всички разходи , включително лихва, комисионни, такси ,
заплащане на кредитни посредници и всякакви други разходи, които потребителят следва да
заплати във връзка с договора с изключение на нотариалните такси.
Процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1,т.10
от ЗПК доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима
от потребителя.
Установи се по делото, че в клаузата на чл.6 и чл.8 от договора е предвидено в срок
до 3-дни от сключването му кредитополучателят да учреди обезпечение- двама поръчители,
отговарящи на конкретни условия както и с още едно от следните обезпечения / банкова
гаранция, особен залог върху движимо имущество ,ипотека върху недвижим имот. В случай,
че кредитополучателят не стори това се начислява неустойка в размер на 1 167.88лв.
платима разсрочено към всяка месечна погасителна вноска при което като крайна сума
заемателят следва да плати 3012лв.
На пръв поглед изглежда, че сумата от 1167.88лв представлява неустойка за
неизпълнение на поето с договора задължение за предоставяне на обезпечение и съгласно
изричната разпоредба на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не би следвало да се съобразява при
определяне размера на ГПР. Подобно тълкуване не държи сметка за трайно установеното в
теорията и в практиката разбиране за същността на неустойката.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост
от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението.
Както бе посочено по-горе в чл.8 от договора е уговорено потребителят да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в 3-дневен срок от сключване на договора като при
неизпълнение е уговорена неустойка във фиксиран размер от 1 167.88лв.
От систематичното тълкуване на клаузата на чл. 11 от договора с останалите клаузи
от същия може да се направи несъмнен извод, че предвиденото в нея договорно задължение
в размер на 1 167.88 лева не преследва нито една от присъщите на неустойката функции, а
представлява скрита форма на допълнително възнаграждение на кредитодателя за
ползването на предоставения от него финансов ресурс. За да достигне до този извод, съдът
съобрази както размера на главницата, който е 1 500лв, така и цялата подлежаща на
връщане сума, която е 3012лв., надвишаващ двойно главницата. Предвидената неустойка е в
абсолютно определен размер.Не е предвидена диференциация в размера на неустойката в
6
зависимост от степента на изпълнение на задължението за обезпечаване на кредита. В
договора липсва посочен механизъм за съотнасяне размера на неустойката към
кредитоспособността на потребителя, която би имала значение за определяне размера на
вредите на кредитора при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
доколкото предоставеното обезпечение би било релевантно за интереса на кредитора само
при невъзможност на главния длъжник - кредитополучател да погасява задълженията си.
От изложеното дотук следва несъмненият извод, че сумата от 1 167.88лв. лева е
въведена в процесния договор като санкция за едно практически неизпълнимо от
потребителя задължение за предоставяне на обезпечение, като в същото време от начина на
сключване на договора и начинът, по който е уреден режима на издължаване на неустойката,
е видно, че същественото за кредиторовия интерес в случая е не точното изпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, което неустойката гарантира, а получаването
на стойността на неустойката от 1 167.88лв. като скрита добавка към възнаградителната
лихва.
Ето защо според настоящият състав сумата от 1 167.88лв. не представлява неустойка
по смисъла на чл.92 от ЗЗД , доколкото не притежава присъщите и обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция. От предвидения в договора начин на издължаване
дефакто тази сума представлява допълнително възнаграждение за кредитора по
предоставения кредит, което съгласно изричните разпоредби на чл. 19, ал.1 от ЗПК и
съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО е следвало да се включи в общия размер на ГПР
по договора .
Съгласно чл.3.3, т.5 от договора при изчисляване на ГПР неустойката не е включена
като разход по кредита. При включване на този разход ГПР, който е определен в договора
на 48.156% безспорно надхвърля ограничението на чл.19 ал.4 от ЗПК . Налице е
несъответствие/ разминаване/ между посочения в договора ГПР и действителния размер на
ГПР, което както бе изяснено вече по-горе съставлява нарушение по чл. 22 ЗПК, във вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора. В този смисъл е и трайната
практика на съдилища в страната, постановена по въпроса следва ли неустойката за
недаване на обезпечение по договори за кредити да бъде включена в ГПР. Приема се трайно
и последователно, че уговорена неустойка, дължима при непредставяне на обезпечение, е
разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляване на годишния процент на
разходите-ГПР/ индикатор за общото оскъпяване на кредита / чл.19, ал.1 и ал.2 от ЗПК,
който съобразно правилото на чл.19, ал.4 от ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена
с постановление на Министерски съвет на Република България / основен лихвен процент
плюс 10% ,което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от взетата сума , а клаузите в договора , надвишаващи определените по ал.4 , са нищожни –
чл.19, ал.5 от ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „ общ разход по кредита
за потребителя“, съдържаща се в пар.1, т.1 от ДР на ЗПК, коментирана по-горе в мотивите
на съдебния акт.В тази връзка предвидената неустойка в процесния договор за неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение , която се кумулира към месечните
погасителни вноски води до скрито оскъпяване на кредита и дължима по уговорения начин
на падежа на всяко следващо лихвено плащане на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печална за кредитора Същата излиза извън
присъщите и обезпечителна и обезщетителна функции.
Принципно няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнение, но в случая няма адекватен критерий за преценка на това надвишение, тъй
като неустойката обезпечава изпълнението на вторично задължение за обезпечаване на
главното задължение. Следователно и санкционната функция в случая не е налице, тъй като
само по себе си непредставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди.
7
Основната цел на процесната неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване
на заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на подлежащата на връщане
сума по договора. При това положение е нарушена разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, която
разпоредба е създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като по –
слаба страна в правоотношението при сключване на договора за потребителски кредит и
целта на същата е да не се допуска той да заплати за предоставения му кредит необосновано
високо възнаграждение на кредитора. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит. Посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на
потребителя – да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнение на други задължения.
Да се приеме обратното означава да се допусне възможност за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за
неизпълнение на задължения , различни от задължението за връщане на кредита, размерът
на които да не се включва в ГПР. Налице е именно такава хипотеза , тъй като при уговорено
задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща вноски за това, дължими на
падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем като тези разходи
не са взети предвид при изчисляване на посочения ГПР, в резултат на което последният не
съответства на действителния такъв , определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ
общите разходи по кредита. Непредоставянето на обезпечение на води до претърпяване на
вреди от кредитора, който съгласно чл.16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит
следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му
предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма на чл.19, ал.4 от
ЗПК като рискът от невръщане на кредита следва да се калкулира в уговорената по
договора лихва. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на закона, е нищожна. Според настоящия съдебен
състав в случая е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а
посочените в договора проценти на възнаградителната лихва и на годишния процент на
разходите, не съответстват на действително уговорените такива и са нищожни. Поради това
не може да бъде направен извод, че за потребителя съществува яснота относно точния
размер на задължението му и общата стойност на кредита. В този случай кредиторът скрито
променя параметрите на договора, по отношение на които има уредба в ЗПК. С
договореното задължение кредитополучателят да предостави в тридневен срок след
сключване на договора обезпечение, кредитодателя на практика се освобождава от
задължението си да извърши предварителна оценка на риска като отпуска кредит, без да
извърши такава, но вменява в тежест на кредитополучателя в невъзможно кратки срокове и
при трудно изпълними условия да обезпечи кредита. Неизпълнението на това изискване е
обвързано с неустойка, която е значителна по размер като по този начин увеличава
дължимата погасителна вноска. Чрез кумулиране на неустойката към задълженията по
договора на практика се стига до различни стойности на ГПР .По същество това
представлява порок на договора по смисъла на чл.11, ал.1,т. 10 от ЗПК, което води до
последиците, визирани чл.22 от ЗПК.
От непредставянето на обезпечение обаче не произтича вреда за кредитора, ако
кредитът се обслужва редовно. Неблагоприятните последици за кредитора са свързани с
евентуални затруднения при събирането на просрочено необезпечено вземане, а те могат да
настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице
интерес от представяне на обезпечението, тъй като ще получи банкова гаранция или
поръчител, т. е. втори солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В контекста на
горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на кратък 3-дневен срок от
сключването на договора, в който потребителят да представи обезпечението, след което това
8
негово задължение да се замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът
е изгубил интерес от реалното изпълнение. Освен това се оказва, че ако потребителят не
представи обезпечението или го представи, но след срока, той би дължал неустойката дори
при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък срок и възможността
задължението да възникне при редовен кредит показва, че целта на кредитора не е да
обезпечи кредита, за да гарантира неговото събиране, а да получи сумата от неустойката.
Посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР нараства
допълнително с размера на неустойката по договора. Включена по този начин в размера на
месечните погасителни вноски, неустойката по същество се добавя към възнаградителната
лихва на търговеца- заемодател и поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания
заем, тъй като по естеството си позволява на заемодателя да получи сигурно завишено
плащане и то в размер , равняващ се на сумата по кредита, без това оскъпяване да е
надлежно обявено на потребителя съобразно специалните норми, ограничаващи свободата
на договаряне при потребителското кредитиране/чл.19 от ЗПК/.
На следващо място клаузата за неустойка е в противоречие с добрите нрави и
добрите търговски практики, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като задължава
последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка/ чл.143, т.5 от ЗЗП/.Такава разпоредба е в пряко противоречие и
с добрите нрави, поради което е нищожна и на основание чл.26, ал.1 то ЗЗД. Действително
съгласно чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК при изчисляване на ГПР по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора
за потребителски кредит, но посочената законова разпоредба визира неизпълнение на
основно задължение на потребителя по договора, а именно да върне предоставения му
кредит, а не неизпълнение на други задължения. При сключване на процесния договор е
налице именно такава хипотеза – уговорено е задължение за потребителя да даде
обезпечение, при неизпълнението на което дължи неустойка, която като дължим се от него
разход не е взета при определяне на ГПР.
В обобщение настоящият съдебен състав констатира нарушение на изискването на
чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК в съдържанието на процесния договор за кредит относно ГПР, не са
посочени и взети предвид допусканията ,използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите, по определения в приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК начин . В процесния
договор е посочен само ГПР, без да се посочва как е формиран и какво точно се включва в
него. В тази връзка въпросната неустойка не попада в посочените изключение и е следвало
да бъде включена в ГПР, посочен в договора.
Съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези- нищожните клаузи на процесния договор
относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от повелителните
норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не
са включени обсъжданите клаузи, като се изходи и от характера на този договор, който е
възмезден и включването на клаузи за ГПР по него е въведено като изрично изискване на
чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК. В случая следва да бъде взета предвид разпоредбата на чл.22 от
ЗПК, приложима за процесното договорно правоотношение.Както бе посочено по-горе тази
норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от
закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между
изчерпателно изброените са и тази по чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК- за определяне на ГПР.
Предвид изложеното съдът приема, че предявеният иск за прогласяване
9
недействителността на договор за паричен заем №870755 от 29.11.2021г.,сключен между
страните по делото е основателен и следва да бъде уважен.
При този изход на спора съдът не дължи произнасяне както по допустимостта/ с
оглед наличие на правен интерес/ така и по същество по предявения при условията на
евентуалност иск за прогласяване нищожност на клауза на чл.8, уговорена в процесния
договор и предвиждаща заплащане на неустойка.
По предявения в условията на обективно кумулативно съединяване осъдителен иск с
правно основание чл.55, ал.1,предл.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 639.21лв.,
представляваща недължимо платена по недействителен договор за паричен заем №870755 от
29.11.2021г.
Повдигнатият правен спор е за връщане на даденото при начална липса на
основание.
За уважаване на този иск в тежест на ищеца е да установи, че е дал имуществено
благо на ответника , а в тежест на ответника е да докаже, че полученото от него
имуществено благо не е лишено от основание, тоест че съществува правно основание,
призната причина за разместване на благата, което му дава право да задържи полученото.
Безспорно се установи, че страните по делото са били в облигационна връзка по договор за
паричен заем №870755 от 29.11.2021г., който договор по развитите по-горе съображения е
недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно нормата на
чл.23 от ЗПК , когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата
стойност на процесния кредит е 1500лв. Установи се, че ищецът е платил по договора
2 139.21лв., поради което надплащането над чистата стойност е 639.21лв., която сума се
явява платена при начална липса на основание и подлежи на връщане от ответното
дружество.
Предвид изложеното предявеният осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД се
явява основателен и следва да бъде уважен като се осъди ответника да заплати на ищеца
сумата от 639.21лв. като недължимо платена по недействителен договор за паричен заем.
При несбъднало се процесуално условие съдът не дължи произнасяне по предявения
като евентуален иск за връщане на сумата от 295.09лв.,недължимо платена по нищожна
клауза на неустойка.
По разноските:
Предвид изхода на делото и обстоятелството, че ищецът е бил освободен от внасяне
на държавна такса по делото, на основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати в полза на Районен съд-Пазарджик държавна такса по двата главни иска
в общ размер от 170.48лв.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 38, ал. 2 от ЗА ответникът следва
да бъде осъден да заплати на адв. С. М. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ и съдействие на ищцата в производството. Със съдебното решение съдът
е уважил и двата обективно кумулативно предявени искове и съгласно чл.5, ал.2 от
Наредба№1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа се дължи
възнаграждение по всеки иск.
Съобразявайки фактическата и правна сложност на конкретното дело, материалния
интерес, обема на извършените от пълномощника процесуални действия/ подаване на
исковата молба, явяване в съдебно заседание, представяне на писмена защита/, високо
квалифицирания труд на адвокатската услуга, както и обстоятелството, че макар съдът на
приема, че не е обвързан с установените в НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения
за адвокатска работа размери според практиката на СЕС/ решения по дела С-427/16 и С-
10
428/16 и решение от 25.01.2024г по дело С-438/22/ то доколкото установените с тази наредба
минимални размер и служат на саза за ориентир на пазара на адвокатския труд счита, че по
установителния иск се дължи възнаграждение в размер на 484.41лв. а по осъдителния иск
400лв. или общо 884.41лв. Ето защо ответникът следва да бъде осъден да заплати на адвокат
С. М. сумата адвокатско възнаграждение в размер на 884.41лв.
Воден от горното Пазарджишкият районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл.22 във вр.с чл.11,
ал.1,т.10 от ЗПК сключения между Н. С. Д. с ЕГН ********** от село ............., община
Белово, ул................ и „..............“ с ЕИК *********** със седалище и адрес на управление
град Хасково, бул.............., представлявано от В. М. И. договор за паричен заем №870755
от 29.11.2021г- поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА „............ с ЕИК *********** със седалище и адрес на управление град
Хасково, бул.............., представлявано от В. М. И. да заплати на Н. С. Д. с ЕГН **********
от село ............., община Белово, ул.............. на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД сумата от
639.21лв, заплатена без основание по договор за паричен заем №870755 от 29.11.2021г
ОСЪЖДА „.................. с ЕИК ************* със седалище и адрес на управление
град Хасково, бул..........., представлявано от В. М. И. да заплати на адвокат С. В. М. от АК-
Пазарджик със съдебен адрес град Пазарджик, ул......., кантора 21 на основание чл.38, ал.2
във вр. с чл.38, ал.1т.2 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 884.41 лв.
ОСЪЖДА „............... с ЕИК *********** със седалище и адрес на управление град
Хасково, бул................, представлявано от В. М. И. да заплати в полза на Районен съд –
Пазарджик сумата от 170.48 лв. държавна такса по настоящото дело.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд-Пазарджик в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
11